Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът (10)

* * *

След миг във вечността, но цяла седмица по-късно според земното летоброене Стърлинг поиска среща с Небесния съвет и я получи. Седна на стола с лице към светиите.

— Изглеждаш така, сякаш си понесъл върху плещите си бремето на целия свят — отбеляза монахът.

— Имам чувството, драги ми господине, че наистина го нося — съгласи се Стърлинг. — Както знаете, след палежа на автомобила от миналата седмица събитията се развиха главоломно. От полицията и ФБР убедиха Нор и Били, че трябва да се скрият, докато бъде насрочено делото срещу братя Баджет. Очакваше се това да стане сравнително скоро.

— Всички знаем, че няма да стане никога — натърти пастирът.

— Разработил ли си план на бойните действия? — попита властно адмиралът.

— Тъй вярно, драги ми господине, разработил съм. Бих искал да се придвижа бързо през тази земна година. Изгарям от нетърпение да стигна до мига, когато се срещам с Мариса и започвам да правя нещо, с което да й помогна. Дотогава съм с вързани ръце. Докато пътувам към този миг, не е зле да надзъртам тук-там, така по-лесно ще събера отново Мариса с баща й и баба й.

— Значи не искаш да прекараш още една година на земята? — попита развеселена царицата.

— Не, не искам — потвърди сериозно Стърлинг. — Земното ми време вече е изтекло. Ще ми се да помогна на Мариса. Сбогувала се е само преди няколко дни с Нор и Били, а вече е сломена.

— Знаем, знаем — пророни разнежена медицинската сестра.

— Изложи ни плана си, де — подкани коренната жителка на Америка.

— Дайте ми свободата и силата да се придвижвам през тази година с необходимата бързина, а също умението да се пренасям от място на място всеки път, когато ви помоля за това.

— На кого смяташ да погостуваш? — полюбопитства матадорът.

— Като начало на мама Хеди-Ана.

Всички в Небесния съвет го изгледаха стъписани.

— По-добре ти, отколкото аз — изпелтечи монахът.

— Мама Хеди-Ана се е намъчила, горката — отбеляза монахинята.

— Как ли не! Намъчила се била! Направо не ми се мисли за деня, когато ще ни се домъкне тук — призна си адмиралът. — Командвал съм кораби по време на битка, но и аз ще се уплаша пред жена като тази.

Всички прихнаха. Монахът вдигна ръка.

— Продължавай нататък, Стърлинг. Всичките ти искания ще бъдат удовлетворени. Имаш подкрепата ни.

— Благодаря ви, драги ми господине. Стърлинг се взря в лицата на осемте светии, сетне се извърна към прозореца. Райските двери бяха само на хвърлей, той имаше чувството, че само да се пресегне, и ще ги докосне.

— Време е да тръгваш — подкани благо-благо монахът. — Къде искаш да те пренесем?

— Във Валония.

— Всекиму своето — отсъди монахът и натисна копчето.

* * *

Прехвърчаше снежец, духаше студен вятър, селцето Кижкек изглеждаше така, както сигурно и преди хилядолетие. Намираше се в тясна долина, беше се сгушило в полите на покритата със сняг планина, която сякаш го бранеше като с щит от останалия свят.

Стърлинг се озова на тясна уличка в края на селото. Към него се задаваше теглена от магаре каруца и той се дръпна встрани. После се взря в лицето на жената в каруцата. Мама Хеди-Ана! Прекарваше дърва.

Той заобиколи заедно с каручката къщата и отиде в задния двор. Бабката спря, скочи долу, завърза магарето за един стълб и се запретна да стоварва дървата, които запокитваше с все сила при стената.

След като изпразни каруцата, разпрегна магарето и го откара зад оградата в двора.

Смаян, Стърлинг я последва в зиданата от камък къща. Тя се състоеше от една-единствена стая, в средата на която имаше огнище. От котлето над огъня миришеше вкусно-вкусно на телешко задушено.

До огнището се виждаше дървена маса с пейки. Люлеещият се стол на мама беше обърнат към телевизора, който стърчеше като гнойна пъпка насред помещението. Освен масата и телевизора друга покъщнина нямаше, ако не броим още два-три стола с протрита тапицерия, чергата и издрания долап.

Стените бяха облепени като с тапети със снимки на двете отрочета и мъжа затворник на Хеди-Ана. На полицата над огнището се мъдреха сложени в рамки изображения на светии, очевидно любимите на мама.

Докато тя си сваляше ватенката и забрадката, Стърлинг се качи по тясното стълбище на горния етаж, където имаше две тесни стаички и малка баня. Едната стая очевидно беше на мама. В другата имаше два сложени един до друг кревата — явно тук бяха израсли Джуниър и Еди. Къщата изобщо не приличаше на кичозния палат в Лонг Айланд, където братята сега се ширеха.

По тесните кревати бяха намятани какви ли не скъпи-прескъпи дрехи, всичките още с етикетите. Бяха все неща, очевидно подарък от блудните синове, и бе повече от ясно, че майка им няма да ги облече никога.

Стърлинг чу, че някъде долу звъни телефон, и побърза да се върне в помещението на първия етаж — изведнъж осъзна, че Небесният съвет му е поднесъл подарък, който той не е и помислял да иска. „И през ум не ми е минавало, че ще доживея деня, когато ще разбирам валонски“, рече си той и чу как мама заръчва на някаква своя приятелка да донесяла повечко вино. Изглежда, бе поканила на обяд десетина души и не искаше да остават без пиене.

„Само така! — рече си Стърлинг. — Ще бъдем повечко хора. Тъкмо ще разбера по-бързо що за стока е тая мама Хеди-Ана.“ После зяпна от учудване. Бабката говореше по телефон, прихванат за стената в кухнята. До телефона, там, където повечето хора си държат номерата за спешни случаи, се мъдреше черна дъска със списък.

„Сигурно там си записва какво трябва да купи“, отсъди Стърлинг, докато не видя големите печатни букви.

БОЛЕЖКИ И ОПЛАКВАНИЯ

Стърлинг прокара очи надолу по списъка.

1. Болки в краката

2. Болки в сърдечната област

3. Стомашни газове

4. Световъртеж

5. Повърнах два пъти

6. Не мога да сложа и залък в уста

7. Налага се да се оперирам

8. Сломено сърце

9. Нощем не мога да мигна

10. Болки в кръста

11. Възпалени венци

„Значи такава била работата — помисли Стърлинг, след като забеляза, че след всяко оплакване е написана и датата, когато братята са се обаждали от Америка. — Нашата хитруша го е превърнала в цяла наука. Никога не се оплаква два пъти поред от едно и също нещо.“

Мама Хеди-Ана бе затворила телефона и както стоеше току до Стърлинг, оглеждаше със самодоволна усмивчица списъка. После се разшета решително като сержант, отговарящ за бойната подготовка, и взе да мята на масата чинии, чаши, прибори.

След няколко минути започнаха да пристигат и приятелките й. Грейнала в усмивка, бабката ги посрещаше с мечешка прегръдка.

Беше казала по телефона, че ще бъдат общо десет души. „Колко са жизнени“, изуми се Стърлинг. Десетата старица донесе виното.

Всичките бяха прехвърлили седемдесетте, че и осемдесетте, личеше си, че цял живот са работили на открито. Спаружените им като нещавена кожа лица и мазолестите ръце свидетелстваха за къртовски физически труд, инак стариците бяха точно толкова жадни за общуване и смях, както и приятелите, които Стърлинг бе видял да се събират на групички в бар „Кинг Коул“ в Манхатън и в заведението на Нор на Лонг Айланд.

Мама Хеди-Ана извади от фурната току-що опечен хляб и напълни чиниите с телешко задушено. После всички се събраха около трапезата и надигнаха чашите вино. Току прихваха в неудържим смях и одумваха съселяните си, разказваха си и как са ходили заедно на излет и колко хубаво са си прекарали. Преди седмица в църквата имало забава, Хеди-Ана се била покатерила на масата и била изиграла един от народните танци на Валония.

— Нека открият на Нова година хотела в манастира и пак ще играя на маса — оповести бабката.

— Качих се горе със ските да хвърля едно око — отбеляза най-младата сред приятелките — яка седемдесетгодишна старица. — Нямате си представа колко е хубаво. Последният монах се изнесе преди двайсет години, оттогава манастирът е затворен. Прекрасно е, че пак отваря врати.

— Момчетата ми честичко ходеха горе да карат ски — похвали се Хеди-Ана и пак си сложи от задушеното. — Жалко, че манастирът е от другата страна на границата. Парите от него нямаше да ни дойдат зле.

Телефонът изтрещя оглушително и всички отново се запревиваха от смях. Хеди-Ана си избърса устата със салфетката, намигна на приятелките си, долепи пръст до устните си, изчака петото позвъняване и чак тогава вдигна.

— Ало-о… — Дръпна се малко — да вижда по-добре черната дъска. — Не чувам нищо. Говорете по-високо. Чакайте, трябва да седна. Днес кракът ме боли ужасно. Снощи се спънах. Цяла нощ съм лежала на пода. Накрая криво-ляво се изправих. — Бабката свъси чело. — Ама как така „Грешка“? Не е ли Еди? — Хеди-Ана затръшна слушалката. — Лъжлива тревога — обясни на дружките си, после седна и пак грабна вилицата.

— Е, не се ядосвай, порепетира малко — каза й възхитена възрастната жена до нея. — Ставаш все по-добра, Хеди-Ана, честен кръст.

Телефонът иззвъня отново. Този път Хеди-Ана провери с кого разговаря и чак тогава взе да декламира списъка с оплакванията. Повтори почти дума по дума онова, което беше казала и предния път.

— Освен това… — проплака бабката.

Приятелката най-близо до телефона скочи и посочи точка шеста в списъка. Хеди-Ана кимна.

— Освен това не мога и залък да сложа в уста. Станала съм кожа и кости.

„Май добих представа какво става във Валония — отсъди Стърлинг. — А сега няма да е зле да се пренеса напред във времето, в следващия сезон и да видя как е Мариса.“

Тръгна си от каменната къща, погледна планините, сетне се извърна към небето.

„Много ви моля, пренесете ме у Марисини. И нека бъде април“, поиска той и затвори очи.

* * *

„Пролетта идва най-напред при върбите“, каза си, загледан в тъничките изящни върбови дървета на моравата през Марисини в Мадисън Вилидж. Бяха обвити в розова мъглица — обещание за цвят, който скоро щеше да стане видим.

Свечеряваше се, вече се спускаше здрач, изчезнаха и последните слънчеви лъчи. Стърлинг влезе вътре и завари семейството да вечеря.

Разположи се на един стол в трапезарията, възможно най-далеч от Рой младши и Робърт, които блъскаха като обезумели с лъжиците по масичките на бебешките столчета.

Мариса седеше срещу тях и мълком си боцваше от парчето пиле.

Дениз и Рой се бяха разположили в двата края на масата и бяха избутали столовете си назад, за да могат да хранят близнаците.

— Как беше днес в училище? — попита Рой Мариса и успя криво-ляво да пъхне лъжица картофено пюре в устата на Робърт.

— Добре — отвърна безжизнено Мариса.

— Стига си си играла с храната. Хапни нещо, де — примоли се Дениз, после стисна устни, доловила предупредителния поглед на мъжа си.

Мариса остави вилицата.

— Наистина не съм гладна. Няма да ми се сърдите, нали?

Дениз се поколеба, после кимна.

— Тати и Нор-Нор ще звъннат след един час.

— Знам.

— Ще те повикам. Можеш да се качиш горе в стаята ни и да разговаряш с тях оттам.

Стърлинг се изкуши да я последва, после обаче реши да остане и да чуе какво ще каже Дениз на Били, когато той се обади.

След като момиченцето се качи горе, майката сподели:

— Така и не намерих сили, Рой, да й направя забележка за училището. Не може да се съсредоточи върху уроците, и туйто. Според учителката обвинявала себе си, задето Били и Нор са заминали, и смятала, че е направила нещо.

— Много деца се обвиняват, ако се случи нещо с родителите им, било то смърт, развод или раздяла — отбеляза Рой. — Просто трябва да проявим разбиране.

„Душа човек е тоя Рой — помисли Стърлинг. — Старае се как ли не, а все удря на камък.“

— Долу долу, долу — подвикна Рой младши, беше му втръснало да седи на столчето.

— Долу, долу — заприглася му Робърт.

Рой си гребна за последно от салатата и стана от масата.

— После ще пием кафе. Ще ги кача тия немирници горе и ще ги изкъпя.

Дениз се зае да разчиства масата. След няколко минути телефонът иззвъня.

— О, Били, подранил си — подхвана тя. — Мариса е тук, разбира се, не е излязла. Разбере ли, че ще се обаждаш, не мърда от къщата, да не би да те изтърве. Нещо ново? — Жената послуша-послуша, сетне се примоли: — Кажи й колко се гордееш, че е отличничка. И двамата знаем, че е готова на всичко, само и само да ти достави удоволствие. Добре, ще й предам да вдигне. Много здраве на Нор. — Дениз остави слушалката на масата, отиде при стълбата и се провикна: — Мариса!

Момиченцето вече стоеше на горната площадка.

— Татко ли е?

— Да.

Стърлинг се качи веднага горе и последва бързоногото дете в спалнята на родителите му. Мариса затвори плътно вратата.

Няколко минути Стърлинг слуша как тя моли баща си да си дойде. Обеща му, че никога вече няма да му додява да я води на кино или да го кара да си говорят по телефона, макар и да знае, че той има работа, или…

Стърлинг се приближи и се наведе — да чуе какво казва Били.

— Не говори така, слънчице. Не си направила нищо лошо, нямаш никаква вина. Винаги ми е било приятно, когато си ми се обаждала…

— Защо тогава не ми кажеш телефонния си номер, а? — тросна се разплакана Мариса.

— Не мога, Риса. Обаждам се от чужд телефон. Ние с Нор-Нор не искаме нищо друго, освен да се върнем час по-скоро. Щом се прибера, ще се постарая да бъдем по-често заедно, обещавам…

След като накрая се сбогува през сълзи, момиченцето се върна в стаята си, седна на бюрото и включи уредбата.

Помещението се изпълни със звуците на хита, написан от Били: „Знам какво искам… Знам от какво имам нужда…“

Стърлинг загледа как Мариса полага главица върху ръцете си и плаче неудържимо. „Ще ти дам онова, което искаш и от което имаш нужда — зарече се той. — Ще го направя, дори и да се наложи да обърна земята и небето. Не, с помощта на небето“, поправи се Стърлинг.

Затвори очи и се обърна към Небесния съвет:

— Бихте ли ме пренесли при братя Баджет?