Нора Робъртс
Ключът на смелостта (11)

Единадесета глава

Брад трябваше да запази спокойствие, да се овладее, за да не нахълта гневно в къщата на Зоуи и да не започне да крещи наставления. Така постъпваше баща му. Знаеше, че постига въздействие, но колкото и да уважаваше баща си, не желаеше да прилича на него. В момента искаше единствено да се увери, че Зоуи е добре и че нищо не я застрашава.

Трябваше да помисли и за Саймън. Напомни си това, когато спря на алеята. Не можеше да връхлети вътре и в присъствието на момчето да й се развика колко безразсъдно е постъпила, като е тръгнала сама и се е изложила на опасност. Не биваше да плаши едно дете, давайки воля на гнева и уплахата си. Щеше да изчака, докато Саймън си легне, и тогава да я нахока.

Миг преди да почука на вратата, вътре отекна лай. Едно не можеше да се отрече за Мо. Винаги известяваше навреме за пристигането на гост. Прозвучаха виковете и смехът на момчето и скоро вратата се отвори.

— Трябваше да попиташ кой е — напомни му той.

Саймън завъртя очи, когато Мо се втурна да поздрави госта.

— Погледнах през прозореца и видях колата ти. Зная урока си. Играя на бейзбол, началото на седмо ниво. — Хвана го за ръка и го задърпа към хола. — Можеш да поемеш другия отбор. Водя само с две точки.

— Добре, включи ме, когато резултатът стане равен. Слушай, трябва да поговоря с майка ти.

— В стаята си е, шие нещо. Хайде, остават само две минути, преди да обяви край на играта и да ме изпрати под душовете.

„Това хлапе е истинско съкровище — помисли си Брад. — Има очи, които биха накарали човек да му даде всичко на света.“

— Наистина трябва да поговоря с майка ти, защо не заплануваме бейзболна среща за по-късно през седмицата? Ще те разбия, приятел.

— Сигурно. — Навярно му хрумна да възрази, но знаеше интереса си. Ако Брад отвлечеше вниманието на майка му, тя щеше да забрави да погледне часовника. — Цели девет ининга? Обещаваш ли?

— Дадено.

Саймън се усмихна дяволито.

— Може ли да поиграем у вас на големия телевизор?

— Ще видя какво мога да направя.

Когато зазвучаха възгласите на виртуалните запалянковци, Брад се отправи към стаята на Зоуи. Преди да стигне до вратата, чу музика. Беше я пуснала тихо и се чуваше нейният глас, който по-скоро тананикаше, отколкото пееше заедно със Сара Маклаклън. След миг гласовете бяха заглушени от равномерно тракане на шевна машина.

Беше я сложила на маса до страничния прозорец. Боядисаната кутийка и снимките в рамки, които той помнеше, бяха преместени, за да има място за машината и плата, който му се стори дълъг километри.

Обстановката издаваше, че обитателката на стаята е жена с вкус. Не бе луксозна и изискана, но от всичко струеше женственост. Имаше купички с ароматни сухи листа и възглавнички с дантели, а леглото с пъстър юрган бе с железни табли, боядисани в цвят металик.

Бе сложила в рамки стари реклами от списания на пудра, парфюми, продукти за коса и мода и ги бе окачила на серии по стените като в странна носталгична галерия. Боравеше с машината като опитна шивачка и потрепваше с крак в такта на музиката, която звучеше от радиото до леглото й.

Брад изчака, докато тя спря да шие и обърна плата.

— Зоуи?

— Ммм? — Раздвижи се на стола и нехайно хвърли поглед към него, сякаш съзнанието й бе твърде заето, за да му обърне внимание. — О, Брадли, не знаех, че си тук. Не те чух… — Погледна часовника. — Исках да ушия тези калъфи, преди да стане време Саймън да си ляга. Но няма да успея.

— Калъфи? — Това отклони мислите му. — Шиеш калъфи?

— Какво чудно има? — раздразнително попита Зоуи, докато наместваше материала. — За дивана в салона. Искам да изглежда весело и мисля, че този плат на големи хортензии е подходящ. Цветовете са въздействащи. Няма нищо лошо в това да ги изработя сама.

— Нямам предвид нищо подобно. Просто ти се възхищавам, защото не познавам друг човек, който умее да шие толкова добре.

Тя изправи гръб, макар да знаеше, че е глупаво.

— Предполагам, че повечето жени, които познаваш, си имат шивачки и не е нужно да знаят как се вдява игла.

Брад се приближи, повдигна единия край на плата и подозрително я изгледа.

— Ако си твърдо решена да тълкуваш погрешно всичко, което кажа, ще се скараме за нещо друго, вместо за това, заради което дойдох да те смъмря.

— Не искам да се карам с теб за нищо. Бързам да свърша.

— Ще се наложи да ми отделиш време. Имам…

Замълча и се намръщи, когато часовникът на радиото запиука.

— Нямам никакво време — сопна се тя и стана да изключи будилника. — Нагласих го да звънне, за да ме подсети, че Саймън трябва да бъде изкъпан. В най-добрия случай тази дейност отнема половин час, ако той не се противи. Освен това днес е понеделник, а всеки понеделник четем заедно половин час, преди да заспи. После ще шия още час и…

— Ясно. — Брад разбираше, когато една жена се опитва да го разкара. — Аз ще се заема с къпането на Саймън и четенето.

— Ти… какво?

— Не разбирам от шиене, но зная как се къпят деца и мога да чета.

Бе толкова объркана, че не успя да състави смислено изречение.

— Но… не си… — Замълча и положи усилие да събере мислите си. — Не си дошъл, за да се грижиш за Саймън.

— Не, дойдох да ти се скарам. Явно си се досетила и затова си толкова раздразнителна. Но ще оставя това за по-късно. Можеш да довършиш калъфите, а ние със Саймън ще се справим с къпането и лягането — каза той, преди да излезе от стаята. — Ще се караме, когато и двамата свършим работата си.

— Няма да…

Но Брад вече бе излязъл и викаше сина й.

Трудно бе да спори с мъж, който толкова добре я разбираше. Понечи да тръгне след него, но се спря. Саймън вече отправяше баналната молба за „още пет минути“.

На устните й заигра самодоволна майчинска усмивка.

„Нека види какъв кошмар е да убеждава едно деветгодишно момче, че трябва да се измие и да си легне.“ Скоро Брад щеше да вдигне ръце в знак на поражение.

Това означаваше, че ще се чувства твърде засрамен, за да й чете лекции за самотната й разходка сутринта.

„Имах право“, напомни си тя.

Дори се бе почувствала длъжна да я предприеме, но нямаше нито време, нито желание да се впуска в спор тази вечер.

Саймън щеше да го изнерви и той щеше да си тръгне и да я остави да довърши работата си на спокойствие и да изгради стратегия за следващите няколко дни.

Докато двамата спореха, щеше да измине още някой тегел.

Заслуша се в странната хармония на гласовете им и нагласи плата. Скоро един от тях щеше да я повика на помощ. Чу истеричния смях на Саймън и с усмивка на злорадство се залови за работа, защото знаеше, че времето й е ограничено.

Загубила представа колко е часът, не усети как къщата стана съвсем тиха. Нямаше нито гласове, нито кучешки лай. Уплашено стана от машината и забърза по коридора към банята. Видя следи от ожесточена мокра битка. По пода се въргаляха влажни кърпи, във ваната имаше пяна, която издаваше, че Саймън е успял да наложи волята си за мехурчета, за армия от пластмасови колички и войници върху водната повърхност около себе си.

Сакото на Брадли бе окачено на закачалката от вътрешната страна на вратата. Вяло го свали и приглади с ръка гънката, образувана от куката на яката. Забеляза етикета на „Армани“. За първи път в банята й висяха маркови дрехи.

Взе го със себе си и се отправи към стаята на Саймън. Чу сина си да чете. Гласът му звучеше провлачено, както винаги, когато бе сънен.

Безшумно надникна през вратата и остана неподвижна, загледана в тях, притискайки сакото към гърдите си. Саймън лежеше на горното легло с пижама с картинки на Хари Потър и лъскави от шампоана коси. Мо се бе изтегнал отдолу с глава на възглавницата и вече хъркаше. А мъжът, чието сако държеше, бе седнал горе до момчето, опрял гръб на стената и се взираше в книжката заедно с него. Синът й бе облегнал глава на рамото му, докато четеше на глас „Капитанът по гащи“.

Сърцето й се разтуптя. Не се опита да го овладее. В този миг цялото й същество се изпълни с обич и към двамата. Каквото и да се случеше утре, тя щеше да запази тази картина в съзнанието си, както и Саймън. Почувства се толкова задължена на Брадли Вейн, че едва ли някога щеше да може да му се отплати.

За да не ги смущава, преди да усетят присъствието й, тихо се оттегли към кухнята. Сложи кафе и извади сладки. Щом щяха да се карат, нека поне го правят като цивилизовани хора. Когато остане сама, щеше да се опита отново да помисли трезво и да реши какво би станало, ако истински обикне Брадли.

Ослушваше се за стъпките му, докато най-сетне ги чу в коридора. За да не се чуди какво да прави с ръцете си, взе кафеварката и когато той влезе, вече наливаше кафето.

— Трудно ли се справи с него?

— Не особено. Приключи ли с шиенето?

— Почти.

Обърна се, за да му подаде чашата, и сърцето й отново подскочи. Беше бос, с навити до лактите ръкави на красивата синя риза. Подгъвът на крачолите му бе мокър.

— Зная, че си ми сърдит и смяташ, че имаш основание. Възнамерявах да отвърна на укорите ти, като кажа, че животът си е мой, и изтъкна, че съм дала обещание. — Прокара ръце по раменете на сакото, което бе закачила на облегалката на един стол. — Поразмишлявах известно време и бях намислила какво да кажа, но сега просто нямам желание да го изрека. Затова ми се иска да не беше толкова ядосан.

— На мен също. — Брад хвърли поглед към масата. — Е, ще седнем ли да поспорим, докато пием кафе и хапваме сладки?

— Не мога да споря с теб, Брадли, след като накара сина ми да си легне по такъв начин. — Емоциите я завладяха. — Но ще те изслушам, докато ми се караш.

— Значи можеш и да се биеш. — Седна и изчака тя да се настани срещу него. — Дай да видя ръцете ти.

Зоуи повдигна ръкавите на памучния си пуловер и показа раните си. Последва мълчание и тя ги закри.

— Само драскотини — каза припряно. — Пострадвала съм и по-сериозно при работа в градината си.

Замълча, щом зърна хладния блясък в очите му, втренчени в лицето й.

— Би могло да се случи нещо далеч по-лошо. Била си сама, за бога. Какво те накара да шофираш до Западна Вирджиния и да вървиш през гората сама?

— Отраснала съм там, Брадли. Прекарах детството си сред онези гори. Отвъд границата на Пенсилвания не започва дива пустош. — За да бъде заета с нещо, тя запали трицветната свещ с аромат на боровинки, която бе направила за украса на масата в кухнята. — Майка ми живее в каравана край тях. Най-вероятно там съм заченала Саймън.

— Ако си искала да посетиш местата, където си играла като дете, добре. Но обстоятелствата не са нормални. Тази сутрин не ми каза, че имаш намерение да ходиш там.

— Зная. Ако ти бях казала, щеше да настояваш да дойдеш с мен, а държах да отида сама. Съжалявам, ако това засяга чувствата ти.

Брад потисна негодуванието си, въпреки че изгаряше гърлото му.

— Не си казала и на Дейна или Малъри. Тръгнала си, без да предупредиш никого, и си била нападната.

— Не се сетих. Явно си убеден, че имаш право да ми се сърдиш — отбеляза Зоуи, кимайки. — Сключих договор. Дадох думата си и се опитвам да удържа на обещанието. Сигурна съм, че и ти би постъпил така. Връщането там беше част от изпитанието ми. Мисля, че е трябвало да отида. Било е писано.

— Сама?

— Да. Имам достойнство и изпитвам известен срам. Никой не може да ме упрекне за тези чувства, Брадли.

— Нима мислиш, че бих могла да те заведа в онази очукана каравана, облечен с костюм на „Армани“?

— Не е честно, Зоуи.

— Така е, не е честно, но е самата истина. Майка ми вече твърди, че съм започнала да се мисля за голяма работа. Ако бях отишла там с теб… Погледни се. — Махна с ръка и едва не избухна в смях, когато на лицето му се изписа гняв. — Личи си, че си богато момче, Брадли, с или без това италианско сако.

— Господи.

Брад не можа да каже нищо друго.

— Няма начин да го прикриеш, а и защо да се опитваш? Отива ти, но тя не би одобрила, а трябваше да я видя и да поговоря с нея. Имаше неща, които не можех да й кажа в твое присъствие. Или пред Малъри и Дейна. Трябваше да отида сама, заради ключа. Моя задача е да го открия.

— А ако не се бе отървала само с няколко леки рани?

— Оцелях. Не твърдя, че не съм се страхувала. Никога не съм била толкова изплашена. — Инстинктивно потърка ръце, сякаш й е студено. — Беше нападение от засада, почти като в психотрилър и затова ми се стори толкова страшно. — Мислено се върна там. — Загубих се в гората. Усещах, че някой ме преследва, и знаех, че не е човек. Но се борих. Така трябваше да постъпя. Нараних го по-сериозно, отколкото той мен.

— Пребила си го с кол.

— Беше голям клон. — Зоуи нацупи устни, когато долови раздразнението му. — Ето толкова дебел — показа тя с ръце. — Въпреки че бях изплашена и заслепена от гняв, успях да му нанеса няколко удара. Не зная как биха се развили нещата, ако не беше еленът, разбира се. Но той беше там, както и Кейн, което ме кара да мисля, че е трябвало да отида.

— Не тръгвай отново сама, Зоуи. Моля те. Тази вечер дойдох, твърдо решен да ти забраня. Но просто те моля.

Тя взе сладка, разчупи я и му подаде половината.

— Мисля утре да отскоча до Моргантаун, до квартирата си, до работното си място и болницата, в която родих Саймън. За да видя дали това е следващата спирка по пътя ми. Ако потегля рано сутринта, ще успея да се върна до два-три следобед и да свърша нещо в салона. Можеш да дойдеш с мен.

Той извади мобилния си телефон и набра номер.

— Дина, обажда се Брад. Извинявай, че те безпокоя у дома. Искам да промениш графика ми за утре. — Изчака няколко мига. — Да, зная. Ще можеш да я отложиш, нали? Трябва да разреша един личен проблем и ще бъда зает почти през целия ден. Ще дойда най-рано в три. Добре. Благодаря. Довиждане. — Изключи телефона и го прибра. — В колко часа искаш да тръгнем?

„О, да, наистина си изключителен.“

— Около осем без петнадесет, веднага щом Саймън отиде на училище.

— Добре. — Брад захапа сладката. — Сигурно искаш да довършиш шиенето.

— Мога да си позволя кратка почивка. Искаш ли да поседнем на дивана и да се преструваме, че гледаме телевизия?

Погали я по бузата.

— Разбира се.

 

 

На следващия ден следобед Зоуи внесе в „Малки удоволствия“ голям кашон. Стовари го до вратата и се огледа.

Малъри и Дейна бяха свършили доста работа в нейно отсъствие. Бяха окачили на стените картини и текстилно пано. Масичката, която тя бе купила от битпазар и бе обновила, стоеше до стената вляво, украсена с една от нейните свещи, ръчно изработена от стъкло висока тежест за книги и три книги на рекламни поставки.

Някой бе сложил нов абажур и красива пътека с шарки на макове.

Обзе я задоволство и чувство за вина. Докато търсеше приятелките си, запретна ръкави, готова за работа.

Не ги намери в галерията на Малъри, но зяпана от удивление, докато крачеше из нея. Бяха изминали само два дни, откакто за последен път бе разгледала главния етаж. Струваше й се невъзможно за толкова кратко време да е свършено толкова много.

Картини, графики, скулптури и репродукции в рамки красяха стените. Във висока тясна витрина бяха подредени серии статуетки от стъкло и цветна керамика. Вместо обикновена маса за преговори с клиенти, Малъри бе избрала бюро антика за най-голямата зала. Бе сложила маса във втората, която щеше да използва за опаковане на произведения като подаръци.

Все още имаше неотворени кашони с доставки, но бе очевидно към какво се стреми Малъри. Зоуи се усмихна, когато видя вече инсталираната коледна елха, украсена с играчки, които бяха малки произведения на изкуството.

Обиколи галерията, премина през кухнята и навлезе в помещенията на Дейна. Почти всички етажерки вече бяха пълни с книги. Чашите и кутиите с чай и кафе стояха върху старинен скрин. Съжали, че не бе тук, за да помогне на приятелките си и да сподели радостта им, докато бяха подреждали всичко това.

Изведнъж чу пода на горния етаж да проскърцва и се втурна по стълбите.

— Къде сте? Не мога да повярвам какво сте направили, докато аз…

Сякаш онемя, щом влезе в салона си.

— Нямахме търпение. — Дейна плъзна ръка по бузата й и потупа стола, който двете с Малъри току-що бяха сглобили. — Искахме да са готови, когато пристигнеш. Почти успяхме.

Зоуи бавно пристъпи навътре и докосна меката кожена тапицерия на един от четирите стола във фризьорския си салон.

— Няма проблем с вдигането и спускането. Виж. — Малъри завъртя ръчката на хромовата стойка и повдигна седалката по-високо. — Забавно е.

— Хей. — Дейна седна и се завъртя на стола. — Ето какво се казва забавление.

— Докарали са ги — едва успя да промълви Зоуи.

— Не само тях, погледни тук. — Малъри посочи към трите лъскави мивки. — Инсталираха ги тази сутрин. — Придърпа я към тях, докато все още смаяно примигваше, и развъртя крановете. — Виждаш ли? И те работят. Вече имаш готов салон за красота.

— Не мога да повярвам.

Зоуи седна на пода, закри лицето си с ръце и заплака.

— О, скъпа.

Малъри бързо развърза кърпата от главата си и й я подаде.

— Имам мивки. И столове. — Зоуи попи сълзите си с пъстрото парче памучен плат. — А твоята галерия е пълна с картини, статуи и резбовани кутийки. Дейна е получила книги. Преди три месеца работех срещу мизерно възнаграждение за жена, която дори не ме харесваше. А сега имам собствен салон. Вие сте сглобили столовете ми.

— Ти направи масичката за преддверието като нова — изтъкна Малъри.

— И намери етажерката от ковано желязо за кухнята. Сложи нови лампи навсякъде и смени плочките в баните. — Дейна се наведе и я потупа по главата. — Направихме го заедно, Зоуи.

— Зная, зная, прави сте. — Зоуи изтри последните сълзи. — Прекрасно е. Всичко. Харесва ми. Обичам ви. Добре съм. — Подсмръкна, а след това въздъхна дълбоко. — Господи, иска ми се да сложа шампоан на нечия коса. — Засмя се и скочи на крака. — Коя от вас желае да бъде първа? — Чу вик от долния етаж и рязко вдигна глава. — По дяволите. Забравих. Момчето от битпазара е докарало дивана ми. Платих му трийсет долара. Трябва да му помогна да го качи.

Когато тя хукна надолу, Малъри се обърна към Дейна.

— Много е неспокойна.

— Така е. Не предполагахме на какво напрежение ще бъде подложена последната от нас. Освен това тук почти всичко е готово. — Дейна разпери ръце. — Сигурно й се струва, че ще се пръсне от емоции.

— Затова трябва да бъдем до нея.

Слязоха да помогнат за дивана. Когато най-сетне бе сложен на предвиденото място, Малъри се отдръпна крачка назад и го огледа.

— Е, изглежда удобен. Дълъг е и… — трудно й бе да намери друга добра дума за невзрачната кафява мебел — има хубава висока облегалка.

— Не смееш да го наречеш грозен — отбеляза Зоуи. — Но само почакайте. — Понечи да отвори кашона, който бе донесла горе, но спря. — Слезте и изчакайте. Ще ви повикам, когато съм готова.

— Готова с какво? — Дейна леко ритна дивана. — Каниш се да го изгориш?

— Вървете. Дайте ми десет минути.

— Едва ли ще бъдат достатъчни — предупреди я Малъри.

Веднага щом остана сама, Зоуи започна да действа. Това, което умееше най-добре, бе да прави от нищо нещо.

Когато диванът бе преобразен, застана на крачка от него с ръце на кръста.

Отново бе успяла. Пристъпи към стълбите и повика приятелките си.

— Елате и ми кажете какво мислите. Бъдете искрени.

— Нима идеята да го изгориш не беше достатъчно искрена? — попита Дейна. — Ние с Мал можем да ти помогнем, ако нямаш време. Не трябва ли да вземеш Саймън от училище?

— Не. Ще ви обясня по-късно.

Хвана ги за ръце и ги накара да побързат.

— Господи, Зоуи, прекрасно е.

Малъри огледа дивана с възхищение. Невзрачната кафява тапицерия бе покрита с нежносин калъф на тъмнорозови хортензии. Върху него имаше пухкави възглавнички, а на страничните облегалки бяха вързани ярки панделки.

— Направила си истинско чудо — възкликна Дейна.

— Искам да сложа и няколко табуретки с калъфи от същия плат или в подходящ цвят. Ще донеса сгъваеми столове и ще ушия възглавнички за тях с панделки за връзване.

— Има ли нещо, което да не умееш? — попита Дейна.

— Изглежда страхотно, Зоуи. Е, ще седнеш ли да ни разкажеш какво стана днес?

— Първо седнете вие. Искам да видя как изглежда диванът с хора. — Огледа го от всички страни. — Точно както си го представях. Понякога всичко ми се струва толкова съвършено, че се питам дали е истина. Започвам да се боя да не се проваля с ключа. Зная колко глупаво звучи.

— Не е така — каза Дейна и се настани удобно. — Аз също започвам да се тревожа, когато всичко върви прекалено гладко.

— Надявах се да почувствам нещо, когато се върна в Моргантаун. Отскочих до апартамента си и до салона, където работех. До студиото за татуировки. Дори посетих магазина на „Хоуммейкърс“, но не беше като вчера. Нямах чувството, че е трябвало да отида на всяка цена. — Седна на пода пред дивана. — Не беше напразно, припомних си доста неща. Не можах да пусна корени там, въпреки че останах шест години. Сега осъзнавам, че е било преход, не е било писано да се установя. Работех и живеех в онзи град, но съзнанието ми гледаше напред. Към Вали, предполагам — тихо промълви тя. — Където щяхме да дойдем, когато ни се удаде възможност. Саймън се роди там и това е най-важният момент в живота ми. Но нищо друго, което ми се е случило не ми се струва важно. Гледам на Моргантаун само като на място, където… успях да въведа ред в живота си.

— Тогава значи това е важното откритие, което си направила днес — каза Малъри. — Ключът не е там. Ако не беше отделила време да отидеш, нямаше да го разбереш.

— Но все още не зная къде да го търся. — Отчаяно удари с юмрук по коляното си. — Имам чувството, че това, което трябва да видя, ми убягва на косъм и се безпокоя, че никога няма да го зърна, защото не мога да погледна точно във вярната посока.

— И ние губехме надежда на моменти — напомни й Дейна. — И ние неведнъж се отклонявахме от верния път.

— Права си. Просто тук се случват толкова много неща, че онова, което е било преди, ми се струва незначително. Градът, начинът, по който се чувствам в него и с вас. Струва ми се твърде много. Питам се как да изкова този ключ от въздуха, а в следващия миг съм убедена, че мога да го направя. Зная, че трябва само да погледна във вярната посока.

— Върна се там, откъдето си тръгнала — изтъкна Малъри. — А днес посети мястото, на което си очаквала момента да продължиш напред. Нима това не е начин да опишеш живота си, преди да дойдеш във Вали?

— Предполагам, че е така.

— Може би трябва да се огледаш около себе си тук, където си сега.

— Имаш предвид точно тук? Мислиш ли, че може да е в тази сграда?

— Или в нея, или на друго място, важно за теб. На това място ще настъпи твоят миг на прозрение и ще стигнеш до решението.

— Добре. — Зоуи замислено кимна. — Ще опитам да се съсредоточа върху това за известно време. Ще поработя тук, докато Саймън е с Брад.

— Саймън е с Брад? — повтори Дейна като ехо.

— Какво странно има? — Зоуи я погледна озадачено. — Когато се върнахме в града, исках да го доведа. Не знаех как ще успея едновременно да го наглеждам и да работя, и Брад предложи да го вземе със себе си. Казах, че няма нужда, но той настоя. Ще го заведе в „Хоуммейкърс“ за малко, а после ще отидат у тях. Уговорили са се да поиграят виртуален бейзбол. Е, да свършим каквото има за вършене. Ще го доведе у дома около осем. А, и няма да мисля какво да сготвя за вечеря — добави тя. — Ще поръчат пица.

— Това проблем ли е? — попита Малъри.

— Не. Саймън е доволен, а и аз нямам нищо против малко спокойствие. Просто не искам да свикна да разчитам на някого. Ще си навлека само неприятности. Не искам да ставам зависима от него. Не искам да се влюбвам в него, а изглежда, не мога да го предотвратя. — Въздъхна и отпусна глава върху коляното на Малъри. — Какво да правя?

Малъри погали косите й.

— Продължавай напред.