Нора Робъртс
Ключът на смелостта (5)

Пета глава

Важно бе да си напомня, че вече е зряла жена, а зрелите жени често канят мъже на вечеря и без да губят разсъдъка си или да се влюбват. Просто този понеделник щеше да прекара една различна вечер.

На път за дома купи луксозен хляб и пресни зеленчуци за салата. Приготви повече сос. Накара Саймън да се залови с домашното си по-рано от обикновено. Истинска битка бе, докато го убеди дори когато му каза, че неговият добър приятел Брад ще дойде на вечеря.

Трябваше да се изкъпе, да облече по-представителни дрехи и да се гримира. Саймън също се нуждаеше от баня, което бе нова битка. Запали ароматни свещи за по-уютна обстановка и за да заличи мириса на Мо от въздуха.

Следващите й задачи бяха да направи салата, да подреди масата, да провери домашните по аритметика и правопис и да нахрани кучето.

Всичко това трябваше да бъде свършено от три и тридесет и пет до шест и тридесет.

„Едва ли е свикнал да вечеря толкова рано“, помисли си тя, докато разбъркваше соса.

Знаеше, че колкото по-богат е човек, толкова по-късно се храни. Но Саймън трябваше да си легне най-късно в девет, защото на другия ден бе на училище. Такъв бе законът в тази къща, така че Брадли Вейн щеше или да се съобрази с него, или да отиде да хапне спагети някъде другаде.

Издаде въздишка на гняв към себе си. „Престани! Той не се оплаква, нали?“ Сама си създаваше главоболие.

— Саймън, наистина трябва да довършиш това.

— Мразя дробите. — Момчето удари с пети по краката на стола и се нацупи над задачите по математика. — Гадни са.

— Някои неща не вървят цели. Трябва да знаеш от какви парчета са съставени.

— Защо?

Зоуи извади подложки, които сама бе поръбила на машина.

— За да можеш да съединяваш и разделяш частите, за да знаеш как става това.

— Защо?

Тя сгъна подложките на триъгълници.

— Нарочно ли ме ядосваш, или е вродена дарба?

— Не зная. Защо ще слагаш тези неща на масата?

— Защото ще имаме гости.

— Само Брад.

— Зная кого очакваме. Саймън, имаш още три задачи. Реши ги и си свободен.

— Не мога ли да ги довърша след вечеря? Защо все трябва да пиша домашни? Защо не ми позволяваш да поиграя с Мо навън?

— Защото трябва да ги решиш сега. Защото трябва да изпълняваш задълженията си. И защото настоявам.

Размениха гневни погледи.

— Не е честно.

— Важна новина за теб, Саймън: животът невинаги е честен. Допиши домашното си или ще бъдеш лишен от привилегията да гледаш телевизия и да играеш видеоигри тази вечер. И престани да риташ стола — смъмри го тя. Извади дъската за рязане и започна да надробява зеленчуците. — Ако продължиш да правиш физиономии зад гърба ми, губиш тази привилегия за цяла седмица.

Саймън не знаеше как майка му разбира какво става зад нея, но винаги познаваше. В знак на малък протест реши последните три задачи за тройно по-дълго време, отколкото биха му отнели обикновено.

Мразеше да пише домашни. Плахо хвърли поглед към майка си, сякаш се боеше, че е прочела мислите му. Но все още бе заета с рязането на онези ужасни зеленчуци.

Нямаше нищо против училището. Понякога дори му харесваше. Но не разбираше защо не може да се отърве от него дори у дома, поне за една вечер. Хрумна му отново да срита стола само за да я подразни, но Мо дотича в стаята и го разсея.

— Здрасти, Мо, какво правиш тук, момче?

Зоуи се обърна и изпусна ножа.

— Господи.

Мо удряше с опашка по пода и цялото му тяло се тресеше, увито в тоалетна хартия, а рулото с останалата част бе притиснато между зъбите му.

Когато Зоуи се втурна към него, кучето прие това като знак за игра. Хукна наляво и заобиколи масата, а после изтича обратно през вратата на кухнята.

— Стига! По дяволите. Саймън, помогни ми с това куче.

Вече бе успяло да създаде безпорядък. По целия под се въргаляха ситни парчета хартия като снежинки. Зоуи тръгна след него към хола и чу веселото му ръмжене, докато душеше около смачкана тубичка крем. Саймън се засмя и се втурна покрай нея. Момчето и кучето се сборичкаха на килима.

— Саймън, няма време за игри.

Най-сетне тя успя да хване олигавеното руло, но колкото по-силно дърпаше, толкова повече очите на Мо засияваха. Впиваше зъби в хартията и не преставаше да ръмжи.

— Мисли, че си играете на дърпане. Обича тази игра.

Зоуи гневно изгледа сина си. Бе застанал на колене до кучето, с ръка на гърба му. Парче хартия бе залепнало с единия край за козината на Мо, а с другия за чистите панталони на Саймън. И двамата й се хилеха.

— Не ми е до игри. — Но Зоуи не можа да сдържи смеха си. — Не! Лошо куче. — Потърка муцуната му. — Много лошо.

Мо се отпусна на задницата си, повдигна лапа и изплю рулото пред краката й.

— Иска да го хвърлиш, за да го донесе.

— О, да. Веднага. — Тя грабна рулото и го скри зад гърба си. — Саймън, донеси прахосмукачката. Ние с Мо ще си поговорим.

— Не ти е толкова ядосана — прошепна синът й в ухото на кучето. — Когато е истински разгневена, от очите й хвърчат огнени стрели.

Тичешком излезе от стаята.

Зоуи бързо хвана Мо за нашийника, преди да го последва.

— О, ти стой тук. Виж колко боклук направи. Какво ще кажеш в своя защита?

Кучето се търкулна на пода и оголи корема си.

— Ще ме впечатлиш единствено ако можеш да почистиш с прахосмукачката.

Зоуи въздъхна, когато чу почукване на вратата, и Саймън извика:

— Аз ще отворя.

— Чудесно. Просто идеално.

Остана загледана след Мо, който се втурна навън, докато Саймън разпалено разказваше на Брад за последния му подвиг.

— Разтича се из цялата къща. Остави парчета хартия навсякъде.

— Виждам. — Брад погледна към хола, където Зоуи стоеше сред куп разпилени хартийки. — Веселбата никога не свършва, а?

— Сигурно се е промъкнал в килера. Трябва да почистя.

— По-добре се погрижи за тези неща. — Приближи се към нея и й подаде бутилка вино и букет жълти рози. — Ние със Саймън ще почистим.

— Не, не можеш…

— Разбира се, че мога. Имате ли прахосмукачка? — обърна се той към Саймън.

— Тъкмо отивах да я донеса.

Момчето отново се затича.

— Наистина не е нужно. Аз… ще свърша това.

— Не се безпокой. Не обичаш ли рози?

— Обичам. Прекрасни са. — Понечи да ги вземе, но когато погледна ръката си, видя, че все още стиска олигавените остатъци от тоалетната хартия. — Е, добре — каза му с дълга въздишка.

— Размяна. — Брад взе рулото от ръката й, преди тя да възрази, и пъхна на негово място букета. — Вземи и това. — Подаде й бутилката „Кианти“. — Не е зле да го отвориш. — Извърна глава към Саймън, който довлече прахосмукачката. — Да я включим и да свършим тази работа бързо, защото тук мирише на нещо много вкусно.

— Сос за спагети. Мама приготвя най-вкусния. Но първо ще ядем салата.

— Винаги има уловка. — Брад се усмихна на Зоуи и запретна ръкавите на тъмносинята си риза. — Проблемът е решен.

— Добре. Е, благодаря.

Зоуи не знаеше какво друго да прави, освен да отнесе розите и виното в кухнята. До слуха й достигна бърборенето на Саймън, а след малко и бръмченето на прахосмукачката, последвано от гневния лай на Мо.

Бе забравила, че кучето я смята за свой смъртен враг. Трябваше да го изведе от стаята. Но чу веселия смях на Саймън, по-плътния на Брад и все по-силния лай, което означаваше, че двамата насърчават Мо да протестира.

Не, щяха да се справят сами. Реши да ги остави и да се възползва от възможността да зарови лице в цветята. Никой не й бе подарявал жълти рози. Бяха толкова слънчеви и нежни. Подвоуми се в какво да ги натопи и накрая избра медна ваза, купена от дворна разпродажба и излъскана до блясък, който я правеше подходящ дом за красиви цветя.

Подреди ги и отвори виното. След като сложи тенджера с вода на котлона за спагетите, отново се залови със салатата.

Всичко щеше да бъде наред. Нямаше за какво да се безпокои. Той бе просто приятел, наминал за вечеря.

— Къщата отново е в нормално състояние — каза Брад, когато влезе при нея. Забеляза вазата върху плота. — Чудесно.

— Много са красиви. Благодаря. Саймън, пусни Мо в задния двор и довърши задачите си. После ще вечеряме.

— Какви задачи? — попита Брад и се приближи към масата с тетрадките му.

— Скапани дроби. — Саймън отвори задната врата за Мо и хвърли тъжен поглед към майка си. — Не може ли по-късно…

— Може, ако искаш след вечеря да бъдеш зает и да нямаш време за игри.

Устните му трепнаха дяволито, което бе познат знак, че е готов за сериозен спор.

— Дробите са глупост. Всичко е безсмислено. Защо трябва да ги учим, щом има компютри и калкулатори?

— Защото…

— Да, калкулаторите улесняват нещата — нехайно я прекъсна Брад и плъзна пръст по страницата в тетрадката. — Сигурно тези задачи са трудни и не можеш да се справиш сам.

— Не, не са.

— Не зная. На мен ми се струват доста трудни. Трябва да събереш три и три четвърти с две и пет осми. Непосилно.

— Само трябва да превърнеш четвъртите в осми. Ето така. — Саймън грабна молива си, прехапа език и извърши превръщането. — Сега събираш шест осми с пет осми, което прави едно и три осми и добавяш останалите числа. Получава се шест и три осми. Виждаш ли? Отговорът е шест и три осми.

— Ха. Ето че реши задачата.

— Това номер ли беше? — подозрително попита Саймън.

— Не зная за какво говориш. — Брад разроши косите му. — Хайде, имаш само още една, умнико.

— Господи.

Зоуи не откъсна очи от Брад, докато стоеше надвесен над рамото на сина й, и сърцето й щеше да се разтопи, когато той вдигна глава, срещна погледа й и се усмихна.

Не, не можеше да гледа на него просто като на приятел, който им гостува за вечеря.

— Готово! — Саймън затвори тетрадката. — Свободен ли съм вече, надзирателке?

— Стига толкова изтезания за днес. Прибери учебниците и се измий за вечеря. — Когато остана насаме с Брад, Зоуи наля две чаши вино. — Имаш подход към опърничавите деца.

— Може би защото самият аз бях такъв. — Той взе едната чаша. — Добър е по математика.

— Да. Справя се в училище. Но мрази домашните.

— Нормално е, нали? Какво си сложила?

— Просто…

Зоуи смутено погледна към тъмносиния си пуловер.

— Нямам предвид дрехите, а парфюма ти. Винаги ухаеш страхотно, но винаги различно.

— Изпробвам различни продукти. Сапуни, кремове и… — Доловила блясъка в очите му, тя повдигна чашата към устните си, за да не му даде възможност да се приближи и да я целуне. — … парфюми.

— Интересно е. Повечето жени имат любим аромат, който е като техен отпечатък и остава в съзнанието на един мъж. А ти караш мъжа да се пита на какво ли ще ухаеш днес, за да не може да престане да мисли за теб.

Трудно бе да устои на близостта му, но ако се отдръпнеше, би било твърде очевидно.

— Не слагам парфюм заради мъжете.

— Зная. Това го прави още по-съблазнителен.

Очите й издадоха паника, когато хвърли тревожен поглед към вратата, и в този миг до тях достигнаха стъпките на Саймън. Брад застана на крачка от нея и я остави да приготви вечерята.

— Ще ядем ли? — попита момчето.

— Току-що сложих спагетите. Сядай. Ще започнем със салатата.

Брад бе впечатлен от красиво подредената маса. Имаше пъстри съдове и подложки с весели шарки. Горяха свещи, за които Саймън не подхвърли никаква реплика, и това го накара да реши, че не са нещо необичайно за дома на семейство Маккорт.

По време на вечерята забеляза, че тя постепенно се отпуска. До голяма степен заслугата бе на сина й. Не преставаше да бърбори, да задава въпроси и да прави шеговити коментари, които едва успяваше да изрече с пълна уста, докато лакомо поглъщаше храната.

Не би го упрекнал. Майка му бе приготвила превъзходни спагети. Самият той си сипа допълнително.

— Харесват ми изгледите в хола ти — каза й Брад.

— Картичките? Получавам ги от познати, които пътуват.

— Сами правим рамките — намеси се Саймън. — Мама има инструменти. Може би някога и ние ще пътуваме и ще изпращаме картички. Нали, мамо?

— Къде би искала да отидеш?

— Не зная. — Зоуи вяло завъртя вилицата в чинията си. — Където и да е.

— Един ден ще отидем в Италия и ще ядем спагети там.

Саймън се усмихна и отново лапна голяма хапка.

— Няма да бъдат по-хубави от тези на майка ти.

— Ти бил ли си там?

— Да. Минавал съм по онзи мост във Флоренция, който имате на картичка.

— Готино ли е? — полюбопитства Саймън.

— Да.

— Има и един град, където по улиците тече вода.

— Венеция, Саймън — напомни му Зоуи. — С многото канали. Ходил ли си във Венеция? — попита тя Брад.

— Да. Прекрасно е. Навсякъде се возиш на лодка — обърна се той към Саймън. — Или вървиш пеша. Има водни таксита и автобуси.

— Супер!

— Наистина. Във Венеция няма коли и пътища за тях. Някъде имам картички. Ще ги намеря и ще ти ги покажа. — Отново насочи вниманието си към Зоуи. — Как върви работата?

— Днес пристигнаха етажерките на Дейна. Прекъснахме всичко останало, за да ги сглобим. Това е важен момент за нас. Докараха и дограмата. — Тя прочисти гърлото си. — Искам да ти благодаря, че си уредил поставянето. Много щедро от твоя страна.

— Аха. Получи ли бележката ми?

Зоуи нави последните спагети на вилицата си.

— Да. Все пак проявяваш голяма щедрост.

Брад не можа да сдържи смеха си.

— Приеми го по следния начин: през последните няколко седмици „Малки удоволствия“ осигури значителен оборот на „Хоуммейкърс“. Това е начин да ви се отблагодаря. Е, готови ли са всички прозорци?

— Сигурно вече знаеш.

Не се и съмняваше, че Брад проверява дали всяко негово нареждане е изпълнено.

Вместо отговор, той повдигна чашата си.

— Майсторите казаха, че изглеждат добре. И че си ги почерпила с кафе и сладки.

Зоуи се усмихна и погледна към чинията му.

— А теб с две порции спагети.

Брад отвърна на усмивката й, взе бутилката вино и доля чашата й.

— Натъпках се — заяви Саймън. — Мога ли да поиграя видеоигри? С Брад?

— Разбира се.

Момчето стана от масата и гостът забеляза, че събра съдовете си и ги отнесе до мивката.

— Да пусна ли Мо вътре?

Зоуи закачливо докосна корема на сина си.

— Стига да стои далеч от гардероба ми.

— Първо ще помогна на майки ти да измие съдовете — каза Брад.

— Няма нужда. Наистина — възрази Зоуи, когато той последва примера на Саймън и вдигна чиниите си от масата. — Имам си система, а и Саймън с нетърпение очаква играта. След час трябва да си легне.

— Хайде, ела. — Момчето го задърпа за ръката. — Мама няма нищо против. Нали, мамо?

— Нямам. Всички вън от кухнята ми, включително и кучето.

— Ще дойда да ги забърша веднага щом победя този хлапак — обеща й Брад. — Няма да се бавя дълго.

— Мечтай си — запя Саймън и го поведе навън от стаята.

Сърцето на Зоуи преливаше от радост, докато разтребваше кухнята и слушаше веселия глас на сина си. Досега никой възрастен мъж не бе проявявал толкова искрен интерес към него, колкото Флин, Джордън и Брадли.

Очевидно бе, че Брадли е любимецът му. Веднага се бяха сближили, може би чрез някаква мистериозна мъжка химия. Трябваше не само да приеме това, а и да го насърчава.

Но първо трябваше да се погрижи Брад да разбере, че каквото и да се случи помежду им, то не бива да се отрази на приятелството му със Саймън.

Довърши работата си в кухнята, свари кафе и сложи на поднос чаши и чинийка бишкоти с шоколад.

Когато го внесе, завари Брад седнал с кръстосани крака на пода до Саймън. Кучето хъркаше, облегнало глава на бедрото му.

В стаята отекваха вибрациите на „WWF Смакдаун“.

— Мъртъв си! Мъртъв! — нареждаше Саймън, докато трескаво натискаше бутоните.

— Все още не, приятел. Ето ти!

Зоуи видя огромен русокос борец да поваля противника си и да му нанася жесток удар. От тонколоните зазвучаха стенания и ужасяващи викове.

Саймън се просна по гръб с разперени ръце и отвори уста.

— Победен съм — прошепна той с дрезгав глас. — Усетих вкуса на поражението.

— Свикни с него. — Брад протегна ръка и го потупа по корема. — Признай превъзходството на най-великия.

— Следващия път ти ще умреш.

— Никога няма да ме победиш на „Смакдаун“.

— Така ли? Сега ще видиш какво те очаква.

Саймън се претърколи и с вик скочи на гърба му. Започна боричкане и писъци, които стоплиха сърцето на Зоуи. Дори не трепна, когато Брад прехвърли сина й над главата си и го повали на пода.

— Предай се, жалък дребосък.

— За нищо на света! — извика Саймън и избухна в неудържим смях от безмилостния гъдел, който последва, и завъртя глава, за да избегне влажния език на Мо. — Свирепото ми куче ще те разкъса на парчета.

— О, треперя от страх. Предаваш ли се?

С насълзени от смях очи, момчето продължи да се гърчи още десетина секунди.

— Добре, добре, престани да ме гъделичкаш или ще повърна.

— Не на килима ми — каза Зоуи.

Щом чу гласа й, Брад извърна глава и лакътят на Саймън се заби право в устата му.

— Опа.

Смехът изведнъж секна.

Брад потърка малката рана с опакото на ръката си.

— Ще си платиш за това — изръмжа той с тон, който накара пръстите на Зоуи да трепнат върху подноса.

С премрежен поглед го видя да се изправя и в съзнанието й изплуваха ужасяващи образи. Отвори уста, за да извика, и бе готова да се втурне и да защити детето си, но след миг Брад го преобърна с главата надолу и отново го накара да се залива от смях.

С разтреперани колене и омалели ръце, тя отнесе подноса до масичката и когато го остави, съдовете изтракаха.

— Виж, мамо! Вися с главата надолу!

— Виждам. Време е да застанеш в нормална поза и да измиеш зъбите си.

— Не мога… — Саймън замълча, защото Мо го близна по лицето.

— Утре си на училище, Саймън. Хайде, приготви се за лягане. После ще слезеш да пожелаеш лека нощ на Брадли.

Загледан в Зоуи, Брад преобърна момчето и го остави да стъпи на земята.

— Върви. Скоро ще ти дам възможност за реванш.

— Супер. Кога?

— Какво ще кажеш за петък вечерта? Можеш да дойдеш у дома и да доведеш и майка си. Ще вечеряме, а после ще отидем в стаята за игри.

— Да! Нали си съгласна, мамо? — Саймън обви ръце около талията й в очакване на отговор. — Не казвай „ще видим“, просто кажи „да“. Моля те!

Коленете й все още трепереха.

— Да. Добре.

— Благодаря.

Прегърна я, подсвирна на кучето и с танцова стъпка излезе от стаята.

— Помисли си, че ще го ударя.

Тонът на Брад издаде такова изумление, че Зоуи потръпна.

— Изглеждаше толкова ядосан, че… Извинявай. Зная, че не би го направил.

— Нямам навик да пребивам деца.

— Разбира се. Беше инстинктивна реакция.

— Някой друг удрял ли го е? Срещала ли си се с някого, който му е посягал?

— Не. Не — повтори тя и се опита да възвърне спокойствието си. — Никой не му е обръщал толкова голямо внимание. Само да видя някого да вдига ръка срещу него, когато съм наблизо!

Явно доволен от отговора й, той кимна.

— Можеш да бъдеш сигурна, че няма да бъда аз.

— Обидих те. Обидите не са в стила ми… Беше неволно. Стана толкова бързо, ти се ядоса и… Устната ти е разкървавена.

— Просто се боричкахме. Доколкото си спомням, моята майка казваше, че при подобна игра е нормално някой да пострада. — Брад докосна разцепената си устна. — Вие, майките, винаги сте прави, нали?

— Опитваш се да ме успокоиш. — Следвайки инстинкта си, Зоуи взе една салфетка от подноса, навлажни я с език и попи кръвта от устната му. — Когато влязох преди малко и ви видях заедно, искрено се зарадвах. Можеше да се оставиш да те победи, но ти не го направи. Одобрявам това, защото не искам да израсне с мисълта, че винаги ще побеждава. Човек трябва да се научи и да губи, и… — Замълча и смутено сведе поглед към салфетката, когато осъзна какво бе сторила с нея. — Господи. — Смачка я в ръката си. — Беше глупаво.

— Не. — Наивно трогнат, Брад хвана ръката й. — Беше много мило.

— Нищо особено. Но кървенето спря. Може би известно време ще пари.

— Забрави една стъпка. — Сложи ръка на талията й и прокара другата си длан по гърба й. — Не трябва ли да целунеш нараненото място, за да облекчиш болката?

— Не изглежда толкова зле.

Всъщност изглеждаше съблазнително. Той имаше неустоими устни.

— Боли — промърмори Брад.

— Е, за да не хленчиш като бебе…

Зоуи се наведе към него с намерението леко да докосне наранената му устна със своите. Нехайно, приятелски. Всмука я и потисна тръпката, която усети.

Той не я притисна в прегръдката си и не се опита да продължи целувката, а просто я задържа там, където бе, без да откъсва очи от нейните.

— Все още боли — каза Брад. — Може ли още веднъж?

В съзнанието й звъняха предупредителни камбанки, но не им обърна внимание.

— Да.

Отново долепи устни до неговите. Бяха толкова топли и чувствени. С тих стон се предаде на въздействието им, прокара език по тях и зарови пръсти в косите му.

Той все още чакаше. Бе напрегнат, мускулите му трептяха и дишаше учестено. Но чакаше.

Зоуи обви ръце около врата му и бавно се потопи в топлината и силата, струяща от него. Вълнуващо бе да се носи по тази вълна на опиянение, да вкусва от сладостта на целувката и допира на телата. Толкова неща, които безмилостно бе потискала в себе си, изведнъж се пробудиха за нов живот.

— Господи — простена тя и го обгърна с тялото си.

Би се заклел, че усети как земята се разлюля под краката му. Зави му се свят. За един кратък миг от плахи и нежни ласките й бяха станали горещи и жадни.

В отчаян копнеж за още, той наклони глава, всмука долната й устна и чу тих, сподавен стон.

Когато плъзна ръце по тялото й, тя се изтегна, сякаш се събуждаше от дълъг, блажен сън.

След миг подскочи и хвърли уплашен поглед към вратата.

— Саймън — едва успя да промълви Зоуи и приглади косите си.

Отдръпна се крачка назад, когато Саймън и Мо влязоха в стаята. Момчето бе облечено с пижама на картинки от анимационни филми и ухаеше на паста за зъби.

— Готов ли си? — Тя се усмихна на сина си. Слепоочията й все още пулсираха от нахлулата кръв. — С господин… с Брад тъкмо щяхме да пием кафе.

— Гадост.

Саймън се приближи към майка си и подаде буза за целувка.

— Ще дойда при теб след малко.

— Добре. Лека нощ — каза той на Брад. — Нали ще изиграем един реванш?

— Разбира се. Почакай. Искам да чуя мнението ти за нещо.

Преди Зоуи да се досети за намерението му, Брад я прегърна и впи устни в нейните. Бе сравнително сдържан, а тя стоеше неподвижна като статуя, но все пак това бе целувка.

След миг той се отдръпна, задържа едната си ръка на талията й и повдигна вежди срещу Саймън.

— Е, какво ще кажеш?

Очите на момчето бяха издължени като тези на майка му и имаха същия жълтеникав цвят и любопитен израз. След пет секунди размисъл кръстоса поглед, пъхна пръст в устата си и издаде звуци на отвращение.

— Аха — каза Брад. — Въпреки тази реакция, питам те, имаш ли нещо против да целувам майка ти?

— Не, стига да не правите нещо гадно. Чък казва, че брат му Нейт обичал да пъха език в устата на момичетата. Сигурно не е вярно. Нали?

С героично самообладание, Брад запази сериозния израз на лицето си.

— Има различни видове целувки.

— Ясно. Е, ще взема Мо при мен, за да не ви гледа, ако решите отново да правите гадости.

— Чао, хлапе. — Когато Саймън и Мо се отдалечиха, Брад се усмихна на Зоуи. — Каква гадост би искала да направим?

— Предпочитам просто да пийнем кафе.