Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man of My Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 327 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Издателство „Ирис“ 1997

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

31.

Съпротивата на Мегън трая точно две минути след като Девлин я вдигна на гърба на Цезар и сам се качи зад нея. После тя се облегна на гърдите му, отпусна се и след още няколко минути заспа дълбоко. Не му беше казала и дума. Ненавистта й към него бе повече от очебийна, също като червената й коса, но за Девлин това не беше нищо ново, не бе нещо, за което си струваше да се безпокои.

Предполагаше, че спасяването й от ръцете на разбойниците не се е оказало толкова романтично преживяване, колкото може би си го е представяла. Но тя трябваше да му бъде благодарна, че изобщо я откри, защото след залез-слънце Девлин се бе измъчил до смърт, опитвайки се да не изпуска следите на шотландците в тъмнината. Това, че в крайна сметка успя да ги намери, си беше чист късмет. Добре че бяха решили да устроят лагера си в сравнително открита местност, благодарение на което бе видял отблясъка от огъня.

Девлин стисна челюст и трепна от болка. А може би той би трябвало да бъде благодарен на Мегън, задето бе прекратила боя. Това си беше чиста лудост от негова страна. Трябваше да я измъкне веднага от онова място, вместо да дири отплата за своето накърнено от отвличането й честолюбие. Но не, беше сметнал, че е способен да победи разбойника, независимо от размерите му. Макдуъл бързо-бързо го бе убедил в обратното. Проклетият шотландец сякаш имаше стоманена челюст.

А също и безумна наглост. Да стои и да се смее, когато срещу него е насочен пистолет! Ако не бях все още толкова ядосан от случилото се, мислеше си Девлин, вероятно щях да се възхитя на смелостта му.

Преди да си тръгне, Макдуъл дори бе имал дързостта да се пошегува с него.

— Разбирате ли се поне от време на време с девойчето, човече, или се карате непрекъснато?

Девлин беше свил рамене.

— Започвам да се убеждавам, че на нея просто й харесва да се кара. Ти не установи ли същото?

— Естествено, но въпросът е дали и на теб ти харесва?

— Не бих казал.

— В такъв случай защо искаш да се ожениш за нея? — бе попитал тогава Лаклан.

Чудесен въпрос. Девлин просто се бе усмихнал, защото счете, че за шотландеца това е достатъчно добър отговор.

После поведе конете на разбойниците със себе си — беше решен да стори всичко възможно никога повече да не се среща с Макдуъл — и отиде да намери Мегън. Мълчанието й не го изненада особено, но той все пак се учуди, че дори не го пита защо трябва и двамата да яздят Цезар, при положение, че водеха и другите коне. А Девлин си имаше причина — след като изминаха няколко мили, той пусна останалите три жребеца на свобода, защото нямаше намерение да се занимава повече с тях. Мегън обаче вече беше заспала и нямаше как да узнае отговора на въпроса, който толкова упорито бе отказала да зададе.

Но въпросът на шотландеца се беше загнездил в главата на Девлин и през цялото това време не го бе оставил на мира. Защо действително искаше да се ожени за нея, като оставим настрана, че бе длъжен да го стори? А той наистина искаше. След ужасяващия страх и ярост, които бе изпитал, когато му я отнеха, вече не можеше да го отрича. Искаше я за своя съпруга. Искаше да притежава над нея властта, която бракът предоставя на мъжа в семейството. Искаше я в своя дом. Искаше да бъде близо до него. Искаше всеки един миг да знае къде е тя и какво прави. Искаше я в леглото си, макар че никога нямаше да я има, ако самата Мегън не го пожелаеше.

Искаше тя да го обича.

Господи, беше се влюбил в Мегън Пенуърти!

Как, по дяволите, бе допуснал това да се случи? Нищо чудно, че настроението му беше толкова отвратително. Да обичаш жена като Мегън означаваше да разбиеш сърцето си и да загубиш разсъдъка си. Да, тя беше красива. Трябваше да й се отдаде дължимото. Но единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за сприхавия й нрав бе това, че й минаваше бързо. Вярно, че често избухваше, но гневът й не траеше дълго. И защо ли да трае, когато все се намираше нещо ново, което да я накара да побеснее пак?

Сигурно бе полудял. Не, вероятно просто се опитваше по някакъв начин да оправдае нагона си, нищо повече. Вярно, все още я желаеше. Но може би трябваше само да се отбие при своята любовница, за да изразходва обзелата го страст — така чувствата му към Мегън със сигурност щяха да охладнеят. Най-малкото, щеше да престане да изпада в ярост всеки път, когато я видеше, да й позволява да го докарва до умопомрачение, да мисли за нея непрекъснато… да я желае толкова силно.

Разбира се, за да се види с любовницата си, се налагаше да отиде в Лондон, но защо не? Беше си „почивал“ почти два месеца. Сестрата на Фреди вече би трябвало да е омъжена или поне разобличена като лъжкиня. Пък и това нямаше да има значение, защото Девлин щеше да се върне като женен мъж. Единственият проблем бе, че Фреди можеше все още да копнее да му пръсне черепа, но Девлин знаеше, че лесно би се справил с това.

Наближаваше разсъмване, когато той откри градчето, което бе забелязал, докато преследваше разбойниците. Не беше Гретна Грийн, но в него също имаше шотландска църква, така че щеше да свърши работа.

Редно бе първо да се настанят в местната странноприемница, да поспят — нещо, от което Девлин определено се нуждаеше — и след това да се оженят в някой по-приличен час. Но в този момент той не можеше да мисли кое е редно и кое — не. Мислеше само как по-скоро да приключи с всичко, преди да се е появила още някоя непредвидена пречка.

Шотландският свещеник не остана много доволен. Мегън — също. Но с помощта на едно щедро дарение за първия и на няколко по-резки думи и смушквания за втората, Амброуз Девлин Сейнт Джеймз, четвърти дук Ротстън, се сдоби със съпруга и дукеса.

 

 

Мегън се пробуди от виковете на играещи деца и от нечие весело свирукане. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че тази шумотевица долита през отворения прозорец на стаята, в която най-после й се бе удала възможност да поспи спокойно — до този момент.

Все още не й се ставаше. Дори се накани да отиде до прозореца и да изкрещи, че иска малко тишина. Някои хора наистина не се съобразяваха с околните! Но тогава Мегън забеляза, че цялата стая е обляна в слънце и проумя, че вероятно вече е доста късно през деня за подобно съобразяване.

Колко ли време бе спала? Нямаше представа, но съвсем не се чувстваше отпочинала. И как да се чувства, след като бяха прекъсвали съня й толкова често — не само всеки път, когато Цезар преминаваше от галоп в тръс и обратно, ами и после, когато Девлин я замъкна в онази църква…

Божичко, тя беше омъжена! А съпругът й не бе прекарал нощта с нея.

Мегън погледна към голямото легло, за да се увери, че не греши. Не грешеше — мястото до нея беше празно, а чаршафите — гладко изпънати. И тогава си спомни с ужас всичко: боя, мръсния номер, който Девлин й бе погодил с оня пистолет, още по-мръсния номер да се ожени за нея, докато тя беше полузаспала…

На сутринта, в странноприемницата, той бе поискал две стаи и я бе изпратил до нейната с едно кратко „лека нощ“ и със съвет да заключи вратата. Но тогава Мегън все още беше твърде изтощена, за да сметне поведението му за странно. Странно ли? Не, Девлин я бе предупредил още от самото начало: формален брак.

А ти какво, да не би да си мислеше, че се шегува?

Да.

Хм, не го обвинявам. Ти не му даваш и миг покой.

Този човек не заслужава никакъв покой.

Тогава защо си толкова съкрушена, задето те отблъсква?

Не съм.

Си.

Кучка.

Ругаеш сама себе си?

Мегън се обърна и удари с юмрук по възглавницата.