Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (43)

43.

— Хайде, направи вече проклетото съобщение, Дъчи, иначе ще станеш свидетел на това как дук Ротстън предизвиква скандал.

Лусинда погледна стреснато внука си, но всичко й се изясни, когато съзря, че е вперил очи в Мегън или по-точно в посоката, в която бе Мегън, защото самата тя едва се виждаше, заобиколена от огромна тълпа млади благородници.

— За бога, Дев, балът тепърва започва. А ти можеш да разкараш тази навалица, като просто поканиш Мегън на танц. Това е позволено.

— Но няма да има полза — изръмжа той, но се отправи към Мегън именно за да я покани на танц.

Дъчи поклати глава след него, без изобщо да предположи, че Девлин е решил сам да обяви новината. Не предполагаше, но го чу. И нямаше как да не го чуе, както, впрочем, и всички останали, защото той преднамерено повиши тон — всъщност, едва ли не изкрещя:

— Извинете ме, господа, но бих искал да потанцувам със своята съпруга.

Дори да имаше някой, който да не е чул, съседът му побърза да му съобщи и само за секунди новината бе обиколила и двете бални зали. Дъчи въздъхна. Край на тъй старателно подготвяната изненада. Но после тя се засмя. Планът й бе провален, но не би могла и да мечтае това да стане по по-добър начин. Скъпото момче беше позеленяло от ревност и това бе повече от очевидно за всеки един от присъстващите.

Мегън беше единственото изключение. И през ум не й минаваше, че отвратително грубата постъпка на Девлин — както я прие тя — може да се дължи на ревност. Беше свикнала с мъжкото обожание и не намираше нищо необичайно в огромното внимание, което я обграждаше още откакто бе слязла в залата. Вярно, че сега броят на джентълмените, които се тълпяха край нея бе по-голям от когато и да било, но в това също нямаше нищо странно — просто броят на присъстващите мъже бе по-голям от обикновено.

Дори натъртеното „съпруга“ не й подсказа, че става въпрос за ревност. Мегън се представяше пред гостите като Мегън Сейнт Джеймз. Не бе имала представа, че това ги оставя с погрешно впечатление и че я смятат за роднина на дука, вместо за негова съпруга. Следователно нямаше никаква вина.

Не, постъпката му просто бе грубиянска и тя реши да разбере причината. Затова когато започнаха да танцуват, Мегън каза:

— Ако още си кисел, задето е трябвало да преспиш в конюшня, ще съм ти признателна, ако не си го изкарваш на мен.

— Притрябвала ми е твоята признателност.

Мегън зяпна. Тези думи толкова й напомняха за стария Девлин, че тя попита, несъзнателно усмихната:

— Това май те е върнало към спомена за краткото ти пребиваване в редовете на работническата класа, а?

Сега, когато Мегън беше в неговите обятия, ревността му започваше бързо да се топи, насърчавана от усмивката й, а и от шеговития й тон. Затова Девлин прие предложеното от самата нея оправдание на отвратителното му поведение — защото сега си даваше сметка, че наистина е било отвратително.

— В твоята конюшня си имах чудесно легло, Мегън, донесено от една от стаите ви за гости. За нищо на света не бих го сравнил с купчина слама.

— Купчина слама? — възкликна Мегън изненадано. — Нямах представа… — Тя млъкна, преди да е проявила прекалено голямо състрадание. Още не беше свършила с упреците си към него. — Все едно, вината за това не е моя, нали?

— Напълно си права. Искрено те моля за прошка.

— И трябва. Но така и така сме започнали да се оплакваме…

— Не сме… — опита се да я прекъсне той.

— Напротив — прекъсна го на свой ред Мегън. — Не си ме виждал цели четири дни, а когато най-после благоволяваш да се прибереш, дори не ми се обаждаш. Това не е много съпружеско от твоя страна, Девлин.

— Ако знаеше какво представлява типичният брак във висшето общество, би казала, че това е много съпружеско от моя страна. Но не е там въпросът. Дъчи ми каза, че спиш.

— Не спях. Трябваше сам да провериш.

Тези думи бяха промълвени тихо, със сведен поглед. Девлин наклони глава, за да види дали изражението й е също толкова наранено, колкото й тонът й, но Мегън се извърна настрана. Само ако знаеше колко пъти се бе опитал да се измъкне от стотиците гости, които го нападнаха още щом прекрачи прага на къщата… Половината от ревността и яростта му произтичаха тъкмо от това, че не бе имал възможност да я види преди началото на бала.

— Наистина ли ти липсвах, Мегън? — предпазливо попита той, защото не беше сигурен дали заключението, което си бе извадил от нейното недоволство, е правилно или не.

— Да, наистина, струва ми се, че да.

— Тогава би ли… искала да се измъкнем за малко някъде, за да ти поднеса извиненията си както трябва?

— Да, струва ми се, че да.

Девлин не й даде възможност да промени решението си, а веднага я сграбчи здраво за ръката и я помъкна през дансинга с такава скорост, че Мегън едва успяваше да го догони. Но той не забелязваше това, погълнат от обезумелия си стремеж да си проправи път през морето от хора към някое закътано местенце, където можеха да останат сами. Дъчи обаче, застанала с Фредерик Ричардсън близо до вратата, към която се бе отправил, определено забеляза.

— Мили боже, той все пак ще предизвика скандал — възкликна тя. — Спри го, Фреди. Сигурна съм, че ти по-добре от всеки друг можеш да си представиш какво си е наумил.

— Така е наистина, и бих предпочел да не си търся смъртта просто за да му спестя скандала, ако нямаш нищо против.

— Той ще ти бъде благодарен, когато се опомни.

— Но тогава, скъпа Дъчи, ще бъде твърде късно — отвърна Фреди, но противно на волята и на здравия си разум препречи пътя на Девлин към изхода. И тъкмо навреме.

— Хей, старче, нали не възнамеряваш да се правиш на магаре два пъти в една и съща вечер?

Девлин се спря, което позволи на Мегън най-после да стъпи здраво на краката си и да застане до него.

— Държиш се твърде дръзко за човек, на когото все още не съм простил напълно, Ричардсън — каза той с тих, но заплашителен тон.

Фреди въздъхна с облекчение и дори се ухили.

— И аз така смятам, но баба ти щеше да припадне от ужас, тъй че какво можех да сторя?

При тези думи Мегън рязко издърпа ръката си от ръката на Девлин. Прекрасно разбираше за какво говори маркизът, затова реши да импровизира и му протегна ръката, която току-що бе освободила от хватката на мъжа си.

— Очевидно съпругът ми гори от нетърпение да ни запознае, лорд Ричардсън. Ако знаех, че ме влачи с такава скорост през залата само за да ни представи един на друг, можех да му кажа, че вече сме се срещали в Хампшър, на бала у Лейтънови. Както и да е, за мен е удоволствие да ви видя отново.

— Добре казано, Ваша светлост — възкликна Фреди с широка усмивка, после намигна на Девлин. — И за да не разваля това безупречно извинение, просто ще я открадна за следващия танц, ако не възразяваш.

— Възразя…

— Не, не възразява — каза Дъчи, като се присъедини към тях. — Тичай, Фреди, но недей да окупираш дукесата за дълго. Тази вечер тя трябва да забавлява всичките си гости, а не само някои подбрани. — Когато маркизът се отдалечи с Мегън, тя се обърна към Девлин. — Което ти, скъпо момче, очевидно си забравил. — Сетне изсъска гневно: — Какво ти стана, полудя ли?

— Очевидно.

— Това изчервяване ли е, Дев?

— Очевидно — изръмжа той. После вдигна глава и попита с цялата вдървеност и официалност, от която баба му толкова се оплакваше: — Бихте ли изтанцувала един танц с мен, Ваша светлост?

— Върви по дяволите — изсумтя тя и му обърна гръб, но само за да добави през рамо: — И стой настрана от жена си тази вечер, щом като толкова не можеш да се владееш.

Едва след полунощ — след вечерята, след пристигането и отпътуването на кралицата, след официалното обявяване на брака им и след бутилка и половина шампанско — Девлин почувства, че е в състояние да се доближи до своята съпруга, без за трети път да се изложи пред всички присъстващи.

Но преди да стигне до нея, той съзря една друга жена, която незнайно как бе успяла да се скрие от погледа му през цялата вечер. Девлин рязко промени посоката си, стигна до Сабрина Ричардсън и грубо я дръпна настрана от групичката приятели, с които тя разговаряше, за да я изтласка до дансинга.

— Казах на брат ти, че ако още веднъж ми се мернеш пред очите, ще ти извия врата. Той не те ли предупреди?

Сабрина впери в него ококорен поглед, но не личеше да е бог знае колко уплашена.

— Да, но… но аз трябваше да дойда, Девлин, за да ти се извиня. Наистина ти дължа извинение.

— Дължиш ми много повече от извинение — хладно каза той. — Защо като начало не ми кажеш истината?

— Просто исках да бъда дукеса, а ти беше единственият дук наоколо, който не е твърде стар или женен.

— Проклятие!

— Е, ти поиска да узнаеш истината — защити се тя. — Съжалявам, че е толкова банална.

— Беше ли бременна?

— Не — отговори Сабрина, силно изчервена.

— Обясни ли това на Фреди?

Тя кимна.

— Веднага щом той ми каза, че си се оженил за друга.

— Надявам се, че хубавичко те е напердашил.

Червенината плъзна по бузите й, за да обхване цялото й лице.

— Да.

— Тогава може и да му простя. Ти обаче заслужаваш да те спукам от бой.

— Не ставай такъв грубиян, Девлин. В края на краищата всичко се разви чудесно, нали? Фреди казва, че ако не сме били двамата с него, никога е нямало да се запознаеш с жена си. — Девлин не искаше да признава, че Сабрина е права, затова не го и стори, но тя продължи: — Мислех, че няма да я харесам, но сгреших. Освен това Фреди е влюбен в нея.

— Как не!

— Той сам ми го каза.

— Как не! — Девлин погледна към Мегън, за да провери дали Фреди е сред групата на обожателите й, и проклетникът наистина беше там. — Знаех си аз. Трябваше още тогава да му изпратя секундантите си.