Нора Робъртс
Ключът на смелостта (18)

Осемнадесета глава

На следващата сутрин Малъри се втурна в „Малки удоволствия“ с няколко екземпляра от „Диспеч“ в ръце.

— Статията! Статията за нас излезе в сутрешния брой.

Погледна надясно, наляво и към горния етаж и издаде въздишка на разочарование, когато никой не дотича. Материалът на Флин за „Малки удоволствия“ и „смелите, предприемчиви собственички на фирмата“ — най-много й допадаше тази част — бе на първа страница на местния вестник, а партньорките й не бяха въодушевени.

Палтото й изшумоля зад нея, докато бързаше към частта на Дейна. Както винаги, при вида на книгите и красивите маси изпита желание да затанцува от радост. Влезе в следващото помещение, поклащайки се в ритъм и широко се усмихна, когато видя приятелката си седнала зад бюрото с телефонна слушалка в ръка. Добави лек подскок към стъпките на танца, размаха вестника и й даде знак да довърши разговора си.

— Точно така. Да, вече я имам. С удоволствие. Мога… да… мм-хм. — Дейна кимна за поздрав, направи гримаса на задоволство и разтърси рамене, когато Малъри стовари статията върху плота пред нея. — Ще ви свържа със салона. — Въздъхна дълбоко и прикова поглед в новата си телефонна система. — Дано се справя както трябва, дано не прекъсна разговора. — Натисна няколко бутона, кръстоса пръсти и затвори. След миг се чу телефонен звън от горния етаж. — Благодаря ти, Господи. Мал, няма да повярваш.

— Забрави. Погледни тук! Виж.

Потупа по вестника.

— А, това ли? — Когато Малъри зяпна от изненада, Дейна извади изпод бюрото си куп екземпляри на „Диспеч“. — Купих пет. Прочетох я два пъти. Бих я препречела отново, ако не бях заета да вдигам този телефон. Мал… Господи, мисля, че е твоят.

— Моят какво?

— Телефонът ти. — Заобиколи бюрото, хвана ръката й и я поведе към другия край на къщата. — Дойдох преди десет минути, а телефоните вече звънят. Зоуи каза… няма значение. Вдигни.

— Телефонът ми звъни — промълви Малъри и се загледа в него, сякаш е извънземно техническо съоръжение.

— Гледай. — Дейна прочисти гърлото си и вдигна слушалката. — Добро утро. „Малки удоволствия“, галерията. Да, момент. Ще ви свържа с госпожица Прайс. — Натисна бутона за изчакване. — Госпожице Прайс, обаждане за вас.

— За мен. Добре. — Малъри изтри потта от дланите си в палтото. — Мога да се справя. Години наред съм вършила това за други хора, сега ще го върша за себе си. — Включи линията. — Добро утро. Малъри Прайс е на телефона.

Три минути по-късно двете с Дейна танцуваха бърза полка в коридора.

— Вече сме хит! — извика Дейна. — Още преди официалното откриване. Да отидем при Зоуи.

— Не трябва ли да стоим на телефоните?

— Ще се обадят пак.

Дейна избухна в истеричен смях и задърпа Малъри нагоре по стълбите.

Зоуи седеше на един от столовете във фризьорския си салон и лицето й издаваше изумление. Все още танцувайки, Дейна се втурна към нея и рязко завъртя стола й.

— Вече се прочухме.

— Имам клиенти — учудено каза Зоуи. — Графикът ми за събота е почти запълнен, а имам и два пъти маникюр, педикюр, подстригване и боядисване, и два масажа за петък. Майка и дъщеря се записаха за козметични процедури следващата седмица. Следващата седмица.

— Трябва да празнуваме — заяви Малъри. — Защо нямаме шампанско тук? Можехме да си направим коктейл „Мимоза“ с портокалов сок.

— Когато влязох, телефонът вече звънеше — продължи Зоуи все още с удивление. — Нямаше девет часа, а хората се надпреварваха да говорят за статията във вестника. Толкова съм задължена на Флин, че бих се омъжила за него и бих станала майка на децата му. Съжалявам, Малъри.

— Опомни се. — Малъри грабна вестника, който Зоуи бе сложила на плота. — Погледни. Нали изглеждаме страхотно? — Повдигна страницата, на която имаше снимка на трите, приятелски прегърнати в общото помещение.

— Прайс, Маккорт и Стийл — прочете тя, — красотата и умовете зад „Малки удоволствия“.

— Трябва да призная, че е написал страхотна статия. — Дейна надникна над рамото й, за да я прегледа още веднъж. — Представил ни е в добра светлина, както очаквахме, но е усетил и атмосферата. Създал е забавен разказ за три местни жени, решили да обновят сградата и да внесат живец в икономиката на Вали. Това привлича интереса на читателите.

— Изглеждаме красиви — добави Зоуи, — което винаги е от полза. Прочетох статията преди закуска, а докато карах насам, бях толкова нетърпелива да я прочета отново, че спрях в една отбивка, преди да продължа.

— Ще поръчам да я сложат в рамка — каза Малъри. — Ще я закачим в кухнята. — Извади бележник от чантата си, за да си запише. — Трябва да решим какво ще предложим за почерпка в петък. Аз ще се заема със сладките. Дейна, ти се погрижи за напитките, а за Зоуи остават плодовете и мезетата.

— Телефонът ми отново звъни — каза Зоуи и за изненада на всички избухна в плач.

— О… Стой при нея — нареди Малъри на Дейна. — Аз ще се обадя.

Втурна се към рецепцията, а Дейна побърза да донесе на Зоуи носни кърпички.

— Съжалявам. Съжалявам. Какво ме прихваща?

— Не крий какво те мъчи. Сподели го.

Не можа да спре сълзите. Издаде сподавен стон и махна с ръка, когато Малъри се върна.

— Да слезем в кухнята да пийнем чай.

Малъри й помогна да се изправи, обви ръка около талията й и я поведе към стълбите.

— Добре, добре. Излагам се. — Зоуи силно издуха носа си. — Не зная какво става с мен.

— Или е от напрежение преди откриването, или защото наближава краят на изпитанието, или заради мъж. Всички тези неща накуп причиняват стрес. Хайде, скъпа, да си починем.

— Чувствам се толкова глупаво. — Зоуи не престана да подсмърча и когато се настани на един стол в кухнята. — За какво плача? Всичко е чудесно, страхотно. — От очите й отново бликнаха сълзи. Отпусна глава на масата и зарида. — Изплашена съм до смърт.

— Нормално е. — Малъри разтри раменете й, докато Дейна наливаше вода в чайника. — Нормално е да си изплашена.

— Нямам време за уплаха. Откривам свой салон. Десет години не събирах смелост за това, а сега е реалност. Телефонът ми звъни. Би трябвало да се радвам, а треперя от страх.

— Аз също.

Зоуи вдигна глава и примигна срещу Малъри.

— Ужасена съм. Когато започнах да чета статията на Флин за първи път, ушите ми бучаха и усещах метален вкус в устата. Колкото по-доволна бях, толкова повече бученето се усилваше, а вкусът ставаше по-натрапчив.

— Често се будя посред нощ. — Дейна застана с гръб към печката. — Мисля си: откривам книжарница, и така ме свива под лъжичката, че започвам да треперя.

— О, слава богу. — Изпитала огромно облекчение, Зоуи притисна пръсти към слепоочията си. — Слава богу, че не съм единствената. Всичко е наред, докато съм заета с работа или размишлявам за нещата, които трябва да свърша. Но понякога, когато спра, страхът ме връхлита и ми се иска да се затворя в някой тъмен ъгъл и да хленча. Друг път съм заредена с ентусиазъм. Като че ли полудявам.

— Всички се печем на един и същ огън — каза Дейна. — Това си има име — невроза.

Зоуи се усмихна през сълзи, докато Дейна сервираше чашите на масата.

— Искрено се радвам, че и вие сте в същото състояние. Чувствах се като кръгла идиотка. Има и друго. Мисля, че зная къде е ключът — не точно — побърза да добави тя, когато ръцете на Малъри подскочиха върху раменете й. — Но смятам, че е у Брадли. Има нещо в онази къща и когато се замислих за нея вчера, стигнах до това прозрение. Струва ми се, че съм на прав път, и не мога да намеря спокойствие, защото се чувствам на крачка от целта.

— Защото си близо до ключа? — попита Малъри. — Или защото е в къщата на Брад?

— И двете. — Зоуи взе чашата си и я задържа с две ръце. — Времето тече бързо. От септември насам съм толкова съсредоточена върху изпитанието и изграждането на салона, че сега, когато се вижда краят и на двете, започвам да се тревожа за по-нататък. Не зная какво ще правя в бъдеще. Стремежът към тези големи цели ме тласка напред. А наближава моментът, в който ще трябва да заживея с последиците.

— Няма да бъдеш сама — напомни й Малъри.

— Зная. Това е другата част от проблема. Свикнала съм да се справям сама с всичко. Никога в живота си не съм била толкова близка с друг човек, освен Саймън, колкото с вас двете. Получих невероятен дар. Сякаш някой ми каза: „Ето тези две жени, те ще бъдат твои приятелки. Твое семейство“.

— За бога, Зоуи. — Дейна взе една от смачканите носни кърпички. — Ще заразиш и мен.

— Искам да кажа, че свиквам с мисълта, че ви имам. Осъзнавам, че по всяко време мога да позвъня по телефона или да намина, ако се нуждая от помощ. Че мога да споделям с вас страховете, тревогите и радостите си. — Успокои пресъхналото си гърло с глътка чай и остави чашата. — Освен вас в живота ми се появиха и вашите любими. Никога по-рано не съм поддържала приятелски отношения с мъже. С Флин и Джордън… мога да си бъбря и да се шегувам без задръжки. Приятно е да гледам как Саймън общува с тях. Зрялото им мъжко влияние върху него е още един дар.

— Не споменаваш нищо за Брад — изтъкна Малъри.

— Ще стигна и до него. Безпокоя се и се вълнувам заради ключа. Заради увереността си, че ще го открия и че е свързан с Брадли. Мисълта, че той е част от последния етап на изпитанието ми, ме плаши както нищо друго досега.

— Зо, хрумвало ли ти е, че може би страхът е това, което ти пречи да откриеш ключа?

Зоуи кимна на Дейна.

— Да, но не мога да го преодолея. Брадли мисли, че е влюбен в мен.

— Защо използваш думата „мисли“? — попита Малъри. — Не можеш ли просто да кажеш, че е влюбен в теб?

— Може би твърде много ми се иска да е истина. Не само заради мен, а и заради Саймън. Зная, че връзката ни е важна. Той се държи чудесно със Саймън, но това е просто приятелство между него и едно деветгодишно чуждо дете.

Дейна мълчаливо отвори шкафа и извади кутията с шоколадови бонбони, която пазеха за спешни случаи. Сложи я на масата пред Зоуи.

— Благодаря. — Зоуи си взе един и въздъхна. — Ако Брадли ме обича, ще приеме Саймън. Зная, че винаги ще бъде добър с него, но няма ли да липсва нещо, онази неразрушима връзка?

— Не зная. — Малъри прокара пръсти през къдриците си. — Предполагам, че зависи от тях.

— Саймън е свикнал да бъдем само двамата, да му посвещавам цялото си внимание и да прави каквото аз казвам… или да се опитва да го избегне. Ако отношенията ни с Брадли се задълбочат, той ще трябва да започне да гледа на него като на нещо повече от приятел със страхотна стая за игри. Ще му бъде нужно време, за да свикне с авторитета на друг зрял човек, а Брадли — с присъствието на почти пораснало дете в живота си. Ако просто се втурна слепешком в желаната от мен посока, ще повлека и двамата със себе си… може би, преди да са готови.

— Звучи разумно. — Малъри не устоя и си взе бонбон.

— Логично. Но понякога тези неща са далеч от разума и логиката.

Зоуи си пое дъх.

— И това не е всичко. Роуина и Пит казаха, че колкото повече се обвързвам с Брадли, толкова по-жестоко ще постъпва Кейн с него.

— Значи сдържаш чувствата си, за да го предпазиш. — Дейна повдигна вежди. — Брад би побеснял, ако те чуе. Но зная, че ако ставаше дума за Джордън, вероятно и аз бих се държала като теб, защото обичам този откачалник.

— Премислих това по безброй различни начини. Какво ще стане, ако постъпя така? А ако направя друг избор? — Зоуи уморено сви рамене. — Залогът е твърде голям. Всичко е поставено на карта и не мога просто да грабна нещо, защото изглежда бляскаво и красиво. Не и без да предвидя последиците.

— Може би трябва да добавиш и друго. — Малъри докосна ръката й. — Колебаеш се дали да протегнеш ръка към нещо бляскаво и красиво, защото, ако го вземеш, ще се наложи да се откажеш от други неща.

— От какво трябва да се откажа?

— От дома, който си изградила сама, от досегашния си живот. От семейството си със Саймън. Всичко, което имаш, би се променило, ако направиш решителната крачка. Рискът е голям, Зоуи, защото, ако не протегнеш ръка към него, ще го загубиш, а ако го направиш, нещо друго ще ти се изплъзне. Трябва да решиш кое е по-ценно за теб.

— Не само за мен. Дори не само за мен, Саймън и Брадли. — Зоуи стана и отнесе чашата си до мивката. — Моят ключ е свързан със смелостта. Но дали това е смелостта да протегна ръка към нещо, или да се откажа от него? От всичко, което прочетохме за боговете, става ясно, че невинаги са добри и справедливи. И че искат отплата. — Обърна се. — Провалът, ако наказанието не бе отменено, щеше да ни коства година от живота на всяка от нас. Дори не знаехме коя. Можеше да бъде тази година, което би било жестоко. Мал, ти получи нещо, за което си мечтала цял живот. Дадоха ти възможност да го усетиш, да вкусиш от него. Но за да намериш ключа, трябваше да го пожертваш. Това ти причини болка.

— Да, изпитах болка.

— А ти, Дейна, едва не загина в битката за своя ключ. Правилата се промениха и можеше да загубиш живота си.

— Оцелях.

— Мислиш ли, че ако се бе случило, боговете щяха да пролеят дори една сълза за теб?

— Роуина и Пит… — понечи да се намеси Малъри.

— За тях е различно. Живеят сред смъртните от хиляди години и в някои отношения самите те са просто пионки като нас. Но онези отвъд Завесата, които ни наблюдават през нея, нима ги е грижа дали ще бъдем щастливи до края на живота си? — Зоуи отново седна. — Как се срещнахме ние трите? Благодарение на какво имахме време да търсим ключовете? Загубихме работата си. Аз се нуждаех от своята, а вие се занимавахте с нещо, което обичахте. Отнеха ни това, за да им бъдем по-полезни, и размахаха пари пред лицата ни, за да подпишем договора. Може би подбудите им са били безкористни и благородни, но все пак ни манипулираха.

— Права си — съгласи се Дейна. — Няма да споря.

— С парите закупихме тази сграда — продължи Зоуи. — Поехме риск и свършихме доста работа. Ако това, в което я превърнахме, е чудо, ние го сторихме.

Малъри кимна и се отпусна на стола си.

— Довърши.

— Добре. Ти и Флин. Запознахте се, защото е свързан с твоя ключ. Помежду ви пламна любов. Но дори и да не беше така, ти щеше да направиш същия избор горе на тавана. Нямаше да предпочетеш илюзията, колкото и примамлива да е, защото това би означавало да пожертваш души. Зная го, защото те познавам. Дори ако гледаше на Флин просто като на приятел или брат, както аз, би сторила същото.

— Надявам се — отвърна Малъри. — Иска ми се да вярвам.

— Сигурна съм. Ако между вас съществуваше нещо по-повърхностно и мимолетно, щеше да постъпиш по същия начин. Все едно им е дали вие ще бъдете щастливи, важното за тях беше само да успееш.

— Може би си права, но нещата, които преживях и изборите, които направих през онзи месец, бяха част от изграждането на връзката ми с Флин.

— Но вие я изградихте — каза Зоуи. — Джордън се върна във Вали точно в този момент, защото беше свързан с втория етап. Той също бе парче от пъзела. Ти трябваше да изясниш чувствата си към него, Дейна, и това бе най-съществената част. Но можеше да разрешиш проблемите си по друг начин. Можеше да му простиш, да осъзнаеш, че вече не го обичаш, но пазиш съкровени спомени за връзката си с него и да бъдете приятели, а не любовници. Можеше да се откажеш от това, което съществува между вас, и пак да откриеш ключа. Плановете ви за сватба не се дължат на благосклонността на боговете.

— Е, може би е твърде рано да говорим за сватба, но следя мисълта ти. — Дейна вяло поднесе шоколадов бонбон към устните си, докато размишляваше. — Връщаме се към нещо, което ни казаха в самото начало. Ние сме трите ключа. Следователно от нас самите зависи какво ще получим.

— Но те манипулират събитията — добави Зоуи. — Събраха ни и ни поставиха при тези обстоятелства. Брадли рано или късно щеше да се върне във Вали. Тук е домът му и има амбиции за местния клон на компанията. Но нямаше да се запозная с него. Малъри би могла да срещне Флин и другаде, но едва ли аз щях да познавам Брадли Чарлз Вейн IV. Какво е привлякло интереса му към мен за първи път? Портретът. Манипулирали са чувствата му. — Мисълта я накара да потръпне. Очите й гневно засвяткаха, докато дъвчеше парче шоколад. — Зная, че вече не е само това, но появата на по-дълбоки чувства у него е случайност за тях. Трябваше да ни тласнат един към друг, за да тръгнем във вярната посока към ключа, или да се отклоним от нея. Зависи чие влияние ще надделее. И да успея, и да се проваля, ролята ми свършва с това, както и неговата. Нима мислите, че ги е грижа за страданието, за болката и загубата, която бих могла да понеса?

У нея напираше гняв и гласът й го издаваше.

— Все едно им е дали нечие сърце ще бъде разбито. Нима не е възможно мъката да се окаже необходима за последната крачка? В напътствията ми се говори за болка и загуба. За кръв — продължи тя. — Няма да бъде неговата. Не бих поела този риск дори за избавлението на три души.

— Зоуи — плахо заговори Малъри, — ако се обичате, нима това не означава, че вече сте избрали посоката си?

— Може би. Или и аз живея с илюзия, която трябва да пожертвам. Има една част от напътствията, която не разбирам напълно. Как да опозная богинята, за да прозра кога да вдигна меча и кога да го оставя? Дали да се боря за това, което желая за себе си, или да се откажа от него за доброто на другите?

— Логични предположения, разумни и уместни въпроси. — Дейна вдигна ръка, преди Малъри да възрази. — Дори да не ни харесват, не бива да ги отхвърляме. Никой не е обещавал, че краят на изпитанието ще бъде розов. Обещаха ни само куп пари.

— Майната им на парите — извика Малъри.

— Иска ми се да кажа: „Пепел ти на езика“, но за съжаление и аз изпитвам същите чувства — отбеляза Дейна. — Зоуи постави уместни въпроси, но пропусна частта, в която става дума за надежда, радост и удовлетворение. Пресичащите се пътеки, които водят една към друга.

— Точно сега, докато седя тук с вас, ми се струва, че съм постигнала радостта и удовлетворението, за които се говори. — Зоуи разпери ръце, сякаш за да обхване всичко, което бяха изградили заедно. — Не пренебрегвам тази част, но трябва да бъда реалистка. Не бива да го забравям, защото почти съм на път да повярвам, че когато всичко свърши и проклетият ключ е в ръката ми, ще имам шанс за… нещо повече.

— Какво следва по-нататък? — попита Дейна.

— Искам и двете да си помислите. Вие сте единствените, които са държали ключа в ръка. Дейна, ти, Джордън и Флин познавате къщата на Брадли почти толкова добре, колкото самият той. Готова съм да приема всяка помощ, която мога да получа. — Изведнъж стана. — Но сега е най-добре да се връщаме на телефоните.

 

 

Бе останал съвсем тънък лунен сърп, който се носеше по черното небе. Въпреки че й се искаше вятърът да довее големи плътни облаци, които да го закрият, Зоуи не можеше да престане да се взира в чезнещата светлина.

Бе търсила навсякъде. Имаше моменти, в които й се струваше, че пръстите й се плъзгат по лъскавото злато, но не може да види блясъка му и да усети допира му.

Ако не успееше през следващите четиридесет и осем часа, всичко, което бяха преживели Малъри и Дейна, всичко постигнато щеше да се окаже напразно.

Трите дъщери щяха да останат завинаги в кристалните си ковчези с бледи, безизразни лица.

Загърната в палтото си, тя седеше на задната тераса и се опитваше да запази последната искрица надежда.

— Тук е. Зная го. Какво пропускам? Нима има нещо, което все още не съм сторила?

— Смъртните — каза Кейн зад нея — вдигат поглед към небето и отправят въпроси как да постъпят и какво да мислят.

Зоуи застина. Ледените му пръсти докоснаха тила й.

— Струва ми се смешно. — Меките му ботуши не издадоха никакъв звук, когато я заобиколи и нехайно се облегна на парапета. Бе надарен с поразителна красота, но създадена за мрака, за безлунни нощи и зловещи бури. — Ти се провали — тържествувайки заяви той.

— Не бързай. — Студът пропълзя до мозъка на костите й и едва не я накара да затрепери. — Имам още време.

— То изтича, минута след минута. Когато и последната частица от луната изчезне, аз ще имам всичко, а ти нищо.

— Не биваше да идваш тук и да злорадстваш, преди срокът да е изтекъл. — Искаше дръзко да се изправи срещу него, но краката й се бяха подкосили. — Носи лош късмет.

— Само смъртните вярват в късмета, една от многото илюзии, които ги крепят. Вашият вид има нужда от тях. — Той плъзна пръсти по сребърната верижка на медальона си и го разлюля.

— Защо ни мразиш?

— Омразата е чувство. Изпитваш ли чувства към буболечките, които стъпкваш? За мен вие стоите далеч по-ниско.

— Аз не разговарям с буболечките, а ти си дошъл тук.

На лицето му се изписа гняв, които й вдъхна кураж.

— Както казах, струвате ми се смешни. Особено ти, от трите, които Роуина и Пит изпратиха да търсят ключовете. Първата… имаше стил и проницателен ум. Втората — огнен темперамент и интелигентност.

— Те те победиха.

— Така ли? — Презрителният му смях се сля със звъна на медальона. — Не ти ли хрумва, че просто съм решил да се позабавлявам след дългогодишна скука? Ако бях сложил край на битката твърде рано, щях да се лиша от удоволствието да наблюдавам всички ви, докато кроите планове и се поздравявате с успеха си. Тогава не бих изпитал насладата да гледам как се измъчваш сега. Привличаш интереса ми само защото ти липсва интелектът и класата на твоите приятелки. Необразована, отраснала в мизерия. — Раздвижи се и повдигна медальона малко по-високо. — Кажи ми, къде щеше да бъдеш, ако не бе получила онази покана за коктейл в „Уориърс Пийк“? Със сигурност не в тази къща, с този мъж. Мъж, който… когато отшуми плътската страст помежду ви, ще види истинската ти същност. Ще те изостави, както другият. Но вече знаеш това.

Бавното, равномерно поклащане на медальона я замая.

— Ти не знаеш нищо за мен. Както и за него.

— Зная, че си неудачница. Когато се провалиш в търсенето, и другите ще го разберат. Жестоко беше от страна на Роуина и Пит да те въвлекат и да очакват толкова много от теб. Да те свържат с тези хора — продължи той, докато по ръба на терасата запълзяха сини облаци. — Толкова по-пълноценни личности от теб. Жестоко беше да ти позволят да вкусиш от хубавия живот, защото през остатъка от дните си само ще жадуваш за него.

— Приятелите ми…

— Приятелство? Още една човешка заблуда, също като късмета. Те ще те изоставят, когато се провалиш, а провалът ти е неизбежен. Никога не е било писано ръка като твоята да завърти ключа. — Приближаваше се с бавни стъпки, медальонът му продължаваше да се люлее и проблясва, а гласът му звучеше успокояващо. — Изпитвам съжаление към теб. Достатъчно, за да ти предложа компенсация. Кое от нещата, които Роуина и Пит така нехайно подхвърлиха в ръцете ти, би искала да задържиш? Жалкия си бизнес, къщата, мъжа? Избери едно и ще ти го дам.

Той я хипнотизираше. Зоуи усещаше, че изпада в унес, докато мъглата пропълзява по кожата й. Толкова вледеняващо студена. Лесно бе да приеме някое от примамливите му предложения. Ръцете й бяха вкочанени, но успя да ги свие в юмруци и да ги стисне така силно, че ноктите се впиха в дланите й. Напрегна цялата си воля и отмести поглед от медальона към лицето му.

— Ти си лъжец. — От гърдите й се изтръгна стон, когато застана здраво на краката си. — Лъжец и измамник.

Тласна я назад. Сякаш невидима ледена ръка се стовари върху лицето й. Без да мисли, завладяна от гнева си, скочи към него и заби ноктите си в кожата му.

Зоуи долови шока. За миг в очите му проблесна искрено изумление. От раните, които му бе нанесла, бликна кръв. Силен порив на вятъра я прикова към стената на къщата и я обгърна вихрушка от ледени кристали, черни като оникс.

Той стоеше срещу нея с развята черна пелерина и окървавено лице.

— Мога да те убия само с една мисъл.

„Не, не може. Иначе досега щеше да го стори. Лъже — трескаво си повтаряше тя. — Но е жесток и може да ме нарани.“

Болката вече раздираше гърдите й.

— Връщай се обратно в ада! — изкрещя Зоуи. — Тук не си добре дошъл.

— Когато изпитанието ти свърши, ще загубиш всичко. Ще добавя и твоята душа към трофеите си.

Сякаш с внезапно щракване на ключ, вятърът утихна и тя политна напред, падна на колене и затрепери.

Загледа се в горите срещу терасата и напрегна сили да проясни мислите си. Когато вдигна глава, забеляза, че не е вечер, а спокойна, мъглива утрин. Сред ефирната омара, край гората стоеше елен със златна козина. От медальона на шията му струеше огнена светлина, а очите му бяха искрящо сини.

Мъглата се сгъсти, сякаш се спуснаха плътни завеси и когато отново се отдръпнаха, еленът бе изчезнал.

— Това не е краят — каза си тя на глас, за да си вдъхне увереност.

Кейн я бе примамил отвъд времето и я бе накарал да загуби ценни часове, но краят все още не бе настъпил.

Когато се изправи, видя по ръцете си кръв.

Неговата кръв.

— Нараних го. Нараних кучия син.

По страните й потекоха сълзи, докато залитайки вървеше към къщата. Погледът й се премрежи. Стори й се, че чува нечий вик, заплашително ръмжене и затръшване на врата. Формите и цветовете се сляха в безкраен, непроницаем мрак.

 

 

Мъглата, която се стелеше по терасата, достигна и до спалнята на Брад. Обгърна го и го накара да потръпне от студ в съня си. Търсейки топлина, протегна ръце към Зоуи.

Но бе сам.

Цареше пълен мрак. В гората се носеше мирис на гнила шума и свиреше вятър. Не виждаше пътека, а само злокобните силуети на дърветата, разкривени и заплашително надвиснали над него. Тръните на дивите храсти разкъсваха плътта му като остри зъби.

Усещаше мириса на собствената си кръв и пот, избила от паника. Някой го дебнеше. Долови коварно движение в храсталака.

„Не просто дебне — помисли си той, докато си проправяше път, — играе си с мен.“

Преследвачът му искаше да всее мъчителен страх у него и да отнеме живота му. Трябваше да се измъкне, преди онзи, който вървеше по петите му, да се отегчи от играта и да го разкъса.

„Спасявай се — шепнеше нечий глас в съзнанието му. — Това не е твоя битка. Върви си у дома.“

Разбира се. Това бе отговорът. Трябваше да се прибере у дома. Замаян и загубил ориентация, тръгна към слабата светлина, която виждаше. Ръмженето на хищника зад гърба му го накара да побегне натам.

Светлината идваше от врата и той въздъхна с облекчение, докато се приближаваше към нея. Щеше да успее. Трябваше да успее. Рязко я отвори и в този миг дъхът на съществото, което го настигаше, докосна тила му.

Ярко сияние раздра мрака. Появиха се цветове и движения. Брад се озова на прага на офиса си в Ню Йорк, задъхан от тичане. Кръвта от изранените му ръце капеше по дъбовия паркет.

През големия трикрилен прозорец се виждаше небето, а високите лъскави здания блестяха на утринното слънце.

Влезе млада блондинка с шикозен черен тоалет и лъчезарна усмивка.

— Добре дошли отново, господин Вейн.

— Да. — Едва помръдваше устните си. — Благодаря.

Майкъл, помощникът му, се втурна да му помогне.

Носеше червени тиранти върху синя риза и държеше голям бележник.

— Графикът ви за днес е готов, господин Вейн. Кафето е на бюрото ви. Време е да започваме.

— Трябва… — Усети мириса на кафето и афтършейва на Майкъл. Чу звън на телефон. Объркан, повдигна ръка и от раната на дланта му потече кръв. — Пострадах.

— О, ще се погрижим за вас. Само влезте.

— Не. — Брад се олюля. Усещаше гадене, а по лицето му се стичаше пот от усилие. — Не мога. — Подпря се на касата на вратата и извърна глава назад към мрака. — Това не е истина. Поредната шибана…

Гласът му секна, щом чу писъка на Зоуи.

Завъртя се и побягна обратно.

— Там ще загинете! — извика Майкъл след него секунди преди вратата да се затръшне с трясък, който отекна като изстрел.

Брад се втурна в мрака, викайки Зоуи. Докато се провираше през тръните, не виждаше нищо, освен непроницаем черен воал.

Не можеше да я открие, никога нямаше да стигне до нея. А това, което се спотайваше в мрака, щеше да убие и двамата, защото той я бе изоставил.

„Тя иска само парите ти. Търси богат баща за копелето си.“

— Отвратителни брътвежи.

Изтощен и измъчен, Брад падна на колене. Бе допуснал да го омотаят в мрежа, бе повярвал на лъжи.

Трябваше да сложи край.

Тръсна глава назад и стисна юмруци.

— Това е измама. То не се случва. Аз съм у дома, по дяволите, и тя е до мен.

Събуди се задъхан, докато последните пипала на мъглата се оттегляха, а Мо стоеше до леглото му и ръмжеше като вълк.

— Всичко е наред, приятел. Господи. — Все още разтреперан, протегна ръка към кучето, но усети болка. Обърна дланта си и видя кръвта, която течеше от дълбоките рани от тръни по нея. — Е, все пак нещо се оказва истинско.

С дълга въздишка, зарови окървавената ръка в косите си. В следващия миг скочи. „Зоуи.“ Щом кръвта бе истинска, може би и нейният писък не бе илюзия.

Хукна към спалнята й и отвори вратата. На утринната светлина видя леглото й застлано. Явно не бе спала там. Обзет от паника, надникна в стаята на Саймън и въздъхна от облекчение, когато се увери, че момчето спи спокойно, прегърнало кученцето.

— Стой при него — нареди той на Мо. — Не мърдай от тук.

Изтича надолу по стълбите да потърси Зоуи. Отново извика името й и влезе в голямата приемна тъкмо навреме, за да й предложи опора, докато влиза залитайки от терасата.

 

 

Когато отвори очи, Зоуи видя лицето на Брад — бледо, със сплъстени около него коси.

— Трябва да те подстрижа — промърмори тя.

— Господи, Зоуи. — Той сграбчи ръката й. — Какво правеше навън? Какво се случи? Не, не говори. — Преодоля ужаса, който го бе завладял. — Не ставай. Ще ти донеса вода.

Брад забърза към кухнята, наля чаша и се подпря на плота, докато се опитваше да успокои пулса си. Няколко пъти бавно вдиша и издиша, изми кръвта от ръцете си и се върна при нея с чашата вода.

Бе изправила гръб и страните й бяха възвърнали руменината си. Не бе виждал човек да пребледнява колкото Зоуи, когато едва не се бе строполила на прага.

— Спокойно — нареди той. — Отпивай бавно.

Кимна, въпреки че гърлото й изгаряше от жажда и бе трудно да се вслуша в думите му.

— Добре съм.

— Не си. — Искаше му се да крещи, но се владееше. — Припадна. Имаш синина на лицето и кръв по ръцете. Никак не си добре, по дяволите.

„Удивително е как успява“, помисли си тя.

Без да повишава тон, Брад умееше да внушава авторитет и да налага волята си.

— Кръвта не е моя. Негова е. — Увереността й се върна веднага щом я видя отново и си спомни какво бе сторила. — Одрах проклетата му кожа. Имам силни, здрави нокти и разкъсах бузите му. Почувствах се страхотно. — Подаде празната чаша на Брад и за утеха и на двамата го целуна по бузата. — Съжалявам, че те изплаших. Бях… О! — ужасено извика тя и хвана ръката му. — Целият си в драскотини и рани.

— Имах малко приключение в гората, докато ти си била… бог знае къде.

— Нападнал е и двама ни — тихо каза Зоуи. — Но сега сме тук заедно, нали? — Повдигна ранената му ръка към устните си. — Да почистим тези рани и ще ми разкажеш какво ти се случи. И аз ще ти опиша своето премеждие, но първо искам да знаеш нещо. — Обхвана лицето му с длани и го погледна в очите. — Искам да знаеш, че всичко ще бъде наред. Да отидем в кухнята, за да измия ръцете си, да превържа твоите и да направя кафе.

Пое си дълбоко дъх и се изправи. Изпита гордост, когато усети, че стои стабилно на краката си. И умът й е бистър.

— Ще поговорим, докато върша работата си.

— Каква работа?

— Трябва да приготвя пълнена пуйка.