Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шеринг Крос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man of My Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 327 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Сканиране
Lindsey (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Издателство „Ирис“ 1997

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3.

— По дяволите, вашата предпазливост вече минава всякакви граници, господин Браун. Да ходя пеша, за бога! Фреди би пукнал от смях, ако можеше да ме види.

Мортимър Браун удостои мъжа до себе си с поредния възмутен поглед. Откакто напуснаха Кент[1] не бе чул от него нищо друго, освен оплаквания. Но той беше предупреден за това и го очакваше.

— Нямаше да вървите пеша, ако бяхте взели и друг кон, както ви посъветвах.

— Чуваш ли как те обиждат, Цезар? — обърна се Девлин към коня си.

Жребецът изпръхтя в знак на съгласие и с това си изпроси един унищожителен поглед от страна на Мортимър. Но фактите си бяха факти.

— Да пътуваш нощем, както правихме досега, е едно, господин Джефрис, но денем всичко се вижда. Всеки би се смаял, ако зърне голтак като вас върху кон като този, нали? Дойдохте тук, за да изчезнете от очите на хората, а не за да привличате вниманието им.

— А вие сте тук, за да ми вадите душата, предполагам — отвърна Девлин. — Но ако не сте забелязал, селото вече се изгуби от поглед, а на пътя не се мярка жив човек.

— Вече се мярка — или освен твърдоглав сте и сляп?

Девлин изобщо не обърна внимание на каретата, която току-що се бе показала иззад едно възвишение на пътя. Вместо това той се спря за миг, за да стрелне Мортимър с един от най-страховитите си погледи. А в подобен поглед, хвърлен от височината на здравото му, дълго метър и деветдесет тяло, наистина имаше немалко заплаха. Но Мортимър нямаше да бъде изпратен за придружител на този млад мъж, ако беше страхливец. Не, подобни заплахи не можеха да го стреснат. Освен това заповедта да се грижи за младежа му бе дадена лично от единствения човек, на когото Девлин не беше склонен да се противопоставя и този факт предоставяше на Мортимър надмощие — поне от време на време.

— Казаха ни, че имотите на ескуайъра не са далеч от селото — твърдо каза Мортимър. — Щом стигнем до там, ще можете веднага да възседнете това чудесно животно. Но дотогава бъдете така добър да не забравяте, че сте само един ратай…

— Коневъд, господин Браун — прекъсна го рязко Девлин. — Човек, който отглежда първокласни коне и ги обяздва. Да, и обездвач. Това звучи добре…

— Но вие нямате и понятие от…

— Затова сте с мен — за да се погрижите да не се изложа.

— Не затова съм…

— Затова аз приех вашата ужасна компания. Ако ще живея в конюшня, поне ще имам последната дума в нея; в противен случай зарязвам цялата тази вятърничава идея още сега.

Мортимър отвори уста, за да се възпротиви, но осъзна, че по този въпрос няма да постигне нищо. Затова кимна отсечено и предпочете да се задоволи с наставления, за които поне имаше надежда да бъдат спазени.

— Тъй като това, което се задава срещу нас, е карета и в нея вероятно се возят местни благородници, нахлупете шапката си по-ниско, за да скриете…

— Ох, стига, Браун — изсумтя Девлин, чието търпение очевидно бе на изчерпване. — Намираме се на края на света, по дяволите. Ако тия селяндури ме разпознаят, ще изям отвратителните ботуши, които ме накарахте да нося на краката си.

— Не можете ли поне мъничко да се попрегърбите?

— Не. — И това „не“ определено прозвуча като край на спора. — Вървя пеша — пеша, за бога; на рамото ми е преметнато проядено от молци сако, нося смачкани ботуши, които никой не би взел дори и като подаяние, и се потя, господин Браун. Потя се! Няма да се подложа на още едно унижение. На нито едно.

— Потите се в бяла риза от фин лен, по дяволите — измърмори под носа си Мортимър. — Каквито носят само джентъл…

— Моля?

— Нищо, господин Джефрис, нищо — каза Мортимър. — Но ако усилията ни се окажат напразни, поне ще знаем чия е вината, нали?

— Да, наистина.

Думи, които ни най-малко не звучаха успокоително.

 

 

Не беше нещо необичайно да срещнеш пешеходци по пътя от Тийдейл, дори такива, които водят със себе си коне, без да ги яздят. Необичайното в тези двамата бе конят, който пристъпваше след тях.

Мегън беше забелязала черния породист жребец далеч преди Тайлър да възкликне:

— За бога, виждали ли сте някога толкова прекрасен мъжкар?

Тифани и Мегън се спогледаха развеселено. Думата „мъжкар“ никога не би се изплъзнала от устата на Тайлър, ако не беше толкова впечатлен, че да забрави напълно за присъствието на дамите. Междувременно се бяха приближили достатъчно до черния жребец, за да могат да различат прекрасно всяка елегантна извивка на тялото му. Наистина, никой от тях не бе виждал толкова великолепно животно.

Мегън, която както знаем обожаваше конете, бе впечатлена не по-малко от Тайлър, а може би дори повече. Тя се гордееше, че притежава най-хубавия кон в цялата енория, ако не и в цял Девъншър, но този породист жребец бе хиляди пъти по-добър от Сър Амброуз, а Мегън дори не бе способна да го намрази за това. Вече си представяше си какво е да яздиш такъв кон, каква скорост би могъл да развие с него един умел ездач. Не беше честно, че жребците се считаха неподходящи за дами, защото тя умираше от желание да притежава точно такъв кон. Начаса й хрумна да накара баща си да й го купи. Ескуайър Пенуърти задоволяваше всичките й капризи… в разумни граници. Но Мегън бързо се отказа от тази идея, защото бе убедена, че собственикът на животното не би се разделил с него на никаква цена. Тя поне знаеше, че не би го сторила, ако конят беше неин.

Нямаше дори да забележи, че Тайлър е спрял каретата, ако не бе осъзнала, че жребецът вече се намира току пред нея и че възхитеният й поглед не може да се откъсне от него. Мегън се надигна с намерение да слезе и да отиде още по-близо до коня, но смехът на Тифани и шепотът й: „Дръж се прилично“ й припомниха, че за една дама е напълно недопустимо да разглежда чужд жребец без позволението на собственика му. Тя се извърна, за да получи това позволение от мъжа, който държеше юздите на животното… и мигновено забрави за коня.

Той стоеше пред нея, потен и мръсен, и беше най-красивия мъж, когото бе виждала през живота си. Без да съзнава непристойността на своето поведение, тя впи поглед в него със същото жадно любопитство, с което до преди миг бе съзерцавала жребеца. Висок, широкоплещест, с божествена фигура и гладко избръснато лице, с изумителни, арогантни, окъпани в слънце черти. Дори ръката, която бавно се вдигна, за да й свали шапка, и дори разрошената коса, черна като катран, й се сториха прекрасни. И тогава погледът й потъна в най-удивителните тюркоазни очи… и Мегън внезапно осъзна, че те се взират право в нея.

Шокът от сблъсъка с тези очи я накара да се опомни и да си даде сметка какво върши. Тя бързо отклони поглед с отчаяната надежда, че широката периферия на шапката й ще скрие пламналите й бузи. Просто не можеше да повярва, че е сторила подобно нещо. Е, да, имаше някакво оправдание — да видиш първо такъв възхитителен жребец и веднага след това — един още по-великолепен екземпляр, макар и от по-различна порода… Но това не беше оправдание за начина, по който се бе втренчила в един напълно непознат мъж. Не беше зяпала така никой от познатите си.

Не го гледаше, но образът му се бе отпечатал в съзнанието й и сега Мегън си даде сметка за простите му дрехи, за мудните му движения, които сякаш му бяха несвойствени, за липсата на шалче около яката на ризата му — нещо, без което никой джентълмен не би си позволил да излезе. Значи, той не беше благородник и слава богу, защото иначе безобразното й поведение щеше да стане достояние на всичките й познати. О, да, тя се надяваше да не е благородник — така щеше да я разнесе само из една-две кръчми, но това беше поносимо… Не, не беше. Господи, какво й бе станало?!

За щастие, Тифани не беше забелязала нищо. Тайлър също бе изцяло погълнат от жребеца и от обясненията за потеклото му, които мъжът даваше в отговор на неговите въпроси. За какво друго бяха говорили? Мегън нямаше и най-малка представа. Искаше да избяга. Не искаше никога повече да поглежда отново този човек, който бе наясно що за безсрамница може да бъде тя.

— … сякаш аз съм собственикът — долетя до нея дълбокият му и някак груб глас.

— Тогава кой е собственикът му? — поинтересува се Тайлър.

— Щастливият нов притежател на този жребец е ескуайър Пенуърти.

Главата на Мегън се завъртя рязко към него, но в първия миг тя отново бе зашеметена от красотата на мъжа и от погледа му, който веднага срещна нейния. Дотолкова зашеметена, че за неин ужас почти забрави за невероятното му изявление.

Трябваха й около пет секунди, за да си го припомни и да изтърси:

— Не вярвам. Баща ми щеше да ми каже.

— И кой е баща ви, че да е толкова добре осведомен?

— Ескуайър Пенуърти, естествено.

Беше негов ред да млъкне слисано, но след миг плътните му устни трепнаха в съвсем лека усмивка.

— Ах, така значи. Не виждам защо ако ескуайърът е решил да направи в имението си ферма за разплод, трябва да го споделя с вас. Не съм ли прав?

Прав беше… но не съвсем. Не и в нейния случай. Баща й знаеше за огромната й любов към конете и със сигурност би й казал. Просто щеше да намери някакъв по-деликатен начин да й го обясни. За разлика от този тип, който очевидно изпитваше неизмеримо удоволствие от това да използва думата „разплод“, и то грубо и ехидно. Дори Тайлър се размърда смутено, забравил, че преди малко самият той бе използвал друга „забранена“ дума.

Тюркоазните очи все още бяха впити в Мегън със смущаващо нескрит интерес. Сега, когато отново бе приковал вниманието й, той плъзна по нея същия бавен и изпитателен поглед, който самата тя му бе отправила преди минути. Нарочно, без съмнение. Каквото повикало, такова се обадило. На всичко отгоре Мегън не можеше да каже или направи нищо, с което да го спре, без да му даде възможност да обяви на всеослушание, че просто й връща комплимента. Но поведението на този мъж не беше комплимент. Беше оскърбление, и то жестоко — нещо, което никой джентълмен не би сторил, независимо дали е бил провокиран. Но с това той още веднъж доказваше, че не е никакъв благородник… освен ако не смяташе, че тя приема вниманието му с удоволствие. Божичко, може би точно така смяташе — след онова, което бе направила!

— Значи вие просто водите жребеца? — изтърва се Мегън. — И после си отивате?

Надеждата в тона й накара Тифани да я изгледа подозрително. Мъжът на пътя също я долови. За част от секундата той изглеждаше объркан, после се усмихна — откровено нагла усмивка, от която Мегън потръпна. И имаше защо.

— Аз съм коневъд, госпожице, и съм, така да се каже, прикрепен към коня, защото никой, освен мен не може да се справи с него. Нали не смятате, че предишният му собственик би оставил жребец като този на произвола на съдбата, без да осигури човек, който да се грижи за него както подобава? По дяволите, не вярвам наистина да ви е хрумнало подобно нещо. Освен това аз съм и обездвач, така че съм същинско съкровище за всяка конюшня. Виждате ли, аз просто знам цаката на конете. Защото се отнасям с тях като с жените: нежно — в повечето случаи, с твърда ръка — когато трябва, и с хубав пердах по задницата — когато станат прекалено проклети.

Защо, по дяволите, казах това, запита се Девлин. Просто за да видя дали бузите й могат да пламнат толкова ярко, колкото тази ужасяваща ръждива коса? На червенокосите не им отива да се изчервяват. На тази й отива, мътните я взели!

Госпожичката обаче започваше да кипи от възмущение. Девлин би бил силно изненадан, ако не беше станало така. Той хвърли невинно въпросителен поглед към русата девойка и в отговор получи поглед, който казваше: „Какво друго може да очаква човек от един коняр, ако не лоши маниери?“

Но дъщерята на ескуайъра вече бе побесняла и изобщо не се опита да го скрие.

— Тръгвай, Тайлър. Този човек ще бъде уволнен още щом пристигне у дома, уверявам те.

Младият мъж дръпна поводите и каретата потегли. Девлин го чу да казва:

— Сигурен съм, че той не искаше думите му да прозвучат така, поне не като обида.

— Как не!

— Тя е права — обади се зад гърба му Мортимър. Двамата се бяха втренчили в отдалечаващата се карета.

— А-ха, най-после си възвърнахте дар словото, а?

Лицето на Мортимър пламна.

— И какво, ако съм го загубил? Никога не съм виждал такава жена. Но какво е вашето извинение? Вие не загубихте дар слово, просто си загубихте ума. Това беше дъщерята на ескуайъра, на същия този ескуайър, който дори няма представа, че ще гостуваме в неговата конюшня, нито пък че е закупил расов жребец. Ами ако тя беше накарала тоя младок да я откара веднага вкъщи, за да се оплаче на баща си?

Девлин се намръщи. Изобщо не му бе хрумнала подобна възможност. А трябваше. Но той тръсна глава и каза:

— Тогава щеше да се наложи да направим малко състезание и да видим кой ще стигне пръв до ескуайъра. Имате ли някакви съмнения относно изхода от подобно надбягване?

— О, това би било чудесно разрешение на проблема, няма що. Малката госпожица със сигурност щеше да се разлюти още повече. Защо изобщо ви трябваше да я оскърбявате?

— Мислех, че грубоватостта е задължителна част от ролята ми.

— От коя роля? Ролята на човек, който отглежда расови коне и по този повод стои достатъчно близо до аристокрацията, за да има добри обноски? Или ролята на гамен, израснал на улицата?

Внезапно Девлин се засмя.

— Струва ми се, че ще е по-безопасно да се правя на гамен, особено покрай това малко бижу.

— Безопасно?

— Несъмнено — отвърна Девлин. Но понеже този отговор не можеше да извади Мортимър от объркването му, той добави: — Мисля, че бяхте прав, господин Браун. Умът ми отиде по дяволите и още не се е върнал.

— Заслужава си човек да види такава жена, нали?

— Ако харесва червенокоси жени.

Мортимър презрително изсумтя.

— А вие сигурно изобщо не ги харесвате?

— Не, слава богу. Ако ги харесвах, вероятно бих бил загубен. Но трябва да ви кажа нещо, господин Браун. Започвам да си мисля, че принудителното погребване в глухата провинция може и да ми хареса.

— Надявам се това не означава, че възнамерявате да се позабавлявате с тази малка госпожичка?

— Дали възнамерявам? Разбира се. Да не би да не сте забелязал, че двамата с нея току-що си обявихме война?

Бележки

[1] Кент — графство в югоизточна Англия.