Стивън Кинг
Способен ученик (22) (Лятото на покварата)

22

Ед Френч, наричан Темерута Френч, Гуменката Пит и Човека с кецовете, а също и Галоша Ед Френч, участваше в семинар на педагогическите съветници, който се провеждаше в малкото и прелестно крайбрежно градче Сан Ремо. Това беше загуба на време, ако изобщо имаше време — всички педагогически съветници бяха съгласни, че няма за какво да се съгласяват, а той изпитваше скука от документи, семинари и дискусии в края на всеки ден. В средата на втория ден той откри, че е отегчен от Сан Ремо, а от прилагателните „малко, прелестно и крайбрежно“ главното е „малко“. Като оставим настрана разкошния изглед и горите от червено дърво, в Сан Ремо нямаше кино и алея за боулинг, а Ед не искаше да ходи в единствения местен бар. Паркингът му гъмжеше от пикапи, повечето от които носеха портрети на Рейгън, залепени върху ръждясалите буфери и задните врати. Той не се страхуваше, че могат да го отвлекат, просто не желаеше да прекарва вечерите си в разглеждане на хората с каубойски шапки и в слушане на Лорета Лин от плочите на грамофона-автомат.

И все пак на третия ден от семинара, който се проточи цели четири дни, Галоша Ед дойде в бара. Беше отседнал в стая 217 на Холидей Ин, жена му и дъщеря му останаха в къщи, телевизорът не работеше, от банята лъхаше неприятна миризма. Някои ходеха в плувния басейн, но през това лято екземата му се изостри и по-скоро би умрял, отколкото да се покаже по плувки. Под коленете изглеждаше като прокажен. Имаше цял час до следващото занятие, а то беше Помощ за децата със затруднен говор, което ще рече да направим нещо за хлапетата, които пелтечат или езикът им е залепнал за небцето, но ние не искаме да го кажем направо, Исусе, не, някой може да ни ореже заплатите. Хапна набързо в единствения ресторант на Сан Ремо, не му се спеше, а по телевизията единствената телевизионна програма повтаряше „Омагьосаният“.

Той седна, отвори телефонния указател и го запрелиства безцелно, без да си дава сметка какво прави, само се чудеше познава ли някой достатъчно луд човек, който да живее в този едновременно малък, прелестен и крайбрежен град Сан Ремо. Предполагаше, че в края на краищата всички отегчени хора във всички хотели по света правят същото — гледат да се обадят на някой забравен приятел или роднина. Работата стоеше точно така — „Омагьосаният“ или Телефонната библия. И ако все пак уцелиш някого, какво да му кажеш? „Франк! Как си, по дяволите? Между другото, какъв е тоя град — малък, прелестен или крайморски?“ Така. Правилно. Почерпи човека с пура и му дай огънче.

И както си лежеше, прехвърляйки тънките бели страници на телефонния указател с поглед, който блуждаеше по колоните, внезапно му хрумна, че познава някого в Сан Ремо. Продавач на книги? Някой племенник или племенница на Сондра, които бяха цял полк? Партньор по бридж от колежа? Роднина на ученик? Това беше като звънец, ала той не можеше да се досети.

Дълго се взира в указателя и усети, че му се доспива. Вече беше задрямал, когато му проблесна в ума и той седна съвсем буден.

Лорд Питър!

Те гледаха отново историите на Уимзи — „Облаци над очевидците“, „Убиецът трябва да предупреди“, „Деветте шивачи“. Той и Сондра се сдърпаха. Ролята на Уимзи изпълняваше Ян Кармайкъл, а Сондра беше луда по него. Толкова луда, че Ед, според който Кармайкъл изобщо не приличаше на Лорд Питър, се разсърди.

— Сонди, овалът на лицето му е неподходящ. И има изкуствени зъби, да се продънят небесата!

— Ами! — безгрижно се обади Сондра от кушетката, където си навиваше косата. — Просто ревнуваш. Той е толкова хубав.

— Татко ревнува, татко ревнува — запя малката Норма и заподскача из дневната в патешката си пижама.

— Трябваше да си в леглото преди един час — каза й Ед, като се взираше в дъщеря си със злъчен поглед. — И щом като забелязвам, че си тук, сигурно помня, че не си там.

Малката Норма веднага се стресна. Ед пак се обърна към Сондра.

— Помня нещо, което стана преди три-четири години. Имах ученик, който се казваше Тод Боудън. Дядо му дойде на среща. Този човек приличаше на Уимзи. На много остарял Уимзи, но очертанията на лицето му бяха същите и…

— Уим-зии, Уим-зии, Дим-зии, Джим-зии — запя малката Норма. — Уим-зии, Бим-зии, дуда-дуда-ду.

— Шт, вие двамата! — рече Сондра. — Мисля, че е най-красивият мъж.

Тая жена го дразнеше.

Не беше ли дядото на Тод Боудън пенсионер в Сан Ремо? Да. Ед отговаряше за формите. През онази година Тод Боудън беше едно от най-будните момчета в класа. И изведнъж успехът му отиде по дяволите. Старецът дойде, поговориха си човешки за съпружеските трудности в семейството и убеди Ед да остави нещата да се оправят сами. Мнението на педагогическия съветник беше, че като ги остави на самотек, нещата няма да се оправят. Ако кажеш на едно момче на неговата възраст да се вцепени, да стане мръсник или да умре, то непременно умира. Ала старият човек имаше някаква свръхестествена убеденост, може би по това приличаше на Уимзи, и Ед се съгласи да го остави на спокойствие за един срок. И проклет да е, ако Тод не се оправи. Старецът трябва да е скастрил цялата фамилия и сигурно беше ритнал когото трябва по задника, мислеше Ед. Приличаше на тип, който не само ще го направи, но и ще извлече от всичко това някакво зловещо удоволствие. Напоследък, само преди два дни, видя снимката на Тод във вестника — беше включен в отбора на звездите от южната група по бейзбол. Никак не е малко, когато петстотин момчета завършват всяка пролет. Сигурно никога нямаше да се сети за името на стареца, ако не беше видял снимката във вестника.

Той запрелиства указателя по-целенасочено, плъзна пръст по колоната грижливо подредени имена и го намери. Боудън, Виктор С., Ридж Лейн 403. Ед набра номера и зачака. Вече се канеше да сложи слушалката, когато старецът се обади.

— Ало?

— Здравейте, мистър Боудън. Аз съм Ед Френч от прогимназията в Санто Донато.

— Да? — Вежливост и толкоз. Не го позна. Е, старецът беше навъртял още три години, малко ли са, и нещата се изплъзваха от разсъдъка му от време на време.

— Помните ли ме, сър?

— Трябва ли да ви помня? — гласът на Боудън беше предпазлив и Ед се усмихна. Старите хора забравят, но не искат някой да разбере, че им трябва помощ. Така беше и с неговия старец, когато започна да губи слуха си.

— Бях педагогически съветник в училището на вашия внук. Обаждам се, за да ви поздравя. Едва скърпи положението, когато минаваше в гимназията, а сега е в отбора на звездите. Чудо!

— Тод — каза старият човек и гласът му веднага стана по-ясен. — Да, сигурно си е намерил хубава работа, нали? Втори в класа. Момичето, което е преди него, започна обучение в школа по бизнес. — Нотка на презрение в гласа на стареца. — Синът ми се обади и ме покани на дипломирането, на аз съм в инвалидна количка. Счупих си крака през януари. Не исках да отида с количка. Закачих си снимка на дипломата му в коридора. Родителите на Тод се гордеят с него. И аз, разбира се.

— Да. Струва ми се, че му оправихме гърбицата — каза Ед. Той се усмихваше, докато произнасяше тези думи, ала усмивката му беше тройно озадачена — дядото на Тод не звучеше както по-рано. Беше минало много време.

— Гърбица ли? Каква гърбица?

— Ние с вас водихме един малък разговор. Когато Тод имаше затруднения с успеха. В прогимназията.

— Не ви разбирам — бавно произнесе старецът. — Никога не съм си позволявал да говоря за сина на Ричард. Това ще ми навлече неприятности… о-хо, вие не знаете колко неприятности ще ми навлече. Грешите, млади момко.

— Но…

— Има някаква грешка. Бъркате ме с друг ученик и с друг дядо, предполагам.

Ед се почувства като леко ударен от гръм. Това беше един от няколкото случая в живота му, когато не можа да каже нищо. Ако имаше грешка, тя не беше негова.

— И тъй — рече със съмнение Боудън, — много хубаво, че ми се обадихте, мистър…

Езикът на Ед се развърза.

— Аз съм в града, мистър Боудън. На семинар на педагогическите съветници. Свършваме утре в десет след заключителния доклад. Мога ли да дойда на… — Той пак погледна телефонния указател. — … на Ридж Лейн и да се срещна с вас за няколко минути?

— За какво става дума?

— Просто от любопитство. Много вода изтече оттогава. Преди около три години Тод катастрофално намали успеха си. Бележките му бяха толкова ниски, че трябваше да изпратя писмо вкъщи със сведения за успеха и с покана за среща с единия или, в идеалния случай, с двамата му родители. Срещнах се с дядо му, много приятен човек на име Виктор Боудън.

— Но аз току-що ви казах…

— Да, разбирам. Точно така, аз разговарях с някого, който се представи за дядо на Тод. Сега това няма никакво значение, според мен, но е желателно да ви видя. Ще отнема само няколко минути от вашето време. Повече не мога да направя, защото вкъщи ме очакват с нетърпение.

— Само времето ми остана — унило отвърна Боудън. — Тук съм през целия ден. Заповядайте.

Ед благодари, каза довиждане и сложи слушалката. Седна на края на леглото, вперил замислен поглед в телефона. След малко стана и извади пакет „Филис Черуутс“ от якето си, което висеше на облегалката на стола. Трябваше да тръгва. Предстоеше работа и ако не отидеше, отсъствието му щеше да се почувства. Запали цигара с кибрит на Холидей Ин и хвърли изгорялата клечка в пепелника на хотела. Отиде до прозореца на Холидей Ин и погледна смутени към двора на хотела.

Сега това няма никакво значение, беше казал на Боудън, но за него това беше важно. Не беше свикнал учениците да му връзват тенекия и тази неочаквана новина го обезпокои. На практика това можеше да излезе случай на старческо забравяне, но Виктор Боудън не говореше на брадата си. И, по дяволите, гласът му звучеше съвсем различно.

Прекара ли го Тод Боудън?

Реши, че е станало точно така. Поне теоретично. Особено когато става дума за будно момче като Тод. Той можеше да прекара всекиго, само не и Ед Френч. Може да е фалшифицирал подписа на баща си или майка си на Картата на провала, когато закъса с успеха. Много хлапета разкриваха скрити фалшификаторски способности веднага, щом получеха Карта на провала. Може през втория и третия срок да е използвал течност за изтриване на мастило, като е променил за родителите бележките си, после пак, и неговият учител за подготовка не е заподозрял нищо лошо, когато е проверявал бележника. Двойното изтриване може да забележи само някой, който наистина гледа, но учителите имат за подготовка по шейсет ученици. Те се радват, ако успеят да свършат работата си преди първия звънец и допускат фалшифициране на някои от върнатите карти.

Колкото до успеха на Тод в последния клас на прогимназията, той нямаше много лоши прояви — две слаби оценки от общо дванайсет. Останалите бележки бяха доста добри, за да се забележи разликата. Колко родители идват в училище да видят успеха на учениците, записан в Калифорнийския отдел по образованието? Особено родителите на блестящите ученици като Тод Боудън?

По гладкото чело на Ед Френч се появиха бръчки.

Сега това няма никакво значение. Такава беше истината. Писмената работа на Тод за гимназията беше изключителна, никъде по света няма начин да постигнеш с измама 94 процента. Момчето ще следва в Бъркли, така пишеше в статията, и Ед предполагаше, че родителите му адски се гордеят с това, така и трябваше да бъде. На Ед все повече му се струваше, че има порочна страна в американския живот, мръсна смес от опортюнизъм, шашми, леснодостъпни наркотици, лесен секс и морал, който от година на година ставаше все по-мъгляв. Когато детето успее с изключителната си упоритост, родителите имат право да се гордеят.

Сега това няма никакво значение, но кой беше шибаният му дядо?

Това още го човъркаше отвътре. Кой, наистина? Беше ли отишъл Тод Боудън в местния клон на телевизионните артисти, беше ли лепнал бележка на таблото за обявления: МЛАДЕЖ СЪС ЗАТРУДНЕНИЯ В УСПЕХА ТЪРСИ СТАР ЧОВЕК, ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ 70–80 ГОДИШЕН, ДА ИЗПЪЛНИ РОЛЯТА НА ДЯДО, ЗАПЛАЩАНЕ ПО ТАРИФИ НА СЪЮЗА. Няма начин, Хосе. Кой възрастен човек ще се натопи в този откачен заговор и по какви причини?

Ед Френч, наричан още Темерута Ед, наричан още Галоша Ед, не знаеше. И тъй като нямаше никакво значение, той изгаси цигарата и тръгна по своите работи. Ала умът му продължаваше да се мае.

На другия ден той отиде с колата до Ридж Лейн и поговори надълго и нашироко с Виктор Боудън. Разсъждаваха за гроздето, за търговията на дребно със зеленчуци и как веригите от големи магазини изместват малкия човек. Обсъдиха и политическия климат в Южна Калифорния. Мистър Боудън предложи на Ед чаша вино. Ед прие с удоволствие. Имаше нужда от чаша вино, макар че беше едва десет и четиридесет минути сутринта. Виктор Боудън приличаше на Питър Уимзи колкото автомат прилича на тояга. Виктор Боудън нямаше и следа от слабия акцент, който помнеше Ед, и беше въздебел. Човекът, който се представи за дядо на Тод, беше слаб като камшик.

На тръгване Ед каза:

— Ще ви бъда много задължен, ако не споменавате за това на мистър и мисис Боудън. Може да се намери съвсем разумно обяснение за всичко… пък и да не се намери, то вече е минало.

— Понякога — започна Боудън, като вдигна чашата си към слънцето и се възхищаваше на наситения тъмен цвят, — не е толкова лесно да оставим в покой миналото. Защо тогава хората учат история?

Ед се усмихна смутено и нищо не каза.

— Не се притеснявайте, никога не се меся в работите на Ричард. А Тод е добро момче. Втори в класа, трябва да е добро момче. Прав ли съм?

— Като стълб — от сърце отвърна Ед Френч и помоли за още една чаша вино.