Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
He Sees You When You’re Sleeping, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

ISBN 954-585-304-2

История

  1. — Добавяне

* * *

Черната коса на Мариса се спускаше на буен водопад по раменете й, докато тя кръжеше по ледената пързалка в Рокфелеровия център. Едва тригодишна бе започнала да взима уроци по фигурно пързаляне. Сега беше на седем години, пързаляше се с лекотата, с която дишаше, и напоследък единствено това попритъпяваше болката, сковала гърдите й и заседнала на гърлото й като тежка буца.

Музиката се смени с по-бавна — валс, и без дори да се замисля, момиченцето влезе в такт с нея. За миг си представи, че е с баща си. Почти усети дланта му, стиснала ръцете й, дори сякаш зърна баба си Нор-Нор, която й се усмихваше.

После се сети, че всъщност не иска да се пързаля с баща си, не иска дори да говори и с него, и с баба си. Бяха заминали почти без да се сбогуват с нея. Първите един-два пъти, когато й се бяха обадили, Мариса ги бе умолявала как ли не да си дойдат или да я поканят на гости, те обаче отсякоха, че не можело. Сега, и да се обадеха, тя отказваше да разговаря с тях.

„Чудо голямо, като са заминали“, все си повтаряше.

Но ако минаваше с кола покрай ресторанта на Нор-Нор, пак стискаше с все сила очи — още си спомняше колко се е забавлявала, когато е ходела с баща си там. Вътре бе пълно с народ, понякога Нор-Нор свиреше на пианото, а хората умоляваха баща й да попее. Случваше се и да донесат компакт-дискове, за да му искат автографи.

А сега Мариса не стъпваше там. Беше чувала майка й да казва на Рой — сегашния си мъж, че без Нор-Нор ресторантът бил закъсал и всеки момент щял да затвори врати.

„То оставаше да закъса! Какво очакваха татко и баба, когато заминаха?“, недоумяваше Мариса. Самата Нор-Нор току повтаряше, че ако не е всяка вечер в ресторанта, той ще западне. „Това ми е всекидневната — все повтаряше на Мариса. — Може ли да поканиш някого на гости и да не си си у дома?“

Щом толкова е обичала ресторанта, защо тогава е заминала? И щом баща й и баба й обичат нея, както непрекъснато твърдяха, защо тогава я оставиха тук?

Не ги беше виждала близо от година. На Бъдни вечер беше рожденият й ден. Мариса щеше да навърши осем години и макар още да се сърдеше много на баща си и на баба си, се беше зарекла пред Бога, че ако на Бъдни вечер на вратата се позвъни и те стоят на прага, тя никога вече няма да се държи лошо, ще помага на майка си с бебетата и няма да се прави на отегчена до смърт, когато Рой пак заповтаря като курдисан тъпите си историйки. Стига това да помогнеше, бе готова да се зарече и че докато е жива, няма да се пързаля с кънки, знаеше обаче, че баща й няма да й позволи да дава такива обещания, защото, ако някога се върнеше, щеше пак да настоява да я води на фигурно пързаляне.

Музиката свърши и треньорката — госпожица Кар, която за подарък бе довела дванайсет от своите ученици в Рокфелеровия център, им даде знак, че е време да си тръгват. Мариса направи последен пирует и се запъти към изхода. Още щом започна да развързва кънките, болката я връхлетя отново. Мариса усети как тя я присвива около сърцето, изпълва гърдичките й и сетне като приливен талаз се надига към гърлото й. Ала колкото и трудно да й беше, си наложи да не плаче.

— Невероятна си! — похвали я един от разпоредителите. — Щом пораснеш, ще станеш звезда като Тара Липински.

И Нор-Нор все й го повтаряше. Този път Мариса не се сдържа — очите й се напълниха със сълзи. Извърна се, та разпоредителят да не я види каква е ревла, и погледна право в очите мъж, застанал при перилата. Беше облечен в много странно палто, носеше и странна шапка, инак лицето му беше добро и той май й се усмихваше.

— Ела, Мариса! — подвикна малко обидено госпожица Кар и момиченцето се завтече да настигне другите деца.

* * *

„Уж ми е познато, а не е същото“, прошепна наум Стърлинг, докато оглеждаше Рокфелеровия център. Беше много по-оживено в сравнение с последния път, когато той бе идвал тук. Беше пълно с народ, нямаше къде игла да падне. Някои бързаха с покупки, други стояха и се възхищаваха на огромната елха.

Беше по-висока от дръвчето, което Стърлинг беше видял тук последния път — преди цели четирийсет и шест години! — и беше окичена с повече светещи лампички. Беше приказно красива и въпреки това изобщо не можеше да се мери с неземния светлик, който той бе съгледал в заседателната зала горе на небето.

Стърлинг уж беше израсъл на Седемдесета улица, само на хвърлей от Пето авеню, уж почти цял живот беше живял в Манхатън, а изведнъж го налегна тъга за небесния живот. Трябваше на всяка цена да намери човека, на когото да помогне, и да изпълни задачата.

Към него се завтекоха две дечица. Стърлинг се дръпна от пътя им и се блъсна в жена, захласнала се по елхата.

— Извинете — рече й. — Дано не съм ви наранил.

Тя не го погледна, дори не показа с нещо, че е чула и думица или е усетила удара.

„Не знае, че съм тук — рече си Стърлинг. Почувства се много объркан. — Как ще помогна на човека, изпаднал в нужда, щом той няма да ме вижда и чува? — недоумяваше той. — Това е то, Небесният съвет ме е оставил на произвола на съдбата.“

Взря се в лицата на хората наоколо. Говореха си, смееха се, носеха пакети, сочеха елхата. Никой нямаше вид на човек, изпаднал в нужда. Стърлинг се сети как адмиралът е подметнал, че той никога не е помагал на стариците да прекосяват улицата. Дали пък да не опита сега?

Забърза към Пето авеню и беше стъписан от множеството автомобили. Мина покрай една витрина и спря, изумен от отражението си. Другите не го виждаха, а ето на — той виждаше себе си! Взря се в образа си върху стъклото. „Още не си сдал багажа, мой човек“, помисли възхитен. Виждаше отражението си за пръв път от оная съдбоносна утрин, когато тръгна към игрището за голф. Вгледа се в прошарената коса, във вече посърналото лице и ъглестите черти, в снажното си мускулесто тяло. Беше облечен като за през зимата: в тъмносин втален балтон с кадифена яка, носеше и любимата си шапка — сиво бомбе, и сиви ръкавици от тънка-претънка кожа. Забеляза как са облечени околните и си даде сметка, че дрехите му са доста демодирани.

„Стига да ме виждаха, хората щяха да си помислят, че съм тръгнал на маскен бал“, отсъди Стърлинг.

На Пето авеню погледна към адвокатската кантора, където бяха работили най-добрите му приятели — от нея нямаше и следа. Направи му впечатление, че ги няма и много от магазините и фирмите, които помни. „Доста вода е изтекла оттогава. Минали са все пак цели четирийсет и шест години — помисли той. — Дай сега да видим къде да намеря някоя мила старица, изпаднала в беда.“

Небесният съвет сякаш го чу. Точно когато светофарът светна жълто, някаква бабка с бастунче тръгна да прекосява улицата. „Опасно си е“ — рече си Стърлинг, макар че колите пъплеха като костенурки.

Забърза с широка крачка към старицата — да й помогне, ала покрусен, видя, че го е изпреварил някакъв младеж, който вече беше хванал възрастната жена за лакътя.

— Махай се! — разпищя се тя като попарена. — До гуша ми е дошло от навлеци като теб. Само се чудят как да ми отмъкнат портмонето.

Младежът измънка нещо, пусна бабката и я заряза насред платното. Всички започнаха да натискат клаксоните, но спряха и без да си дава зор, старицата докрета бавно-бавно до тротоара.

„Небесният съвет очевидно не ме е пратил на земята, за да помогна на тази възрастна жена“, отсъди Стърлинг.

Пред витрините на „Сакс“ на Пето авеню се виеше дълга опашка. Той се запита какво толкова има тук, та са се стълпили толкова хора. Само дрехи, изложени по витрините! Зърна с крайчето на окото кулите на катедрала „Сейнт Патрик“ и усети, че не бива да губи и миг.

„Я да помисля за какво всъщност става въпрос — реши той. — Заръчаха ми да помогна на човек, изпаднал в нужда, и ме пратиха в Рокфелеровия център. Явно трябва да се заема с изпълнението на задачата от там.“ Върна се в центъра.

Взираше се все по-внимателно в лицата на околните. Покрай него минаха мъж и жена, облечени в прилепнали дрехи от черна кожа, и двамата сякаш бяха скалпирани. За капак бяха с надупчени носове и вежди, по които се мъдреха обички — сега това явно беше на мода.

Стърлинг продължи нататък заедно с навалицата и усети, че пак нещо го тласка към величествената коледна елха насред празнично украсения Рокфелеров център.

По едно време видя, че е застанал до момче и момиче, които изглеждаха по-човешки и се държаха за ръце — по всичко личеше, че са много влюбени. Стърлинг нададе ухо — почувства се като клюкарка, но на всяка цена искаше да чуе какво си шепнат младежите. Кой знае защо, беше сигурен, че момчето ей сега ще направи на момичето предложение за женитба. „Хайде, побързай — помисли си той. — Докато не е станало прекалено късно.“

— Реших, че вече е време — каза младежът.

— И аз съм готова — отвърна с блеснали очи момичето.

„Къде ли е пръстенът?“, учуди се Стърлинг.

— Дай да поживеем половин година заедно — да видим дали ще потръгне.

Младата жена се зарадва много.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива — прошепна тя.

Стърлинг поклати глава и им обърна гръб. По негово време това беше недопустимо. Донейде обезсърчен, продължи към парапета над ледената пързалка и погледна надолу. Музиката вече свършваше, всички се отправяха към изхода. Той зърна момиченце, което за последно направи кръгче. Възхити му се колко е добро.

След миг момиченцето вдигна главица и Стърлинг видя, че се мъчи да преглътне сълзите. Очите им се срещнаха. „Дали ме вижда?“, запита се той. Не беше сигурен, но знаеше, че детето е доловило присъствието му и има нужда от него. Загледа как малкото момиче излиза, свело раменца, от пързалката и на мига разбра, че са го пратили тук именно заради него.

Видя, че детето маха кънките, обува си обувките и тръгва нагоре по стълбите. За миг го изгуби в блъсканицата, после обаче го настигна при автобуса с табела „УЧИЛИЩА «МАДИСЪН ВИЛИДЖ»“, който чакаше на Четирийсет и девета улица. Така значи, отиваха в Лонг Айланд. Стърлинг чу, че учителката вика по име момиченцето — казваше се Мариса. Тя очевидно бе най-малка в групата — отиде в задната част на автобуса и седна натъжена на последната седалка. Спокоен, че не го вижда никой, Стърлинг последва детето в автобуса и се намести на седалката от другата страна на пътеката. Мариса го стрелна няколко пъти с очи, сякаш доловила някак присъствието му.

Стърлинг се облегна — вече знаеше какво да прави. Погледна към Мариса, която бе отпуснала главица до прозореца и беше затворила очи. Какво ли й тежеше толкова на сърчицето? За кого ли си мислеше?

Стърлинг изгаряше от нетърпение да види какво става в дома й.

* * *

— Направо не мога да повярвам, че ще посрещнем поредната Коледа без мама — почти проплака Еди Баджет. — Мъчно ми е за дома. Мъчно ми е за мама. Искам да я видя.

Червендалестото му лице се размекна от тъга. Той прокара дебели пръсти през гъстата си прошарена коса. Покрай Коледа изпадаше в мрачно настроение, което не можеха да разсеят дори баснословните богатства, натрупани с лихварство и финансови пирамиди.

Говореше с брат си Джуниър, който беше на петдесет и четири — три години по-малък от него. Джуниър беше кръстен на баща им, когото почти не бяха виждали: гниеше в затвора във Валония, държавица, граничеща с Албания.

Братята бяха в помещение, което декораторът — голям скъпчия, беше нарекъл с гръмкото „библиотека“ и което бе задръстено с книги — не че някой от двамата имаше намерение да ги чете.

Разположен върху дванайсет акра на северния бряг на Лонг Айланд, палатът на братя Баджет бе самото въплъщение на умението им да се разграничават с богатството си от другите, по-нисши същества.

В библиотеката с тях беше адвокатът им Чарли Сантоли, който, оставил куфарчето до себе си, бе седнал на изисканата мраморна масичка и беше разтворил пред себе си някаква папка.

Дребничък, спретнат, вече прехвърлил шейсетте, Сантоли имаше неприятния навик да завършва сутрешния си тоалет, като си излива цяла шепа одеколон. Той изгледа братята както винаги с презрение, но и със страх.

Често си мислеше, че двамата приличат на топка за боулинг и на бейзболна бухалка. Еди беше нисък, набит и закръглен, с тежък характер. Джуниър пък беше висок, слаб, властен. И зловещ — можеше да вцепени цяла стая, пълна с хора, с усмивчицата си, която според него беше благосклонна.

Устата на Чарли беше пресъхнала. За нещастие трябваше да съобщи на братята, че пак не е успял да издейства отлагане на делото срещу тях: съдеха ги за изнудвачество, лихварство, умишлен палеж и опит за убийство. А това означаваше, че Били Камбъл, трийсетгодишен красив рокпевец, който се изкачваше все по-нагоре в класациите, и неотразимата му майка — Нор Кели, застаряваща кабаретна певица и собственичка на нашумял ресторант, ще бъдат издирени и изправени да свидетелстват пред съда. А стореха ли го, на Еди и Джуниър не им мърдаше затворническата килия, която преспокойно можеха да облепят със снимката на майка си, понеже никога вече нямаше да излязат оттам. Ала въпреки това Сантоли бе сигурен, че и от затвора братята ще правят, ще струват, но няма да позволят на Били Камбъл да изпее и звук, а на майка му — Нор Кели, да посрещне и един-единствен човек в ресторанта си.

— Глътнал си си езика от страх, не смееш да кажеш и дума — излая Джуниър. — Хайде, стига си се мотал, изплюй камъчето. Целите сме в слух.

— Точно така, целите сме в слух — повтори като папагал Еди, след което си избърса очите и се изсекна.

* * *

Мадисън Вилидж в Лонг Айланд се падаше на няколко отбивки след Сиосет по магистралата.

Автобусът спря на паркинга пред училището и Стърлинг последва Мариса. Прехвърчаше мокър сняг. Някакъв мъж към четирийсетте с оредяваща пясъчноруса коса — висок и възслаб, каквито майка му навремето определяше като „върлинести“, извика Мариса и й замаха.

— Насам, насам, сладурче! Побързай. Нямаш ли шапка? Ще вземеш да настинеш.

Стърлинг чу как Мариса въздиша, сетне момиченцето хукна към бежовия автомобил, спрял до други пет-шест коли, които според Стърлинг приличаха по-скоро на джипове. Беше видял доста като тях по магистралата. Сви рамене. Поредната промяна, настъпила през последните четирийсет и шест години.

— Здрасти, Рой — поздрави Мариса и се метна отпред до него.

Стърлинг се вмести някак между двете малки бебешки седалчици отзад, които очевидно бяха за невръстни деца. Когато той беше малък, майка му го слагаше в скута си и от време на време му даваше да върти волана.

— Как е нашата малка олимпийска шампионка? — попита Рой Мариса.

Стърлинг усети, че мъжът се опитва да е възможно най-мил, Мариса обаче не се хващаше на такива номера.

— Добре съм, как да съм — тросна се тя.

„Кой ли е този тип?“, учуди се Стърлинг. Не й беше баща. Може би вуйчо? Или гадже на майка й?

— Сложи си колана, принцесо — подкани прекалено ведро Рой.

„Сладурче? Принцесо? Олимпийска шампионка? Виж го ти колко е досаден“, рече си Стърлинг.

— Няма ли да ме оставиш най-после на мира? — въздъхна Мариса.

Стъписан, Стърлинг зачака да види как ще реагира Рой. Той обаче продължи да си гледа право напред в пътя, стиснал здраво волана — караше с петнайсетина километра под разрешената скорост.

— С кънките щях да се прибера по-бързо — простена момиченцето.

Стърлинг остана неописуемо доволен, че стига да поиска, може не само да става видим за Мариса, но и, ако се настрои, да чете и мислите й. Небесният съвет очевидно му бе вдъхнал сила, беше му дал и способности, с които да изпълни задачата, оставаше само Стърлинг да ги открие. Членовете на Съвета явно нямаха намерение да му улесняват живота.

Облегна се — макар и да не беше от плът и кръв, пак му беше неудобно на тясната задна седалка. По същия начин се беше почувствал и когато се беше блъснал в онази жена на ледената пързалка.

През останалите седем минути, докато пътуваха към къщата, цареше мълчание, нарушавано от радиото, настроено на станция с изключително кротка музика.

Мариса се сети как веднъж е пътувала с баща си в неговата кола и е пуснала такава музика.

— Какви са тия дивотии! — бе възкликнал той. — Толкова ли не съм ти вдъхнал вкус към хубавата музика?

— Рой слуша само тази станция — беше викнало победоносно момиченцето.

Двамата с баща й се смяха много.

— Умът ми не го побира как така майка ти заряза мен и отиде при Рой — бе казал изумен баща й.

„Такава ли била работата! — помисли си Стърлинг. — Значи Рой е вторият баща. Но къде ли е истинският й баща и защо тя е толкова тъжна и ядосана при мисълта за него?“

 

— Рой отиде да я прибере. Ще си дойдат всеки момент. Но не мисля, Били, че ще поиска да разговаря с теб. Помъчих се да й обясня, че нямаш никаква вина и че на вас с Нор ви се налага известно време да бъдете далеч от тук, но тя не иска и да чуе — каза по безжичния телефон Дениз Уорд на бившия си съпруг, баща на Мариса, като междувременно се опитваше да озапти двугодишните близнаци, напиращи да съборят коледната елха.

— Разбирам, разбирам, но ми се къса сърцето, че…

— Пусни гирляндата, Рой младши! — подвикна Дениз, като прекъсна разговора. — Робърт, остави младенеца Иисус. Казах ли ти аз на теб… Чакай малко, Били.

На три хиляди километра оттам Били Камбъл най-сетне се поусмихна. Държеше телефонната слушалка така, че да чува и майка му, Нор Кели. Вдигна вежди.

— Мен ако питаш, младенецът Иисус току-що прелетя през стаята — изшушука й той.

— Извинявай, Били — върна се на телефона Дениз. — Тук е истинска лудница. Момчетата са се побъркали с тая Коледа. Дали да не звъннеш след петнайсетина минути? Въпреки че според мен само ще си губиш времето. Мариса отказва да разговаря и с теб, и с Нор.

— Знам, Дениз, не ти е никак леко — отвърна спокойно Били Камбъл. — Пратихме колет, но все пак ми кажи, ако Мариса има нужда от нещо. Не ти ли е споменавала, че иска нещо? Ще й го пратя.

Били чу силен трясък, после екна и плачът на едно от близначетата.

— Майко мила, ангелчето! — простена Дениз. — Не го пипай, Робърт, чу ли? Ще се порежеш. — Тя се тросна вече ядосано: — Знаеш ли, Били, от какво има нужда Мариса? От теб и Нор, при това незабавно. Поболяла съм се от притеснение за нея. Рой също. Опитва какво ли не, а тя се е заинатила и вечно му прави напук.

— А знаеш ли какво ми е на мен, Дениз? — подвикна вече по-високо Били. — Бих дал всичко на света, само и само да бъда с Мариса. Сърцето ми се къса, че не съм до нея. Пак добре, че Рой се грижи за дъщеря ми, но аз съм й баща и ми е мъчно за нея.

— Голям късмет извадих, че срещнах мъж, на когото може да се разчита и който има хубава постоянна работа, вместо по цяла нощ да свири с някаква си рокгрупа и да се забърква в истории, заради които трябва да бяга като попарен от града. — Дениз дори не спря да си поеме дъх. — Мариса страда. Разбра ли, Били? До рождения й ден на Бъдни вечер остават някакви си четири дена. Направо не ми се мисли какво ще й бъде, ако теб те няма. Детето се чувства изоставено.

Нор Кели забеляза измъчения израз, изписал се върху лицето на сина й, видя и как той се шляпа по челото. Бившата й снаха беше добра майка, но явно и на нея й беше много тежко. Искаше те да се върнат заради момиченцето, но приберяха ли се, щеше да се притесни до смърт, че детето е изложено на опасност.

— Ще й кажа, Били, че си се обаждал. Трябва да затварям. Всъщност я чакай. Колата току-що спря пред вратата. Ще видя дали Мариса иска да говори с теб.

 

„Хубава къщичка — помисли Стърлинг, докато се качваше след Мариса и Рой по стълбите. — В стил «Тюдор».“ Вечно зелени храсти, окичени със сини лампички. Малка шейна с Дядо Коледа и осем сърнички отпред на моравата. Всичко беше толкова празнично. Рой явно бе домошар, даваше мило и драго за семейството си.

Вторият баща на момиченцето отключи вратата и я отвори широко.

— Къде са ми момченцата? — подвикна закачливо. — Рой младши, Робърт, тати се върна!

Стърлинг отскочи встрани, когато двама русоляви малчугани се втурнаха към мъжа — приличаха си като две капки вода. Стърлинг надзърна и в хола, където, притеснена до смърт, красива руса жена държеше безжичен телефон (явно поредното нововъведение, появило се вече след кончината на Стърлинг). Жената повика с ръка Мариса.

— Баща ти и Нор-Нор искат много, ама много да си поговорят с теб — рече тя.

Момиченцето отиде в хола, взе от майка си телефона и за огромно изумление на Стърлинг сложи слушалката върху апарата, сетне просълзено хукна към горния етаж.

„Бре, бре, бре“, помисли Стърлинг.

Още не знаеше за какво става дума, но му домъчня много, когато майката на Мариса се спогледа отчаяно с мъжа си. „Тук явно ще ми се отвори работа“, рече си той. Мариса се нуждаеше незабавно от помощ.

И той се качи горе и почука на вратата на детето.

— Остави ме на мира, мамо, много те моля! Не съм гладна, няма да ям.

— Не е майка ти, Мариса — промълви Стърлинг.

Чу как ключалката изтраква, сетне вратата се отвори бавно. Мариса се ококори и тъгата й отстъпи място на изумлението.

— Видях те, докато се пързалях, после и при автобуса — изшушука тя. — След това обаче те изгубих. Да не си призрак?

Стърлинг й се усмихна.

— Не съвсем. По-скоро приличам на ангел, но не съм и такъв. Всъщност точно заради това съм тук.

— Искаш да ми помогнеш, нали?

Стърлинг се взря в тъжните сини очи на момиченцето и усети как го плисва нежност.

— Искам да ти помогна повече от всичко на тоя свят. И заради теб, и заради мен самия.

— Да си нямаш неприятности с Бога?

— Нещо такова. Не е много доволен от мен. Смята, че още не съм готов за рая.

Мариса завъртя очи.

— Аз пък познавам сума ти хора, които никога няма да се доберат до рая.

Стърлинг се засмя.

— И аз бях убеден, че някои няма да отидат в рая, а сега са си там заедно с най-благочестивите.

— Ама че работа! — възкликна Мариса. — Няма ли да влезеш, де? Имам фотьойл, голям е, тати седеше преспокойно на него, когато идваше да им помага с домашните.

„Очарователно дете! — помисли Стърлинг и влезе в просторната стая. — Уж малко, а вече с характер!“ Радваше се, задето Мариса веднага е разбрала, че са сродни души и може да му се довери. Вече изглеждаше малко по-щастлива.

Той се настани на фотьойла, който момиченцето му посочи, и чак сега забеляза, че още е с бомбе.

— Извинявай! — прошепна, после го свали и го сложи върху коленете си.

Мариса издърпа стола при бюрото и както подобава на любезна домакиня, седна на него.

— На драго сърце бих те почерпила нещо безалкохолно и курабийки, но ако сляза долу, ще ме накарат да вечерям — сбърчи тя носле. — Всъщност чак сега ми хрумна. Ти огладняваш ли? Можеш ли да ядеш? Защото уж си тук, пък те няма.

— И аз се мъча да разбера — призна си Стърлинг. — За пръв път правя подобно нещо. Я ми кажи сега защо отказваш да разговаряш с баща си?

Мариса сведе очи, по личицето й отново се мярна тъга.

— Не иска да дойде и да ме види, не иска и да ми разреши аз да отида на гости при него и при Нор-Нор, баба, де. Щом те не искат да ме виждат, и аз няма да искам.

— Къде живеят?

— Не знам — избухна момиченцето. — Казва ли ти някой! Мама също не знае. Разправя, че се криели от лошите и не можели да се върнат, докато не бъдело безопасно, но в училище всички твърдят, че тати и Нор-Нор са се забъркали в нещо и са си плюли на петите.

„Каква ли е истината?“, запита се Стърлинг.

— Кога за последно си ги виждала?

— Миналата година, два дена след Коледа. Ние с тате ходихме да се пързаляме с кънките. После отидохме да обядваме в ресторанта на Нор-Нор. Уж в навечерието на Нова година щяхме да ходим в „Рейдио Сити“, но на тях с баба им се наложи да заминат. Нахълтаха тук още докато спях, да си вземат довиждане. Така и не ми казаха кога ще си дойдат, а оттогава мина цяла година. — Момиченцето се позамисли. — Трябва да се видя с татко, трябва да се видя с Нор-Нор.

„Сърцето й е сломено“, помисли Стърлинг. Влизаше й в положението. Когато бе зърнал през прозореца на небесната чакалня Ани, и той бе изпитал същата болка и копнеж.

— Мариса!… — повика някой и почука на вратата.

— Ох, така си и знаех! — завайка се детето. — Сега мама ще ме накара да сляза долу и да вечерям. Не ми се яде, пък и не искам да си тръгваш.

— Ще видя какво мога да направя за теб, моето момиче. Ще се върна да ти пожелая „лека нощ“.

— Обещаваш ли?

— Мариса! — почука се пак на вратата.

— Да, но и ти ще ми обещаеш нещо — рече припряно Стърлинг. — Майка ти наистина се притеснява за теб. Не й прави напук.

— Хайде, от мен да мине. Няма да правя напук и на Рой. Пък и обичам пиле. Идвам, мамо — провикна се момиченцето. Сетне се извърна отново към Стърлинг. — Дай лапа!

— Моля? — изуми се той.

Мариса не можеше да повярва, че не знае.

— Явно си доста старичък. Всеки ще ти каже какво е „дай ми лапа“.

— Напоследък съм се пооткъснал — призна си Стърлинг и след като видя какво прави Мариса, вдигна длан, отвори я и я шляпна весело в нейната.

„Виж я ти колко ни е развита за възрастта си!“, помисли си с усмивка.

— Хайде, ще се видим — прошепна й.

— Ти си върхът! Ей, да не си забравиш бомбето. Не се обиждай, ама е много смешно.

— Вечерята ще изстине, Мариса — пак се провикна майка й.

— Вечерята винаги е изстинала — изшушука момиченцето на Стърлинг, докато той я изпращаше до вратата. — Рой цяла вечност си мърмори молитвите. Според татко мама изобщо не трябвало да готви, по-добре било да минем на сухоежбина. — Детето хвана дръжката на вратата. — Мама не те вижда, нали?

Стърлинг поклати глава и изчезна яко дим.