Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man of My Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 327 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Издателство „Ирис“ 1997

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

18.

Мегън с почуда установи, че изпитва огромно нетърпение да се прибере час по-скоро вкъщи. А щом стигна до имението, тя осъзна вече с искрено изумление, че копнее не толкова да поздрави баща си, колкото да се втурне направо към конюшнята. Вероятно ми е липсвал Сър Амброуз, предположи Мегън. Обичайната утринна езда наистина й бе липсвала. Но това едва ли обясняваше този неустоим импулс, още повече, че бе отсъствала от дома само четири дни.

А и друг път се беше случвало да отсъства от къщи. Например, при онова пътуване до Кент заради подаръка за дванадесетия й рожден ден — не можеше ли още тогава да разбере какъв отвратителен мъж е дукът? — както и няколкото пъти, когато бе ходила на пазар в градове, предлагащи по-голямо изобилие на стоки от Тийдейл. При всички тези пътешествия я придружаваше баща й — може би в това бе разликата? Но вътрешното „аз“ на Мегън беше на друго мнение.

Защо не бъдеш искрена? Ти искаш да видиш онзи коняр.

Глупости. Напротив, той е последният човек, когото искам да видя.

Дрън-дрън.

Забравяш, че той познава Сейнт Джеймз. Сигурно е знаел съвсем точно какво ще се случи на бала, или поне се е догаждал; а аз най-нахално го уведомих, че ще се омъжвам за дука. Как ще го погледна в очите след всичко това?

С обичайния си чар… и нахалство.

Много забавно. А ако ме попита какво е станало? Не, не „ако“; той ще попита.

Можеш да излъжеш.

А после, като не се омъжа за Сейнт Джеймз до края на годината, тогава какво? Девлин ще ме съсипе от подигравки. Знаеш колко го бива — би могъл да напише наръчник за това изкуство. Натякване от страна на Тифани мога да понеса, но едно „казвах ли ти аз“ от него… Сигурно бих го застреляла.

Рано или късно ще се срещнеш с него, така че си признай, че нямаш търпение това да стане колкото може по-скоро.

Да нямам търпение да бъда унизена и смачкана? Откога, според теб, съм станала боксова круша?

Откакто забеляза колко е красив този мъж.

Много забавно.

Тя все пак успя да издържи до вечерта и си легна, без да се поддаде на желанието си да види… своя кон. Но на сутринта скочи от леглото още с първите лъчи на зората и преди дори слънцето да се е показало на хоризонта, Мегън вече крачеше към конюшнята. Въпреки че упорито отказваше да си го признае, цялото й същество гореше от нетърпение, затова тя остана невероятно слисана, когато откри, че вратата на конюшнята е не само затворена, но и заключена. Заключена? Откога? И защо?

Мегън се повъртя отпред няколко минути, обзета от раздразнение, разочарование и от няколко други, нежелани чувства. Дали да не почука на вратата? Не, щеше да вдигне голям шум, защото щеше да й се наложи да тропа прекалено силно — нали в предната част на конюшнята спяха само конете.

Тя се накани да се върне вкъщи и да почака да настъпи по-нормален час, но едно от „онези“ чувства я накара да забрави благоразумието и да се отправи към задната част на конюшнята. Там имаше няколко, прозореца, но само един от тях беше със завеси. Мегън почука лекичко по него, но след като не получи отговор, почука по-силно. Изведнъж завесите — тя забеляза, че са розови и за момент се развесели — се дръпнаха рязко и прозорецът се разтвори с трясък.

Все още не се бе развиделило достатъчно и в стаята не се виждаше почти нищо. И слава богу — или не съвсем, вметна вътрешното й „аз“ — защото сред сумрака вътре Мегън успя едва-едва да съзре, че Девлин Джефрис е застанал до прозореца гол. Отвън, обаче, бе по-светло и Девлин без затруднения забеляза кой е смутил съня му.

— Какво, по дяволите, си намислила, зверче, та идваш в такъв безбожен час? — попита той с натежал от сънливост и раздразнение глас още преди Мегън да успее да отвори уста.

Оскърбителното обръщение, което упорито продължаваше да използва, я вбеси, но тя не каза нищо. Очите й започваха да привикват към тъмнината в стаята и с всеки изминал миг образът му ставаше все по-ясен. Мегън си припомни какво я заплашва, ако го съзерцава втренчено и реши, че е по-благоразумно да извърне очи в по-безопасна посока. Затова тя се завъртя леко встрани и спря поглед върху скелето на все още недовършената пристройка към конюшнята. И внезапно осъзна, че е имало и друг начин да влезе вътре, без да се налага да събужда Девлин.

Това откритие я смути и Мегън припряно започна да се извинява:

— Съжалявам. Вратата беше заключена, но току-що забелязах, че има вход и отзад. Можеш да си легнеш, господин…

— Какъв вход отзад?

— Ами, където е пристройката. Там трябва да има врата…

— Защо не погледнеш по-внимателно, преди да си вадиш заключения, Мегън? Стената е вече почти изградена, но врата ще бъде всечена чак когато приключим напълно. Какъв смисъл би имало да се залоства входната врата, ако е оставена пролука отзад?

Тя долови насмешливостта, прокраднала се в гласа му и това отново я вбеси.

— Значи конюшнята е напълно заключена?

— Не казах ли тъкмо това?

— Как се осмеляваш да ме заключваш вън от собствената ми конюшня? С какво право… Баща ми ли ти каза да я заключиш?

— Не се нуждая от позволението на баща ти, за да пазя конете — заяви той снизходително. — Това е част от работата ми.

— От какво да ги пазиш? — сопна се Мегън. — Отвори вратата, Джефрис.

— Връщай се в леглото, Мегън. Вратата ще бъде отворена в по-приличен час.

— Не желая да чакам по-приличен час. Искам да отида на езда още сега. Отвори проклетата врата.

— Настояваш ли?

— Не казах ли тъкмо това? — изстреля тя собствените му думи от преди малко.

— Много добре, сама си го изпроси.

Мегън предпазливо вдигна поглед към прозореца, но Девлин вече го нямаше. Тя прехапа устни и се намръщи. Не, той не би сторил това, което означаваха думите „сама си го изпроси“, нали?

Не би се осмелил… Но за по-сигурно Мегън се провикна през прозореца:

— Не смей да отваряш вратата, без да си се облякъл, Девлин Джефрис. В противен случай ще се развикам и тогава ще трябва да се разправяш с дотичалите слуги и с баща ми.

След това предупреждение тя доволно се отправи към входната врата на конюшнята. Сигурно наистина бе успяла да предотврати намеренията му, защото й се наложи да чака цели пет минути, преди вратата най-сетне да се отвори. Но той не беше взел предупреждението й кой знае колко присърце. Явно се бе забавил само за да запали в тъмната като в рог конюшня фенера, който сега държеше в ръка. Защото „облеклото“ му се състоеше само от панталони и ботуши.

Беше й се подчинил само отчасти. С порозовели бузи, Мегън се шмугна покрай него и отиде право при обора на Сър Амброуз. Прекалено наивно бе да се надява, че Девлин просто ще си легне отново и ще я остави на мира. Той не го и стори.

— Някой би трябвало да те научи на малко приличие, учтивост и разум.

Порицание, и то от един коняр! Безочието на този човек надминаваше всякакви граници.

— Какво общо има разумът? — попита тя, без да се обръща към него, признавайки си наум, че по отношение на приличието и учтивостта може би имаше какво още да се желае от нея. — Исках да отида на езда. И ти нямаше право да ми пречиш.

— Все още бих могъл да ти попреча — изръмжа Девлин зад гърба й. — Не е нормално да вдигнеш някого от дълбок сън и на всичко отгоре да го критикуваш, че не си върши работата. Ако имаше разум, той би ти подсказал, че това няма да ти се размине току-така.

Мегън, която тъкмо бе протегнала ръка към седлото на Сър Амброуз, застина. Сърцето й обаче заподскача трескаво.

— По-добре стой настрана от мен, Девлин. — Току-що за пръв път го бе нарекла с малкото му име и двамата си дадоха сметка за това, едновременно. — Исках да кажа, господин Джефрис — побърза да се поправи тя.

— Официалностите помежду ни вече са малко неуместни, не мислиш ли? — попита той. В гласа му отново имаше насмешка.

Мегън се залови да подготвя Сър Амброуз за езда.

— Не, не мисля.

След кратка пауза Девлин каза:

— Дори след като стоях гол пред очите ти?

Тя се завъртя, прониза го с унищожителен поглед и възкликна:

— Аз не гледах!

— Но искаше да гледаш.

Мегън не отвърна нищо; просто се върна към заниманието си. Той се изсмя на нейното безмълвие и на съпровождащото го изчервяване.

— Съжалявам, че трябваше да те обезпокоя, но сега вече можеш да се върнеш в леглото.

Твърдостта в тона й върна недоволството в неговия.

— Където самата ти би трябвало да се намираш… в собственото си легло, имам предвид. Не ти е работа да яздиш толкова рано.

— Това кога ще яздя не е твоя работа, господин Джефрис — изтъкна тя.

— Моя е, когато събуждаш и мен. — Сетне Девлин въздъхна. — Ако толкова настояваш на това безумие, ще дойда с теб.

Думите му я сепнаха и Мегън го погледна с вдигнати вежди.

— Защо?

— В околността се навърта разбойник. Никой ли не ти е казал?

— Аз не нося в себе си пари.

Странната й логика го накара да се ухили.

— И смяташ, че той не би открил у теб нищо друго, което да си струва да бъде отнето? Аз на негово място бих.

Намекът никак не й хареса.

— Може и да е рано, но докато изляза от имението, слънцето вече ще се е показало.

— Едва-едва.

Тя пренебрегна забележката му.

— Ако отивах на нощна езда, можеше и да се разтревожа, но не и…

— Нощна езда? — втрещено извика Девлин. — Мили боже, имаш ли въобще някакъв разум, та да рискуваш така главата си, да не говорим за проклетото си целомъдрие?!

Мегън бе твърдо решена да не изпада в ярост, затова каза бавно:

— Това е една много тиха и спокойна енория.

— На мен ли го казваш — изсумтя той недоволно.

— Напълно безопасно е да яздя нощем, когато ми се прииска. Или поне беше, преди този разбойник да реши да безчинства из нашите земи. Но откакто се е появил, не съм излизала нощем, защото противно на твоето убеждение, не съм глупачка… Но защо, по дяволите, изобщо трябва да ти давам обяснения? Ти не си ми пазач, господин Джефрис.

— И благодаря на бога, че не съм.

Очите й се присвиха. Беше невъзможно да сдържа гнева си в присъствието на този мъж. Не знаеше защо въобще си бе направила труда да се опитва.

— Доколкото знам — каза тя хапливо, — самият ти би могъл да си въпросния разбойник. В края на краищата, появата му по тези места съвпада с твоето пристигане.

— Чудех се кога ли ще се сетиш да ми отправиш това обвинение.

— Е?

— Какво „е“? — Девлин внезапно се засмя. — Да не би да очакваш да отрека?

— Ако си невинен, тогава да, разбира се, че очаквам.

— Но ако бях виновен, също щях да отрека, така че какъв е смисълът да отговарям? Или си се надявала да си призная?

Присмехулността му я вбеси окончателно.

— Надявах се да се махнеш оттук — извика Мегън с ненавист. — Но понеже ти не го направи, ще се махна аз, заедно със собствения си кон и без твоята ужасна компания. Нямам нужда от пазач!

— Това ли е последната ти дума по въпроса?

— Категорично да.

— Е, тогава чуй и моята — каза Девлин. Изражението му бе станало сурово и неумолимо. — Реших да не ти предоставя избор. Разглезено зверче като теб определено има нужда от пазач. Така че не напускай конюшнята, преди да съм се върнал с Цезар, Мегън. Без друго и да не ме послушаш, пак ще те догоня, но ти обещавам, че тогава онова, което ще последва, никак няма да ти хареса.

И тъй като думите му бяха придружени с красноречив поглед към долната част на гърба й, Мегън разбра съвсем точно какво се съдържаше в това обещание. Последния път, когато я бе заплашил със същото, бе успял да я стресне. Не и сега. Сега яростта й не утихна, напротив — разгоря се още по-силно. Ако трябва да бъдем точни, Мегън направо онемя от ярост, което помогна на Девлин да се отдалечи безпрепятствено и без да чуе мнението й за неговото „обещание“.

Блъфираше, естествено. Той бе слуга. Може и да не се държеше като такъв, но беше слуга, а никой слуга не би дръзнал да вдигне ръка срещу дъщерята на своя работодател. За бога, та аз мога да накарам да го арестуват, ако само се опита, каза си Мегън. Да ме напердаши? Що за идея!

Окуражена от кипящото у нея възмущение, тя бързо пристегна седлото на Сър Амброуз и го отведе до камъка за възсядане. Сетне гневно се качи на седлото, гневно стисна юздите и също толкова гневно препусна навън. Но благоразумно не продължи; вместо това застана встрани от входната врата, така че да не може да бъде забелязана отвътре. И когато след няколко минути Девлин изхвърча от конюшнята, яхнал Цезар, и го пришпори стремглаво през двора, Мегън избухна във весел смях, който го накара да дръпне юздите толкова рязко, че конят се изправи на задните си крака и за малко не хвърли ездача си на земята.

Гледката бе нещо далеч по-приятно от това да го предизвиква да изпълни обещанието си, пък било то и само блъф. Затова Мегън препусна напред с усмивка, въпреки ругатните, които Девлин сипеше зад гърба й — или тъкмо заради тях.