Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Valor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 141 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на смелостта

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-158-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni и Еми

Втора глава

Оказа се, че Зоуи е тази, която трябва да се преструва, че яде. Не заради храната, а просто защото не можеше да се отпусне. Трудно бе да преглъща, когато стомахът й бе свит на топка.

Не за първи път вечеряше в тази трапезария с висок таван и силен огън в камината. Всичко изглеждаше прекрасно на светлината на полилеите и свещите.

Но знаеше как ще завърши вечерта. Нямаше да има жребий и трите с Малъри и Дейна да изтеглят дискове от резбована кутийка, за да видят на коя ще се падне онзи с гравираната емблема на ключ.

Малъри и Дейна бяха преминали успешно изпитанията си, въпреки че шансовете им изглеждаха нищожни. Бяха открили своите ключове и двете ключалки бяха тържествено отворени.

Беше им помогнала с идеи, подкрепа и дори вдъхване на кураж. Но едва сега, когато настъпи нейният час, разбра какво бреме е носила всяка от тях на плещите си. Накрая и Малъри, и Дейна бяха надникнали дълбоко в себе си, за да открият пътя към ключовете.

Сега тя носеше бреме, тя поемаше риск. И трябваше да използва шанса си.

Ако не проявеше достатъчно смелост, съобразителност и сила, всичко постигнато досега щеше да отиде на вятъра.

С мъка преглъщаше хапките и дори превъзходното свинско печено присядаше на гърлото й.

На масата се водеха разговори, сякаш домакините и гостите просто се бяха събрали на приятелска вечеря. Малъри и Флин седяха точно срещу нея. Златистите къдрици на Малъри бяха пригладени зад ушите и момичешкото й лице бе открито. Големите й сини очи се изпълниха с вълнение и радост, когато заговори за работата в „Малки удоволствия“.

От време на време Флин докосваше ръката или рамото й, сякаш искаше да каже: „Радвам се, че си тук и че сме заедно“. Тези нехайни ласки стопляха сърцето на Зоуи.

За да бъде съзнанието й заето с по-леки мисли, започна да си представя какво би направила с косите му, ако й позволеше. Имаха наситен кестеняв цвят и бяха гъсти и чупливи. Би могла да ги оформи и все пак да изглеждат небрежно разрошени, което подхождаше на издълженото му лице и формата на тъмнозелените му очи. Мислено промени прическите и на всички останали.

Изведнъж подскочи, когато Брад я срита под масата.

— Какво?

— Слез на земята.

— Просто се бях замислила, това е.

— Не ядеш — изтъкна той.

Раздразнена, тя набоде хапка месо.

— Ям.

Бе напрегната и гласът й трепереше. Не би могъл да я упрекне, но му хрумна сигурен начин да я поразсее.

— Саймън изглежда доволен.

Зоуи хвърли поглед към сина си. Роуина го бе настанила до себе си и явно водеха интересен разговор, докато момчето с апетит поглъщаше порцията си.

„Няма нужда да се отбиваме в Макдоналдс“, каза си Зоуи с усмивка.

— Лесно се сприятелява. Дори с магьосници.

— Магьосници? — повтори Брад.

— Смята ги за такива. Слушаше с интерес, когато му разказвах за тях, стори му се вълнуващо.

— Няма нищо по-вълнуващо за едно хлапе от борбата между доброто и злото. Но за теб нещата не са толкова прости.

Зоуи набоде ново парче от печеното и го премести от единия край на чинията си в другия.

— Малъри и Дейна се справиха. И аз мога.

— Разбира се. — Брад продължи да се храни, докато тя го гледаше намръщено. — Е, поръча ли нова дограма за салона?

— Вчера.

Кимна, сякаш това бе новина за него. Не мислеше, че би одобрила разпореждането му персоналът на „Хоуммейкърс“ да му докладва, когато приемат поръчката й.

— Мога да ти помогна да смениш дограмата.

— Няма нужда. Мога и сама.

— Обичам да работя с дърво, когато имам възможност. — Усмихваше й се чаровно и говореше с непринуден приятелски тон. — В кръвта ми е. А осветлението? Реши ли вече?

Бе успял да отвлече вниманието й. Дори и да не й бе приятно да разговаря с него, поне бе престанала да мисли за ключа и бе започнала да се храни.

Бе луд по нея. Или просто не бе с всичкия си. Не получаваше никакво насърчение от дамата. Държеше се хладно и заядливо с него още от първата им среща преди близо два месеца. Освен един-единствен път, когато бе успял да я изненада с целувка.

Тогава не бе имало и следа от обичайната й надменност и заядливост и Брад се надяваше изживяването да е било също толкова влудяващо за нея, колкото за него. Сега бе готов да се впусне във фантазии как притиска устни към прелестната й дълга шия.

Мислеше и за детето й. Саймън бе като допълнителна награда в пакетче чипс или бисквити. Забавно, будно и интересно момче, с което бе истинско удоволствие да се общува. Дори и да не изпитваше влечение към майка му, с радост би прекарвал доста време с него.

Проблемът бе, че Саймън се радваше на компанията му доста повече, отколкото Зоуи. Засега. Но Брадли Чарлз Вейн IV никога не се предаваше и постигаше това, което искаше.

Предстояха тежки битки и той възнамеряваше да вземе активно участие във всяка от тях. Бе твърдо решен да бъде до нея, така че тя просто трябваше да го приеме. Щеше да й помага и да я спечели.

Зоуи смръщи вежди и не довърши това, което бе понечила да каже във връзка с осветлението.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

Леко се наведе напред и изрече отговора си шепнешком, навярно за да не достигне до острия слух на сина й.

— Сякаш би предпочел хапка от мен, отколкото от гарнитурата в чинията си.

Брад се приближи достатъчно, за да я накара да трепне.

— Рано или късно ще получа тази хапка, Зоуи. Но не тук и сега.

— Имам предостатъчно грижи и без да мисля за теб.

— Ще се наложи да намериш място и за мен. — Закри ръката й със своята, преди да я отдръпне. — Помисли върху следното: Флин беше част от изпитанието на Малъри, както и Джордън от това на Дейна. Направѝ простата сметка, Зоуи. Оставаме само ние двамата.

— Добра съм по математика. — Тя отскубна ръката си, защото допирът я смущаваше. — Изводът от простата сметка е, че оставам само аз.

— Скоро ще видим кой е по-добър в събирането и изваждането. — Брад мълчаливо допи виното си.

 

 

В приемната, където намериха кафе и парчета ябълков пай, толкова апетитен, че накара Саймън да ококори очи, Малъри потърка гърба на Зоуи за кураж.

— Готова ли си?

— Трябва да бъда, нали?

— Всички сме с теб. Добър екип сме.

— Най-добрият. Мислех, че ще бъда подготвена, имах най-много време да се готвя. Не очаквах да се чувствам толкова уплашена.

— На мен ми беше най-лесно.

— Как можеш да говориш така? — Зоуи озадачено поклати глава. — Когато се захвана с търсенето, ти не знаеше почти нищо.

— Именно. А в твоята глава се върти всичко, което научихме и преживяхме през последните два месеца. — С усмивка на съчувствие, Малъри стисна ръката й. — Голяма част от него ми се струва страховита. Има и още нещо. Когато се съгласихме, ние трите не бяхме толкова свързани помежду си, с Роуина и Пит и с дъщерите. Сега всичко ни се струва още по-важно, отколкото преди два месеца.

Зоуи колебливо въздъхна.

— Не ме успокояваш.

— Целта ми не е такава. Товарът, който си поела, е тежък, Зоуи, и понякога ще се налага да го носиш сама, независимо колко се стараем да облекчим положението ти.

Малъри вдигна поглед, доволна да види Дейна, която се приближаваше към тях.

— Какво има? — попита Дейна.

— Кратко обсъждане, преди да започнем. — Малъри отново хвана ръката на Зоуи. — Кейн ще се опита да те нарани. Да те подмами. Всъщност дълго размишлявах върху това, защото предстои последният етап, в който той или ще спечели, или ще загуби всичко, и още по-упорито ще се старае да те спре.

Дейна хвана другата й ръка.

— Трепериш ли вече?

— Аз също мислих дълго. Страхувам се от него. — Зоуи изправи гръб. — Май искате да ми кажете, че трябва да се боя. Че ако наистина искам да бъда подготвена, трябва да изпитвам страх.

— Точно така.

— Тогава мисля, че вече съм напълно готова. Трябва да поговоря с Роуина, преди да ни заведе в стаята с портрета. Имам едно-единствено условие, преди да преминем към следващия етап. — Извърна глава и се намръщи, когато видя Роуина да води разгорещен спор с Брад. — Защо той се озовава навсякъде, където пожелая да отида?

— Добър въпрос.

Дейна леко я потупа по гърба.

Малъри изчака, докато Зоуи тръгна към другия край на стаята.

— Дейна? И аз се боя.

— Е, ставаме три.

Зоуи застана срещу Роуина и прочисти гърлото си.

— Извинете за прекъсването. Роуина, трябва да разменя няколко думи с теб, преди да започнем следващото… търсене.

— Разбира се. Предполагам, че е във връзка с това, което тъкмо обсъждахме с Брад.

— Не мисля. Става дума за Саймън.

— Да. — Роуина я покани до себе си на дивана. — Именно. Брадли упорито настоява да направя нещо съществено конкретно за Саймън.

— Кейн няма да докосне момчето. — Хладният тон на Брад издаде непреклонност. — Няма да го използва. Саймън трябва да стои настрана. Условието не подлежи на обсъждане.

— Значи ти диктуваш условията за Зоуи и сина й? — попита Роуина.

— Не — припряно каза Зоуи. — Мога да говоря от свое име и от името на Саймън. Но благодаря. — Погледна Брад. — Благодаря ти, че мислиш за Саймън.

— Не просто мисля за него, държа да бъде ясно. Вие с Пит искате третия ключ. Искате Зоуи да успее. Кейн желае провала й. Казахте, че правилата не позволяват нараняване на смъртни, проливане на кръвта им и отнемане на живот. Миналия път той ги наруши и щеше да убие Дейна и Джордън, ако му се бяха оставили. Не можем да бъдем сигурни, че сега ще се бори честно. Дори имам основателни опасения, че ще постъпва още по-нечестно.

Сърцето на Зоуи се сви и тя затаи дъх.

— Няма да докосне сина ми. Трябва да обещаете, да гарантирате това, иначе всичко приключва сега.

— Нови условия. — Роуина повдигна вежди. — И ултиматуми?

— Нека ги поставим по следния начин. — Преди Зоуи да заговори отново, Брад я стрелна с поглед: — Ако не направите нещо, за да държите Саймън настрана и да го предпазите от Кейн, той може да бъде използван срещу Зоуи и това да стане причина за провал. Близо сте, Роуина, твърде близо, за да допуснете едно условие да ви попречи.

— Добър ход, Брадли. — Роуина го потупа по коляното. — В твое лице Саймън има силен закрилник. Както и ти — обърна се тя към Зоуи. — Но това, за което говорите, вече е сторено.

— Какво?

Зоуи хвърли поглед към Саймън, който примамваше Мо с коричка от пая си.

— Скрит е под най-здравата защитна броня, която мога да изградя. Създадох я в съня му в нощта, след като Дейна откри втория ключ. Мамче — нежно каза тя и докосна бузата на Зоуи, — не бих поискала от теб да рискуваш живота на детето си дори заради дъщерите на един бог.

— Значи е в безопасност? — Зоуи затвори очи, за да спре сълзите на облекчение. — Кейн не може да му навреди?

— Това е най-надеждната закрила, която мога да му осигуря. Кейн ще трябва да мине през мен и Пит, за да стигне до него. Мога да те уверя, че подобна наглост ще му струва скъпо.

— Но ако успее…

— Тогава ще се сблъска с всички нас — намеси се Брад. — Шестима души и едно голямо куче. С Флин поговорихме за това преди малко. Трябва да вземете Мо в къщата си, както направи Дейна. Предупредителна система.

— Мо? У дома? — Представи си огромното тромаво куче в малката си къща. — Би трябвало да се допитате до мен, преди да вземате такива решения.

— Това е само предложение, а не решение. — Брад наклони глава встрани и въпреки че гласът му остана тих, лицето му доби суров израз. — Разумно, трезво предложение. А и за едно момче на възрастта на Саймън е добре край него да има куче.

— Когато реша, че Саймън е готов за…

— Не, не. — Със сподавен смях, Роуина отново потупа коленете им. — Не е ли глупаво да спорите, когато и двамата мислите само кое е най-добро за Саймън?

— Да пристъпим към съществената част. Изгарям от нетърпение официално да започна.

— Добре. Саймън може да разходи Мо из имението. Ще бъде под надзор — каза Роуина на Зоуи. — Няма опасност.

— Добре.

— Ще се погрижа за това, а после ще се прехвърлим в другата стая.

Зоуи се озова седнала на дивана до Брад, без Роуина за рефер помежду им. Отпусна ръце в скута си, докато той вземаше чашата си с кафе.

— Съжалявам, че се държах като неблагодарна грубиянка — започна тя. — Не съм такава. Не съм неблагодарна.

— А само грубиянка?

— Може би. — Зоуи усети, че се изчервява. — Не беше съзнателно. Просто не съм свикнала да бъда с хора, които…

— Които ти помагат? — предположи той. — И проявяват загриженост за теб и Саймън.

В гласа му имаше хаплива нотка, но думите бяха изречени нехайно и спокойно и я накараха да се почувства засрамена. Преодоля това, като вдигна глава и го погледна право в очите.

— Точно така. Не съм. Никой не ми е помагал да го изхранвам и възпитавам и не го е обичал колкото мен. Никой не ми помогна да му осигуря покрив над главата. Справих се сама, и то доста добре.

— Не просто добре — възрази той. — Сторила си нещо изключително. Но нима това означава, че трябва да отблъсваш всеки, който ти подаде ръка?

— Не. Не е така. Смущаваш ме.

— Е, чудесно начало. — Хвана ръката й и я доближи до устните си, преди тя да се съпротиви. — За късмет.

— Добре.

Зоуи бързо се изправи, когато Роуина се върна в стаята.

— Ако всички са готови, бихме искали да спазим традицията и да започнем търсенето на ключа в съседната стая.

Вниманието на Брад остана съсредоточено върху Зоуи. Бе малко пребледняла, но се държеше. Все пак, докато вървяха по коридора, той забеляза как Дейна и Малъри закрачиха от двете й страни за опора.

През последните месеци бяха станали екип, триада и дори семейство. Струваше му се, че вече нищо не би могло да промени това. Щяха да имат нужда от единението си по време на изпитанието, което предстоеше.

Сърцето му се преобърна, когато влезе в главната приемна и погледна портрета на централно място в нея.

„Дъщерите в стъклен плен“, мигове преди душите им да бъдат похитени, близки като трите жени, чиито лица бяха досущ като техните.

Венора, с изразителните сини очи на Малъри, бе седнала с малка арфа в скута и лъчезарна усмивка. Ниниан, която имаше строгите черти на Дейна и гъстите й кестеняви коси, седеше до нея на мраморна скамейка и държеше пергамент и паче перо.

Права, с меч на хълбока и кученце в свивката на едната ръка, Кайна сякаш го гледаше. Мастиленочерните й коси бяха дълги и разпуснати, за разлика от късата секси прическа на Зоуи. Но очите, издължени и с цвят на топаз, бяха същите.

Привличаха го, сякаш забиваха куки в сърцето му.

Трите дъщери излъчваха красота, радост и невинност в един свят, изпълнен със светлина и цветове. Но когато човек се вгледа по-внимателно, забелязваше приближаващия се мрак.

В гъстата зелена гора личеше силует на мъж, а по лъскавите плочки пълзеше зловеща сянка на змия.

В ъгъла небето бе притъмняло и издаваше признаци на буря, за която трите дъщери все още не знаеха. А двамата влюбени на заден план бяха твърде обсебени един от друг, за да усетят заплахата, която дебне поверениците им.

Още по-отблизо се виждаха три ключа, умело скрити в картината. Единият на пръв поглед приличаше на птица в лазурното небе. Друг бе сред буйните зелени листа на дърветата, а третият — под повърхността на водата в шадравана зад трите дъщери, които изживяваха последните си мигове на спокойствие и безгрижие.

Бе видял как са изглеждали след магията. Бледи и неподвижни като мъртви в кристалните си ковчези, както ги бе нарисувала Роуина.

Бе купил картината „След магията“ месеци по-рано, преди да се върне във Вали и да узнае за задачата, с която се бяха заели трите жени.

„Не можах да устоя“, помисли си той сега.

Не знаеше дали се е влюбил, или е омагьосан и обсебен от лицето на Зоуи.

— Два от ключовете вече са открити — започна Роуина. — Две ключалки са отворени. Остава една последна. — Докато говореше, тя застана под портрета с гръб към камината, в която играеха златисти и червени пламъци. — Съгласихте се да се заемете с тази задача от любопитство и защото всяка от вас бе на етап от живота си, в който се чувстваше несигурна и неудовлетворена. Освен това — добави тя — получихте възнаграждение. Но продължихте, защото сте силни и държите на думата си. Никои други за три хилядолетия не стигнаха дотук.

— Убедихте се в силата на изкуството — продължи Пит и застана до Роуина. — Както и на истината. Първите два похода ви доведоха до началото на третия.

— Вие трите държите една на друга — обърна се Роуина към жените. — И имате мъжете до себе си. Заедно образувате верига. Не бива да му позволявате да я разруши. — Пристъпи напред и заговори на Зоуи, сякаш са сами в стаята. — Ето че дойде твоят ред. Винаги е било писано ти да завършиш изпитанието.

— Така ли? — В гърлото й се надигна паника. — Ако това е вярно, защо с Мал и Дейна теглихме жребий?

— Винаги трябва да има избор. Съдбата е врата, но човек сам избира дали да мине през нея, или да я подмине. Ти ще минеш ли?

Зоуи вдигна поглед към портрета и кимна.

— Тогава ще ти дам карта, твоите напътствия към ключа, и ще се моля да бъдеш закриляна.

Роуина се приближи с пергамент в ръка.

— „Красотата и истината — започна да чете тя — са застрашени, ако смелостта не ги закриля. Но две ръце могат да стиснат твърде силно и най-ценното да изтече между пръстите. Трънливият път през гората е белязан със загуба и болка, мъка и воля. По пътя ти ще има кръв, погубена невинност и страхове. При всяко разклонение вярата е тази, която прави избор, а съмнението й пречи. Да се предадеш на отчаяние или да изпиташ радост? Да навлезеш в светлината или да се върнеш назад към мрака? И от двете страни стои по някой с протегнати ръце. На кого ще подадеш своите? Или ще ги свиеш в юмруци, за да задържиш това, което вече имаш, докато го стриеш на прах? Страхът дебне и стрелите му пронизват ума и тялото. Ако раните не бъдат лекувани, загнояват и белезите се превръщат в непроницаеми стени, зад които това, което е най-важно да бъде видяно от очите, остава скрито. Къде стои богинята с меч в ръка, готова да се впусне във всяка битка, когато настъпи часът? Но и да го остави, щом се възцари мир. Открий я, опознай силата й, вярата й и безстрашното й сърце. Защото, когато я погледнеш за последен път, ще имаш ключа, с който да я освободиш. Ще го откриеш на път, по който никоя врата не ще остане заключена за теб.“

— Господи. — Зоуи притисна ръка към корема си. — Мога да задържа свитъка, нали? Никога не ще запомня всичко това.

— Разбира се.

— Добре. — Положи усилие да запази спокоен тон. — Прозвуча малко…

— Сурово — довърши Дейна.

— Да, точно така. — Зоуи се почувства значително по-добре, когато Дейна сложи ръка на рамото й. — Но в сравнение с другите моите напътствия съдържат много повече въпроси.

Роуина й подаде пергамента.

— Намери отговорите — решително каза тя.

 

 

Когато останаха насаме, Пит застана зад Роуина и се загледа в портрета.

— Скоро той ще започне да я преследва — каза тя. — Нали?

— Да. Имаше достатъчно време да я опознае, да разбере какви са слабостите, страховете и желанията й. Ще ги използва срещу нея.

— Момчето е в безопасност. Каквото и да ни струва, трябва да го пазим. Голям сладур е, Пит.

Доловил болката и копнежа в гласа й, той я притегли към себе си.

— Ще го закриляме. С цената на всичко. — Докосна с устни върха на главата й. — Той няма да го докосне.

Роуина кимна и прикова поглед в пламъците.

— Дали тя ще има толкова голямо доверие, колкото аз на теб? Ще може ли след всичко, което е преживяла, и при риска, който поема?

— Всичко се свежда до смелостта на една жена. — Пит повдигна брадичката й и прокара пръст по нея. — Ако притежава дори искрица от твоята, ще спечелим.

— Не е имала до себе си мъж като теб. Не е имала никого. Всички те трогват сърцето ми, Пит. Не бях очаквала да изпитвам такава… — сложи ръка на гърдите си — … привързаност. Но най-дълбоко ме трогва смелата млада майка.

— Тогава вярвай в нея и в армията й. Те са… много упорити и умни. За смъртни.

Тези думи я накараха да се засмее и повдигнаха настроението й.

— Три хиляди години сред хората и все още проявяваш любопитство към природата им.

— Може би. Но за разлика от Кейн аз се научих да ги уважавам… и никога да не подценявам една жена. Ела. — Притисна я в прегръдката си. — Да си лягаме.

 

 

Дълго след като бе пожелала лека нощ на Саймън, Зоуи си намираше занимания в къщата. Дълго след като синът й бе престанал да шепне на кучето, леглото бе изскърцало под тежестта на Мо и приглушеният смях бе утихнал, тя търсеше нещо, с което ръцете и съзнанието й да бъдат заети.

Срокът й започваше да тече призори и й се струваше, че дотогава не ще може да заспи.

Нямаше да бъде първата й безсънна нощ. Вече бе преживяла хиляди други. Нощи, в които Саймън бе капризен или болен. Нощи, в които се бе мятала разтревожена заради неплатени сметки, или бе вършила домакинската си работа, защото не бе успяла да намери време за нея през деня.

Беше се случвало да не може да затвори очи и от вълнение. Спомняше си как през първата си нощ в тази къща часове наред бе обикаляла, бе докосвала стените и бе отваряла прозорците, кроейки планове за това, в което би искала да я превърне, за да създаде уютен дом за Саймън.

Предстоеше поредното важно събитие в живота й, така че нямаше да се оплаква заради няколко часа пропуснат сън.

В полунощ все още не се бе успокоила и реши да вземе дълъг, горещ душ, който нямаше да бъде прекъсван от капризите на момче, молещо за внимание.

Закачи най-красивата си нощница, червена като мак, на вратата и запали ароматна свещ, за да изпълни банята с благоухание. Вярваше, че подобни малки ритуали помагат за спокойния сън.

Пулсиращите струи отпуснаха тялото й и тя се наслади на усещането за мекота, което създаваше гелът за душ с аромат на праскова. Бе решила да поръча от него и за салона си. Замисли се върху напътствията и първо се опита да ги прецени като цяло, а след това като парчета от пъзел. Щеше да следва една нишка, докато… докато я отведе до следващата.

Стъпка по стъпка, щеше да започне да разбира цялостната картина. Творба на изкуството за Малъри, книга за Дейна. Какво оставаше за нея? Флакон шампоан или кутийка крем за лице? Усмихна се при тази мисъл. Това бяха нещата, които познава, освен всичко важно в света на едно деветгодишно момче. Умееше да създава уют и да преобразява различни вещи.

„Сръчна съм“, напомни си тя и се загледа в мокрите си ръце. Но какво общо имаше всичко това с пътеки през гората и богиня с меч в ръка?

„Път?“, помисли си тя, когато спря водата.

Навярно бе някакъв символ, защото никога не бе пътувала. И не очакваше в скоро време нещо да се промени.

Може би бе свързано с пристигането й във Вали или започването на съвместен бизнес с Малъри и Дейна.

„Или — каза си, докато се подсушаваше — просто става дума за живота.“

За нейния живот? Или този на трите дъщери?

„Ето посока, в която мога да поема“, реши и започна да нанася крем с ухание на праскова по кожата си.

В нейния живот не бе имало нищо особено интересно, но никъде не се споменаваше, че трябва да има. Спомни си как Дейна бе извадила отделни думи от своите напътствия и бе работила върху всяка от тях. Не бе зле също да опита.

„Богиня с меч в ръка.“ Това бе лесно. Кайна държеше меч, а тя бе нейна двойница. Но й бе непонятно как да я опознае, за да открие ключа и да я освободи.

Зоуи поклати глава, обърна се и погледна запотеното огледало над мивката.

Косите й бяха дълги и се спускаха на черни талази покрай лицето й, което изглеждаше бледо като восък. Златистите й очи имаха дързък и съсредоточен израз. Парата между нея и стъклото се раздвижи и заблестя като копринен воал, когато протегна ръка към отражението, което не бе нейното.

За миг сякаш пръстите й преминаха през воала и стъклото и докоснаха лицето отвъд тях.

После отново се озова сама в банята, изпълнена с пара, и пръстите й оставиха следи по огледалото. Взираше се в собственото си лице.

„Вече започват да ти се привиждат разни неща“, помисли си тя и отпусна ръка.

„Проекция“, така се наричаше. Опит да се вживее в образа на младата богиня. Бе толкова уморена и неспокойна, че си бе въобразила, че е способна на това.

„Още един ъгъл за обмисляне“, реши тя. Но щеше да размишлява сутринта, с бистър ум.

Пъхна се в леглото и разтвори папката със списъци за поръчки. За козметичните процедури и салона за масаж, който възнамеряваше да открие. Както и за самата къща.

Хрумнаха й няколко идеи, добави нови бележки и се опита да се съсредоточи върху тях.

Но мислите й отново се върнаха към ключа. „Гора.“ Възвишенията на Пенсилвания бяха покрити с гори, но дали се имаше предвид буквално местност, обрасла с дървета, или бе някаква метафора?

Не бе добра в разгадаването на метафори.

„Кръв.“ Какво ли означаваше това? Дали се отнасяше за кръвта на Джордън, пролята от магьосника, или за нечия друга? Нейната?

Доста пъти се бе порязвала или ожулвала. Палецът й бе пострадал сериозно веднъж, когато бе на единадесет. Режеше домати за сандвичи. Брат й и сестра й се бяха сборичкали и някой от тях я бе блъснал.

Ножът бе разрязал ръката й отстрани, от върха до кокалчето на палеца, и бе бликнала кръв като от фонтан. Все още имаше белег, по който сега плъзна поглед.

Но белегът не бе твърд и не можеше да се оприличи на непроницаема стена. Затова навярно нямаше нищо общо с него.

„Болка, загуба, кръв и отчаяние.“ Господи, защо напътствията й бяха толкова потискащи?

„Трябва да ги използвам пълноценно“, реши тя и отново се залови със записките си.

Скоро очите й започнаха да се премрежват и потъна в дрямка на запалена лампа.

Сънува как от ръката й потича струйка кръв върху под, застлан с кафяв балатум, а край нея отекват детски писъци.