Стивън Кинг
Способен ученик (20) (Лятото на покварата)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Особени сезони (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Apt Pupil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Особени сезони

Първа публикация за България:

Издателска къща „Плеяда 7“, 1993

Художник: Петър Станимиров

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

20

За Морис Хайзел тази неделя беше ден на чудесата.

„Атланта Брейвз“, любимият му бейзболен отбор, размаза на два пъти недостижимия и могъщ „Цинцинати Редс“ с резултат 7:1 и 8:0. Лидия, която се хвалеше самодоволно, че е много предпазлива и чиято любима мисъл беше „Грам предпазливост е повече от килограм лекарство“, се подхлъзна на мокрия под в кухнята на приятелката си Джанет и си разтегна връзките на бедрото. Остана вкъщи, в леглото. Не беше сериозно, никак даже, да благодарим на бога (на кой бог?) за това, ала сега тя нямаше да идва на посещение поне два, а може и цели четири дни.

Четири дни без Лидия! Четири дни, през които нямаше да слуша как тя го е предупредила, че стълбата е паянтова, и как той напук се е покатерил толкова високо на нея. Четири дни няма да слуша приказките й, че винаги била предупреждавала за скръбта, която ще им донесе палето на Роган, защото винаги гони Лавър Бой. Четири дни без Лидия да го пита не е ли доволен сега, че тя се грижи за него и е изпратила застрахователната полица, а ако не беше го направила, те вече щяха да са на път към сиропиталището. Четири дни без Лидия да му казва, че много хора живеят нормално — или почти — парализирани от кръста надолу. Виж, всеки музей и галерия имат както стълби, така и рампи за инвалидни колички, има и специални автобуси. След този кратък обзор Лидия щеше да се усмихне храбро и неизбежно да се разреве.

В късния следобед Морис се беше отпуснал в приятна дрямка.

Събуди се в четири и половина. Съседът му спеше. Паметта още не му позволяваше да постави Денкър на неговото място, но беше сигурен, че е срещал някъде тоя човек. Един-два пъти се опита да изкопчи подробности за него, но нещо го караше да се пази от задълбаване и водеше с човека само банални разговори — за времето, за последното земетресение, за бъдещото земетресение и, разбира се, Водачът казва, че тази седмица Майрън Флорин ще се върне със специално гостуване в шоуто на Уелк.

Морис си рече, че издържа на гръб, защото се занимава с умствени игри и когато си в гипсово корито от раменете до бедрата, умствените развлечения са добре дошли. Ако си уредиш малко умствено състезание, няма да се чудиш много дълго как ще пикаеш с катетър през останалата част от живота си.

Ако отиде и направо попита Денкър, умствената игра вероятно ще отлети бързо и ще стигне до незадоволително заключение. Те ще сведат миналото си до някаква обща случка — пътуване с влак, разходка с лодка, може би даже и лагер. Денкър може да е бил в Патин, там беше пълно с германски евреи.

От друга страна, една от сестрите му каза, че Денкър вероятно ще се прибере вкъщи след една-две седмици. Ако Морис не може да се спомни дотогава, той ще обяви мислено играта за загубена и направо ще каже на човека: виж какво, имам чувството, че те познавам.

Но цялата работа беше много повече от това, допускаше той мислено. В чувството му имаше нещо опасно като подводно течение, което го караше да мисли за оная приказка — „Маймуната и лапата“, където всяко желание се заплаща с някакъв лош обрат на съдбата. Възрастни съпрузи, които са станали собственици на лапата, поискали сто долара и ги получили като съболезнование за собствения им син, убит при ужасна злополука във фабриката. После майката поискала синът им да се върне. Подир малко те чули стъпки по пътеката към тях и чукане на вратата. Преизпълнена с радост, майката изтичала надолу по стълбите да пусне в дома си единственото им чедо. Бащата, полудял от страх, потърсил в тъмното сухата лапа, намерил я най-сетне и поискал синът им да умре отново. Малко след това майката отворила вратата и не намерила нищо на прага освен вихрушка от нощния вятър.

Морис чувстваше някак си, че знае къде са се запознали с Денкър, ала неговият спомен е като сина на старите съпрузи — връща се от гроба, но не е същият, като в паметта на майката. Вместо това с връщането си е ужасно смачкан и натрошен от падането в скърцаща завъртяна машина. Чувстваше, че онова, което знае за Денкър, е подсъзнателно, че то чука на вратата между пространството на неговия разсъдък и пространството на рационалното разбиране и разпознаване, чука и иска да го пуснат. А друга част от него трескаво търси лапата на маймуната или психологичния й еквивалент. Търси талисмана, който ще поиска да прокуди завинаги знанието.

Сега той гледаше начумерено към Денкър.

Денкър, Денкър, откъде те познавам? От Патин? Затова ли не искам да зная? Сигурно двама оцелели в общия ужас няма да се уплашат взаимно. Освен, разбира се…

Той сбърчи чело. Внезапно усети, че е съвсем близо до целта, ала краката му бяха изтръпнали, те го тревожеха и му пречеха да се концентрира. Бяха изтръпнали така, както изтръпва крайник, върху който си спал и после възстановява нормалното си кръвообращение. Ако не беше проклетото корито, щеше да седне и да разтрие краката си, докато изтръпването премине. Щеше…

Морис опули очи.

Отдавна лежеше съвсем неподвижен, забравил Лидия, забравил Денкър, забравил Патин, забравил всичко освен това чувство за изтръпване в краката. Да, в двата крака, но по-силно го усещаше в десния. Когато усетиш изтръпването, си казваш: „Кракът ми заспа“.

Но истинското значение беше: „Кракът ми се събуди“.

Морис потърси с ръка копчето за повикване. Той го натисна, после пак, докато сестрата дойде.

 

 

Сестрата се опита да разсее надеждите му — сред болните се срещаха оптимистично настроени пациенти. Неговият лекар не беше в болницата и на сестрата не й се щеше да го безпокои вкъщи. Доктор Кемелман се славеше със злия си характер, особено когато го търсеха у дома. Морис не я остави да омаловажи факта, той беше кротък човек, ала сега беше готов за нещо повече от врява; беше готов да вдигне голяма патардия, ако трябва.

Най-подир сестрата се върна с интернист, млад човек на име доктор Тимпнел, чиято коса сякаш беше кълцана със сенокосачка с много тъпи ножове. Доктор Тимпнел извади от джоба на белия си панталон нож от швейцарската армия, разви комплект отвертки „Филипс“ и разряза гипса от пръстите на десния му крак до петата. Стъпалото не помръдна, но пръстите му леко трепнаха. Морис се разрида.

Доста объркан, Тимпнел седна на леглото до него и потупа ръката му.

— Такива неща стават от време на време — каза той (може би от съкровищницата на практическия си опит, който не беше по-голям от шест месеца). Лекарите не могат да го предскажат, но такива неща се случват. Изглежда така е станало и с вас. — Морис кимна с просълзени очи. — Очевидно не сте напълно парализиран. — Тимпнел продължаваше да потупва ръката му. — Но не мога да предскажа дали ще се възстановите малко, частично или напълно. Съмнявам се, че и доктор Кемелман ще може. Ще ви се наложи да минете през много процедури на физиотерапията, някои от които не съвсем приятни. Но това ще е по-приятно, отколкото… сещате се.

— Да — рече през сълзи Морис. — Зная. Благодаря на бога! — Спомни си какво каза на Лидия — че няма бог, и усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Ще се погрижа да съобщя на доктор Кемелман. — Тимпнел докосна за последен път ръката на Морис и стана.

— Може ли да извикате жена ми? — запита Морис. Защото, като оставим настрана оплакването от злата орис и навяхването на ръката, той почувства нещо към нея. Може би даже любов, чувство, което не можеше да се сравни с усещането, когато извиеш на някого врата.

— Да, ще се погрижа за това. Сестра, бихте ли…

— Разбира се, докторе — отговори сестрата и Тимпнел едва сподави усмивката си.

— Благодаря — каза Морис, избърсвайки очи с хартиена кърпичка от кутията на нощното шкафче. — Много ви благодаря.

Тимпнел излезе. По време на разговора мистър Денкър се събуди. Морис мислеше да му се извини за цялата шумотевица или може би за сълзите си, сетне реши, че е излишно да се извинява.

— Трябва да приемете поздравления. Честито! — рече мистър Денкър.

— Ще видим — отвърна Морис, но също като Тимпнел едва сподави усмивката си. — Ще видим.

— Нещата започват да се оправят — каза неопределено Денкър и се обърна към телевизора с дистанционното управление.

Часовникът показваше шест без петнайсет, даваха последното предаване преди вечерните новини. Безработицата беше най-голямото зло. Инфлацията не беше чак толкова опасна. Били Картър възнамеряваше да навлезе в бирения бизнес. Изследванията на „Галъп“ сочеха, че ако изборите се проведат в този момент, четирима кандидати на републиканците ще победят Джими, брата на Били. Имаше расов инцидент след убийството на чернокожо дете в Маями. „Нощ на насилие“, така каза говорителят. А сега — по-близо до нас: в овощна градина край магистрала 46 е намерен пребит и съсечен неидентифициран мъж.

Лидия се обади малко преди шест и половина. Доктор Кемелман й позвънил и като имал предвид съобщението на младия си колега, бил предпазливо оптимистичен. Лидия беше предпазливо радостна. Кълнеше се, че ще дойде утре, даже това да я убие. Морис й каза, че я обича. Тази вечер той обичаше всички — Лидия, доктор Тимпнел с глава, окастрена сякаш със сенокосачка, мистър Денкър. Обичаше даже момичето, което поднесе вечерята в момента, когато сложи слушалката.

За вечеря имаше хамбургери, картофено пюре, смес от моркови и грах, а за десерт — малка купичка сладолед. Сервира го Филис, скромно русо момиче на двайсетина години. Тя също имаше своите добри новини — приятелят й постъпил на работа като компютърен програмист в Ай Би Ем и официално й предложил да се оженят.

Мистър Денкър, излъчващ някакъв префинен чар, на който откликваха всички млади дами, изрази голямото си удоволствие.

— Чудесно, наистина. Трябва да седнете и да ни разкажете всичко. Разкажете ни най-подробно. Не пропускайте нищо.

Филис поруменя, усмихна се и каза, че не може да го стори.

— Имаме още време да помислим за това. Виж ти, вече е шест и половина.

— Тогава утре вечер, но сигурно. Ние настояваме, нали така, мистър Хайзел?

— Да, наистина — смотолеви Морис, ала умът му беше на един милион километра оттук.

(трябва да седнете и да ни разкажете всичко)

Думите бяха изречени със същия добродушно-шеговит тон. Няма съмнение, беше ги чувал преди. Но Денкър ли ги изричаше, той ли?

(разкажете ни най-подробно)

Глас на градски човек. Културен човек. Ала в гласа се крие заплаха. Желязна ръка в кадифена ръкавица. Да.

Къде?

(разкажете ни най-подробно, не пропускайте нищо)

(? ПАТИН?)

Морис Хайзел погледна вечерята си. Мистър Денкър я нападна със стръв. След неочакваната среща с Филис той беше във великолепно настроение; така се чувстваше след посещение на русото момче.

— Хубаво момиче — каза Денкър. Устата му беше пълна с грах и моркови.

— О, да…

(трябва да седнете)

— … имате предвид Филис. Тя е

(и да ни разкажете всичко)

— много мила.

(разкажете ни най-подробно, не пропускайте нищо.)

Той погледна своята вечеря и изведнъж си спомни как беше в лагерите преди години. Първо ще те пречукат за парче месо, без да гледат дали е тлъсто или развалено. След малко този животински глад изчезва и започваш да чувстваш стомаха си като сив камък. Чувстваш, че вече никога няма да бъдеш гладен.

Докато някой ти покаже храна.

(кажи ни всичко, приятелю, не пропускай нищо, трябва да седнеш и да ни разкажеш НАААИЙЙЙЙ-подробно.)

Главното ядене на пластмасовия болничен поднос на Морис беше хамбургер. Защо изведнъж това го накара да си помисли за агнешко? Не за овче или свинско, а за агнешко? Овчето е много жилаво, свинското и то и човек, чиито зъби са изгнили и опадали като ланска шума, няма да се съблазни много от овче или свинско месо. Не, той си мечтае за готвено крехко агънце, пълно със сос и зеленчуци. Меки вкусни зеленчуци. Защо ли си мисли за готвено агнешко? Освен ако…

Вратата се отвори. Влезе Лидия, поруменяла от усмивки. Подмишница стискаше алуминиева патерица. Вървеше като Честър, приятелят на Маршал Дилън.

Морис! — изчурулика тя. Влачеше я съседката Ема Роган, почти толкова разтреперана, колкото и жена му.

Съвсем объркан, мистър Денкър изтърва вилицата си. Той изруга меко под нос и вдигна вилицата с погнуса.

— Това е ЧУДЕСНО! — Лидия едва не се разлая от възбуда. — Обадих се на Ема и я помолих да дойдем тази вечер вместо утре. Вече имах патерица. Ема, рекох, ако не мога да разделя с Морис неговата агония, каква съпруга съм му аз? Това бяха думите ми, нали, Ема?

Ема Роган, която много добре помнеше, че нейното коли е причинило част от неприятностите, кимна с готовност.

— Обадих се в болницата — продължи Лидия, като разкопча палтото си и се намести за едно много дълго посещение — и те ми казаха, че времето за посещение е минало, но в моя случай ще направят изключение, освен ако не безпокоим много мистър Денкър. Нали не ви безпокоим, мистър Денкър?

— Не, скъпа госпожо — каза безропотно мистър Денкър.

— Седни, Ема, вземи стола на мистър Денкър, той не го използва. Хайде, Морис, стига си ял този сладолед, изцапал си се целият като бебе. Няма значение, ще те вдигнем на крака за нула време. Аз ще те нахраня. Гу-гу, га-га. Отвори устата… за зъбите, за венците… да се приготви стомаха, хоп — и готово! Не, не казвай нищо, мама знае най-добре. Погледни го, Ема, няма нито косъм на главата си и аз си мислех, че никога няма да проходи. Това е божията милост. Казах му, че стълбата е нестабилна. Морис, рекох, слез от там, преди да…

Тя му напъха сладоледа в устата, побъбри около час и когато си тръгна, тропайки демонстративно с патерицата, хваната за другата ръка от Ема, последните неща в главата на Морис Хайзел бяха мисълта за готвено агнешко и ехото на гласове от далечни години. Той беше изтощен. Да речеш, че денят е бил претрупан, щеше да е съвсем меко казано. Морис заспа мъртвешки сън.

 

 

Събуди се между три и четири часа сутринта с вик, замръзнал на върха на устните.

Сега вече знаеше. Знаеше точно къде и кога се е запознал с човека на съседното легло. Само че тогава името му не беше Денкър. О, не, не беше.

Събуди се от най-чудовищния кошмар през целия си живот. Някой им даде на двамата с Лидия маймунската лапа и те пожелаха пари. После бяха в една стая с момче от „Уестърн Юниън“, облечено в униформа на хитлеристката младеж. То подаде на Морис телеграма, на която пишеше: СЪС СЪЖАЛЕНИЕ СЪОБЩАВАМ ДВЕТЕ ДЪЩЕРИ МЪРТВИ ТОЧКА КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР ПАТИН ТОЧКА НАЙ-ДЪЛБОКИ СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ ОТНОСНО ТОВА КРАЙНО РЕШЕНИЕ ТОЧКА СЛЕДВА ПИСМО НА КОМЕНДАНТА ТОЧКА ЩЕ КАЖЕТЕ ЛИ ВСИЧКО БЕЗ ДА ПРОПУСНЕТЕ НИЩО ТОЧКА МОЛЯ ПРИЕМЕТЕ НАШИЯ ЧЕК ЗА СТО РАЙХСМАРКИ НА ДЕПОЗИТ ВЪВ ВАШАТА БАНКА УТРЕ ТОЧКА ПОДПИС АДОЛФ ХИТЛЕР КАНЦЛЕР.

Лидия нададе страхотен писък и макар че никога не беше виждала дъщерите на Морис, тя вдигна високо маймунската лапа й поиска да се върнат живи. Стаята потъна в мрак. Внезапно отвън се чуха провлечени несигурни стъпки. В тъмното Морис лазеше на четири крака, когато изведнъж замириса на дим, газ и смърт. Той търсеше лапата. Оставаше едно желание. Ако успееше да намери лапата, щеше да прекрати този убийствен кошмар. Щеше да си спести погледа към дъщерите си, измършавели като бостански плашила, към очите им, дълбоки като рани, и към номерата, жигосани върху стопената им плът.

Почукване на вратата.

В кошмара търсенето на лапата стана още по-трескаво, ала безплодно. Струваше му се, че се проточи с години. Сетне вратата зад него се отвори с трясък. Не, помисли той. Не искам да гледам. Ще затворя очи. Да изтекат, ако погледна, но аз няма да го сторя.

Ала той погледна. Трябваше да погледне. В съня сякаш огромни ръце сграбчиха главата му и я въртяха на всички страни.

На прага не стояха дъщерите му, там стърчеше Денкър. Много по-младият Денкър носеше нацистка есесовска униформа, фуражка с мъртвешка глава, леко накривена на една страна. Копчетата му лъщяха безсърдечно, ботушите светеха с убийствен блясък.

С двете си ръце обхващаше огромна къкреща тенджера с готвено агнешко.

И Денкър от съня, със своята мрачна, мазна усмивка, каза: Трябва да седнеш и да ни разкажеш всичко, като приятел на приятел, а? Чухме, че е откраднато злато. Че се укрива тютюн. Че Шнайбел не е получил хранително отравяне преди два дни, а стъклен памук във вечерята си. Не оскърбявай нашата интелигентност с приказки, че не знаеш нищо. Ти знаеш ВСИЧКО. Кажи го. Не пропускай нищо.

И в здрача, където миришеше до полуда на готвено, той им каза всичко. Стомахът му — малък сив камък, сега се превърна в кръвожаден тигър. Думите сами се лееха от устните му. Те изригваха от него в безсмислена проповед на лунатизъм, истина и лицемерие, смесени в едно.

Бродин беше скътал венчалната халка на майка си под торбичката на тестисите си!

(„трябва да седнеш“) Ласло и Херман Дорски си шушукаха да нападнат охранителна кула номер три!

(„и ни разкажи подробно!“)

Съпругът на Рашел Таненбаум имаше тютюн, той даде част от него на пазача, който дебнеше Цайкерт и беше наречен Гълтач на сополи, защото си чоплеше носа и после си бъркаше в устата. Таненбаум пусна тютюн на Гълтача на сополи, за да не вземе бисерните обеци на жена му!

(о това няма смисъл изобщо няма смисъл ти смесваш две различни истории мисля, но това е много добре почти много добре ние едва ли щяхме да те оставим да смесиш две истории отколкото да пропуснеш напълно една не пропускай НИЩО!)

Има човек, който отговаряше на името на мъртвия си син, за да получава двойна порция.

(кажи ни името му)

Не зная името му, но мога да ви го посоча моля ви се мога да ви го посоча ще го посоча ще го посоча ще го посоча ще

(кажи ни всичко което знаеш)

го посоча ще го посоча ще го посоча ще го посоча ще

И той дойде в съзнание с вик в гърлото, който гореше като огън.

Треперейки необуздано, той погледна спящата фигура на другото легло. Хвана се, че разглежда само сбръчканата хлътнала уста. Стар беззъб тигър. Древен и порочен слон — самец с един счупен и един загнил бивник, загубен във вдлъбнатината. Изкуфяло чудовище.

— О, боже! — прошепна Морис Хайзел. Гласът му беше изтънял и слаб, само той можеше да го чуе. Сълзи се търколиха към ушите му. — О, мили боже, човекът, който уби жена ми и дъщерите ми, спи в една стая с мен, боже, сега той е тук, при мен, в тази стая.

Сълзите зачестиха — това бяха сълзи на гняв и ужас, парещи, горчиви.

Той трепереше и чакаше утрото, а утрото се бавеше цяла вечност.