Джоана Линдзи
Мъжът на моите мечти (11)

11.

Амброуз Девлин Сейнт Джеймз, четвърти дук Ротстън и притежател на множество други, по-малки титли, в настоящия момент полагаше черен физически труд. Той трупаше слама в обора, при това с усърдие, но същевременно и с някаква разсеяност, която му пречеше да усети, че по ръцете му избиват мазоли и че фината му ленена риза е подгизнала от пот.

Беше се заел с тази работа, за да не тръгне да разбива някоя от стените с голи юмруци — желание, което бе изпитал в резултат на последната си среща с Мегън Пенуърти и на изумителните й разкрития. Напразно. Събирането на слама не му помагаше да се отърси от спомена за тази среща. Тъкмо обратното — усилията, които полагаше, сякаш още повече разпалваха яростта му.

Значи щяла да се омъжи за него, така ли? Само през трупа му! Що за дързост! Що за безочие! Да си науми подобно нещо без дори да го е виждала. Другите жени, които се бяха домогвали до титлата му — той отдавна бе престанал да ги брои — поне бяха искали и самия него също толкова, ако не и повече. Трябваше вече да е свикнал с това, но не беше, по дяволите. А и случаят с Мегън бе уникален. На нея изобщо не й пукаше дали е пройдоха или светец. Тя не се интересуваше от човека, а единствено от проклетата титла. Божичко, дори си го беше признала, при това, без да й мигне окото, без капчица свян.

Винаги я бе смятал за разглезена, своенравна, избухлива. Но не и за користолюбива. Само като си помислеше какво би станало, ако не беше глупостта на Фреди, ако не се бе наложило да потъне в нелегалност…

Не си спомняше да е приемал покана за бал в Хампшър, но той и без това имаше навика да приема всевъзможни покани, за които впоследствие забравяше напълно и се налагаше секретарят му непрекъснато да му напомня къде трябва да отиде. В такъв случай, ако си беше у дома — където трябваше да си бъде, вместо да се прави на идиот по настояване на Дъчи^[1] — вероятно щеше да отиде на въпросния хампшърски бал, щеше да срещне там Мегън при коренно различни обстоятелства и може би, само може би, щеше да се остави да бъде запленен от тази нейна умопомрачителна усмивка, без ни най-малко да подозира, че подлата малка авантюристка предварително е намислила да се омъжи за него заради титлата му.

Тази мисъл го смрази — и разяри. Как му се искаше да се появи на проклетия бал и да й даде да се разбере; да се държи като безсърдечен грубиян, като безпътен негодник, като първокласен мерзавец; да я накара да се подмокри от ужас. Но щом Мегън знаеше, че е поканен в Хампшър, явно всички очакваха появата му на бала, включително Фреди. И макар че след като Девлин очевидно се бе покрил, Фреди едва ли би се надявал да го срещне на такава публична забава, все пак сигурно нямаше да пропусне да провери. Щеше да цъфне на бала със заредени пистолети. Девлин знаеше, че все още е твърде рано да смята, че приятелят му се е вразумил. Не беше минало достатъчно време.

Но колко време щеше да бъде достатъчно? Два месеца, според Дъчи.

— Дотогава госпожичката ще се е отчаяла, ако наистина е бременна — беше казала тя. — И ще бъде принудена да каже името на истинския баща или да приеме да се омъжи за някого, когото брат й ще се погрижи да й намери. Не мога да си представя как Сабрина Ричардсън ще се съгласи на това, като знам каква е своенравна и суетна, но Фреди няма да отстъпи. Той не би оставил нещата така само защото ти си изчезнал. Ще трябва да я омъжи. И тогава ще ти остане само единият от двата проблема.

Първият проблем бе как да избегне брака с лукавата сестра на Фреди, Сабрина. Вторият, който щеше да остане неразрешен дори ако всичко се развиеше според плановете на Дъчи, беше как да избегне опасността да бъде направен на решето от най-добрия си приятел. Но два месеца тих селски живот бяха прекалено дълго време. Девлин се надяваше на Фреди да му дойде акълът в главата по-рано и да си припомни, че той даже не харесваше проклетата му сестра и че и през ум не би му минало да я съблазнява, още по-малко — да й прави дете, както твърдеше тя.

Каква ирония, осъзна внезапно Девлин. Беше дошъл тук, за да избегне брака с една коварна млада госпожичка, а се бе натъкнал на друга. Първата си служеше с лъжи, за да го закара до олтара; втората щеше да си послужи с умопомрачителната си усмивка… Дали?

Наистина, как ли възнамеряваше да го плени? Докъде бе готова да стигне, за да получи него и неговата конюшня? Неговата конюшня, за бога! Това бе най-вбесяващото и най-оскърбителното от всичко. Беше го избрала, защото харесвала неговата конюшня. О, и да не забравяме, че той, Девлин Джефрис, нямало да бъде поканен на сватбата. Хм, дяволски много му се искаше да види как ли ще мине без него.

— Мога ли да попитам каква е целта на това, което вършите?

Девлин се обърна. На вратата на един от оборите се беше облегнал Мортимър и безстрастно наблюдаваше сътвореното от него. Едва сега Девлин се огледа наоколо. Беше разпилял слама навсякъде — по конете, във водата, върху себе си. Но той вдигна вежда възможно най-високомерно и направи усилие да превъзмогне болката в дланите си, която най-после бе усетил.

— Всичко, което върша, има своята цел, господин Браун. Просто тази в момента ми убягва.

Мортимър избухна в смях.

— Мисълта за нея не ви дава мира, нали?

— Глупости — натърти Девлин. — Ако искате да знаете, това, което не ми дава мира, са леността и въздействието. Трябва да правя нещо, господин Браун.

— Какво например?

— Можем като начало да разширим тази конюшня.

— Ние?

— Ще намерите майстор дърводелец, естествено, но и ние ще помагаме.

— Не постигнахте особени успехи с вилата и сламата. Какво ви кара да смятате, че с чука и триона ще бъдете по-добър?

Девлин не благоволи да отговори на този въпрос.

— Освен това пишете на моя секретар да препраща цялата ми кореспонденция тук. Всъщност, направо кажете на господин Пайк да дойде. Не виждам защо да не мога да продължа да се занимавам с делата си и от…

— Баба ви никак няма да хареса тази идея — предупреди Мортимър.

— Дъчи ми мисли само доброто, но невинаги знае кое е най-доброто за мен. Според нея съм имал нужда от почивка. В началото бях съгласен, но сега вече не мисля така, дявол да го вземе. „Почивката“ тук ме побърква…

— Това, което ви побърква, не е почивката, а…

— Недейте да ми противоречите, Браун. Просто изпълнете нарежданията ми.

— А как ще обясните пред хората поведението на господин Пайк, който работи за вас от толкова години, че няма и най-малка представа как да се държи скромно?

В думите на Мортимър имаше зрънце истина. Секретарят на Девлин беше предвзет и надут като лорд и със сигурност нямаше да успее да го скрие.

— Много добре, значи засега ще се задоволя с кореспонденцията и с дърводелеца. Утре се залавяме с конюшнята.

— Не мислите ли, че първо би трябвало да поискаме позволение от ескуайъра?

Девлин въздъхна. Не беше свикнал да иска позволение от когото и да било и за каквото и да било. За момент бе забравил за ролята си. И това бе един много приятен момент.

— Ще говоря с ескуайъра, но не смятам, че той ще има нещо против, защото аз сам ще заплатя всички подобрения.

— Излишни подобрения — измърмори Мортимър. — Нито вие, нито конете ще останете тук достатъчно дълго, за да се възползвате от тях.

— Няма значение, господин Браун. Нуждая се от работа. Нуждая се от някакво занимание. Погрижете се за това.