Стивън Кинг
Способен ученик (23) (Лятото на покварата)

23

Сънят на Дюсандър беше тежък, той лежеше в окопа на кошмарите.

Те събориха оградата. Бяха хиляди, може би милиони. Наизскачаха от джунглата и се хвърлиха срещу бодливата електрическа тел, сега това беше началото на зловещия им щурм срещу лагера. Някои от жиците бяха прекъснати и се навиваха на руло върху отъпканата пръст на парадния плац, пръскайки сини искри. А те нямаха край, нямаха край. Фюрерът беше луд, както казваше Ромел, и ако наистина мислеше, ако изобщо някога е мислил, проблемът можеше да се реши. Те бяха милиарди и изпълваха вселената. И всички го преследваха.

— Старче! Събуди се, старче! Дюсандър! Събуди се, старче, събуди се!

Отначало помисли, че гласът иде от кошмара.

Говореха на немски, това му се стори като част от съня. Затова гласът беше така ужасен, разбира се. Ако се събудеше, щеше да се спаси, и той заплува напред…

Човекът седеше до леглото му на стол, обърнат с облегалката напред. Съвсем истински човек.

— Събуди се, старче — викаше посетителят.

Беше млад, не повече от трийсетгодишен. Зад плоските очила със стоманени рамки гледаха тъмни и внимателни очи. Кестенявата му коса беше дълга, носеше пуловер с висока яка и за миг Дюсандър помисли, че това е преоблечено момче. Ала това не беше момче, облякло много старомоден син костюм, прекалено дебел за калифорнийския климат. На ревера на костюма имаше малка сребърна игла. Сребро — металът, с който се убива вампири и върколаци! Това беше еврейската звезда.

— На мен ли говорите? — попита Дюсандър на немски.

— Че на кого? Вашият съсед си отиде.

— Хайзел?

— Да. Отиде си вчера. Събудихте ли се?

— Разбира се. Но вие очевидно ме бъркате с някой друг. Казвам се Артър Денкър. Сигурно бъркате стаята.

— Името ми е Вайскопф. А вашето е Курт Дюсандър.

Дюсандър се опита да оближе устни, но не успя. Изглеждаше много вероятно това да е част от кошмара, един нов вариант, нищо друго. Доведи ми някой пияница и ми дай нож за пържоли, Мистър Еврейска Звезда, ще го издухам като дим.

— Не познавам Дюсандър — каза той на младия мъж. — Не ви разбирам. Може ли да позвъня на сестрата?

— Разбирате — рече Вайскопф. Той леко се премести и отметна от челото си кичур коса. Прозаичността на този жест разпръсна и последната надежда на Дюсандър.

— Хайзел — произнесе Вайскопф и посочи празното легло.

— Хайзел, Дюсандър, Вайскопф — тези имена не ми говорят нищо.

— Хайзел падна от стълба, когато си слагаше новата водосточна тръба на къщата — обясни Вайскопф. — Счупи си гръбнака. Може би никога няма да ходи. Нещастник. Но това не беше единствената трагедия в живота му. Той е бил концлагерист в Патин, там е загубил жена си и двете си дъщери. Патин, където командвахте вие.

— Мисля, че сте луд — каза Дюсандър. — Името ми е Артър Денкър. Дойдох в тази страна след смъртта на жена ми. Преди това бях…

— Спестете ми тези приказки — рече Вайскопф и вдигна ръка. — Той не е забравил вашето лице. Това лице.

Вайскопф тикна една снимка в лицето на Дюсандър като илюзионист, който прави фокус. Беше една от онези, които момчето му показа преди години: младият Дюсандър с небрежно накривена есесовска фуражка зад бюрото си.

Дюсандър започна бавно, вече на английски, като произнасяше внимателно думите.

— През войната бях заводски механик. Отговарях за производството на разпределителния вал и двигателите на бронираните коли и танковете. По-късно участвах в разработването на танка „Тигър“. Моята запасна част беше свикана по време на битката за Берлин и се бих достойно, макар и за малко. След войната работих в Есен, в Меншлеровите моторни заводи докато…

— … докато трябваше да бягате в Южна Америка. С вашето злато, претопено от еврейски зъби, с вашето сребро, претопено от еврейски накити и с номера на вашата сметка в швейцарска банка. Знаете ли, мистър Хайзел се върна вкъщи щастлив. Е, имал и лоши моменти, когато се събудил в тъмното и разбрал с кого дели стаята. Сега е по-добре. Той вярва, че бог му е отредил върховната привилегия да си счупи гръбнака, за да стане оръдие за залавяне на един от най-големите касапи, които някога са живели.

Дюсандър отговори бавно, произнасяйки думите внимателно.

— През войната бях заводски механик…

— Я зарежете това. Документите ви няма да издържат сериозна проверка. Зная това, вие също. Ние ви открихме.

— Отговарях за производството на…

— На трупове. Както и да е, преди нова година ще бъдете в Тел Авив. Този път властите си сътрудничат с нас, Дюсандър. Американците искат да бъдем щастливи и ти си едно от нещата, които ни правят щастливи.

— … разпределителен вал и двигатели за бронирани коли и танкове. По-късно участвах в разработката на танка „Тигър“.

— Ставате досаден. Защо го усуквате?

— Моята запасна част беше свикана…

— Добре, тогава. Ще ме видите пак. Скоро.

Вайскопф стана и излезе от стаята. За миг сянката му се мярна на стената и също изчезна. Дюсандър затвори очи. Мислеше дали Вайскопф казва истината за сътрудничеството с американците. Преди три години, когато Америка имаше трудности с нефта, той нямаше да повярва на това. Ала сегашните катаклизми в Иран можеха да затвърдят американската подкрепа за Израел. Това беше възможно. Имаше ли значение? По един или друг начин, законно или незаконно, Вайскопф и неговите колеги щяха да го хванат.

С нацистите те бяха безкомпромисни, а станеше ли дума за лагери, те ставаха лунатици.

Разтрепера се целият. Но той знаеше какво да направи сега.