Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Valor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 141 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на смелостта

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-158-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni и Еми

Петнадесета глава

Зоуи бе сигурна, че е поела в неправилна посока. Сама бе претърсила всички етажи на „Малки удоволствия“. Бе разчистила тавана сантиметър по сантиметър и дълго се бе взирала в огледалото. Но не бе открила нищо, което да й даде насока. Никакво внезапно прозрение или вдъхновение.

Никакъв ключ.

Бе отскочила до дома си и цял час бе седяла сама в хола. Въпреки че се чувстваше глупаво, спусна пердетата, запали свещи и направи опит да изпадне в състояние на транс с надеждата да я осени блестяща идея. Вместо това почти задряма. Бе уморена, разочарована и раздразнителна, което й пречеше да се довери на интуицията си. Реши отново да се върне към началото. Бе въвела правила за Саймън, преди да поговори с Брадли. Той се държеше като любезен домакин, откакто се бяха нанесли в стаите за гости в къщата му.

„Малко хладно“, помисли си Зоуи, докато вървеше към домашния му офис. Но не би могла да го упрекне.

Почука и побутна вратата, когато той я покани да влезе.

— Извинявай, че те безпокоя, но… О… — Огромните листове с чертежи, поставени на статив, привлякоха вниманието й. — Това са проектите за разширението.

— Ммм. Остават още няколко подробности, но почти са готови. Работата ще започне през март, веднага щом времето се стопли.

— Ще добавиш цялата тази площ към щанда за градинарски инструменти и разсад?

— Ще го направя двойно по-голям. Собствениците на къщи искат дръвчета, храсти, цветя и зеленчуци, както и оборудване за засаждане и поддържане. — Брад потупа по бедрата си и се загледа в нея. — Освен това, трябват и градински мебели. Ще предлагаме няколко нови линии.

— Много амбициозно.

— Ще бъде успешна инвестиция. Когато човек се е заел с нещо значимо, не се отказва, докато не постигне успех.

— Зная, че си ми сърдит.

— Малко. По-скоро съм разочарован. Ще ходиш ли във фирмата?

— Не, днес не. Преди малко разговарях с Флин. Саймън ще постои при него. Мо му липсва, а Саймън няма нищо против да прекара по-голямата част от съботата в игри с Флин и кучето. Искам… отново да отскоча до Западна Вирджиния, до гората. За да се уверя, че не съм пропуснала нищо. Казвам ти го, защото не искам да се безпокоиш или да се сърдиш.

— Ще отидем с моята кола.

— Добре. — Свитият й стомах се отпусна. — Съгласна съм. На връщане трябва да се отбия на едно място, ще ти разкажа и за него. Ще ти бъда благодарна, ако тръгнем скоро.

— Дай ми пет минути.

— Благодаря. Ще видя дали Саймън и Мо са готови.

Когато тя излезе, Брад извади ловджийски нож от едно заключено чекмедже, свали калъфа му и изпробва острието.

 

 

Заповяда си да бъде спокойна, докато излизаха от Вали.

— Ммм. Едно от нещата, за които исках да поговорим, е Денят на благодарността. Малъри спомена, че ще прекараш празника тук.

— Сега не е моментът да пътувам където и да било.

— Така е. — Денят на благодарността бе точно преди края на срока й. След по-малко от седмица и последната песъчинка в часовника й щеше да изтече. — Имаш ли нещо против да се съберем всички в къщата ти? Трапезарията на Малъри не е готова, а и твоята е по-голяма. Аз ще се заема с готвенето и…

— Да. — Брад докосна ръката й. — Ще се радвам. Щом ти ще готвиш, аз ще напазарувам. Състави списък.

— Ще бъде от полза. Нямаме много време.

Погледна я и напълно разбра какво има предвид.

— Достатъчно е.

— Това ме крепи. Има още нещо, с което би могъл да ми помогнеш. Искам да избереш кученце от приют за Саймън. След Деня на благодарността, когато… всичко свърши, ще го взема. Казаха, че могат да го пазят за мен една седмица.

— Защо не го вземем сега?

— О, хубава работа, из къщата ти да тичат момче, голямо куче и кутре, което ще подмокря килима и ще дъвче всичко незаковано. Ще почакаме, докато се върнем у дома.

— Разумно — каза Брад и не добави нищо.

Зоуи му показа отклонението от главния път и го помоли да спре край нивите, както тя предишния път.

— Красива местност.

— Така е. — Слезе и страните й веднага поруменяха от хладния въздух. — Обичам планините. Не бих могла да живея на място без възвишения. И дървета. — Провря се под оградата. — Играех в тази гора като дете, а по-късно седях и мечтаех.

— За какво мечтаеше?

— За места, където исках да отида, за неща, които исках да видя, и за хора, които исках да срещна.

— За момчета?

— Не твърде често. Започнах да се сещам за тях по-късно от повечето момичета. Казвах си, че за нищо на света не бих се обвързала с мъж и не бих народила деца, защото тогава няма да мога да имам или да направя нещо специално. Може би мама е имала право да злорадства.

— Не, не е имала.

— Беше ми писнало да се грижа за сестрите и брат си и да помагам в салона. Да се тревожа за неплатени сметки и да търся начини да свием разходите за прехраната. Когато бях на дванадесет, последното, за което мислех, бяха момчета, сватби или бебета. Дори не играех с кукли.

Брад хвана ръката й, докато вървяха към дърветата.

— А с какво играеше?

— С инструменти и бои. Обичах да преобразявам разни неща. Подарявах куклите си на Джолийн и Мейзи. Нямаше смисъл да се преструвам, че се грижа за някого, когато наистина го правех. Господи, исках да се измъкна оттам. Копнеех за това, Брадли. Когато се появи Джеймс… не предполагах, че ще забременея. Но… не съм сигурна дали дълбоко в себе си не съм вярвала, че трябва да си намеря мъж и да имам деца, защото няма друг начин да получа нещо повече.

— Дори и да е било така, какво от това? — Брад се спря, когато стигнаха до гората. — Какво от това, Зоуи? Била си на шестнадесет.

— Вече не съм и искам да знаеш, че не гледам на връзката си с теб като на начин да получа нещо повече. — Сграбчи и двете му ръце. — Държа да го знаеш, преди да навлезем в тази гора.

— Дори за миг не ми е хрумвало. Господи, за да те накарам да приемеш нещо от мен, трябва да те халосам с него по главата. — За успокоение и на двамата той повдигна ръката й и докосна пръстите й с устни. — А аз искам все повече от теб. Искам всичко.

— Ако можех да го дам на някого, бих го дала на теб. — Зоуи обви ръце около него и го притисна. — Ти си най-свестният мъж, когото съм срещала, и затова се страхувам най-много.

— Крайно време е да престанеш да се тревожиш за мен.

— Още няколко дни — промълви тя, хвана ръката му и продължиха през гората. — На отиване видях белия елен, но нищо друго. Приятно бе да повървя тук отново. Бях спокойна. Тук заченах Саймън. Красиво място и същевременно важно за мен.

— Значи и за двама ни.

Зоуи вървеше както миналия път, но не се появи нито белият елен, нито чувството, че изживява съдбовни мигове. Когато излязоха на чакълената настилка, тя отново спря.

— Трябва да се видя с майка си. Не е нужно да идваш.

— Не искаш да ме запознаеш с нея?

Зоуи се загледа в караваните и въздъхна.

— Може би е най-добре да дойдеш. В събота има най-много клиентки, сигурно ще бъде заета, така че няма да се застояваме дълго.

Няколко деца се люлееха на ръждясала люлка, а вързан мелез между доберман и друга неизвестна порода лаеше, сякаш е надушил кръв. В караваната вляво се разиграваше скандал, а вдясно малко момиченце седеше на ръждясали стъпала и пееше приспивна песен на куклата си.

Детето вдигна глава и чаровно се усмихна на Брадли.

— Време е Сиси да си ляга — прошепна то.

Той приклекна и наклони глава да огледа куклата.

— Много е красива.

— Моето сладко бебче.

Вратата зад момиченцето се отвори и излезе млада жена с пешкир в ръка, която подозрително изгледа новодошлите.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя и сложи ръка на рамото на детето.

— Просто гледам Сиси — отвърна Брад.

— Аз съм Зоуи, дъщерята на Кристъл Маккорт. — Разбрала загрижеността на майката, Зоуи се приближи и докосна ръката му. — Наминахме да я видим.

— О! — Жената видимо се успокои. — Радвам се да се запознаем. Изплашихте ме. Клоуи знае, че не бива да разговаря с непознати, но често забравя. Твърде доверчива е. Предайте много поздрави на госпожа Маккорт и благодарности за хубавата прическа на Клоуи.

— Ще й предам.

Докато се отдалечаваха, Зоуи чу жената да казва:

— Прибирай се при мама, миличко.

— Някои хора имат щастлив живот тук — прошепна тя. — Отглеждат цветя в консервени кутии и си устройват пикници през лятото.

— А други живеят в палати и са нещастни. Няма значение къде живееш, важното е как и с кого.

„Може би — помисли си Зоуи. — Трябва да запомня и това.“

— Ето я нашата. Нейната. Нашата. — Отпусна ръката, с която бе посочила към очуканата зелена каравана. — Извинявай, че се срамувах да ти я покажа. Досега отказвах да те доведа, което беше грешка. Винаги съм била твърде горда. Мисля, че мама е права.

— Значи не си съвършена. Може би всъщност не те обичам.

Тя се опита да се засмее, но смехът заседна на гърлото й.

— Ще ме представиш ли на майка си, или аз да почукам на вратата й?

— Няма да те хареса.

— Забравяш за неустоимия ми чар.

Доловила насмешката в уверения му тон, Зоуи вдигна поглед към лицето му.

— Той е едно от нещата, които няма да й допаднат.

С въздишка на примирение, тя изкачи стъпалата. Чу момичешки гласове, най-малко два.

„Усилена подготовка за събота вечер — помисли си Зоуи. — Вечер за вълнуващи срещи.“

Някои момичета бяха готови на всичко, за да привлекат вниманието на връстниците си. Почука на металната рамка на мрежата против насекоми, отвори я със скърцане и побутна вътрешната врата с рамо.

Клиентките бяха три. Косите на едната бяха увити във фолио. Явно бе решила да стане блондинка. На втората бяха късо подстригани и вече намазани с гел, а третата чакаше реда си и разглеждаше списание за модни прически.

Развълнуваното им бърборене изведнъж секна, а когато забелязаха Брад зад нея, прозвуча сподавено кикотене.

Стаята бе изпълнена с мирис на перхидрол, боя, дим и снощната вечеря.

Кристъл сложи тенджерка с яйца на котлона, обърна се и повдигна вежди.

— Кой вятър те довя насам за втори път тази седмица? Дори нямам рожден ден.

Погледът й подозрително се спря върху лицето на Брад.

— Отново имах път насам. Искам да те запозная с приятеля си Брадли.

— Брадли. Богаташко име.

— Приятно ми е, госпожо Маккорт.

— Тук стана пренаселено. — Кристъл грабна кутия цигари и розова запалка. — Стойте отвън.

— Приятен ден, госпожици — обърна се Брад към момичетата и те отново избухнаха в смях.

— Виждам, че си заета — заговори Зоуи.

— Тази събота бизнесът върви. — Когато вратата се затвори зад нея, майка й щракна запалката и изпусна дим. — Момичето на Джейкъбсън иска изрусяване, за да прилича на Бритни Спиърс. Имаше хубава кестенява коса, но не беше моя работа да я разубеждавам, щом настоява да я разваля.

— Хейли Джейкъбсън? Когато я видях за последен път, беше дете.

— Вече е на шестнадесет. Ти беше на толкова, когато избяга. Ако продължава да флиртува с всеки срещнат както сега, ще загази като теб.

— Отдавна не мисля, че съм загазила. — Зоуи знаеше, че момичетата слушат разговора им, и тъй като майка й не бе снишила глас, чуваха всяка дума. — Раждането на Саймън е най-хубавото, което ми се е случвало.

— Миналия път каза, че не си забременяла пак. — Бръчката между веждите на Кристъл стана по-дълбока, когато отново хвърли поглед към Брад. — Излъга ли ме?

— Не. Брадли е…

— Зоуи и Саймън означават много за мен — спокойно каза той. — Исках да се запозная с вас. Зоуи ми каза, че сте отгледали четири деца почти сама. Сигурно от вас е наследила куража си.

„Конте с префърцунено име и префърцунени приказки“, помисли си Кристъл, докато всмукваше дим.

— За да отгледаш дете, не е нужен кураж, а здрав гръб.

— Предполагам, че и двете неща са важни. Имате красива и забележителна дъщеря, госпожо Маккорт. Трябва да се гордеете с нея.

— Брадли. Богаташко име и изтънчени маниери. Щом я искаш, твоя си работа. — В израз на пълно безразличие, Кристъл нехайно сви костеливите си рамене. — Работлива е и е плодовита. Не хленчи твърде много.

— Ще го запомня — шеговито отвърна Брад и я накара неволно да се засмее.

— Може би този път е проявила повече вкус. Нямаш вид на негодник.

— Благодаря.

— Никога не си бягала от работа — каза тя на Зоуи с нотка на привързаност. — Признавам. — Импулсивно протегна ръка и докосна косите на дъщеря си. — Хубава прическа. Освен това никога не си била глупава. Имаш шанс за доста сносен живот… по всичко личи, че той може да ти го предложи. Би било глупаво да не се възползваш. Една жена трябва да приема всичко, което може да има.

— Мамо.

— Говоря каквото мисля, винаги съм била такава и винаги ще бъда. — Кристъл хвърли цигарата си и я стъпка. — Трябва да се връщам вътре. Този път гледай да получиш пръстен — каза тя на Зоуи, а после повдигна брадичка към Брадли. — Би могъл да имаш и по-лош късмет.

Отмести мрежата, влезе и затвори вратата.

— Никога не успявам да й угодя. Никога. — Очите на Зоуи бяха пълни със сълзи, но упорито стисна клепачи, за да ги спре. — Трябва да тръгваме.

Пое към гората почти тичешком и остана с наведена глава, когато Брад я настигна и хвана ръката й.

— Тя не те разбира.

— Това не е новина за мен.

— Не разбира истинската ти същност. Ти не се стремиш да получиш нещо наготово, а да го постигнеш сама. Не те разбира и не е способна да те обича.

— Не зная какво да правя.

— Ако продължиш да се стараеш, ще страдаш. Ако престанеш, също. — Потърка ръцете й, за да я успокои. — Аз те разбирам, Зоуи, и зная какъв избор ще направиш.

Тя хвърли поглед назад към караваната.

— Ще дойда отново по Коледа и може би… може би. — Положи усилие да се усмихне и заради двамата. — Казах ти, че няма да те хареса.

— Напротив, хареса ме. Успях да я оплета в мрежата си. — Брад се наведе и леко я целуна по устните. — Както дъщеря й.

— Аз здравата съм се оплела.

Отново хвана ръката му и продължиха да навлизат в гората.

— Кой е измислил израза „да оплетеш някого в мрежа“?

— Въпрос за Дейна. Ще провери произхода му. Не зная къде намира тези неща, но би могла да ти изнесе цяла лекция. Не познавам друг човек, който така умело да разгадава смисъла на думите. Аз винаги съм се справяла по-добре с числата. Сега имам приятелка, която знае всичко за книгите, и друга, която познава изкуството. За два месеца научих много от тях. Понякога ми се струва, че сънувам. — Замълча и се огледа, преди да продължи. — Страхувам се, че ще се събудя и животът ми отново ще бъде какъвто бе преди. Ще работя за онази кучка Карли и дори няма да познавам Дейна и Мал. Ще чета рубриката на Флин във вестника, но няма да го познавам. Или ще видя книга на Джордън и ще се запитам що за човек е, защото няма да зная. — Вдигна очи към лицето на Брад и докосна брадичката му. — Няма да познавам и теб. Ще купя нещо от „Хоуммейкърс“, без дори да се сетя за теб, защото никога няма да съм те срещала.

— Истина е. — Обви пръсти около китката й и я притисна, за да усети допира му, а той да долови пулса й. — Всичко е истина.

— Ако не е, ако се окаже дълъг и заплетен сън, мисля, че ще се събудя с разбито сърце. — Отново хвърли поглед по посока на караваната на майка си. — Или още по-зле. Каквото и да стане по-нататък, както и да завърши тази история, не бих могла да продължа живота си, ако не те познавам. Целуни ме. — Повдигна се на пръсти. — Ще ме целунеш ли?

Брад я притегли към себе си и нежно сля устните си с нейните. Когато въздъхна и обви ръце около врата му, усещането бе по-опияняващо и от най-красивия сън.

Нещо в нея се преобърна със сладостна болка, от която очите й се насълзиха. Въздухът бе хладен, а устните му толкова топли. Изпитваше любов, каквато дори не си бе представяла.

Ръката му погали косите й по цялата им дължина, до кръста й. Стройното му младо тяло се притискаше към нейното и двамата тръпнеха от неудържим копнеж.

Отдръпна се назад, погледна право в ярките му сини очи и по бузата й потече сълза.

— Джеймс — прошепна тя и обхвана лицето му с длани.

— Обичам те, Зоуи. — Гласът на Джеймс, задъхан от вълнение, шепнеше в ухото й. — Създадени сме, за да бъдем заедно. Никога няма да изпитваш същите чувства към друг.

— Никога. — Сърцето на шестнадесетгодишното момиче преливаше от любов. Притисна ръката му към бузата си и я задържа. — Никой от двама ни няма да изживее това с друг човек.

— Ще избягаме заедно. Ще останем заедно завинаги.

Леко му се усмихна.

— Не, няма да стане. — Отново го целуна и без никакви угризения се отдръпна от него. — Сбогом, Джеймс.

Брад й помогна да се задържи на крака, когато коленете й се подкосиха и продължи да я разтърсва и да изрича името й. Бе започнал още когато бе усетил, че съзнанието й е другаде. Погледът й бе премрежен, а страните бледи. Беше го нарекла Джеймс.

— Погледни ме. Погледни ме, по дяволите.

— Гледам те. — Зоуи бавно раздвижи глава и въпреки че очите й бяха замъглени, положи усилие да се съсредоточи върху лицето му. — Гледам те, Брадли.

— Да се махаме от тук.

Понечи отново да й предложи опора, но тя притисна ръка към гърдите му.

— Не. Всичко е наред. Трябва ми само секунда. Ще поседна. — Отпусна се на земята и опря чело на свитите си колене. — Малко съм замаяна. Бързо ще се опомня.

Брад издърпа ножа от калъфа под сакото си и огледа гората, преди да приклекне до нея.

— Изведнъж се пренесе някъде другаде. Сякаш нещо ти прещрака. Нарече ме Джеймс.

— Зная.

— Ти не беше с мен, а с него. Гледаше го. — „Влюбено.“ — Каза, че никой от двама ви няма да изживее това с друг човек.

— Зная какво казах. Кейн ме върна в миналото, но разбрах. — Вече по-спокойна, Зоуи вдигна глава. — Почти веднага. Чувствах… не се срамувам от чувствата си и не съжалявам. Би означавало, че се срамувам и съжалявам за Саймън. Но ми е мъчно, че Кейн те използва по този начин.

— Ти плака за него.

Брад протегна ръка и изтри една сълза от бузата й.

— Да, плаках за Джеймс и за начина, по който биха могли да се развият нещата, ако бе проявил повече сила. Ако и двамата бяхме по-силни. После се сбогувах с него. — Обхвана ръката му със своята и сви пръсти под дланта му. — Кейн искаше отново да изпитам онези чувства към Джеймс и те да застанат между двама ни с теб. Постигна ли целта си?

— Ядоса ме. Заболя ме. — Той сведе поглед към съединените им ръце и преплете пръстите си с нейните. — Но не, не успя да всее неразбирателство помежду ни.

— Брадли. — Зоуи се приближи към него, за да го целуне, и в този миг забеляза ножа. Ококори очи. — О, господи.

— Може да бъде наранен — каза Брад. — Ако застане на пътя ми, ще го накарам да изпита болка.

Изправи се, прибра ножа и й подаде ръка.

Зоуи навлажни устни.

— По-добре бъди внимателен с това.

— Добре, мамче.

— Все още си малко ядосан, а? Познавам те, Брадли. Познавам и себе си. Кейн се опита да ме накара да забравя що за хора сме, но не успя, което би трябвало да означава нещо. Почувствах се точно както на шестнадесет години с Джеймс. С тялото, сърцето и ума си. Той милваше косите ми. Тогава бяха дълги и често прокарваше ръка по тях, когато ме целуваше. Тези спомени бяха запазени в скрити кътчета на паметта ми. Кейн може да прониква в тях.

Необходимо бе неимоверно усилие на волята, но Брад се опита да помисли не само за личната страна, а и за изпитанието.

— Какво ти каза той? Какви бяха думите на Джеймс?

— Че ме обича и че никога не ще изпитвам същите чувства към друг. Вярно е. Не би трябвало да ги изпитвам. Но знаех какво става, Брадли. — Завъртя се и лицето й засия. — Докато стоях тук, усещах дългите коси на гърба си и докосвах лицето му, знаех, че не е истина. И използвах този опит за заблуда. — Притисна дланите си една към друга, а после потупа с пръсти по бузите си. — Това място. Трябвало е да се върна, и то с теб. Но ключът не е тук. — Отпусна ръце. — Не е.

— Съжалявам.

— Не. — Зоуи поклати глава, отново се завъртя и лъчезарно се усмихна. — Зная, че не е тук. Чувствам го. Вече няма да се съмнявам и да се връщам с напразни надежди, защото направих всичко, което трябваше. Ние го направихме.

Хвърли се в прегръдката му така енергично, че го накара да залитне. Заливайки се от смях, обви крака около тялото му и шумно го целуна.

— Не зная какво означава всичко, но ще разбера. За първи път от доста дни насам вярвам, че ще намеря ключа за онова ковчеже, Брадли. — Потърка буза в неговата. — Ще го отворя и те ще се завърнат у дома.

 

 

Когато спряха пред къщата на Флин, Зоуи хвърли убийствен поглед на Брад.

— Нека бъдем наясно, че ти ще носиш последствията.

— Вече за шести път го казваш.

— Не очаквай съчувствие за съсипаните си ценни вещи.

— Добре, добре. Дрън-дрън.

Сдържа смеха си и изражението й остана сериозно, докато вървеше след него към къщата.

— Не забравяй кой се опита да бъде практичен.

— Добре. — Брад й се усмихна и побутна вратата. — Ти се предаде веднага щом видя тези големи кафяви очи.

— Можех да почакам една седмица.

— Лъжкиня.

Този път смехът й бе неудържим, когато пусна кученцето да тича към хола.

— Ще бъде интересно.

Мо изскочи от кухнята, но изведнъж спря, завъртя очи и настръхна. А кутрето, което приличаше на топка сивкавокафяви косми, радостно заскимтя и скочи да го близне по носа.

Брад хвана ръката на Зоуи, преди да хукне към тях.

— Ами ако…

— Имай малко вяра — посъветва я той.

Мо се раздвижи и подуши кученцето, което подскачаше и се търкаляше около него. След това легна по гръб, претърколи се и блажено се изтегна на пода, а новият му малък приятел се покатери по козината му и захапа ухото му.

— Голям мекушавец — промърмори Зоуи и усети как на лицето й се появи широка глуповата усмивка, когато Саймън излезе от кухнята.

— Здравей, мамо. Ще обядваме сандвичи. Направихме ги двамата с Флин и… — Замълча и ококори очи, когато кутрето остави Мо на мира и се втурна към него. — О! Кученце. Откъде се взе?

След миг вече бе коленичил на пода, смееше се при всяко близване по бузите и залиташе назад, побутван от Мо, който се опитваше да се включи в играта.

— Прилича на малко мече. — Заобиколен от двете кучета, Саймън едва успя да извърне глава към Брад. — Твое ли е? Кога го взе? Как се казва?

— Не е мое. Преди малко беше освободено. И все още няма име.

— Тогава кой…

Момчето застина и издължените му златистокафяви очи срещнаха погледа на майка му.

Зоуи осъзна, че дори ако кученцето проядеше всичко в къщата й като нашествие на термити, не би съжалявала. Никога нямаше да забрави удивлението и радостта, които се изписаха на лицето на сина й.

— Мое? — Гласът на Саймън затрепери, когато успя да застане стабилно на колене. — Значи мога да го задържа?

— Мисля, че би се радвало. — Зоуи се приближи, коленичи и разроши меката козина на кутрето. — Трябва да бъдеш много отговорен, да го храниш, да го дресираш и обичаш. Кученцата се нуждаят от много грижи. Ще разчита на теб.

— Мамо! — Твърде развълнуван, за да се смути от присъствието на Брад, Саймън прегърна майка си и потърка лице в рамото й. — Ще се грижа добре за него. Благодаря, мамо. Обичам те повече от всичко на света.

— И аз те обичам повече от всичко на света. — Зоуи отвърна на енергичната му прегръдка и се засмя, когато двете кучета се опитаха да се промъкнат между тях. — Мисля, че на Мо ще му хареса да си има приятел.

— Като голямо семейство.

Саймън повдигна кученцето и новият член на семейството изрази радостта си, като намокри крачола му.