Стивън Кинг
Способен ученик (10) (Лятото на покварата)

10

Април 1975 година.

Старецът стоеше с широка усмивка насред пътеката между клетките, докато Дейв Клинджърман идеше да го посрещне. Бесният лай, който изпълваше въздуха, не му пречеше ни най-малко нито пък можеше да му попречи миризмата на козина и урина, както и джавкането и воят на стотици други изгубени животни, които се мятаха ту в единия, ту в другия край на мрежата. Клинджърман се отнесе към старото момче като човек, който обича кучетата — без пръчка. Усмивката му беше мека и приятна. Той подаде предпазливо подпухналата си ревматична ръка и Клинджърман я стисна в същия дух.

— Здравейте, сър — провикна се той. — Адски шумно, а?

— Не обръщам внимание — рече старецът. — Никакво внимание. Казвам се Артър Денкър.

— Клинджърман. Дейв Клинджърман.

— Приятно ми е да се срещна с вас, сър. Четох във вестниците и даже не ми се вярва, че вие изпращате кучета оттук. Сигурно съм разбрал погрешно. Наистина си мисля, че съм разбрал погрешно.

— Не, ние ги изпращаме, точно така — каза Дейв. — Ако не можем, трябва да ги унищожим. Шейсет дни, толкова ни дава правителството. Какъв срам! Елате в кабинета ми. По-спокойно е. И по-приятно мирише.

В кабинета Дейв чу история, която му беше позната и доста банална: Артър Денкър е прехвърлил седемдесетте. Пристигнал в Калифорния след смъртта на жена си. Не е богат, но се отнася грижливо към всичко, което има. Той е самотен. Единственият му приятел е едно момче, което понякога го навестява и му чете книги. В Германия имал хубаво санбернарско куче. Сега в Санто Донато има къща с голям заден двор. Дворът е ограден. И той прочел във вестника… възможно ли е той да…

— Нямаме никакви санбернари — обясни Дейв. — Свършват се бързо, защото са много мили с децата…

— О, разбирам. Нямах предвид да…

— … но имам поотрасло овчарско кученце. Става ли?

Очите на мистър Денкър се избистриха като че беше на ръба да се разплаче.

— Чудесно — каза. — Това ще е чудесно.

— Кучето е свободно, но има някои задължения. Ваксина против кучешка чума и бяс. Разрешително за градско куче. Събират се към двайсет и пет долара, но държавата плаща половината, ако сте над шейсет и пет. Това е част от калифорнийската програма за хората на златна възраст.

— Хората на златна възраст… аз от тях ли съм? — запита мистър Денкър и се засмя. Само за миг, беше глупаво, наистина, Дейв почувства студ.

— Ъ… мисля, че е така, сър.

— Това е много разумно.

— Да, така мислим. Същото куче ще ви струва сто двайсет и пет долара в магазина за домашни любимци. Но хората отиват там, вместо да дойдат тук. Те плащат за куп хартия, а не за кучето. — Дейв тръсна глава. — Де да знаеха колко чистокръвни животни се изоставят всяка година!

— Ако не намерите подходящ човек за тях през тези шейсет дни, унищожавате ли ги?

— Да, слагаме ги да спят.

— Слагате ги да…? Много съжалявам, моят английски…

— Наредба на градските власти — рече Дейв. — Не се допускат глутници да обикалят улиците.

— Застрелвате ли ги?

— Не, пускаме им газ. Човешко е. Те не усещат нищо.

— Да — съгласи се мистър Денкър. — Сигурен съм, че не усещат.

 

 

В часовете по основи на алгебрата мястото на Тод беше на четвъртия чин във втората редица. Той седеше и се мъчеше да запази невъзмутимия израз на лицето си, докато мистър Сторман връщаше контролните. Изгризаните му нокти отново се впиваха в дланите и цялото му тяло бавно се обливаше в разяждаща пот.

Не издавай надеждата си. Не бъди такава празна кратуна. Няма никакъв начин да си изкарал. Ти знаеш, че не си изкарал.

Въпреки това той не можеше да потисне глупавичката надежда. Очакваше резултата от първата контролна по алгебра през последните седмици. Учебникът като че беше написан на някакъв чужд език. Сигурно поради своята нервност (нервност ли? не, наричай го с думата, която заслужава: направо ужас) той не се представи много добре, но може би… е, ако беше някой друг, а не Сторман, който имаше тапия от Йейл вместо сърце…

— СТИГА! — заповяда си той и за момент, за един ужасно студен момент беше сигурен, че ще изкрещи на глас тази дума в класната стая. Ти се провали, знаеш го много добре, нищо на света не може да промени това.

Сторман му подаде писмената работа с безизразно лице и продължи нататък. Тод я захлупи с написаното към масата, на която бяха надраскани неговите инициали. За миг си помисли, че няма кой знае какво желание да я обърне и да научи истината. Най-подир той я дръпна тъй рязко, че листът с контролната се скъса. Езикът му опря о небцето, когато погледът му падна върху резултата. Сърцето му сякаш за миг спря.

Цифрата 83 беше написана в кръг най-отгоре на листа. Под нея беше написана оценката 4+. Под оценката имаше кратка бележка: Добро повишаване! Аз съм дваж по-доволен от теб. Внимателно прегледай грешките. Поне три от тях са аритметични, а не по същество.

Сърцето му отново заби на три такта. Облекчението го връхлетя, ала не онова, леденото — то беше горещо, объркано и странно. Той затвори очи, изключи глъчката от контролната в класната стая и започна да крои планове за постигане на отлични оценки тук и там. Пред очите му падна червена мъгла. Тя пулсираше като прииждаща кръв с ритъма на сърцето му. В този момент той мразеше Дюсандър повече от всеки друг път. Ръцете му се свиваха в юмруци и той искаше, искаше, искаше мършавата пилешка шия на Дюсандър да попадне в тях.

 

 

Дик и Моника Боудън лежаха на легла-близнаци, разделени от нощно шкафче с чудесна имитация на лампа Тифани върху него. Стаята им имаше ламперия от истинско червено дърво, а на стените бяха удобно наредени книги. В другия край на стаята, кацнал между две стойки за книги от слонова кост (мъжки слонове, изправени на задните си крака) имаше кръгъл телевизор „Сони“. Дик гледаше Джони Карсън със слушалка в ухото, а Моника четеше новия Майкъл Кричтън, който беше получила от книжния клуб същия ден.

— Дик?

Тя сложи картончето „НА ТОВА МЯСТО ЗАСПАХ“ в Кричтън и затвори книгата.

На телевизионния екран Бъди Хакет току-що беше претрепал всички. Дик се усмихваше.

— Дик? — повтори тя малко по-високо.

Той извади слушалката от ухото си.

— Какво има?

— Мислиш ли, че Тод е добре?

Той я погледна за миг, свъсил чело, сетне леко поклати глава.

— Je ne comprends pas, cherie.^[1] — Двамата бяха свикнали с неговите шеги, произнесени на развален френски. Баща му беше изпратил допълнително двеста долара да плати на учител, когато го скъсаха по френски. Той отиде при Моника Дароу, като взе името й наслуки от картичките в „Юниън бюлетин“. На Коледа тя вече носеше неговата карфица за вратовръзка, а той изкара четворка по френски.

— Ами… отслабнал е.

— Вярно, малко е мършав — каза Дик. Той сложи слушалката в скута си и тя продължи да издава тънички кресливи звуци. — Той расте, Моника.

— Толкова бързо? — запита тя обезпокоена.

Той се засмя.

— Толкова бързо. На тази възраст пораснах със седемнайсет сантиметра — от един и шейсет и осем отскочих на един и осемдесет и пет с камари мускули, които виждаш пред себе си днес. Майка ми каза, че когато съм бил на четиринайсет години, нощем се чувало как раста.

— Добре, че не всичко е пораснало толкова много.

— Зависи как си служиш с него.

— Дали да не си послужим с него тази вечер?

— Момичето става съвсем безсрамно — рече Боудън и захвърли слушалката в стаята.

 

 

По-късно, когато заспиваше, чу:

— Дик, той сънува страшни сънища.

— Кошмари? — промърмори той.

— Кошмари. Няколко пъти го чух да бълнува насън, когато през нощта слязох до банята. Не исках да го будя. Може и да е глупаво, но баба казваше, че можеш да поболееш човек, ако го събудиш от лош сън.

— Беше полякиня, нали?

— Полякиня, да, полякиня. Хубав разговор.

— Знаеш какво искам да кажа. Защо не използваш горната тоалетна? Той си я присвои от две години.

— Водата винаги те събужда.

— Не пускай водата.

— Дик, неприятно ми е.

Той въздъхна.

— Понякога, когато влизам, виждам го потен. Чаршафите са мокри.

Той се ухили в тъмното.

— Бас държа.

— Това ли… о! — тя го тупна леко. — И това е неприлично. Той е само на тринайсет.

— Четиринайсет от идния месец. Не е толкова малък. Малко подранил, може би, но не толкова малък.

— Ти на колко години беше?

— На четиринайсет или петнайсет. Не помня точно. Спомням си, че се събуждах и мислех, че ще умра и ще се възнеса в небесата.

— Бил си по-голям, отколкото е сега Тод.

— Всичко това започна по-отрано. Може би от млякото… или от флуорида. Знаеш ли, че в тоалетните на момичетата, които построихме в Джаксън Парк миналата година, слагат дамски превръзки? А това е начално училище. Средната възраст на учениците е единайсет години. На колко години беше, когато ти дойде?

— Не помня — промълви тя. — Зная само, че сънищата на Тод не са като… като да умреш и да се възнесеш в небесата.

— Питала ли си го за сънищата?

— Само веднъж. Преди около шест седмици. Ти беше отишъл да играеш голф с онзи ужасен Ърни Джейкъбс.

— Онзи ужасен Ърни Джейкъбс се кани да ме направи пълноправен партньор от 1977 година, ако не хвърли топа преди това с високата си русокоса секретарка. Впрочем, той винаги плаща разходите за играта. И какво каза Тод?

— Че не помни нищо. Но нещо като… сянка мина по лицето му. Мисля, че наистина си спомни.

— Моника, аз не помня всичко от скъпата ми мъртва младост, но много добре помня това, че полюциите невинаги са приятни. Всъщност те могат да бъдат съвсем неприятни.

— Защо?

— Заради вината. Всички видове вина. Може би някои от тези чувства идват от бебето, което изведнъж открива, че е лошо да подмокриш леглото. После нещата, свързани със секса. Кой знае кое предизвиква полюциите? В автобуса ли става това? Или когато гледаш под полата на някое момиче в учебната стая? Не зная. Единственият случай, който наистина помня, беше на брега на басейна. Паднах във водата и си загубих гащите.

— Оправи ли се? — попита тя, като хихикаше тихичко.

— Да. Ако момчето не иска да говори с теб за своите неприятности, не го принуждавай.

— Ние адски се стараем да го отгледаме без тази ненужна вина.

— Не можеш да я избегнеш. Той я носи от училище в къщи като настинките, които хващаше в първи клас. От приятели, от начина, по който учителите преподават. Може и да го е получил от баща ми. „Не го пипай нощем, Тод, или ръцете ти ще се покрият с косми. Ще ослепееш и ще изгубиш паметта си, а след време това нещо ще почернее и ще се скапе. Внимавай, Тод!“

— Дик Боудън! Баща ти никога няма…

— Няма ли? Така твърдеше. Също като полската ти баба, която казвала, че ако събудиш някого от кошмар, може да превърти. Казваше ми да избърсвам преди сядане дъската в обществените тоалетни, за да не хвана „някоя зараза от хората“. Искаше да каже сифилис, струва ми се. Бас държа, че и баба ти е давала подобни съвети.

— Не, даваше ги майка ми — разсеяно го поправи тя. — Казваше ми винаги да пускам водата. Затова слизам долу.

— И все пак това ме буди — промърмори Дик.

— Какво?

— Нищо.

Този път той вече щеше да заспи, когато тя отново го извика по име.

— Какво? — малко нетърпеливо запита той.

— Ти даже не предполагаш… о, това няма значение. Спи, спи!

— Не, като започнеш, кажи си до край. Аз даже не предполагам какво?

— Този старец, мистър Денкър. Не мислиш ли, че Тод се среща прекалено често с него, а? Той като че… о, не зная… пълни главата на Тод с разни глупости.

— Истински солиден ужас — рече Дик. — Денят, в който Есенските моторни заводи паднаха под квотата. — Той тихичко зацвили.

— Това беше само една мисъл. — Гласът й звучеше сподавено. Завивките зашумоляха, когато се обърна на другата страна. — Извинявай, че те безпокоя.

Той сложи ръка на голото й рамо.

— Ще ти кажа нещо, мила — подхвана той и спря за момент, като внимателно обмисляше и подбираше думите си. — И аз понякога съм се тревожил за Тод. Не за същите неща, които те безпокоят, но тревогата си е тревога, нали?

Тя се обърна към него.

— А за какво?

— Ами, аз израснах доста по-различен от него. Баща ми имаше магазин. Бакалинът Вик, така му викаха всички. Имаше тефтер, където вписваше имената на всички, които купуваха на вересия, и колко му дължеше всеки. Знаеш ли как наричаше тефтера?

— Не. — Дик рядко разправяше за детството си и тя мислеше, че е било тъжно. Сега слушаше внимателно.

— Наричаше го „Книга на лявата ръка“. Казваше, че дясната ръка е бизнесът, но дясната ръка не трябва да знае какво прави лявата. Казваше, че ако дясната ръка знае, тя вероятно ще грабне сатъра и направо ще отсече лявата.

— Никога не си ми казвал това.

— Знаеш ли, в началото, когато се оженихме, аз не харесвах много стареца. Вярно е, в повечето случаи той не ми харесваше. Все не можех да загрея защо аз трябва да нося подарени панталони, а мисис Мазурски може да вземе шунка на кредит с изтърканите приказки, че мъжът й се връща на работа от другата седмица. Единствената работа, която шибаното пиянде Бил Мазурски вършеше, беше да държи бутилката, за да не изчезне някъде. През онези дни исках само да се изскубна от средата, да скъсам с живота на моя старец. Изкарвах добри бележки, занимавах се със спорт, който всъщност не ми харесваше, и получих стипендия в университета. Бях адски сигурен, че съм в горните десет процента на класа, защото единствената книга на лявата ръка, която колежите пазеха в онези дни, беше за войниците, отиващи на война. Татко изпрати пари за учебници, но други пари получих от него само в един случай: когато изпаднах в паника и му писах, че са ме скъсали по френски. Тогава те срещнах. По-късно мистър Холек от махалата ми каза, че татко му сложил запор за колата, за да избие тези двеста долара. Сега имам теб, имам и Тод. Винаги съм го мислил за дяволски добро момче и правех така, че да му осигуря всичко необходимо… всяко нещо, което ще му помогне да стане добър човек. Често се смеех на оня стар виц за човека, който искал синът му да е по-добър, отколкото бил всъщност, ала с напредването на възрастта това ми изглежда все по-малко смешно и по-вярно. Никога не съм искал Тод да носи подарени панталони, за да може жената на пияницата да получава шунка на кредит. Разбираш ли?

— Да, разбирам — каза тя спокойно.

— По-късно, преди десетина години, тъкмо преди моят старец да се умори от борбата с новите хора в града и да се пенсионира, получи слаб удар. Влезе за десет дни в болница. Комшиите от махалата — гвинейци, шваби, някои от онези момчета, които се поразшетаха през 1955 година — взеха, че му платиха болничната сметка. Всеки шибан цент. Не можех да повярвам. Държаха бакалницата отворена. Фиона Кастелано уговори четири-пет нейни приятели да дават дежурство. Когато моят старец се върна от болницата, всичко излезе до последния цент.

— Уха — каза тя много деликатно.

— И знаеш ли какво ми каза моят старец? Винаги се е страхувал, че ще остарее. Че самият той ще стане наплашен и жалък. Че ще влезе в болница и няма да си върже сметките. Че ще умре. Каза, че след удара вече не се страхува. Надяваше се, че ще умре добре. „Искаш да кажеш, че ще умреш щастлив, татко?“ — попитах го. „Не“ — каза ми. — „Не мисля, че някой умира щастлив, Дики“. Винаги ме наричаше Дики и още ме нарича така. Това е нещо, с което, струва ми се, никога няма да свикна. Каза, че според него никой не умира щастлив, но можеш да умреш добре. Това ме порази.

Той млъкна и дълго остана замислен.

— От пет-шест години мога да видя моя старец в перспектива. Може би защото е в Сан Ремо и не ми виси на главата. Започнах да си мисля, че Книгата на лявата ръка не е толкова лоша като идея. Това стана, когато започнах да се тревожа за Тод. Избягвах да му казвам, че има нещо много по-важно в живота от това да ви заведа за един месец на Хавайските острови или да купя на Тод панталони, които не миришат на нафталин, както обикновено слагат в кутиите за благотворителна цел. Не се сещам как да му кажа такива неща, но си мисля, че той сигурно знае. Това сваля товара от ума ми.

— Това, че чете на мистър Денкър?

— Да. Той не получава нищо. Денкър не може да му плати. Той е един стар човек на хиляди мили от приятели и роднини, който още може да живее, тоя човек е тук с всичките страхове на баща ми. И изведнъж се появява Тод.

— Никога не мисля за това по такъв начин.

— Забеляза ли какъв става Тод, когато му говориш за стареца?

— Той притихва.

— Точно така. Връзва си езика, обърква се, сякаш прави нещо мръсно. Също както правеше татко, когато някой се опитваше да му благодари за нещата, получени на вересия. Ние сме дясната ръка на Тод, това е. Ти, аз и всичко останало — къщата, скиорските излети до Тахо, Тъндърбърда в гаража, цветният му телевизор. Цялата му дясна ръка. Той не иска да гледаме какво прави лявата му ръка.

— Тогава не мислиш ли, че ходи много често у Денкър?

— Скъпа, виж успеха му. Ако започне да пада, аз ще съм първият, който ще каже: хей, стига толкова, не прекалявай! Бележките му са най-голямата ни грижа, тях трябва да следим. Как са те сега?

— Добри както винаги след първото отпускане.

— За какво си чешем езиците тогава? Слушай, мила, в девет часа имам среща. Ако не поспя малко, ще съм скапан.

— Разбира се, заспивай — промълви тя отстъпчиво и когато той се обърна, го целуна по рамото.

— Обичам те.

— И аз те обичам — каза той спокойно и затвори очи. — Всичко е чудесно, Моника. Много се тревожиш.

— Зная, че е така. Лека нощ.

И те заспаха.

 

 

— Стига си зяпал през прозореца — каза Дюсандър. — Там няма нищо интересно.

Тод го погледна намусено. Учебникът по история беше отворен на масата и се виждаше цветна илюстрация с Теди Рузвелт, изкачен на хълма Сан Хуан. Безпомощните кубинци падаха на ляво и на дясно под копитата на неговия кон. Теди се усмихваше с широката американска усмивка на човек, който знае, че господ е на неговите небеса и всичко е екстра. Тод Боудън не се усмихваше.

— Харесва ти да командваш роби, нали?

— Харесва ми да съм свободен човек — рече Дюсандър. — Учи!

— Да го духаш.

— Когато бях момче — каза Дюсандър, — за такива думи щяха да ми измият устата със сапун.

— Времената се менят.

— Така ли? — Дюсандър пийна от бърбъна. — Учи!

— Млъкни! — Тод шумно затвори учебника. В кухнята сякаш изщрака затворът на пушка. — Никога няма да го науча. Поне за времето докато ме изпитат. Остават ми петдесет страници от тези лайна, всичките за Първата световна война. Утре ще препиша в Учебен кабинет 2.

Дюсандър каза с дрезгав глас:

— Няма да правиш такива неща!

— Защо не? Кой ще ми попречи? Ти ли?

— Момче, все още трудно разбираш грешките, за които плащаме. Мислиш ли, че ми е приятно да тикам сополивия ти копелдашки нос в учебника? — Гласът му стържеше като бичкия, той изискваше, той заповядваше. — Мислиш ли, че ми е приятно да търпя раздразнението ти и твоите мръсотии от детската градина? „Да го духаш“ — Дюсандър имитираше момчето с див висок фалцет и Тод моментално помръкна. — Да го духаш, и какво, на никой не му пука, ако го направя утре, да го духаш.

— Значи ти харесва — кресна Тод. — Да, харесва ти. Ти не се чувстваш като зомби само когато си на гърба ми. Стига с това поебаване!

— Ако те хванат да преписваш, мислиш ли какво ще стане? На кого ще кажат най-напред?

Тод погледна ръцете си с нащърбените изгризани нокти и не каза нищо.

— На кого?

— Исусе, нали знаеш? На Галоша Ед. После на нашите, предполагам.

Дюсандър кимна.

— И аз мисля така. Учи. Сложи пищовите в главата си, там им е мястото.

— Мразя те — тъпо каза Тод. — Наистина те мразя. — Но той пак отвори учебника и Теди Рузвелт му се ухили. Теди галопираше към двадесетия век със сабя в ръка, а кубинците падаха в безпорядък пред него, може би пред силата на жестоката му американска усмивка.

Дюсандър отново се залюля. В ръка държеше чаена чаша бърбън.

— Добро момче — произнесе той почти нежно.

 

 

Тод получи първата си полюция през последната нощ на април и се събуди от дъжда, който шумолеше тайнствено в клоните и листата на дървото пред прозореца му.

Сънува, че е в една от лабораториите на Патин. Стоеше в края на дълга ниска маса. Пищно момиче с изумителна красота лежеше приковано към масата с букаи. Дюсандър му асистираше. Носеше бяла касапска престилка, нищо друго. Когато се обръщаше към изследователската апаратура, Тод виждаше мършавите му бутове, които се триеха един о друг като безформени бели камъни.

Дюсандър подаде нещо на Тод и той веднага го позна, макар че никога не беше го виждал. Беше изкуствен пенис. Върхът му, направен от полиран метал, трептеше под светлината на окачената над главите им флуоресцентна лампа като бездушен хром. Пенисът беше кух. От него излизаше черен електрически кабел, който свършваше в някаква червена гумена круша.

— Напред! — това беше гласът на Дюсандър. — Фюрерът каза, че всичко е наред. Той каза, че това е твоята награда за успеха.

Тод се погледна и видя, че е гол. Малката му пишка стърчеше подута над редките косъмчета, покриващи слабините му. Пъхна изкуствения пенис. Той влизаше трудно, но в него имаше някаква смазка. Докосването беше приятно, не, то беше нещо повече от приятно. Беше очарователно.

Погледна към момичето и усети странна промяна в мислите си… сякаш бяха влезли в идеален коловоз. Изведнъж всички мисли му се сториха правилни. Вратите ще се отворят. Той ще мине през тях. Ще вземе червената гумена круша в лявата ръка и ще спре за миг, като измерва ъгълът, под който изкуственият член ще излезе от слабото му момчешко тяло.

Неясно и някъде отдалеч той чуваше гласа на Дюсандър: Експеримент номер осемдесет и четири. Електричество, сексуален стимул, метаболизъм. Основан на теорията на Тисен за отрицателното засилване. Обект на изследването е младо еврейско момиче, около шестнайсетгодишно, без белези, без знаци за идентифициране, данни за инвалидност няма…

Тя се разхълца, когато върхът на изкуствения член я докосна. На Тод плачът й му се видя приятен, а тя продължаваше безплодна борба да се освободи или поне да си събере краката.

Ето, това не могат да покажат в списанията за войната, помисли си той, но то е тук, все същото.

Той внезапно замахна напред и я прониза безмилостно. Тя изпищя като пожарен звънец.

След първите мятания и усилия да го отхвърли тя лежеше съвсем неподвижна и безропотна. Изкуственият член със своята смазка се отдръпваше и се плъзгаше към гърлото на Тод. Очарователно. Вълшебно. Пръстите на лявата му ръка си играеха с гумената круша.

Някъде далеч от него гласът на Дюсандър отбелязваше пулса, кръвното налягане, дишането, алфа-вълните, броя на тласъците.

Когато върховната наслада започна да нараства в него, Тод се вцепени и стисна крушата. Очите й, които до сега бяха затворени, щяха да изскочат от орбитите си. Езикът й се замята в розовата кухина на устата. Ръцете и краката й се блъскаха. Но истинската сила се усещаше в тялото, то се надигаше и отпускаше, разтърсваше се, всеки мускул

(о, всеки мускул всеки мускул се напряга всеки)

всеки мускул и усещането за върховната наслада беше

(екстаз)

о, то беше, то беше

(краят на думата избухна като гръм).

Той се събуди от тоя трясък и от звука на дъжда. Лежеше свит като тъмна топка в единия край на леглото, а сърцето му биеше с ритъма на спринтьор. В долната си част коремът му беше покрит с гореща лепкава течност. За миг го обхвана панически ужас, като си помисли, че кръвта му изтича и ще умре… сетне разбра какво всъщност е станало и го обзе плахо, гадно отвращение. Семе. Сперма. Изпразване. Сокът на джунглата. Думи от оградите, от съблекалните, от стените на тоалетните по бензиностанциите. В тях нямаше нищо от това, което жадуваше.

Ръцете му се свиха безпомощно в юмруци. Кулминацията от съня се върна при него малко поизбледняла, безсмислена, плашеща. Тялото му тръпнеше и бавно се отдръпваше от върховната точка. Последната сцена от съня беше отвратителна и някак си натрапчива като неочаквана хапка от тропичен плод, когато след закъснение от една секунда разбираш, че вкусът му е изумително сладък само защото плодът е гнил.

Тогава му дойде наум какво ще направи.

Имаше само един начин да намери отново пътя към себе си. Трябваше да убие Дюсандър. Това беше единственият начин. Играта свърши, времето на приказките мина. Идваше оцеляването.

— Убий го и всичко ще свърши — прошепна той в мрака, а вън валеше дъжд и спермата засъхваше на корема му. С шепота успя да го почувства истински.

Дюсандър винаги държеше три-четири бутилки „Старо време“ на лавицата над стръмната стълба към мазето. Той ще отиде до вратата, която понякога е полупритворена, а по-често не е, и ще слезе две стъпала. После ще се наклони, ще сложи едната си ръка на лавицата, а с другата ще сграбчи пълната бутилка за гърлото. Подът на мазето няма настилка, ала пръстта е добре трамбована и Дюсандър със своята по-скоро пруска, отколкото германска ефективност я мажеше с някакви препарати, за да не се завъдят буболечки. Циментов или не, стари кости лесно се трошат. На старите хора им се случват нещастия. Прегледът след смъртта ще покаже, че „мистър Денкър“ се е налял до козирката, когато е „паднал“.

Какво стана, Тод?

Той не ми отвори и аз си послужих с ключа, който ми даде. Понякога той заспива. Отидох в кухнята и видях, че вратата към мазето е отворена. Слязох по стълбите и той… той…

После, разбира се, сълзи.

Ще свърши работа.

Той ще се върне към себе си.

Тод дълго лежа буден в мрака и слушаше как бурята се оттегля на запад, към Тихия океан, унесен в тайнственото шумолене на дъжда. Мислеше, че ще остане буден до края на нощта, като остава все над нея. Ала само след няколко секунди той заспа без сънища с юмрук, свит под брадата. На първи май се събуди напълно отпочинал. Това му се случваше за първи път от месеци насам.