Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (14)

* * *

Лека нощ, Мариса — пожела Дениз, сетне подпъхна завивката под брадичката на детето и се наведе да го целуне.

— Лека нощ, мамо. Искам час по-скоро да дойде утре. Тогава е рожденият ми ден и Бъдни вечер.

— Ще се забавляваме до припадък — обеща Дениз и угаси лампата.

Слезе долу при Рой, който подсушаваше съдовете.

— Всички ли си легнаха? — попита весело той.

— Да, но странна работа, мислех си, че днес Мариса ще е разстроена, а тя ми се стори развълнувана и щастлива, сякаш се надява на чудо и очаква утре Били и Нор да бъдат тук.

— Клетото дете, ще бъде много разочаровано — пророни покрусен Рой и сгъна кърпата за съдовете.

* * *

— Набавих всичко необходимо — каза угрижен Чарли. — Монашески одежди, сандали, молитвеници, възможно най-издрасканите мукавени куфари — нали братята все пак са дали обет за бедност.

Седеше заедно с Мардж и Стърлинг в хола у тях. И тримата се притесняваха да не би още преди чартърният самолет с поклонниците да излети, братя Баджет да надушат, че има нещо гнило.

— Ами паспортите? — попита Мардж. — Ако стане някаква засечка с тях?

— Не бери грижа за паспортите — съвършени фалшификати — успокои я мъжът й. — Сами са си ги осигурили.

— А как са стигнали до летище „Титърбъро“? — поинтересува се все така притеснена Мардж. — Дано не са се вдигнали и не са отишли с лъскавата си лимузина.

— Лимузината ги е откарала до Ню Йорк, до едно от техните ателиета за химическо чистене, което вече не работи. Там би трябвало да са се преоблекли и да са се качили на очукана евтина кола под наем, с която да отидат на летището.

До полунощ, когато самолетът трябваше да излети, оставаха пет минути.

— И аз не знам. Тия двамата имат шесто чувство — простена адвокатът. — Труп съм, ако в последния момент се усетят, че им е заложен капан, и не се качат на самолета.

— Днес ги видя, личеше ли по нещо, че се съмняват? — попита Мардж, както сгъваше нервно салфетката.

— Не, не личеше. Сега изведнъж им станах пръв приятел. Все пак благодарение на мен ще се приберат да се видят със свидната си майчица.

„Ако стане някоя издънка, аз ще опера пешкира, задето съм го предложил“, помисли гузно Стърлинг.

Телефонът иззвъня и всички подскочиха като ужилени. Чарли грабна слушалката.

— Ало!

— Господин Сантоли ли е?

— Да.

— Обажда се Рич Майърс. Бъдете спокоен, чартърният самолет току-що излетя с брат Станислас и брат Каспер на борда.

Усмивката на облекчение, грейнала върху лицето на Чарли, беше достатъчна, та Мардж и Стърлинг да разберат, че всичко е наред.

— След осем часа ще кацнат във Валония. Полицията там ги чака и ще ги арестува веднага щом слязат по стълбичката. Агентите ни в самолета ще махнат расата и щом самолетът презареди с гориво, ще се върнат тук.

Чарли се почувства така, сякаш от плещите му се е смъкнало непосилно бреме.

— Сигурно ще ме разпитвате отново.

— Следващата седмица. Посрещнете спокойно празниците. Знам, че ще ни съдействате. — Майърс замълча. — Не се притеснявайте, господин Сантоли. Знаете какво имам предвид.

— Благодаря ви — каза едва чуто Чарли.

Стърлинг стана от канапето.

— Всичко ще е наред — рече той. — Наистина не се притеснявай, Чарли. Добър човек си. А сега трябва да ви напусна.

— Просто не знам как да ти благодарим, Стърлинг! — възкликна Мардж.

— Излишно е да ми благодарите. Но използвайте разумно земните си дни. Няма да усетите кога са се изнизали.

Мардж и Чарли се хванаха за ръце.

— Никога няма да те забравим — прошепна жената.

— Никога — повтори като ехо Чарли.

— Ще се видим отново. Сигурен съм — рече Стърлинг и изчезна яко дим.

* * *

— Колко още остава? Задушавам се в това попско расо — изсъска Еди и беше възнаграден с това, че Джуниър го сръчка с лакът в ребрата.

Той извади от джоба си тефтерче и написа: „Обет за мълчание. Млъквай най-после. Малко остана.“ Точно тогава екна гласът на стюардесата:

— След двайсет минути ще кацнем на летището при манастира…

Сетне изреди обичайните напътствия.

Еди беше на седмото небе от щастие, вече не го свърташе на едно място. „Мамо Хеди-Ана! Идвам си, мамо!“, помисли той.

Джуниър така и не разбра кога го е присвило под лъжичката. Погледна през прозореца и присви очи. Беше облачно, самолетът започна да се снишава и се видя, че навън прехвърча снежец.

Той изви врат и зърна манастира и пистата на хвърлей от него. „Всичко е наред — рече си той. — За миг изпитах чувството, че Сантоли ни е изиграл.“

После отново се чу гласът на стюардесата:

— Тъй като температурите са изключително ниски, ни препоръчаха да не кацаме на пистата към манастира. Ще се приземим на летището в град Валония, което отстои на четирийсет и пет километра от обителта.

Джуниър и Еди се спогледаха. Еди смъкна качулката на расото.

— Сега я втасахме!

„МЛЪКВАЙ, ДЕ“, написа яростно Джуниър.

— Ще бъдете извозени незабавно с автобуси до „Свети Стефан“ — изчурулика щастлива стюардесата. — Съжаляваме за неудобството, но най-важна за нас е безопасността на пътниците.

— А как ще минем през митническата проверка? — замъчи се безуспешно Еди да шепне. — Паспортите ни наред ли са? Ами ако почнат да ги оглеждат на специална светлина?

„МЛЪКВАЙ“, надраска брат му. „Едва ли има място за безпокойство — помисли си той. — Това си е в реда на нещата.“ Огледа се, взря се в лицата на другите пътници. Повечето се бяха зачели в молитвениците.

„ПАСПОРТИТЕ НИ СА НАРЕД — написа Джуниър. — ПРИТЕСНЯВА МЕ САМО ГОЛЯМАТА ТИ УСТА.“

Еди се наведе и се взря през прозореца.

— Прелитаме над планината. Виж, виж! Селото! Погледни, де! А на бас, че ще ти покажа мамината къща! — задърдори той все по-високо.

За да замаже някак положението, Джуниър се направи, че кашля. Стюардесата веднага дотърча с чаша вода.

„Как само ми се пийва нещо — рече си, изтръпнал от ужас, Джуниър. — Ако някога се доберем живи до Лонг Айланд, ще му откъсна главичката на онзи подляр Чарли Сантоли.“

Самолетът се приземи и спря доста далеч от летището. От онова, което видяха по тармака, братята направо онемяха — изобщо не им трябваше обет за мълчание, толкова стъписани бяха.

На пистата се бяха струпали десетки валонски униформени полицаи и сред тях се мержелееше самотна фигурка, която току подскачаше и размахваше ръце.

Мама Хеди-Ана.

Джуниър поклати глава.

— Както виждам, изобщо не бере душа.

Еди също я погледна озадачен.

— Пращи от здраве. Направо не мога да повярвам.

— Бихме толкова път за тоя, що духа, а сега ще гнием до края на живота си по затворите.

Вратата на самолета се отвори, по пътеката между седалките се втурнаха четирима полицаи, които наредиха на братята да станат и да сложат ръце отзад. Още докато ги водеха към изхода, другите пътници взеха да смъкват монашеските раса и изръкопляскаха.

След като слязоха по стълбичката, Еди и Джуниър се озоваха в мечешката прегръдка на мама Хеди-Ана.

— Полицаите са мъже на място, дойдоха хората да ме вземат чак от нас. Обясниха, че ме чакала голяма изненада — вие се прибирате. Знам, загазили сте не на шега, но добрата новина е, че баща ви е излъчен за нещо като представител на всички затворници, и то в затвора, където ще отведат и вас. — Бабката грейна щастливо. — И трите ми момчета ще бъдат заедно на сигурно място, всяка седмица ще мога да им ходя на свиждане!

— Мамо! — проплака Еди и оброни глава на рамото й. — През цялото време, докато ме нямаше, си умирах от притеснение за теб. Как се чувстваш?

Хеди-Ана го потупа по гърба.

— Никога не съм се чувствала по-добре.

Джуниър се сети за палата в Лонг Айланд, за лимузината, парите, властта и Джуъл, която до половин месец вече щеше да си е хванала ново гадже. Докато Еди се тресеше от вълнение, другият брат си мислеше само едно: „Боже, какъв глупак съм!“

* * *

В деня преди Бъдни вечер Били и майка му седяха на масата за закуска, но и двамата нямаха сили и да се докоснат до храната. Като тежко покривало от болка и тъга ги беше похлупила мисълта, че днес е и Бъдни вечер, и осмият рожден ден на Мариса.

Някой натисна звънеца и те се сепнаха. Били изтича да отвори.

Грейнал, агент Франк Смит оповести гръмогласно:

— Грабвайте само най-необходимото. Имате места за самолета, който излита в един без двайсет за Ню Йорк, ако искате да го хванете, нямате и миг за губене.

* * *

На обяд в деня преди Коледа заведението на Нор обикновено беше пълно. Сред клиентите имаше хора, тръгнали в последния момент на пазар и отбили се да хапнат набързо. Имаше и други, по-организирани посетители, дошли да обядват преди църковната служба и после празника у дома.

„Днес ресторантът изглежда доста странно“, помисли Денис, докато оглеждаше иззад бара помещението. Поклати глава. Пак добре, че Нор се е съгласила: безсмислено е да работят и утре, на Коледа.

— Сигурно си прав, Денис — беше признала тя. — Само десет резервации! Хората ще прекарат по-добре в заведение с повече живец.

„Съвсем закъсахме“, каза си Денис, докато изпълняваше единствената поръчка — за халба бира.

Точно тогава телефонът върху бара иззвъня. Той вдигна.

— Денис! — извика бодро и весело Нор. — На летището сме, идваме си. Вече не ни заплашва нищо. Баджетови ги няма, ще гният до живот зад решетките — обясни разгорещено тя. — Поръчай да направят торта за рождения ден на Мариса довечера, звънни и на хората, които постоянно посрещат Бъдни вечер при нас. Съобщи им, че ресторантът на Нор ще бъде отворен и на Коледа и че черпи заведението. Само не казвай на Мариса, чу ли? Искаме да я изненадаме.

* * *

В деня преди Бъдни вечер, още щом отвори очи, Мариса прошепна: „Днес ставам на осем години.“ Вече не вярваше, че Стърлинг ще успее да върне баща й и Нор-Нор у дома. Момиченцето беше сигурно, че щом се събуди, и те ще стоят до него, сега обаче осъзна, че пак ще стане същото, както толкова други пъти.

Мариса се беше утешавала, че баща й и баба й ще се върнат за Великден, те обаче така и не се появиха. После беше убедена, че ще се приберат за началото на лятната ваканция… Сетне за началото на учебната година… След това за Деня на благодарността през ноември…

„И днес ще стане същото“, заповтаря си, докато ставаше и си обличаше хавлийката. В очите й избиха сълзи, тя обаче ги избърса с ръчици. Опита се криво-ляво да се усмихне и слезе долу.

Майка й, Рой и близнаците вече бяха на масата в кухнята. Още щом я видяха, всички запяха в един глас:

— Честит рожден ден!

До купичката с овесени ядки имаше подаръци: нов часовник, книжки и компакт-дискове от мама, Рой и близнаците, пуловер от баба. Накрая Мариса отвори последните две кутии: зимни кънки от тати и ново костюмче за фигурно пързаляне от Нор-Нор.

Сега вече тя бе повече от сигурна, че днес баща й и баба й няма да си дойдат. Ако смятаха да си идват, защо сами не й бяха поднесли подаръците?

Момиченцето закуси и качи подаръците горе. Щом влезе в стаята, придърпа стола при бюрото до гардероба и стъпи на него. Вдигна кутиите с новите кънки и костюмчето и ги сложи на най-горната полица. Сетне с върховете на пръстите ги бутна назад, та да не се виждат.

Не искаше никога повече да й се изпречват пред очите.

В единайсет седеше в хола и четеше една от новите книжки, когато телефонът иззвъня. Не вдигна очи, макар че сърцето й трепна, когато майка й каза в слушалката:

— Здравей, Били!

После обаче Дениз се завтече към Мариса. Дори не й даде възможност да се тросне: „Не искам да говоря с тати“, слушалката вече беше до ухото й и Били крещеше:

— Прибираме се!

Момиченцето прошепна:

— О, тати!

Преливаше от щастие, сякаш бе изгубила дар-слово. Точно тогава усети как някой я милва по главицата. Погледна нагоре и що да види: приятелят й със смешното бомбе, който не бе точно ангел, й се усмихваше.

— Довиждане, Мариса — пожела й и изчезна.

Момиченцето се качи като в унес в стаята си, затвори вратата, изтегли пак стола и стъпи на пръсти върху него, за да извади подаръците, които беше тикнала най-отзад. Но когато издърпа кутиите, нещо падна от полицата и тупна в нозете й.

Мариса слезе на пода и се вторачи в мъничката играчка за елха, която не беше виждала дотогава: ангелче, облечено като нейния приятел.

— И ти си със същото смешно бомбе — прошепна тя, после го вдигна и го целуна. Допря го до бузката си и погледна през прозореца към небето. — Каза ми, че не си точно ангел — пророни едва чуто. — Сега обаче знам, че си. Благодаря ти, че си удържа на думата. Обичам те.

* * *

Стърлинг влезе в небесната заседателна зала, погледна Небесния съвет и от одобрителното изражение върху лицата на светиите разбра, че се е справил с поставената му задача.

— Беше много трогателно — отбеляза адмиралът, както никога разнежен.

— Видяхте ли личицето на детето? — въздъхна монахинята. — Грееше от най-съвършеното щастие, възможно на земята.

— Не можех да си тръгна, преди да съм видял Мариса в обятията на баща й — обясни Стърлинг пред Съвета. — После отидох заедно с всички в заведението на Нор. Какъв прекрасен рожден ден! Както знаете, вестта, че са се завърнали, обиколи в миг града и всички се стекоха да ги поздравят с „добре дошли“.

— Чак се просълзих, когато Били изпя песента, която е посветил специално за Мариса — вметна царицата.

— Стопроцентов хит — намеси се матадорът.

— Както знаете, той ще запише и нея, и другите парчета, които е създал, докато го нямаше — продължи Стърлинг. — Годината бе твърде тягостна за Били, той обаче не я пропиля.

— Както не я пропиля и ти — пророни едва чуто пастирът.

— Точно така, не я пропиля — всички прошепнаха и кимнаха.

— Не само намери човек, на когото да помогнеш, но и помисли хубавичко, за да намериш изход от положението, освен това вложи цялата си душа — натърти индианката, видимо горда от Стърлинг.

— Спаси и Чарли Сантоли от разрушителния живот, който водеше — добави монахинята.

Всички се умълчаха. По едно време монахът се изправи.

— Стърлинг, всеки момент ще започне празникът по случай рождеството на нашия Спасител. Съветът реши, че заслужаваш не просто да посетиш за кратко рая, но и че мястото ти е там. Време е да те преведем — обърна се той към райските двери.

— Я чакайте — рече Стърлинг. — Искам да ви питам нещо.

Монахът се взря изпитателно в него.

— Какво толкова имаш да ни питаш точно сега?

— Безкрайно признателен съм ви. Както знаете, копнея да отида в рая. Но онова, което изживях, ми хареса толкова много, че с ваше разрешение ми се иска всяка Коледа да се връщам на земята и да намирам човек, на когото да помагам. И през ум не ми е минавало колко приятно е да преобразяваш към добро живота на другите.

— Да правиш хората щастливи, е една от най-големите радости в човешкия жребий — потвърди монахът. — Усвоил си урока дори по-добре, отколкото се надявахме. Хайде, ела!

Когато се приближиха към райските двери, те се отвориха широко пред тях и разкриха светлина, по-ярка от хиляди слънца, по-ослепителна от всичко, каквото Стърлинг си беше представял. Обзе го дълбок душевен мир. Той тръгна към светлината, стана част от нея. Небесният съвет се отдръпна, а Стърлинг продължи бавно и почтително нататък. Забеляза, че някакви хора са се събрали на голяма група.

Усети, че някой го докосва с ръка.

— Нека повървя с теб, Стърлинг.

Беше Ани.

— Другите новопристигнали са малко по-напред от теб — прошепна му тя. — Дойдоха заедно. Животът им е бил трагично прекъснат и макар че са намерили вечно блаженство, са силно притеснени за любимите си хора, останали на земята. Ала ще открият начин да им вдъхнат утеха и да им помогнат. — Ани помълча-помълча и добави: — О, чуй! Празникът започва.

Всичко се огласи от музика, извисила се на кресчендо. Ведно с ангели и светии, с другите души в рая Стърлинг запя, все така устремен към светлината:

— Слава на Царя, Който се роди!…