Нора Робъртс
Ключът на смелостта (8)

Осма глава

— Шампанско, омари и лимузини, боже мой — възкликна Дейна, докато наместваха новозакупената етажерка от ковано желязо в общата им кухня.

— Много изискано — съгласи се Малъри. — Може би Флин трябва да вземе някой и друг урок от Брад как да приготви вечеря за една жена.

— Това е част от проблема. Аз си падам по бира, хамбургери и скромна обстановка. Прекрасно е, разбира се, но прилича на сън.

— Какво лошо има? — попита Дейна.

— Нищо. — Зоуи изду бузи и бавно изпусна въздуха. — Но започвам да изпитвам доста силни чувства към него.

— Повтарям. Какво лошо има?

— Да видим, откъде да започна? С Брадли сме от различни планети. Започвам бизнес, което означава, че през всяка минута от деня ще бъда заета, а и през следващите десет години трябва да продължа да се грижа за Саймън. Разполагам с още три седмици, за да открия последния ключ от ковчежето с душите, а ако играем на „топло и студено“, в момента съм на такъв етап, че ще получа измръзване на задните части.

— Никога не съм чувала за измръзване точно на тези части — отбеляза Дейна. — Питам се защо ли?

Взе една от луксозните си кутии за чай, сложи я на етажерката и завъртя глава, за да реши дали ъгълът е подходящ.

— Да говорим по същество — суховато настоя Малъри, докато слагаше сувенирна купа на един рафт. — Нито бизнесът, нито Саймън са причина да не желаеш връзка с мъж, ако изпитваш влечение към него и вярваш, че е свестен.

— Разбира се, че изпитвам влечение към Брад. Би привлякъл вниманието дори на жена в кома. И е свестен. Отказвах да повярвам, но наистина е такъв. — Зоуи сложи няколко ароматизирани свещи на своя рафт. — Ако не беше, не би ми се струвало толкова сложно. Тогава може би щях да се отдам на кратка страстна връзка, а после да се разделим без огорчение.

— Защо бързаш да говориш за раздяла и огорчение? — попита Малъри.

— До неотдавна единственото постоянно нещо в живота ми бе Саймън. Сега, откакто открих вас двете, има още едно. И двете са чудеса, не ми е нужно трето.

— А някои хора твърдят, че аз съм била песимистка — промърмори Дейна. — Ще ти дам и нея. — Сложи още една кутия до първата. — Гледай на Брад като на зрял човек и имай предвид, че ако започнете страстна връзка, и двамата ще носите отговорност за последствията. И не забравяй да ни разкажеш подробностите. Освен това помни, че макар откриването на третия ключ да е твоя задача, трите сме екип, което означава, че не само твоите задни части ще измръзнат.

— Права си за всичко — съгласи се Малъри и сложи изрисуван поднос на етажерката, а после кимна одобрително, когато видя Зоуи да поставя флакон с лосион за ръце. — Мисля, че е време за официално съвещание. Ще поумуваме шестимата и все ще измислим нещо.

— Може би бъркотията в главата ми ще се разсее.

Зоуи добави кутийка луксозен сапун, ваза с тясно гърло и два бели порцеланови свещника.

— Не е чак такава бъркотия — възрази Дейна. — Щом проследяваш нишки и проверяваш теории, значи нещата добиват ясна форма, като тази етажерка. Малко тук, малко там и накрая се отдръпваш назад, за да видиш цялостния резултат и да решиш дали е необходимо доизпипване.

— Дано наистина е така. Липсват книги — отбеляза Зоуи и кимна към рафтовете.

— Ще получа първата доставка след седмица. — Дейна застана до нея и облегна лакът на рамото й. — Господи, това е най-обикновена етажерка, но изглежда чудесно.

— Като нас трите заедно. — Доволна, Малъри обгърна талията на Зоуи. — Знаете ли кое ще изглежда още по-добре? Тази сграда, когато заприиждат клиенти.

 

 

Зоуи се качи на стълбата в салона си, за да постави шкафчетата, в които щеше да съхранява шампоани. Докато работеше, мислено отметна свършените неща от списъка, който си бе съставила за седмицата.

Трябваше да поработи известно време на компютъра. Не само да търси информация, а и да оформи ценоразпис за всички фризьорски и козметични услуги.

Реши да го отпечата върху хартия със същия цвят като дограмата, за да се откроява.

Крайно време бе да определи цените. Дали да подбие тези на конкуренцията с няколко долара, или да взема малко по-скъпо, за да печели добре?

Щеше да ползва по-качествени и по-скъпи продукти от другия салон в града и определено щеше да обслужва клиентите си в по-приятна обстановка. Освен това в другия салон не се предлагаха разхладителни напитки и билков чай, каквото бе нейното намерение. И не поставяха на клиентките яка с отпускащи билки, докато оформят маникюра им.

Закачи последното шкафче, потърка чело и слезе.

— Прекрасни цветове.

Зоуи се стресна, здраво се хвана за стълбата и извърна глава към Роуина.

— Не те чух… — „… да изскачаш от въздуха“, помисли си тя.

— Извинявай. — Очите на Роуина затанцуваха, сякаш бе отгатнала мислите й. — Малъри и Дейна ми казаха, че си тук. Бях долу и видях какво сте направили трите. Исках да разгледам салона ти. Както казах, цветовете са прекрасни.

— Надявам се да създават настроение.

— Сполучлив подбор. Какво прекъснах?

— О, тъкмо свърших. Шкафчета за шампоани, балсами и други неща. Ще отсипвам от тях в тези купи.

— Аха.

— Ето там ще бъдат каските, бюрото с документацията и чакалнята. Ще сложа диван, два фотьойла и мека пейка. Онова помещение ще бъде за маникюр. Поръчах стол с грейка за желаещите педикюр. И стандартен би свършил работа, но този ще стане хит. Ще има… едва ли те интересува.

— Искам да видя всичко. — Роуина огледа главното помещение и надникна в съседното. — А това?

— Една от стаите на козметичния салон. За масаж и маски за лице. Отсрещната ще бъде за коламаска. Ще ползвам голямата баня за ексфолиращи процедури.

— Много амбициозно.

— Планирам го от доста време. Трудно ми е да повярвам, че мечтата ми се сбъдва. Откриването ще бъде на първи декември. Роуина, не съм забравила за ключа. Просто все още не съм попаднала на ценна следа.

— Ако беше лесно, не би било толкова важно. Знаеш това — добави Роуина и вяло я потупа по рамото, когато се върна в главния салон. — И тук не ви е било лесно.

— Да, но само с труд, стъпка по стъпка напредваме. — Зоуи леко се усмихна, когато гостенката повдигна вежди срещу нея. — Добре, разбирам. Всичко става стъпка по стъпка.

— Кажи ми как е синът ти.

— Саймън е добре. Днес е при свой приятел. Снощи вечеряхме у Брадли.

— Така ли? Сигурна съм, че е било приятно.

— Зная, че има неща, които не можеш да ми кажеш, но все пак ще попитам. Не заради себе си. Свикнала съм да преглъщам горчиви хапове.

— Не се и съмнявам. Не са били малко в живота ти.

— Не повече, отколкото ми се полагат. Съгласих се да се заема с тази задача, както Малъри и Дейна. Но Брадли не е подписвал договора. Искам да зная дали някаква сила го кара да изпитва чувства към мен, които трябва да използвам, за да открия ключа.

Роуина зарови ръце в косите си и започна да позира пред огледалото.

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Бил е пленен от лицето на Кайна на картината, а аз случайно приличам на нея.

Взе флакон с шампоан и го разгледа.

— Нима имаш толкова ниско мнение за себе си?

— Не твърдя, че е невъзможно чувствата му да са истински. Да проявява интерес към мен такава, каквато съм. Но всичко е започнало, когато е видял картината.

— И я е купил, избрал е пътя си. Този път го е довел при теб. — Роуина върна флакона на мястото му. — Интересно, а?

— Трябва да зная дали сам е направил избора.

— Не задавай този въпрос на мен. Няма смисъл да го задаваш и на него, щом не си готова да му повярваш. — Взе друг шампоан и го отвори, за да усети мириса му. — Искаш да ти обещая, че той няма да пострада? Не мога. Мисля, че би се обидил, ако разбере, че си ме молила за това.

— Тогава трябва да преглътне обидата, защото се чувствах длъжна да попитам. — Зоуи тръсна ръце. — Може би е излишно. Кейн не си прави труда да ми отправя сериозни заплахи. Очаквахме да бъде готов за ожесточена битка, а той просто си играе с мен. Изглежда, не се бои, че ще открия ключа.

— С това пренебрежително отношение подкопава самочувствието ти и те прави уязвима.

Зоуи бе изненадана от нехайния тон на Роуина.

— Не съм казала, че ще се откажа — понечи да възрази тя, но замълча. — Господи, засегнал ме е по-дълбоко отколкото предполагах. Намерил е слабото ми място. През по-голямата част от живота ми хората или са се отнасяли към мен с пренебрежение, или са ми казвали, че не мога да правя това, което най-силно желая.

— Доказала си им, че грешат, нали? Докажи и на него.

 

 

На няколко километра разстояние, в гостилницата, Брад стори място на Флин в сепарето. Джордън седеше от другата страна на масата изпънал дългите си крака и разглеждаше ламинираното меню.

— Не се е променило от шест години, приятел — отбеляза Флин. — Би трябвало да го знаеш наизуст. Извинявайте, че се забавих — добави той и посегна към вече сервираното кафе на Брад.

— Защо винаги сядаш до мен и пиеш от кафето ми? Защо поне веднъж не се настаниш до него?

— Държа на традициите. — Усмихна се на сервитьорката, която донесе голяма чаша и каничка. — Здрасти, Люс. Искам сандвич с шницел.

Тя кимна и записа поръчката.

— Чух, че си присъствал на заседанието на общинския съвет тази сутрин. Нещо интересно?

— Обичайните високопарни приказки.

Жената се усмихна и погледна Джордън.

— А за теб, юнако?

Когато сервитьорката се отдалечи с поръчките, Флин се отпусна и закачливо наклони глава към Брад.

— Чухте ли, че нашата важна клечка господин Вейн снощи е изпратил лимузина, дълга километър, за гаджето си?

— Без майтап? Дай му да се перчи.

— Беше само половин километър. Впрочем откъде знаеш?

— Имам остър слух. — Флин докосна ухото си. — Но източникът ми не можа да потвърди дали перченето се е оказало сполучлива тактика.

— Победих малкия на „Смакдаун“, но той ми разказа играта на „Голямата автокражба“.

— По-интересно е как е реагирала майката — заяви Джордън. — Не се и съмнявам, че хлапето е било предоволно да се вози на лимузина.

— Хареса му. Както и на Зоуи. Чухте ли какво каза онзи ден? Че никога не се е люляла в хамак. — Брад се намръщи, когато взе чашата си от Флин. — Как е възможно човек да не се е люлял в хамак през живота си?

— Решил си да й купиш — досети се Флин.

— Да.

— Да видим какво означава това… — Джордън вдигна поглед към тавана. — О, мисля, че е повод за тост. — Стана по-сериозен. — Тя е страхотна жена. Заслужава някой да облекчи товара на плещите й.

— Работя по въпроса. Ако около майка ти се беше появил някой със сериозни намерения, това би ли те притеснило?

— Не зная. Никой не е… Тя не допускаше никого до себе си. Не мога да твърдя със сигурност. Бих казал, че зависи кой е и как се държи с нея. Толкова сериозни намерения ли имаш?

— Натам вървят нещата, поне за мен.

— Отново стигаме до връзката между нас и трите жени — отбеляза Флин. — Всичко се подрежда идеално.

— Може би така е писано.

— Зная какво е подреждане. Случайно съм сгоден за кралицата на реда. Но си струва да поумуваме. Каква роля е предвидена за теб в нашата драма? — започна той с делови тон.

Остави ги да помислят, докато сервираха сандвичите им.

— Не преставам да напрягам ума си — каза Брад. — По-голямата част от напътствията е свързана с неща, които вече са й се случили, и с решения, които е взела, преди да ме срещне. Но тези неща са я довели тук. Ако предположим, че съм част от изпитанието й, възможно е да се имат предвид и неща, които аз съм преживял или направил, преди да я срещна. Те ме накараха да се върна.

— Различни пътища, водещи до едно и също място — кимна Джордън. — Добра теория. Сега пътищата ви се пресичат.

— Въпросът е какво да правите — намеси се Флин. — И къде. Мечът в ръката на богинята навежда на мисълта за битка.

— Няма да я води сама — обеща Брад. — На картините мечът е в ножница. На моята е сложен до нея в ковчега, а на онази в „Пийк“ е окачен на колана й.

— А на портрета на крал Артур, който аз купих, мечът все още не е изтръгнат от скалата — добави Джордън.

— Не е получила шанс да го извади. — Застиналото бледо лице от картината изплува в паметта на Брад. — Може би ние трябва да й дадем този шанс.

— Може би Малъри трябва отново да разгледа картините — предложи Флин. — Да види дали не е пропуснала нещо. Не…

— Запомни мисълта си — каза Джордън, когато мобилният му телефон запиука. Извади го и се усмихна, щом видя изписаното име. — Здрасти, Дългучке. — Повдигна чашата с кафе. — Аха. В момента съм в офиса си с партньорите. Разбира се. — След минута отдалечи телефона от ухото си. — Среща у Флин в шест. Кимат в знак на съгласие — продължи той в слушалката. — И мен ме устройва. Зоуи ще приготви чили — обърна се към приятелите си.

— Кажи й да предаде на Зоуи, че ще мина да я взема.

— Брад каза да предадеш на Зоуи, че ще я вземе. Канехме се да дойдем да ви помогнем следобед. Добре, ще се видим у дома. Хей, Дейн? С какво си облечена? — Усмихна се и пъхна телефона обратно в джоба си. — Връзката прекъсна.

 

 

Докато чилито къкреше, Зоуи разпръсна записките си на масата в кухнята. Къщата бе необичайно тиха. Трябваше да се възползва от това.

Беше й омръзнало да се опитва да бъде организирана като Малъри или да се рови в книги, следвайки примера на Дейна. Защо да не бъде импулсивна и да не следва инстинкта си както при всяко друго начинание?

Как постъпваше, когато трябваше да избере нова боя за стените или нов плат за пердета? Разстилаше куп мостри и ги разглеждаше, докато нещо привлече вниманието й.

Така вземаше решения.

Сега пред нея бяха старателно водените й записки, копия от тези на Малъри и Дейна, подробният разказ на Джордън за събитията в тяхната последователност и снимките, които Малъри бе направила на картините.

Взе тетрадката, която си бе купила ден след първото си посещение в „Уориърс Пийк“. Вече не изглеждаше толкова нова и лъскава, а личеше, че е използвана.

„Може би така е по-добре“, помисли си тя.

Докато я прелистваше, си спомни колко работа бе съхранена в нея. Часове наред бе полагала усилия, за да помага на Малъри и Дейна при изпитанията им.

Нещо в тази тетрадка щеше да помогне и на нея да издържи своето.

Отвори я напосоки и започна да чете.

„Кайна, жената воин, бе написала. Защо има моето лице? Разбирам връзката между Венора, която твори изкуство, и Малъри, както и между Ниниан с перото в скута й и Дейна. Но какво общо имам аз с воин?

Аз съм фризьорка. Не, специалист по грижи за косата и кожата, звучи по-престижно. Заслужила съм това звание с неуморен труд. Добра съм в професията си, но не виждам нищо свързано с воюване.

Красотата за Малъри, истината за Дейна, смелостта за мен. Но къде се корени тази смелост?

Дали е просто фактът, че живея? Не ми се струва достатъчно.“

Зоуи се замисли, потупа с молива си по страницата и я отбеляза, като прегъна единия ъгъл. Продължи да прелиства, докато стигна до неизписаните листове.

„Може би смелостта да живееш, е достатъчна. Нали Малъри трябваше да направи избора да живее в реалния свят, като пожертва част от красотата на въображаемия, а Дейна — да прозре истината и да свикне да живее с нея? Това бяха най-важните стъпки от техните изпитания.

А каква е моята?“

Започна да пише бързо и се опита да открие нещо, което се повтаря. Докато идеите и вероятностите се оформяха в съзнанието й, върхът на молива се изхаби и тя взе нов.

Когато изписа и него, стана да потърси острилка.

Сложи двата задоволително подострени молива зад ушите си, отиде да нагледа чилито и се замисли.

Може би бе на прав път, а може би не. Все още не виждаше края му, но поне бе стигнала донякъде и това бе важно.

Загреба с лъжица, за да опита соса, и се загледа в матовото си отражение на капака на печката.

Косите й бяха дълги и разпилени по раменете, а над тях блестеше златна диадема с тъмен ромбоиден камък в средата. Очите й бяха по-скоро жълтеникави, отколкото кафяви, с ясен и съсредоточен поглед.

Видя роклята си с тъмнозеления цвят на горите, кафявата кожена ивица на рамото и сребристия блясък на меча на хълбока си.

Дърветата бяха забулени в утринна омара, а по листата проблясваха капки роса, озарени от лъчите на изгряващото слънце. Между тях се виждаха пътеки.

Усети допира на гладката дървена дръжка до дланта си, но не престана да долавя мириса от димящата тенджера.

„Не е халюцинация — помисли си тя. — Не си въобразявам.“

— Какво се опитваш да ми кажеш? Какво искаш да видя?

Образът се отдръпна назад и застана срещу нея в цял ръст. Видя стройната си фигура и ботушите на краката си. Останаха загледани една в друга още миг. После двойницата й се обърна, отдалечи се в мъглата и тръгна по неравна пътека през гората.

— Не зная какво означава това, по дяволите. — Зоуи отчаяно удари с юмрук по капака. — Какъв е смисълът?

Рязко завъртя ключа на котлона на нулата. Търпението й бе на изчерпване, когато си имаше работа с богове.

 

 

Брад спря на алеята пред къщата на Зоуи малко по-рано, отколкото бе нужно. Предполагаше, че всеки мъж, който се носи по вълните на любовта, страстта и влечението, бърза час по-скоро да зърне жената, обсебила мислите му.

Не се изненада да види Зоуи на площадката още преди да изключи двигателя. Беше се срещал с нея достатъчно пъти, за да знае, че е точна.

Бе натоварена с раница, дамска чанта с презрамка и огромна тенджера.

— Нека ти помогна — предложи той, когато слезе от колата.

— Нямам нужда от помощ.

— Имаш. Освен ако в чантата се крие някой помощник.

Пое тенджерата и бе леко изненадан, когато тя се опита да я дръпне обратно.

— Знаеш ли, не би било зле за разнообразие поне веднъж да чуеш какво ти казвам. — Зоуи енергично отвори задната врата на големия му лъскав сув и пъхна раницата. — Още по-добре би било да питаш, преди да даваш разпореждания и да решаваш вместо мен.

— Добре, ще ти я върна.

Тя грабна тенджерата от ръцете му и се наведе да я сложи на пода отзад.

— Не съм те молила да идваш да ме вземаш. Няма нужда някой да ме вози насам-натам. Имам кола.

„Любовта, страстта и влечението могат да останат на заден план — помисли си той, — когато на преден излезе гневът.“

— И без това щях да мина оттук. Реших, че няма смисъл да отиваме с две коли. Къде е Саймън?

— Ще вечеря и ще спи у приятел. Може би трябваше да те попитам дали нямаш нищо против? — С гневна походка Зоуи заобиколи колата и стисна юмруци, когато Брад я изпревари и й отвори предната врата. — Толкова безпомощна ли изглеждам? Нима мислиш, че не мога да разбера как се отваря вратата на някаква скъпа кола?

— Не. — Брад я затръшна. — Добре, отвори си я сама. — Заобиколи от другата страна, седна зад волана и изчака, докато тя се настани и токата на предпазния й колан щракна. — Ще ми кажеш ли какво те е ядосало толкова? — попита той със същия любезен тон, с който баща му заговаряше, когато се кани да срази опонента си.

— Не е твоя работа, просто съм в лошо настроение. Случва се. Ако мислиш, че съм мила, отстъпчива и лесна за манипулиране, грешиш. Е, ще подкараш ли тази кола, или ще стоим тук?

Брад запали и потегли на задна скорост.

— Ако си си създала впечатлението, че те смятам за мила, отстъпчива и лесна за манипулиране, ти грешиш. Зная, че си сприхава, опърничава и твърде чувствителна.

— Втълпил си си, че съм такава, защото не обичам да ми казват какво да правя, как и кога да го правя. Способна съм да вземам решения и да се справям сама не по-зле от теб. Може би дори по-добре, защото не съм израснала заобиколена от хора, готови да изпълнят всяка моя прищявка.

— Почакай само минута, за бога.

— Борила съм се за всичко, което имам — сопна се тя. — За да го получа и задържа. Нямам нужда от рицар, който да пристигне на бял кон, с голяма лимузина или мерцедес и да ме спаси.

— Кой се е опитва да те спасява, по дяволите?

— И нямам нужда от… чаровен принц, който да ме омайва с ласки. Ако искам да спя с теб, ще го направя.

— Повярвай ми, скъпа, точно сега не мисля за секс.

Зоуи въздъхна и стисна зъби.

— Не ме наричай „скъпа“ като надменен възпитател в частно училище.

— Това е най-учтивото обръщение, което мога да измисля в момента.

— Не искам да бъдеш учтив. Не те харесвам, когато се държиш учтиво.

— Така ли? Тогава навярно това ще ти хареса.

Закова до бордюра и не обърна внимание на клаксоните, които изсвириха зад тях след рязкото спиране. С едната си ръка повдигна предпазния колан, а с другата сграбчи пуловера й и я притегли към себе си. Повали я обратно на седалката и последва целувка, която нямаше нищо общо с нежност и романтика, а бе по-скоро изблик на ярост.

Зоуи напрегна сили да се съпротиви, но при краткия сблъсък на волята си с неговата бе брутално победена.

Когато я пусна и отново нагласи колана й, тя едва успя да си поеме дъх.

— Майната му на чаровния принц.

Брад отново потегли. Не, вече не се вместваше в образа на приказен герой. Освен може би на някой от варварите, които опустошаваха села и получаваха всичко, което искат. Би могъл да метне една жена на коня си и да го пришпори, докато похитената все още пищи.

— Нали каза, че не мислиш за секс?

Дръзко я погледна в очите.

— Излъгах.

— Няма да се извиня за нещата, които казах. Имам право да говоря каквото мисля. Имам право да бъда ядосана и заядлива.

— Добре. И аз няма да се извинявам за това, което направих. Имам същите права.

— Така е. Всъщност не се сърдех на теб. Вече ти се сърдя, но преди не беше така. Просто бях ядосана.

— Не си длъжна да споделяш защо, ако не желаеш.

Той паркира пред дома на Флин и изчака.

— Случи се нещо. Предпочитам да разкажа на всички едновременно. Няма да се извинявам — повтори Зоуи. — Ако продължиш да ми се пречкаш, често ще бъдеш най-лесната мишена за гнева ми.

— Ще се примиря. — Брад слезе от колата. — Аз ще нося тази проклета тенджера. — Рязко отвори вратата и я извади. — И ти трябва да се примириш.

Прикова поглед в него в хладната есенна вечер. Бе неустоим с елегантния си балтон и нейната тенджера в ръце и я гледаше така, сякаш е готов да изсипе соса върху главата й.

В гърлото й се надигна смях, който не можа да сдържи, докато изваждаше раницата.

— Добре е, когато съм бясна, да има върху кого да излея гнева си. Тенджерата е пълна, внимавай да не изцапаш хубавото си палто. — Погледна към вратата. — Майната му на чаровния принц — каза тя и отново се засмя. — Това ми хареса.

— И аз имам моменти на ярост — промърмори Брад и тръгна след нея към къщата.

 

 

Докато претопляше чилито на новата печка на Флин, Зоуи огледа хола. Всичко бе докоснато от ръката на Малъри. Масите, лампите, вазите и купите. По стените висяха картини. На страничната облегалка на дивана имаше апликация на камина със старинни инструменти за разпалване на огън.

Долавяше се ухание на есенни цветя и нежен парфюм.

Зоуи си спомни как бе изглеждала тази стая, когато бе влязла в нея за първи път. От онзи ден бяха изминали само два месеца, които й се струваха цяла вечност. Тогава в помещението нямаше нищо, освен големия грозен диван, сандъка, който служеше за маса, и няколко неразопаковани кашона.

Диванът все още бе грозен, но Малъри му бе придала по-приятен вид с апликацията. Щеше да приложи усета си за ред и красота в цялата къща.

С Флин бяха станали неразделна двойка и постепенно превръщаха къщата в свой дом. Над камината висеше спомен за изминатия път.

Зоуи се приближи към портрета, който Малъри бе нарисувала, докато бе омагьосана от Кейн. „Пеещата богиня“ бе застанала близо до гората, а сестрите й я гледаха отдалеч. Картината бе ярка и изпълнена с невинна радост. На земята, до краката на девойката, бе ключът, който с волята си Малъри бе направила триизмерен и бе изтръгнала, за да отвори първата ключалка.

— Изглежда добре тук — каза Зоуи. — Това е най-подходящото място — обърна се. Всички очакваха да заговори и това я смути, но трябваше да овладее нервите си. И Малъри, и Дейна бяха председателствали такива съвещания. Сега бе неин ред. — Мисля, че е време да започнем.