Нора Робъртс
Ключът на смелостта (16)

Шестнадесета глава

Зоуи втри ексфолиращ крем в прасеца на Дейна и се усмихна, когато приятелката й издаде дълъг, прочувствен стон.

— Благодаря и на двете ви, че се отказахте от почивката си в неделя следобед, за да бъдете мои опитни зайчета.

Този път Дейна изсумтя. Малъри седеше на табуретка в помещението за козметични процедури и прокарваше пръсти по току-що почистената си кожа.

— Не мога да повярвам, че е толкова гладка.

— Не се тревожех за резултатите, тези продукти са страхотни. Но искам да се уверя, че самото изживяване е приятно.

— За мен е приятно — провлачено каза Дейна с приглушен глас.

Зоуи се обърна, огледа рафтовете с козметични продукти и запалени свещи, купчината нови тъмнозелени кърпи върху плота и прозрачния кристал, който висеше от тавана над масата за масаж. Всичко изглеждаше идеално.

— Естествено, когато започна истинска работа, тук няма да има по трима души, които да си бъбрят. Дейна, би ли замълчала за момент?

— Ти дори не съществуваш в моя малък рай. Това нещо ухае опияняващо.

— Радвам се, че решихме да се съберем. — Малъри отпи глътка от охладения лимонов сок, който Зоуи й бе наляла от стъклена каничка. — Щом откриването ще бъде в петък, трябва да изпипаме всичко до последните подробности, и в трите части. — Преглътна и притисна ръка към корема си. — Господи, в петък отваряме. Ако това е нещо като генерална репетиция за първи декември, получава се.

— Голям ден — отбеляза Зоуи.

— Ще намериш ключа. — Малъри докосна рамото й. — Сигурна съм.

Допирът на ръцете на приятелките й до нейните й вдъхна увереност.

— Още една причина да ви повикам днес. Исках да прекараме известно време само трите. — Отново хвърли поглед към кристала. През последните няколко месеца бе започнала да вярва в мистичните символи. — Исках да се заредя с енергия. Да събудя женската си сила.

— Тра-ла-ла — запя Дейна и я накара да се засмее.

— След онова, което се случи вчера, се чувствам по-уверена, но едно тънко гласче непрекъснато ме кара да се съмнявам в способностите си.

— Гласчето на Зоуи ли е — попита Дейна, — или на Кейн?

— На Зоуи е и това ме вбесява. — Малъри любопитно разгледа флаконите и тубичките, старателно подредени на рафтовете. — Да си припомним основните елементи. И двете с Дейна имахме периоди, в които губехме вярата си и изпадахме в отчаяние.

— Първо — потвърди Дейна. — Второ, и ние стигахме до задънени улици. Или поне така ни се струваше.

— Да. — Малъри се обърна и кимна. — Но без тези отклонения не бихме налучкали верния път. Доста мислих върху това — добави тя и се облегна на плота. — Пътят не е права линия. Криволичи, описва кръгове и се застъпва. Но всяка крачка и всеки участък от него са важни. Така е и при теб.

— Дейна трябва да се измие.

— Запомни тази мисъл.

Увита в чаршаф, Дейна тръгна към банята.

— Имаш идеи. — Зоуи застана пред мивката, за да изплакне ръцете си. — Очевидно е.

— Да. Може би за мен е по-лесно да прозра смисъла на случката в гората, защото не съм в твоето положение. Преживяването, което имах на тавана, бе нещо подобно. Аз също знаех какво става и го контролирах. Но частица от мен искаше да остане в онзи илюзорен свят.

Зоуи се обърна към нея и долови в очите й искрено съчувствие и разбиране. Напрежението в раменете й се разсея.

— Изпитвах нужда да го чуя. Не желаех Джеймс, Мал, но частица от мен си спомни колко силно съм го желала някога.

— Зная. Напълно те разбирам.

Зоуи бе сигурна в това. Двете с Дейна бяха единствените хора, способни да я разберат.

— Дълбоко в себе си се чувствах по същия начин. Струваше ми се толкова лесно да се върна там и да повярвам, че всичко ще бъде различно.

— Но си устояла.

— Устоях. — Зоуи свали покривалото на масата за масаж и намести тънкия дунапренен дюшек. — Само тази малка частица искаше нещата да се развият по друг начин. Истинското ми желание не беше момчето да остане с мен и детето си. Трябваше да си спомня за чувствата си към него, за да мога да му кажа „сбогом“.

— А желаеш ли мъжа, който е готов да сподели живота си с теб и детето ти?

— Да. — Сърцето й се разтуптя, докато избираше лосион. — Но не вярвам, че между нас ще се получи нещо. Легни по гръб — каза тя на Дейна, когато тя се върна. — Не е само това. — Покри тялото й с кърпа и затопли лосиона с ръце. — Ако направя следващата крачка, рискът за него ще стане по-голям. Тревожа се. Когато човек обича някого, иска да го предпази. Не бива да се влюбвам в него, за да не бъде изложен на опасност.

— Ако го обичаш, трябва да вярваш, че е достатъчно силен, за да се защитава сам.

Зоуи втренчи поглед в Дейна.

— Вярвам в него.

— Не мисля, че е така, щом все още се съмняваш, че може да те изостави и да разочарова Саймън. Разговаряш с жена, която вече е минала по този път. Боиш се да му гласуваш сто процента доверие, за да не се окажеш изиграна. Не твърдя, че нямаш право. Наистина рискът е доста голям.

— Кое е най-ценното за Зоуи? В личен план — уточни Малъри. — Единственото, което не би изложила на риск?

— Саймън.

— Именно.

— Зная, че Брадли не би го наранил. — Зоуи втри лосиона по цялото тяло на Дейна. — Но колкото повече Саймън се сближава с него и започват да се държат като баща и син, толкова по-голям е страхът ми, че нещата няма да се получат. Никога не е имал баща. Това не е като развод или смърт. Няма представа какво е да има баща. Въпреки че се старая нищо да не му липсва и знае колко много го обичам, живее с мисълта, че има човек, който го е отхвърлил и не е пожелал да бъде до него. Не искам никога вече да се чувства отхвърлен.

— И за да го предотвратиш, си готова да правиш жертви. Да се бориш — добави Малъри. — Каквато и цена да платиш. Защото от всички избори в живота ти Саймън е най-важният. Той е твоят ключ.

— Саймън? — извика Зоуи. Дейна се надигна. — О, извинявай. Обърни се по корем. Напрегната съм.

— Малъри е на прав път. — Дейна се претърколи и опря брадичка на юмрука си. — Ние сме трите ключа. Многократно ни го напомняха. Но от трите ни единствено Зоуи е… „пресъздала себе си“, така да се каже, в дете. Саймън е част от Зоуи. Зоуи е ключът, следователно и Саймън.

— Той е недосегаем за Кейн. — Обзе я уплаха. — Роуина каза, че е в пълна безопасност.

— Разбира се. — Дейна извърна глава към нея. — Ако можеше да му стори нещо, досега със сигурност щеше да опита.

— Мисля, че го закриля и още някой, освен Роуина — добави Малъри. — Всичко, което е по силите на другата страна, вече е сторено. Нечии деца страдат. Те не биха допуснали нещо подобно да сполети още едно. Благодарение на това, както и на нас, Саймън е недосегаем.

— Ако не вярвах, че е така, веднага щях да се оттегля от споразумението. — Зоуи замълча, когато видя Малъри да кимва. — Кейн със сигурност знае, иначе би се опитал да застраши сина ми. Не го е направил, защото не е способен. Добре — въздъхна тя. — Добре, нека тръгнем от тази отправна точка. Ако Саймън е ключът или част от него, както е част от мен, значи това ме връща към изборите, които съм направила във връзка с детето си. Зачеването му, решението да го родя — най-важните избори в живота ми. Но вече се върнах там и постигнах напредък, а не успях да се добера до ключа.

— Правила си и други избори — изтъкна Дейна. — Поемала си в други посоки.

— Помислих и за тях. За целия път, който съм изминала — продължи тя, докато втриваше последните капки лосион в кожата й. — Припомних си всичко, видях го отново. Беше от полза за мен, защото се убедих, че изборите ми са правилни и осъзнах, че грешките, които съм допуснала, не са фатални. Можеш да станеш. Ще ти донеса халат.

— Дошла си във Вали — заговори Дейна, — постъпила си на работа, купила си къща. Какво друго?

Малъри повдигна ръка, докато Зоуи помагаше на Дейна да облече халата.

— Няма да кажа, че всичко това не е важно, може би един от отговорите се крие в подробностите, но има и друга гледна точка. Какво ще кажеш за изборите на Саймън?

— Той е дете — изтъкна Дейна и плъзна ръка по кожата от китката до лакътя си, за да се порадва на резултата от работата на Зоуи. — Най-важният му избор е коя видеоигра да пусне.

— Не. — Зоуи замислено поклати глава. — Децата правят много избори. Верни или грешни. Някои от тях са съдбовни и ги тласкат в една или друга посока. Сами избират с кого да се сприятелят. Може би прочитат книга за изтребителите и решават да станат пилоти. Точно сега, по стотици различни начини Саймън избира какъв човек да бъде.

— Тогава не е зле да поразмишляваш върху някои от неговите решения — посъветва я Малъри.

 

 

Едно решение, от което в момента Саймън се чувстваше доволен, бе изборът на името Хоумър за кутрето. Съчетаваше в едно няколко от любимите му неща — бейзболните звезди, анимационните герои и кучетата. Докато седеше навън в хладния есенен ден и гледаше как Мо тича след топката за тенис, а Хоумър след него, имаше чувството, че животът му не би могъл да бъде по-интересен.

Скоро щяха да пристигнат Флин и Джордън, за да погледат мач с Брад, докато майка му и приятелките й се занимават с женски работи, а той — да преяде с чипс.

Вдигна топката, когато Мо я остави до краката му, и с поредица подскоци и фалшиви хвърляния накара кучетата да полудеят, преди наистина да я запрати към дърветата.

На следващия ден щеше да се похвали на приятелите си от училище за Хоумър. Може би, ако кутрето не направеше някоя поразия, щеше да придума Брад да го снима, за да покаже на всички как изглежда.

Хвърли поглед назад към реката, докато двете кучета се боричкаха. Тук му харесваше. Обичаше и дома си, бе привързан към съседите Хенсън, но това място бе страхотно. Наблизо имаше река и цяла гора за изследване. Ако останеха за по-дълго, би се радвал да покани приятелите си на гости. Здравата щяха да се позабавляват в стаята за игри. Можеха да си построят замък в гората, а през лятото да плават с гумена лодка по реката, ако майка му позволеше.

Идеята бе осъществима дори ако се завърнеха в своята къща. Щеше да помоли Брад, а той да убеди майка му, че няма нищо лошо. Чудесно бе край тях да има друг мъж, с когото да се съюзява, за да постига своето.

Беше почти като да има баща. Не че знаеше какво е, но предполагаше, че е нещо подобно.

Радваше се, че ще празнуват Деня на благодарността тук. Всички щяха да се съберат в къщата и докато мъжете спорят на тема футбол, да се натъпчат с тиквен пай до пръсване.

Майка му приготвяше страхотен тиквен пай и винаги му даваше топчета тесто, за да си прави човечета.

Дали Брад нямаше да сметне това за глупаво?

Погледна към вратата и хукна натам, когато Брад излезе.

— Хей, искаш ли да похвърляш малко? Мо учи Хоумър да донася топката.

— Добре. — Сложи плетената шапка, която бе донесъл на главата на момчето. — Стана студено.

— Може би ще завали сняг. Ще натрупа два метра и няма да ходим на училище.

— Мечтай си колкото искаш.

Брад взе топката и я завъртя със замах, на който Саймън искрено се възхити.

— Ако натрупа два метра сняг, и ти ли ще стоиш вкъщи, вместо да ходиш на работа?

— Ако снегът е толкова дълбок, ще го използвам като извинение да не ходя на работа.

— Ще ядем шоколадов сладкиш и ще изиграем десет милиона видеоигри.

— Дадено.

— Слагаш ли презерватив, когато правиш секс с мама?

Брад изтръпна, сякаш във вените му не бе останала нито капка кръв.

— Какво?

— За да не направите бебе. Ако това стане, ще се ожениш ли за нея?

— Света Богородице.

Саймън усети парене в гърлото от смущение, но щом бе заговорил на тази тема, не можеше да спре.

— Мъжът, с когото са направили мен, не се е оженил за мама и мисля, че е наранил чувствата й. Трябва да се грижа за нея, така че, ако не искаш да се ожените, в случай че направите бебе, по-добре е да се откажеш от секса. — Стомахът му бе свит. Погледна надолу и силно ритна топката. — Исках да те предупредя.

— Добре. Добре. Мисля, че трябва да поседна. — Краката на Брад се бяха подкосили. — Какво ще кажеш да влезем вътре и… да поседим заедно?

— Аз съм мъжът в семейството — тихо промълви Саймън.

— Ти си истински мъж, Саймън. — С надеждата да вдъхне кураж и на двамата, Брад потупа момчето по рамото. — Ще си поговорим сериозно.

Докато сваляха палтата си, той се помоли за мъдрост и всичко друго, което би му помогнало. Реши, че кухнята е най-подходящото място, защото там биха могли да хапват и пийват по време на разговора, за да не бъде така изнервящ.

Въпреки че копнееше за бира, наля две чаши кока-кола.

— Относно секса — започна Брад.

— Зная. Мама каза, че не боли, но понякога хората викат, защото е забавно.

— Добре — едва успя да каже той след миг. Сякаш усещаше как мозъчните му клетки умират. — Ние с майка ти… Възрастните, неженените здрави възрастни често имат… такива връзки. Погледни ме.

Изчака, докато Саймън вдигна глава. Всички съмнения, цялата му дързост и решителност бяха изписани на лицето му.

„Толкова много прилича на майка си“, помисли си Брад.

— Влюбен съм в майка ти. Правя любов с нея, защото е красива и искам да бъдем заедно по този начин. Искам да бъдем близки във всяко отношение, защото я обичам.

— А тя влюбена ли е в теб?

— Не зная. Надявам се.

— Затова ли прекарваш толкова време с мен?

— О, правя огромна жертва, защото ти си грозник и миришеш ужасно. Нисък си, а аз мразя да се навеждам. Но съм готов на всичко, за да я спечеля.

Устните на Саймън затрептяха.

— Ти си по-грозен.

— Само защото съм по-стар. — Брад хвана ръцете му. — Но въпреки многобройните ти недостатъци обичам и теб.

В гърлото на Саймън се надигнаха емоции, които сякаш заструиха от лицето му.

— Много странно.

— Защо? Най-много от всичко на света искам да бъда с вас двамата.

— Като семейство?

— Точно така.

Саймън се загледа в масата. Искаше да каже толкова много неща, да зададе толкова много въпроси, но бе важно да ги изрече както трябва.

— Би ли се оженил за нея и без да сте направили бебе?

„Е, няма да бъде толкова трудно“, помисли си Брад.

— Всъщност, като спомена, бих се радвал да имаме бебе, но… Почакай. Ще ти покажа нещо. Веднага се връщам.

Когато остана сам, Саймън потърка очи. Беше се страхувал, че ще заплаче или ще запелтечи като момиче, а при разговор на четири очи „по мъжки“, както се изразяваше бащата на Чък, не биваше да хленчи.

Отпи глътка кока-кола, но стомахът му продължи да се бунтува. Все още се опитваше да се успокои, когато чу стъпките на Брад. Изтри бузите си, за всеки случай.

Брад отново седна.

— Трябва да си остане между нас. Само между двама ни, Саймън. Искам да ми обещаеш.

— Да пазя тайна ли?

— Да. Важна е.

— Добре, няма да кажа на никого.

Със сериозно изражение, Саймън плю върху дланта си и подаде ръка.

Брад мълчаливо се взира в него няколко мига.

„Някои неща не се променят“, помисли си той с облекчение.

Направи същия жест и хвана ръката му.

Без да каже нищо, сложи на масата малка кутийка, отвори я и показа на Саймън пръстена в нея.

— Беше на баба ми. Подари ми го, когато с дядо ми отпразнуваха петдесетата годишнина от сватбата си.

— О, сигурно са много стари.

Устните на Брад трепнаха, но тонът му остана сериозен.

— Доста. Това е годежният й пръстен, но дядо ми й подари друг по случай годишнината. Настоя да дам този на жената, за която реша да се оженя. Казва, че носи късмет.

Саймън нацупи устни, надникна в кутийката и проследи отблясъците, пробягващи по пръстена.

— Много е лъскав.

Брад завъртя кутийката срещу него, за да му покаже старомодните ситни диаманти, подредени във формата на цвете.

— Мисля, че Зоуи ще го хареса. Нежен е, различен е и вече е доказал силата си. Възнамерявам да й го подаря в събота.

— Защо да чакаш? Можеш да й го дадеш още днес, когато се прибере.

— Не е готова. Има нужда от още малко време. — Брад погледна момчето. — Първо трябва да намери ключа, Саймън, до петък. Не искам да прибързвам или да я разсейвам.

— А ако не го намери?

— Не зная. Трябва да вярваме, че ще успее. Каквото и да стане, в събота ще й подаря този пръстен и ще й предложа да се омъжи за мен. Казвам ти го не само защото ти си мъжът в семейството и заслужаваш да знаеш какви са намеренията ми, а и защото засяга и двама ви със Зоуи. Имаш право на мнение.

— Ще се грижиш ли добре за нея?

„Изключително хлапе.“

— Толкова добре, колкото мога.

— Трябва понякога да й носиш подаръци. Можеш да ги изработваш сам, както правя аз, но не бива да забравяш. Особено на рождения й ден.

— Няма да забравям. Обещавам.

Саймън разклати чашата си.

— Ако се съгласи, ще носи ли твоята фамилия?

— Надявам се да я приеме. Всички от семейство Вейн се гордеем с името си. Това би означавало много за мен.

Момчето отново взе чашата и замислено сведе поглед към кафявата течност.

— И аз ли ще я нося?

В душата на Брад засия силен пламък от обич.

— Стига да искаш. Така всички ще знаят, че сме семейство. Ако майка ти стане моя съпруга, ще ме наричаш ли „татко“?

Сърцето на Саймън се разтуптя така силно, че пулсът зазвъня в ушите му. Вдигна глава и се усмихна.

— Да.

Когато Брад протегна ръце към него, без колебание се хвърли в прегръдката му.

 

 

Трябваше да помисли за толкова неща, а в главата й цареше пълен безпорядък, докато шофираше към реката. Денят почти свършваше, оставаха още само пет. Пет дни, за да открие ключа и да отвори последната ключалка. Пет дни, за да претършува всички кътчета на съзнанието, сърцето и миналото си.

Нищо не бе същото, както преди. Когато изтечеше и четвъртата седмица, всичко отново щеше да се промени. Толкова много посоки и кръстопътища, сред които най-сетне се очертаваше ясен път.

С труда си бе успяла да създаде дом, в който синът й да има нормално, щастливо детство. Колкото и тежко да й се струваше понякога, в това нямаше нищо сложно. Ставаше всяка сутрин, правеше първата крачка и не се спираше, докато не свърши всичко запланувано.

На следващия ден се повтаряше същото.

Справяше се доста добре, но не можеше да отрече, че винаги е искала нещо повече. Малките красиви неща, които бе виждала в списания. Беше се научила да изработва сама всяка вещ, която пожелае да има. Красиви пердета, покривки за маса, свежи цветя в градината от пролетта до есента.

Както и по-съществени неща. Всеки месец правеше вноска в спестовна сметка за следването на Саймън в колеж. Бе започнала собствен бизнес.

Колкото и ясен да бе пътят й, никога не изключваше възможността за изненадващ обрат.

Като онзи, който бе настъпил неотдавна.

Сви към къщата на Брадли и видя колите на Флин и Джордън. Усмихна се. Благодарение на обрата в живота си се бе сближила не само с две жени, които бе обикнала като сестри, а и с трима интересни мъже. За по-малко от три месеца те се бяха превърнали в нейно семейство, по-истинско от онова, в което бе отраснала.

Паркира, очаквайки всеки момент да я обземе чувство за вина заради тази мисъл. Но не го изпита. Не, не се чувстваше виновна. Бе създала това семейство с тях. Струваше й се истинско чудо, че бе срещнала хора, способни да я разберат както никой друг.

Обичаше майка си, сестрите и брат си и споделяше стотици спомени с тях, добри и лоши. Но не чувстваше същото единение, същата близост, както с новото си семейство.

За нея то бе онова „нещо повече“, за което бе копняла.

Нищо не можеше да разруши изграденото през последните три месеца, каквото и да се случеше.

Почти замаяна от това усещане, слезе от колата и тръгна към къщата. Приятно бе да крачи по алеята, спокойно и нехайно, без да знае какво я очаква, когато отвори входната врата.

Две пощурели кучета, трима мъже и едно момче във футболна кома, истинско бедствие в кухнята. Не се тревожеше за състоянието, в което щеше да завари къщата, защото знаеше, че каквото и да се случва вътре, тя е част от него.

Внезапно спря. Бе станала част от атмосферата на тази къща и събитията в нея. Съдбата й я бе свързала със собственика. Бавно слезе до брега на реката, обърна се и се загледа във фасадата.

Спомни си за първия път, когато я бе видяла. Бе спряла с колата си само за да й се полюбува отдалеч. Тогава все още не познаваше Брад и не бе толкова близка с никого от тях. Но къщата мигновено я бе привлякла.

Беше се запитала какво ли е човек да живее в толкова съвършен дом. Да има свое кътче от тази живописна местност край горите и реката. Още при влизането си бе възхитена от уюта и пространството. Спомни си как бе застанала до прозореца на голямата приемна и си бе помислила колко би била щастлива да живее тук и да може да гледа навън през този прозорец винаги, когато пожелае.

Вече можеше.

Пътят към ключа бе довел нея и сина й тук, за да живеят заедно със собственика на къщата, който я обичаше.

Той я обичаше.

Задъхана, Зоуи притисна пръсти към устните си. Дали това бе кръстопът, или крайната точка?

Нетърпелива да узнае, веднага се затича към входната врата. Отвори я със замах, застана на прага и се опита да прецени какво изпитва.

„Спокойствие — помисли си тя. — Вълнение, очакване.“ Неповторима смесица от усещане за лекота и опиянение. „Тук“, каза си тя. В тази къща имаше нещо, което й принадлежеше.

Мо се втурна към нея и тя се засмя, когато лапите му се озоваха на раменете й за поздрав.

— Никога няма да се научиш.

Весело разроши козината му, преди да го отблъсне, и грабна кутрето, което обикаляше около краката й.

— Да вървим при мъжете — каза тя и понесе Хоумър на ръце като бебе към стаята за игри, потупвайки го по гърба.

Както бе очаквала, всички се бяха настанили където намерят. Явно мачът бе свършил, но в момента течеше друго оспорвано състезание — между сина й и Флин на „Мортал Комбат“.

Джордън седеше приведен на един стол с бутилка бира в ръка, а дългите му крака, изпънати върху килима, бяха целите в трохи от чипс, остатъци от неделния вестник и кучешки косми.

Брад бе окупирал дивана, крепеше купа пуканки в скута си и от време на време задрямваше въпреки оглушителните звуци на видеоиграта и гръмогласните викове.

Преливайки от обич към всички, Зоуи тръгна към Джордън. Той лениво вдигна глава, усмихна й се и помръдна вежди, когато зарови пръсти в косите му, наведе се и страстно го целуна.

— Здравей, хубавецо.

— Здравей, красавице.

Засмя се на недоумението му и се обърна. Приклекна до Флин и пред смаяния поглед на Саймън обви ръце около врата му и впи устни в неговите.

— За бога, мамо.

— Изчакай реда си. Здрасти, готин — каза тя на Флин.

— Здравей. И Мал ли е пила от същото?

Зоуи сграбчи Саймън в прегръдката си въпреки престорените му опити да се съпротивлява. Целуна го и по двете бузи и с протяжно „мммм“ докосна устните му със своите.

— Здравей, синчето ми.

— Пияна ли си, мамо?

— Не.

Смушка го в ребрата и се изправи.

Брад остана на мястото си, но вече я гледаше с ококорени очи, които сега срещнаха погледа й. Докато бавно се приближаваше към него, тя му се усмихна и запретна ръкави.

— Чудех се дали ще запазиш нещо и за мен.

— Оставих те за десерт. — Взе купата с пуканки и я сложи на масата. Седна в скута му, хвана пуловера му и рязко го дръпна. — Ела тук с тези съблазнителни устни.

Зад нея Саймън се търкаляше на пода и издаваше звуци на агония, докато Мо го притискаше с тежестта си.

В края на целувката Зоуи всмука долната устна на Брад, след което прошепна:

— Ще довършим това по-късно. — Побутна го назад към облегалката. — Е — стана и потри ръце, явно готова да се заеме с важна задача, — нали ще разтребите, когато приключите с игрите? Имам малко работа горе.

Оттегли се с горда походка, сякаш е кралицата на света.