Стивън Кинг
Способен ученик (25) (Лятото на покварата)

25

Дюсандър вървеше внимателно по болничния коридор. Чувстваше се малко несигурен в краката. Носеше синята си хавлия за баня над бялата болнична пижама. Беше вечер, малко след девет часа, сестрите предаваха смяната. През следващия половин час щяха да бъдат заети, той вече забеляза, че са заети при всяка смяна. По това време си предаваха бележки, разменяха клюки и пиеха кафе в стаята на сестрите, която се намираше зад ъгъла след чешмата за пиене.

Искаше само да мине край чешмата за пиене.

Не му обърнаха внимание в широкия коридор, който по това време му напомняше за дълга и еклива железопътна гара минути след тръгването на пътническия влак. Болните се разхождаха бавно насам-натам, някои облечени в халати като него, други държаха отзад краищата на болничните си пижами. Смесица от музика идеше от няколко транзисторни радиоапарата в различни стаи. Посетителите идваха и си отиваха. В една от стаите се чуваше мъжки смях, някой плачеше в коридора. Край него мина един лекар, забил нос в роман, отпечатан върху евтина хартия.

Дюсандър отиде до чешмата, пи вода, изплакна уста с шепа и погледна към затворената врата в края на коридора. Тази врата стоеше винаги заключена, поне така беше на теория. На практика, както забеляза, понякога оставаше отключена и ненаблюдавана. Много често през хаотичния половин час за предаване на смяната, сестрите се скупчваха зад ъгъла. Дюсандър беше забелязал това с обиграното си и набито око на човек, който много дълго е бил на нокти. Искаше му се само да е наблюдавал някоя и друга седмица какво става с ненадписаната врата, да гледа опасното й отваряне — късметът му щеше да излезе само веднъж. Но той нямаше и една седмица.

Името, с което беше известен в Резиденцията — Върколака, можеше да остане неизвестно още два-три дни, но можеха да го открият и утре. Той не смееше да чака. Когато всичко излезе наяве, ще го поставят под постоянно наблюдение.

Отпи още една малка глътка, избърса уста и се огледа на двете страни. Сетне, внезапно и без да се крие, прекоси коридора, натисна бравата и влезе в склада за лекарства. Ако дежурната сестра беше на мястото си зад бюрото, той щеше да бъде само късогледият мистър Денкър. Много се извинявам, мила госпожо, мислех, че това е тоалетната. Колко съм глупав.

Но в склада за лекарства нямаше никой.

Плъзна поглед по горната полица отляво. Имаше само капки за очи и уши. На следващата полица бяха наредени разхлабителни и свещички. На третата полица зърна „Секонал“ и „Веронал“. Той пъхна шишенце „Секонал“ в джоба на дрехата си. После излезе през вратата, без да се оглежда със загадъчна усмивка на лице — това не е тоалетната, нали? Тя е там, почти срещу чешмичката. Колко съм глупав!

Мина през вратата с надпис „МЪЖЕ“, влезе вътре и си изми ръцете. Върна се по коридора към полусамостоятелната стая, която след изписването на изтъкнатия мистър Хайзел беше станала съвсем самостоятелна. На масичката между леглата имаше чаша и пластмасова кана с вода. Жалко, че нямаше бърбън; срамна работа. Ала хапчетата щяха да го отнесат с каквото и да ги погълнеше.

— Много ти здраве, Морис Хайзел — рече той с лека усмивка и си наля чаша вода. След толкова години подскачане в мрака, след толкова лица, които го гледаха свойски от пейките в парковете, в ресторантите или по автобусните спирки, най-подир го познаха и спипаха чрез човек, когото не познаваше. Беше смешно. Хвърли на Хайзел само два погледа, Хайзел, който по волята божия лежеше със счупен гръбнак. Помисли си повторно, че не е просто смешно, беше много смешно.

Сложи три хапчета в устата си, глътна ги с вода, сложи още три, после още три. В стаята от другата страна на коридора видя двама старци, които разгорещено играеха карти, наведени над нощната масичка. Единият от тях страдаше от херния. Каква беше болестта на другия? Камъни в жлъчката? Камъни в бъбреците? Тумор? Простатата? Ужасът на старческата възраст. Те бяха безброй.

Напълни отново чашата с вода, ала не погълна веднага нови таблетки. С прекаляване нямаше да постигне целта си. Ако продължеше да ги поглъща, стомахът му щеше да изхвърли съдържанието си и да го спаси за всички недостойни неща, които щяха да му сторят и американците, и израелците. Нямаше намерение да се опитва да спасява глупаво живота си като Hausfrau^[1] в пиянска истерия.

Разтрепераният, висок и победоносен глас на един от картоиграчите долетя до ушите му:

— Тройка на осмица, петнайсет на дванайсет и валето за тринайсет. Харесват ли ти тези ябълки?

— Не му бери грижа — рече самоуверено старецът с хернията. — Имам достатъчно точки. Аз печеля битката.

Печеля битката, помисли заспиващия Дюсандър. Хубав израз, американците си падат по такива. Моето лайно не е рядко, краката или вратата, заври си го там, където слънцето не огрява, много приказки — малко пари. Чудесен идиом.

Мислят си, че са го хванали, но той печели битката пред очите им.

Сред многото абсурдни неща усети, че иска да остави бележка на момчето. Искаше да му каже, че трябва да внимава. Да слуша старият човек, който най-сетне направи погрешна стъпка. Искаше да му каже, че най-подир той, Дюсандър, започна да го уважава, макар че никога няма да го харесва, и че разговорите с него са нещо по-хубаво, отколкото задълбочаването в собствените мисли. Но всяка бележка, колкото и невинна да е тя, можеше да привлече подозрение към момчето, а Дюсандър не искаше това. Момчето щеше да прекара тежко месец-два в очакване да се появи някой държавен агент и да го пита за документ, намерен в банковата касетка на Курт Дюсандър, същият Артър Денкър. Но след време ще повярва, че му е казал истината. Момчето не трябваше да бъде засегнато от това, докато има ум в главата.

Дюсандър протегна ръка, която сякаш измина километри, взе чашата с водата и глътна още три хапчета. Остави чашата, затвори очи и потъна дълбоко в своята мека възглавница. Никога не беше заспивал така, а щеше да спи дълго. Щеше да си почине.

Освен ако това беше сън.

Мисълта го потресе. Сънища? Моля те, господи, не! Не искам тези сънища. Нито за вечността, нито с каквато и да е възможност за пробуждане. Нито…

Обхванат от внезапен ужас, той се опита да се пребори със събуждането. Сякаш към него нетърпеливо се протягаха ръце, за да го сграбчат и измъкнат от леглото, ръце с алчни пръсти.

(!НЕ!)

Мислите му секнаха в стръмната спирала от мрак и той полетя по стръмната спирала като по добре смазана пързалка, все по-надолу, към сънищата, които бяха там.

В 1:35 през нощта откриха, че е взел опасна доза, а след петнайсет минути съобщиха, че е умрял. Дежурната сестра беше млада и чувствителна към леко ироничната изтънченост на стария мистър Денкър. Тя се разплака. Беше католичка и не можеше да разбере защо такъв мил старец, който вече оздравяваше, е постъпил така и е изпратил безсмъртната си душа в пъкъла.