Стивън Кинг
Способен ученик (13) (Лятото на покварата)

13

И пак дойде юли.

Дюсандър, грижливо облечен в един от трите си костюма (но не най-хубавия) стоеше на автобусната спирка и чакаше последния рейс за деня, за да се прибере вкъщи. Беше 22:45. Излизаше от кино, даваха лека и повърхностна комедия, която му хареса много. Прекрасното му настроение започна още от сутринта. Получи пощенска картичка от момчето, лъскава цветна снимка на плажа Уайкики с бели като кости хотели, които се издигаха край брега. На обратната страна имаше кратко съобщение:

„Скъпи мистър Денкър,

За момче това е добро място. Плувам всеки ден. Татко хвана голяма риба, а мама хваща книгата (шега). Утре отиваме на вулкана. Ще гледам да не падна вътре. Надявам се, че сте добре.

Бъдете здрав.

Тод.“

Той все още се усмихваше леко, замислен над значението на тези последни думи, когато една ръка се докосна до неговия лакът.

— Мистър?

— Да?

Обърна се предпазливо — даже в Санто Донато имаше грабители — и трепна от миризмата. Лъхна го на бира, лош дъх от устата, евтини бонбони и още нещо, може би лекарство. Беше някакъв безделник в торбести панталони. Той или то носеше фланелена риза и много вехти мокасини, които едва се държаха с помощта на мръсни лепенки. Лицето, което стърчеше над този шарен костюм, изглеждаше като смъртта на бога.

— Да имаш някой излишен цент, мистър? Ша хода в Лос Анджелис. Имам предложенийце за служба. Трябват ми десет цента за бърз автобус. Нямаше да прося, ако не ми беше излял късмета.

Дюсандър усети как в него се надига раздразнение, ала в този миг усмивката му сама се появи.

— Наистина ли искате да пътувате с автобус?

Безделникът се усмихна болезнено, без да разбира.

— Да речем, че дойдете с мен вкъщи — каза Дюсандър. — Мога да ви предложа пиене, храна, баня и легло. В замяна искам само един малък разговор. Аз съм стар човек, живея сам. Понякога компанията е добре дошла.

Усмивката на пияницата внезапно стана по-смислена, положението се изясняваше. Това беше закъсал стар педал с вкус към благодеянията.

— Чак до вас? Кучка, а?

Дюсандър отвърна на широката предизвикателна гримаса с вежлива усмивка.

— Само ще ви помоля да седите по-далеч от мен в автобуса. Миришете доста силно.

— Може би не искаш да осмърдя мястото ти — рече безделникът с неочаквано пиянско достойнство.

— Хайде, автобусът идва след една минута. Слезте на спирката, където слизам аз, и се върнете две преки. Ще ви чакам на ъгъла. Утре ще видя какво мога да събера. Може би два долара.

— Може би даже пет — лицето на пияницата просветля. Беше забравил достойнството си, пиянско или някакво друго.

— Възможно е, възможно е — нетърпеливо каза Дюсандър. Той вече чуваше ниското бръмчене на дизеловия двигател, автобусът пристигаше. Пусна в ръката на безделника четвърт долар — точната цена на автобусния билет, и се отдалечи на няколко крачки, без да се обръща назад.

Скитникът още се колебаеше, когато фаровете на автобуса осветиха спирката. Той все още стоеше и се пулеше в монетата, когато дъртият педал се качи в автобуса, без да погледне назад. Безделникът вече си тръгваше, но в последния миг смени посоката и се метна в автобуса точно преди да се затворят вратите. Пусна четвърт долар в кутията за таксуване като човек, който залага сто долара. Мина край Дюсандър само с един бърз поглед и седна в края на автобуса. Той подремна малко и когато се събуди, богатият дърт педал си беше отишъл. Слезе на следващата спирка, без да знае точно това ли е спирката и без да му пука.

Върна се две преки назад и видя неясен силует под уличната лампа. Това беше старият педал, точно така. Педалът наблюдаваше приближаването му, той изчакваше с някакво особено внимание.

Само за момент безделникът усети хлад от мрачно предчувствие, нуждата просто да си тръгне и да забрави цялата тая история.