Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
He Sees You When You’re Sleeping, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 2001

Художник: Петър Христов, „Megachrome“

ISBN 954-585-304-2

История

  1. — Добавяне

Посвещаваме на жертвите от трагедията, сполетяла ни на 11 септември 2001 година, на роднините и приятелите, които са ги обичали, и на спасителите, изложили на опасност живота си, за да им помогнат.

Няма нищо по-неприятно от това да слушаш как се готви голямо празненство, на което не си поканен. „Още по-неприятно е, ако празненството е в рая“, помисли Стърлинг Брукс. По земното летоброене го държаха в небесната чакалня пред райските двери вече цели четирийсет и шест години. Сега той чуваше небесния хор, който репетираше за началото на Бъдни вечер.

— „Чуй, ангелите възвестяват…“

Стърлинг въздъхна. Винаги бе обичал тази песен. Размърда се на мястото си и се огледа. Седалките открай докрай бяха запълнени с хора, всички чакаха да се явят пред Небесния съвет и да отговарят за онова, което са извършили или не са извършили приживе, та после да бъдат допуснати в рая.

Стърлинг бе чакал най-дълго. Чувстваше се като малчуган, чиято майка е забравила да го прибере от училище. Общо взето, се държеше, ала напоследък оклюмваше все повече. През годините покрай мястото му до прозореца се бяха извървили доста негови познати от земния живот, поели по пътя към небето. Случваше се Стърлинг да се стъписа и подразни, че някои изобщо не се заседяват в небесната чакалня. Дори онзи тип, дето навремето укриваше данъци и послъгваше, че е бил на голф, блажено се пронесе към моста, отделящ небесната чакалня от райските двери.

Ала най-сломен Стърлинг бе при вида на Ани. Някъде преди половин месец жената, която беше обичал, но не се бе оженил за нея и беше разигравал, мина покрай него, все така младичка и хубава, както при първата им среща. Стърлинг се завтече към гише „Информация“ и попита за Ани Мансфийлд, душата, току-що прелетяла покрай прозореца. Ангелът провери в компютъра и вдигна вежди.

— Издъхнала е преди няколко минути на осемдесет и седмия си рожден ден. Докато духала свещичките, й призляло. Животът й може да служи за пример на всички. Каква щедра, всеотдайна, грижовна, преизпълнена с обич жена!

— А омъжвала ли се е някога? — полюбопитства Стърлинг.

Точно като продавач на билети на летището, който се опитва да намери потвърждението на резервация, ангелът натисна няколко клавиша и премести курсора, сетне се свъси.

— Дълго е била сгодена за някакъв непрокопсаник, който само й е губил времето, после, след внезапната му смърт, е страдала неописуемо. Някой го фраснал с топка за голф по главата. — Ангелът пак натисна курсора и погледна Стърлинг. — О, прощавайте. Това сте вие.

Стърлинг се върна посърнал на мястото си. Оттогава честичко се замисляше. Волю-неволю, трябваше да си признае, че през петдесет и едната години земен живот винаги е гледал да увърта и да минава метър, никога не е поемал отговорност, вечно се е измъквал от всичко обременително и неприятно. Нямаше как да не признае поне пред себе си, че е следвал девиза на Скарлет О’Хара: „За това ще помисля утре.“

Не се сещаше да се е притеснявал, освен докато чакаше да му съобщят дали са го приели в университета „Браун“. Всичките му приятели бяха получили дебели пликове от колежите, които си бяха харесали: поздравяваха ги с „добре дошли“ в студентската общност и ги приканваха час по-скоро да платят таксата. До началото на семестъра оставаха броени дни, когато най-сетне и на Стърлинг му се обадиха по телефона от „Браун“, за да потвърдят, че е приет. Това сложи край на най-дългите четири и половина месеца в живота му.

Знаеше, че макар и да е благословен с остър ум и всестранни качества като спортист, са го приели единствено защото в гимназията се е изхитрявал вечно да минава между капките.

Скова го вледеняващ страх. Най-сетне бе влязъл в университета, за който си беше мечтал, но дали и тук, на небето, щеше да има такъв късмет? Вече беше убеден, че така и няма да попадне в рая. Беше напомнил на ангела пред вратата на Небесния съвет, че някои, дошли много след него, са го прередили — да не би случайно него да са го пропуснали? Ангелът му отвърна любезно, ала твърдо да се връщал на мястото си.

На Стърлинг му се искаше много да кара Бъдни вечер в рая. Беше изумен от изражението върху лицата на хората, минали край прозореца и съгледали пред себе си отворените двери. Сега там беше и Ани.

Ангелът пред вратата направи знак, за да привлече вниманието на всички.

— Имам радостна вест. Получавате коледна амнистия. Няма да се явявате пред Небесния съвет. Минете през изхода вдясно и ще се озовете право на моста за рая. Застанете на опашка и си чакайте спокойно реда, ще ви викам по име… Уолтър Къмингс…

Уолтър — деветдесетгодишен дядка с напета походка, който седеше няколко реда по-напред, скочи и удари токове.

— Алилуя! — провикна се и се завтече към предния край на помещението.

— Казах, спокойно — схока го донейде примирено ангелът. — Въпреки че не ви виня — прошепна той и повика следващия по име: — Тито Ортиз…

Тито възкликна радостно и се стрелна по пътеката между редовете подир Уолтър.

— Джаки Милс, Денис Пайнс, Вероника Мърфи, Шарлот Грийн, Паскуале Д’Амато, Уинтроп Лойд трети, Чарли Потърс, Яков Вайс, Тен Айк Елмендорф…

Ангелът чете имената в списъка, докато седалките се опразниха, после сгъна листа хартия.

В помещението беше останал единствен Стърлинг. В очите му избиха сълзи. Небесната чакалня му се стори самотна като огромна празна пещера. „Явно съм бил непоносим — рече си той. — Както личи, никога няма да се озова в рая.“

Ангелът остави списъка и се запъти към него. „Майко мила! — помисли трескаво Стърлинг. — Ще вземе да ме прати на другото място.“ За пръв път осъзна какво е да си напълно безпомощен и отчаян.

— Стърлинг Брукс — подхвана ангелът. — Трябва да се явите на извънредно заседание на Небесния съвет. Елате с мен, ако обичате.

В сърцето му трепна надежда. Дали все пак нямаше да му провърви? Той се изправи, опъна се като струнка и тръгна след ангела към вратата. Ангелът му прошепна състрадателно:

— Успех!

Сетне отвори вратата и бутна Стърлинг вътре.

Помещението не беше голямо. Беше окъпано в прелестна приглушена светлина, каквато Стърлинг виждаше за пръв път. През огромния прозорец от пода до тавана се откриваше невероятна гледка към райските порти и той разбра, че светлината се отразява в тях.

С лице към него на дългата маса седяха четирима мъже и четири жени. От ореолите, блеснали около главите им, Стърлинг начаса схвана, че всички до един са светии, които обаче не бе виждал върху стъклописите по катедралите, където бе ходил по време на отпуск. Бяха облечени най-различно: кой в библейски мантии, кой в дрехи, каквито са се носели през двайсети век. По интуиция, каквато сега притежаваше, Стърлинг разбра, че всеки е облечен според модата на времето, в което е живял. Заседанието беше открито от мъжа в края — свъсен монах.

— Седни, Стърлинг. Искаме да изясним нещо с теб.

Стърлинг се подчини, усетил, че всички очи са вперени в него.

Една от жените — беше издокарана в изискана вечерна рокля от червено кадифе и носеше на главата си корона, му рече с отработен глас:

— Добре си си поживял, а, Стърлинг?

„Както гледам, и ти“, му беше на устата да каже, но се сдържа. Само кимна смирено.

— Да, драга ми госпожо.

Монахът го изгледа под вежди.

— Тежка е царската корона! Нейно Величество е направила на поданиците си много добрини.

„Божичко, четат ми мислите“, сепна се Стърлинг и се разтрепера като листо.

— А ти никога не си се престаравал заради другите — допълни царицата.

— И си се отнасял зле с приятелите си — добави облеченият като пастир мъж — вторият отдясно.

— Нападателно вял — заяви младичък матадор и махна конеца по ръба на червеното си наметало.

— Какво означава това? — стъписа се Стърлинг.

— О, прощавай! Изразът е влязъл в употреба вече след теб. Но сега е много разпространен, повярвай.

— Обхваща какви ли не грехове — промърмори красавицата, която според Стърлинг приличаше на Покахонтас от картинките.

— Нападателен ли? — учуди се Стърлинг. — Никога не съм си изпускал нервите. Нито веднъж.

— Нападателно вял означава друго. Наранявал си околните, като не си правил едно или друго. И като си давал обещания, които не си смятал да изпълняваш.

— Бил си егоист — намеси се и монахинята с благото лице в края. — Бил си добър адвокат, специалист по недвижимите имоти, помагал си на свръхбогатите, ако е възникнел някой дребен проблем, ала никога не си защитавал със знанията си клетите бедняци, несправедливо изгубили дома си или ипотеката на своето магазинче. И не само това: и да си решел от дъжд на вятър да помогнеш на някого, после си се отмятал — поклати тя глава. — Предпочитал си да си гледаш спокойствието.

— Точно като хората, които, почне ли корабът да потъва, се мятат първи на спасителната лодка — тросна се светецът в униформа на английски адмирал. — Отрепка си си, ей Богу! Да си помагал някога на старица да прекоси улицата?

— Не съм срещал старица, която да се нуждае от помощ.

— Ами да, там е работата! — викнаха всички в хор. — Самодоволен егоист, който изобщо не е забелязвал какво става наоколо.

— Съжалявам — рече смирено Стърлинг. — Мислех, че общо взето, съм свестен човек. Не съм искал да наранявам никого. Може ли да поправя с нещо грешката си?

Членовете на Небесния съвет се спогледаха.

— Не съм чак толкова лош! — викна Стърлинг и посочи чакалнята. — Чакам там отдавна и съм разговарял с доста души. Сред тях нямаше светци! Между другото, мярнах един, който си укриваше данъците, пък отиде право в рая. Сигурно се е промушил между капките!

Всички прихнаха.

— Точно така. Тогава бяхме в почивка. От друга страна обаче, въпросният човек е дал доста пари за благотворителни цели.

— Ами голфът? — подвикна Стърлинг. — Непрекъснато лъжеше в резултата. Аз никога не съм правил така. По главата ме удари топка за голф. На смъртния си одър простих на онзи, дето я запрати по мен. Не всеки ще прояви такова великодушие.

Светиите загледаха как мислите на Стърлинг се изпълват с образите на хората, които е подвел през своя живот. Ани. Беше толкова самовлюбен, че не се ожени за нея, макар че през цялото време й даваше надежди, понеже не искаше да я губи. След като Стърлинг почина, вече й бе твърде късно да създава семейство, за каквото винаги си беше мечтала. А сега Ани беше в рая. Той би дал всичко, само и само да я види отново.

Чувстваше се сломен. Трябваше на всяка цена да узнае съдбата си.

— Ще отида ли някога в рая? — викна той. — Кажете, де!

— И таз добра, да питаш такива неща! — отвърна монахът. — Обсъдихме твоя случай и решихме, че си много подходящ за един експеримент, който обмисляме от известно време.

Стърлинг наостри уши. Не всичко беше загубено.

— Обичам експериментите! — възкликна разпалено. — Тъкмо човек като за вас. Дайте да опитаме. Кога почваме?

Усети се, че говори като негодник.

— Успокой се, Стърлинг, и ни изслушай. Пращаме те обратно на земята. Намери човек, изпаднал в затруднение, и му помогни.

— Ще ме пращате обратно на земята ли? — не повярва Стърлинг.

Осмината кимнаха като по знак.

— И колко ще остана там?

— Докато помогнеш на човека.

— Това означава ли, че ако се справя, ще ми бъде разрешено да отида в рая? Иска ми се да посрещна там Коледа.

Насъбралите се го погледнаха развеселени.

— Не бързай толкова — рече му монахът. — Както се изразяват сега на земята, има доста да побъхташ, докато получиш постоянен достъп до светите двери. Но ако до Бъдни вечер се справиш с първата задача, може и да получиш пропуск на временен посетител за срок от двайсет и четири часа.

Стърлинг пак се умърлуши. „Карай, от мен да мине — помисли си той. — Всяко дълго пътешествие започва с малка стъпка.“

— Добре е да го запомниш — предупреди царицата.

Стърлинг примига — беше му изхвърчало от главата, че тези тук умеят да четат мисли.

— Това е част от експеримента. Трябва да се научиш да предугаждаш нуждите на хората и да мислиш за тях — заръча му младичка негърка в престилка на медицинска сестра.

— Мога ли да разчитам на помощ? Например да се посъветвам с някого, ако не знам какво да правя? Ще се постарая да свърша работата както трябва.

„Пак бръщолевя глупости“, рече си той.

— По всяко време си в правото си да поискаш от нас консултация — увери го адмиралът.

— Кога започвам?

Монахът натисна едно копче върху масата.

— Още сега.

Стърлинг усети, че под нозете му зейва процеп. След миг вече се носеше покрай звездите, около луната, през облаците, сетне, не щеш ли, се стрелна покрай висока, ярко осветена коледна елха. Докосна с нозе земята.

— Божичко! — ахна той. — Намирам се в Рокфелеровия център!