Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (8)

Глава 7

Върнах се няколко години назад да разкажа за чичо си Тиберий, но проследявайки цялата история до момента на осиновяването му от Август, избързах малко в собствения си разказ. Ще се опитам да отделя следващите няколко глави само за събитията, случили се между деветата и шестнадесетата ми година. А те се отнасят предимно до годежите и женитбите на нас, младите благородници. Германик пръв стигна до пълнолетие — навърши четиринадесет на тридесети септември, но влизането в пълнолетие всякога се празнуваше през месец март. Според обичая, той излезе от дома ни на Палатинския хълм в ранното утро, обкичен с гирлянди и за последен път облечен в обточената с червено юношеска дреха. Тълпи от деца тичаха напред, пееха и разпръсваха цветя, край него крачеше ескорт от приятелите му, а след тях следваше огромна тълпа от граждани, подредени по ранг. Процесията се спусна бавно по хълма. Тя спряла на Пазарния площад, където Германик бил поздравен с бурни възгласи. Той отвърнал на поздравленията с кратка реч. Най-сетне процесията поела нагоре по Капитолийския хълм. При Капитолия Август и Ливия го очаквали, за да го поздравят, а той принесъл в жертва бял бик в храма на Юпитер Капитолийски Гръмовержец и за пръв път облякъл своята мъжка бяла тога. За мое голямо разочарование не ми разрешиха да отида. Пътят бе прекалено измерителен за мене, а да ме носят на носилка, щеше да направи лошо впечатление. От всички тези церемонии единствената, на която присъствувах, беше, когато при завръщането си той поднесе юношеските си одежди на домашните богове; както и на хвърлянето на сладкишите и дребните монети на тълпата от стъпалата на къщата. (1 г. пр.н.е.)

Година след това той се ожени. Август правеше всичко, което бе по силите му, по законодателен път да поощрява браковете между семействата на благородниците. Империята беше огромна и се нуждаеше от много повече висши администратори и висши военни, отколкото и благородниците, и знатните фамилии бяха в състояние да й доставят, въпреки че редовете им неспирно се попълваха с хора от народа. А когато някои благородници се оплакваха от простотията на тези пришълци. Август им отвръщаше сепнато, че се опитвал да подбира най-доброто от тях. Средството срещу това било в собствените им ръце, казваше той: всеки мъж и всяка жена от благороден произход трябвало да се женят млади и да създават колкото може по-голямо семейство. Постоянното намаляване на ражданията и браковете сред управляващата класа се бе превърнало в някаква мания за Август. Веднъж, когато благородното съсловие на конниците, от което се избираха сенатори, се оплака от строгостта на законите му срещу неженените мъже, той свика цялото съсловие на Пазарния площад, за да го поучава. Когато всички се събраха, раздели ги на две — на женени и неженени. Неженените образуваха група, далеч по-голяма от тази на женените, и той се обърна с различни думи към всяка от групите. Думите му към неженените бяха много гневни, нарече ги скотове и разбойници и още убийци на своето потомство. По онова време Август бе вече възрастен човек, сприхав и чудат като всеки старец, който цял живот е стоял начело на управлението. Запита ги да не се мислят за девици-весталки. Весталката поне спяла сама — нещо, което не можело да се каже за тях. Ще благоволят ли, ако обичат, да му обяснят защо, вместо да споделят леглата си с почтени жени от тяхната класа, които да зачеват здрави деца от тях, те пропиляват цялата си мъжка сила по нечистоплътни робини и долни гръко-азиатски проститутки? А пък ако трябвало да вярва на онова, което чувал, партньори на нощните им любовни игри били по-често някои от ония същества с отвратителни прояви, които той не смеел дори да назове, защото в такъв случай официалното признание за съществуването им в града можело да се приеме като благосклонно опрощение. Да имал правото, той щял да заповяда всеки мъж, който страни от обществените си задължения и в същото време води развратен живот, да подлежи на същите ония ужасни наказания, предвидени за весталките, престъпили своите клетви — да бъде жив заровен.

Докато към нас, женените — защото по онова време аз вече бях сред тях, — той отправи най-хвалебствени думи, разпервайки ръце като за прегръдка:

— Вие сте само малцина сред огромното мнозинство в този град. Вие сте много по-малобройни от ближните ви отсреща, които не желаят да изпълнят ни едно от природните си задължения към обществото. И тъкмо затова аз още повече ви възхвалявам и съм ви двойно благодарен, че се показвате послушни на моите желания и правите всичко по силите си за населяването на държавата. Само с живот, живян както го живеете, Рим в бъдеще ще се превърне във велика нация. В началото бяхме само шепа хора, както знаете, но едва когато започнахме да се женим и да създаваме деца, тогава чак започнахме да си съперничим със съседните държави не само по мъжеството на нашите граждани, но и по мнозинството на нашето население. Никога не бива да забравяме това. Ние трябва да вградим тленната част от нашата природа в безкрайния низ на идните поколения, подобно факлоносци в състезание, тъй че един чрез другиго да обезсмъртим онази част от нашата природа, която ни дели от божественото щастие. Само по тази причина първият и най-велик бог, който ни е създал, раздели човешката раса на две: той сътвори половината мъже и половината жени, вложи в тези половини взаимно желание една към друга и стори сношенията им плодотворни, та с непресекващото пресъздаване да може в известен смисъл да превърне смъртните — в безсмъртни. Вярно, легендата разказва, че едни от боговете са мъже, а други — жени, и че всички те са обвързани, чрез полови връзки, с роднинство и родителство. Ето виждате, дори и сред тези създания, които наистина не се нуждаят от подобни средства, бракът и създаването на потомство са благословени като благородна проява.

Искаше ми се да се изсмея не само защото ме възхваляваха за нещо, което ми беше наложено против волята ми — след малко ще разкажа за Ургуланила, за която бях женен по онова време, — но защото цялата история изобщо беше истински фарс. Какъв смисъл имаше Август да се обръща към нас с подобни думи, когато знаеше много добре, че не мъжете „страняха“, както се изрази той, а жените? Да беше ги събрал тях, по-вероятно беше да се разберат, стига да им поговореше както трябва.

Чух веднъж как две от прислужничките на майка ми обсъждаха съвременния брак от гледна точка на жената от знатен род. Какво печели тя от брака? — питаха се те. Моралът вече е толкова разпасан, че никой не гледа на брака сериозно. Наистина неколцина старомодни мъже все още държат на него дотолкова, че да не приемат децата от приятелите или от домашните слуги за свои, а и някои старомодни жени уважават чувствата на съпрузите си дотолкова, че внимават да не забременеят от другиго освен от тях. Но по правило всяка по-хубава жена днес би могла да легне с всеки мъж, когото си хареса. А когато се омъжи и после съпругът й омръзне, както става обикновено, и пожелае другиго някого, с когото да се забавлява, тогава пък ще трябва да се съобразява с гордостта и ревността на собствения си съпруг. Освен това и материално не е по-добре след женитбата си. Зестрата й преминава в ръцете на съпруга или на свекъра като глава на семейството, ако случайно още е жив; а всеки знае, че съпругът или свекърът са хора, с които много по-трудно се оправяш, отколкото с един баща или пък голям брат, чиито слабости отдавна си изучила. Да си омъжена, не значи друго освен вбесяващи домакински отговорности. А колкото до децата, тях кой ги иска? Те объркват и здравето, и забавленията на жената за цели месеци, преди да се родят, и макар че още щом ги роди, ги дава на дойка, трябва й време, за да се съвземе от ужасните мъки по раждането, а на всичкото отгоре най-често след второто дете от фигурата й не остава нищо. Да вземем например хубавата Юлия — как само се обезобрази; и то защо? — да задоволява копнежа на Август за наследници. И още: може ли да опазиш съпруга на жената, ако тя го обича, от чуждите жени по време на бременността й? Да не говорим за това, че той не обръща почти никакво внимание на детето си, когато се роди. И най-накрая, сякаш всичко туй не стига, днешните дойки са толкова небрежни, че децата често умират. Слава на боговете: тези гръцки лекари поне са достатъчно сръчни, та ако нещата не са чак толкова напреднали, освобождават жената от нежеланото дете за два-три дни и всичко се урежда както трябва. Е, разбира се, някои жени, дори много модерни жени, изпитват старомодния копнеж за деца, но те винаги могат да купят дете за осиновяване в семейството на съпруга си от някой човек с приличен произход, притиснат от своите кредитори.

Август даде правото на членовете на благородното съсловие на конниците да се женят за жени от народа, дори и за освободени робини, но и туй не оправи нещата. Конникът, ако въобще се ожени, се женеше за богата зестра, не за някакви си деца и любов; пък на всичко отгоре каква ли партия е една освободена робиня? Конниците, особено новоприетите в съсловието, много държаха да се женят само за свои равни.

Сред семействата от древното благородничество затрудненията бяха още по-големи. Там не само изборът на жени от съответния ранг бе по-оскъден, но и сватбените церемонии бяха по-строги. Жената бе много по-подчинена на властта на главата на семейството, в което влизаше. Всяка разумна жена се позамисляше, преди да се обвърже с подобен договор, от който единственият изход беше разводът; а след развода бе почти невъзможно да си възвърне имуществото, което бе донесла като зестра. В другите, по-обикновени родове обаче жената можеше да се омъжи законно и въпреки това да си остане независима, с право на контрол над собственото си имущество — ако предварително поставеше условието три нощи от годината да преспива извън дома на своя съпруг; като това го лишаваше от правата му над нея като робиня до живот. Жените предпочитаха тази форма на брак по очевидни причини — същите, поради които съпрузите им я ненавиждаха. Тя започна да се прилага отначало сред най-простите семейства града, но си проправи път нагоре и скоро се превърна в правило за всички освен за най-древните благородни фамилии. При тях причините бяха от религиозен характер. От тези фамилии се избираха държавните жреци, а по религиозните закони жрецът трябва да е женен мъж, женен по най-строгите правила, и син също от такъв брак. С течение на времето ставаше все по-трудно да се намират подходящи кандидати за жречески сан. Когато се стигна дотам, че в жреческите колегии останаха много незаети места и нещо вече трябваше да се направи, правниците намериха изход. Позволиха на жените от благороден произход, при сключване на брак по най-строгите правила, да поставят предварителното условие, че цялостното отдаване на тях самите и на имуществото им ще е като „посегателство върху свещени обекти“ и че във всичко останало те ще се радват на предимствата на свободния брак.

Но това стана по-късно. Междувременно най-доброто, което Август бе в състояние да стори освен законните наказания над ергените и бездетните семейни мъже, беше да упражни натиск над домовладиките на родовете да женят младите (с наставления да се множат и плодят), докато са все още твърде невръстни, не разбират в какво ги въвличат и не могат да сторят друго, освен да се подчинят безусловно. Като пример за подражание всички ние, издънките от фамилиите на Ливия и Август, бяхме сгодени и оженени в най-ранната възможна възраст. Ще ви прозвучи странно, но на петдесет и четири години Август вече беше пра дядо и прапрадядо, преди да почине на седемдесет и шест; а пък Юлия, в резултат и на втория си брак, имаше внучка за омъжване, преди самата тя да бе преминала възрастта за раждане на деца. Така поколенията някак си се застъпваха едно друго и родословното дърво на императорското семейство можеше да си съперничи с родословието на Олимп. Това се дължеше не само на постоянните осиновявания и женитби между сродници с по-близко родство, отколкото го позволяваха религиозните обичаи — защото междувременно императорската фамилия вече се беше издигнала над рамките на закона, — но и защото, щом някой умреше, вдовицата му биваше омъжвана веднага, и то в същия тесен роднински кръг. Сега ще се опитам да изясня въпроса колкото може по-накратко.

Споменах вече за децата на Юлия, главните наследници на Август, след като Юлия бе пратена в изгнание и заличена от завещанието му, а именно тримата й синове: Гай, Луций и Постум, както и двете й дъщери: Юлия и Агрипина. По-младите членове от фамилията на Ливия бяха синът на Тиберий, Кастор, и тримата му братовчеди, а именно брат ми Германик, сестра ми Ливила и аз самият. Не бива да забравям и внучката на Юлия — защото поради липса на подходящ съпруг от фамилията на Ливия, Юлила се бе омъжила за един богат сенатор, наречен Емилий (неин пръв братовчед от предишен брак на Скрибония) и му бе родила дъщеря Емилия. Бракът на Юлила бе нещастен, защото Ливия се дразнеше, че една внучка на Август се е омъжила за другиго, а не за някого от нейните внуци; но както скоро ще видите, ядът й скоро премина; междувременно Германик се ожени за Агрипина, хубаво и добродетелно момиче, което той отдавна харесваше. Гай се ожени за сестра ми Ливила, но скоро след това умря, без да остави деца. Луций, който бе сгоден за Емилия, но още не се бяха оженили, бе вече мъртъв.

При смъртта на Луций възникна въпросът за подходящ съпруг на Емилия. Август подозираше, че Ливия възнамерява да даде за съпруг на Емилия не другиго, а мен самия, но той обичаше детето и не можеше да понесе мисълта тя да се омъжи за такова болнаво същество. И реши да се противопостави на този съюз: поне веднъж, изглежда, си бе казал той, Ливия няма да постигне своето. Случило се наскоро след смъртта на Луций Август да обядва с Медулин, един от най-старите му пълководци, който водеше произхода си от диктатора Камил. Медулин му казал усмихнат, когато винените купи били изпразнени на няколко пъти, че имал една внучка, която много обичал. Тя внезапно показала удивителен напредък в литературните си занимания и доколкото разбрал, за това трябвало да се благодари само на един млад роднина на високопоставения му гост.

Август се учудил.

— Кой ли може да бъде? За пръв път чувам. Какво става? Някакъв любовен роман с литературна подправка, така ли?

— Да, нещо такова — казал засмяно Медулин. — И аз разговарях с младежа и въпреки физическите му несъвършенства и недостатъци много го харесах. Той е с открит и благороден характер и ми прави отлично впечатление като млад учен.

Август запитал, невярващ на ушите си:

— Какво? Нима ми говориш за младия Тиберий Клавдий?

— Да, точно за него — отвърнал Медулин.

Лицето на Август се озарило от внезапно решение и той попитал дори по-бързо, отколкото позволявало приличието:

— Слушай, Медулин, стари приятелю, ще имаш ли нещо против него като съпруг за твоята внучка? Ако склониш за този брак, ще го уредя с най-голяма радост. Сега по право глава на семейството е младият Германик, но по въпроси като този той се съветва с по-възрастните. Да ти кажа, не всяко момиче може да превъзмогне физическото си отвращение към такъв един нещастен, глух, заекващ инвалид и Ливия и аз с право изпитвахме угризения да го сгодим за която и да било. Но ако внучката ти по своя собствена свободна воля…

Медулин отговорил:

— Детето само ми заговори за подобен брак и много внимателно прецени нещата. Каза ми, че младият Тиберий Клавдий е скромен и почтен и добросърдечен; и че недъгът му не ще му позволи да отиде на война и да бъде убит…

— Нито пък да тича подир други жени — засмял се Август.

— И че е глух само с едното ухо, а що се отнася до общото му здраве…

— Изглежда, малката хитруша е подразбрала, че той не е сакат в оная част на тялото, която най-много интересува жените, а? Да, та той би могъл да създаде от нея съвсем здрави деца! От моя стар, куц жребец Буцефал са се пръкнали повече победители на състезанията с колесници, отколкото от който да било другиго кон в Рим. Не, шегата настрана, Медулин, твоят дом е много уважаван, родът на жена ми ще се гордее, ако се сродите чрез женитба. Наистина ли одобряваш тази връзка?

Медулин заявил, че момичето можело да сключи много по-подходящ от този брак; да не говорим пък за неочакваната чест да се сродят чрез женитба със самия баща на отечеството.

Нека кажа, че Медулина, внучката, беше първата ми любов; не вярвам на света да е имало дете, по-хубаво от нея. Срещнах я в един летен следобед в градината на Салустий — завел ме беше Сулпиций, защото Атенодор бе нещо неразположен. Дъщерята на Сулпиций беше омъжена за чичото на Медулина, Фурий Камил, отличен войник, който след шест години стана консул. Първата ни среща беше за мен голяма изненада: не само заради хубостта й, но и от внезапната й поява, защото тя изникна откъм глухото ми ухо, докато четях някаква книга, и като вдигнах очи, стоеше наведена над мен и се присмиваше на пълния ми захлас. Беше стройна, с гъсти черни коси, бяла кожа и виолетови очи, а движенията й бяха бързи и изящни.

— Как се казваш? — запита тя приятелски.

— Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик.

— О, богове, колко имена! Аз съм само Медулина Камила. На колко си години?

— Тринадесет — отвърнах, овладявайки заекването.

— Аз пък нямам още единайсет, но се обзалагам, че ще те надбягам ей до оня кедър и обратно.

— Да не си шампионка по бягане?

— Мога да надбягам всяко римско момиче, дори и по-големите си братя.

— Е, страхувам се, че печелиш поради липса на противник. Аз не мога да тичам — сакат съм.

— О, горкичкият. А как тогава стигна дотук? С накуцване ли?

— Не, Камила, в носилка, като мързелив старец.

— Защо ме наричаш с второто ми име?

— Защото повече ти подхожда.

— А ти откъде знаеш, умнико?

— Защото у етруските с думата „Камила“ се наричат младите жрици-ловджийки, обречени на Диана. Момиче с името Камила просто е длъжно да бъде шампион по бягане.

— Това ми харесва. Не съм го знаела преди. Сега ще накарам приятелите си да ми викат Камила.

— А ти пък ме наричай Клавдий, чу ли? Това е подходящото ми име. Означава сакат човек. Вкъщи обикновено ми викат Тиберий, а то е съвсем неподходящо, защото Тибър тече бързо.

Тя се засмя.

— Добре, Клавдий, кажи тогава, какво правиш по цял ден като не можеш да тичаш с другите момчета?

— Чета много и пиша. Тази година съм прочел десетки книги, а още сме юни. Тая тук е на гръцки.

— А аз още не знам да го чета. Знам само азбуката. Дядо много ми се сърди — баща нямам — и казва, че съм била мързелива. Естествено разбирам, като говорят на гръцки: когато сме на масата, говорим само на гръцки, а и когато има гости — също. За какво се разправя в книгата ти?

— Това е част от историята на Тукидид. Пасажът тук е за някакъв политик, един табак^[1], наречен Клеон, който започнал да критикува стратезите, които обсаждали спартанците на някакъв остров. Разправял, че не си гледали работата както трябва и че ако той бил на тяхно място, щял да плени цялата спартанска армия и да я докара в Атина само за двадесет дни. На атиняните тъй им дошло до гуша от тези негови приказки, че наистина го назначили за командир на войските.

— Странна идея. Е, и какво станало после?

— Удържал обещанието си. Избрал си един добър началник-щаб и му заръчал да се бие както намери за добре, стига само да спечели битката, а оня човек си знаел работата; тъй че за двадесет дни Клеон докарал в Атина сто и двадесет спартанци от най-първа класа.

Камила рече:

— Чувала съм чичо ми Фурий да казва, че най-умният водач е оня, който си избира умни хора да мислят вместо него. — А сетне додаде: — Ти сигурно си вече много умен, Клавдий.

— Всички ме смятат за пълен глупак и колкото повече чета, толкова по-голям глупак ме смятат.

— Аз пък мисля, че си много разумен. Така добре умееш да разказваш.

— Но аз заеквам. И езикът ми е клавдиевски.

— Може да е само от нерви. Ти не познаваш много момичета, рали?

— Не — отвърнах й, — а ти си първата срещната, която не ми се е подиграла. Дали не можем да се виждаме от време на време, Камила? Ти не би могла да ме научиш да бягам, но аз мога да те науча да четеш гръцки. Би ли желала?

— О, с голямо удоволствие. Но ще ме учиш ли от интересни книги?

— От която поискаш. Обичаш ли историята?

— Май че най обичам поезията; в историята има толкова имена и дати за помнене. По-голямата ми сестра е луда по любовните стихове на Партений. Ти чел ли си ги?

— Някои, но не ги харесвам. Много са изкуствени. А пък аз обичам истински книги.

— И аз. Но кажи, има ли гръцки любовни стихове, които да не са изкуствени?

— Например Теокрит. Много ми харесва. Накарай леля си да те доведе тука утре по същото време, аз ще донеса Теокрит и веднага почваме.

— Наистина ли не е отегчителен?

— Не, много е добър.

Подир това се срещахме в градината почти всеки ден и седнали на сянка, четяхме Теокрит и разговаряхме. Накарах Сулпиций да обещае никому да не казва за това — страхувах се, че щом Ливия научи, ще ми забрани да идвам. Камила каза един ден, че съм бил най-милото момче, което познавала, и че ме харесвала повече от всичките приятели на брат си. Тогава и аз й признах колко я харесвам, това я зарадва и срамежливо се целунахме. Запита ме дали има някаква възможност да се оженим. Дядо й, каза ми, бил готов да стори всичко за нея и щяла да го доведе някой ден в градината, да се запознаем; но дали баща ми ще се съгласи? Когато й обясних, че нямам баща и че всичко зависи от Август и Ливия, тя се разстрои. Дотогава не бяхме говорили много за семействата си. Беше чувала само лоши неща за Ливия, но аз я успокоих: възможно бе да склони, защото тъй ме ненавиждаше, че й бе все едно какво върша, стига да не я злепостави.

Медулин беше едър, достолепен старец и обичаше историята, а това улесни разговора. Навремето бил старшият офицер при баща ми в първия му поход и знаеше за него много анекдоти, някои от които с благодарност записах за моята биография. Веднъж заговорихме за прадядото на Камила, Камил, и когато Медулин ме запита коя от постъпките на Камил най ме възхищава, аз казах:

— Оня случай, когато учителят-предател от Фалерия подмамил учениците си и ги завел в Рим, обяснявайки на римляните, че фалерианците ще са готови да приемат всякакви условия, само и само да им върнат децата, а пък Камил отхвърлил предложението. Накарал да съблекат учителя гол, да вържат ръцете му на гърба, а после раздал на учениците му пръчки и камшици, за да откарат с бой предателя у дома си. Чудесно, нали?

Като четях тази история, все си представях учителя като моя Катон, учениците като Постум и мене, та затова възхищението ми към Камил имаше малко объркан произход. Но Медулин остана доволен.

Когато поисках от Германик да даде съгласие за нашия брак, той склони с радост, защото вече знаеше от мен, че обичам Камила; чичо ми Тиберий също не се възпротиви; а баба ми Ливия както винаги сдържа гнева си и поздрави Август, загдето тъй бързо послушал Медулин — сигурно е бил пиян, казала му, щом се е съгласил на този брак, макар зестрата да била малка, а честта от подобно сродяване — твърде голяма за човек от семейство като неговото. От поколения насам родът на Камиловците не бе излъчвал ни един мъж с особени дарби и прояви.

Германик ми съобщи, че всичко било уредено и че годежната церемония ще се състои на първия следващ щастлив ден — ние, римляните, сме много суеверни по отношение на дните; никому не би минало и през ум например да влезе в сражение, да се ожени или да си купи къща на 16 юли, деня на кръвопролитната битка край брега на река Алия по времето на Камил. Не можех да повярвам на щастието си. Освен това страх ме беше да не ме оженят за Емилия, злобно и предвзето момиченце, което подражаваше на сестра ми Ливила, дразнеше ме и ми се присмиваше всякога, щом ни дойдеше на гости, а това ставаше твърде често. Ливия настояваше годежният обред да бъде в съвсем тесен кръг, защото била уверена, че непременно ще стана за смях, ако се съберат повече хора. Предпочитах го и аз, защото мразех церемониите. Щяха да присъствуват само необходимите свидетели, нямаше да има тържество, само обичайното ритуално жертвоприношение на един овен, чиито вътрешности щяха след това да се огледат, за да се види дали знаменията са благоприятни. Те естествено щяха да бъдат такива; Август, в ролята си на жрец, от уважение към Ливия щеше да се погрижи за това. Сетне трябваше да се подпише договор за следващата церемония, която щеше да се състои веднага щом влезех в пълнолетие, както и уговорките за зестрата. Камила и аз щяхме да се хванем за ръце, да се целунем, после аз щях да й дам златен пръстен и тя щеше да се върне в дома на дядо си — незабележимо, както бе дошла, без свита от пеещи придружители. (З г. от н.е.)

Дори и сега още ме боли, като пиша за оня ден. Стоях, много развълнуван, с венец на главата и чиста тога и чаках, застанал до Германик край семейния олтар, появата на Камила. Тя закъсня. Закъсня страшно много. Свидетелите загубиха търпение и започнаха да мърморят против невъзпитанието на стария Медулин, който ги карал да чакат в случай, тържествен като този. Най-сетне вратарят въведе чичото на Камила, Фурий; той влезе: пребледнял като вар, в траурни одежди. След кратката поздравителна реч и извинителните думи към Август и останалите за закъснението и злополучната си поява, той каза:

— Голямо зло ни сполетя. Племенницата ми е мъртва.

— Мъртва! — извика Август. — Шегуваш ли се? Та едва преди половин час ни известиха, че е потеглила насам.

— Умря от отрова. Пред вратата се беше събрала тълпа, както става в случаите, като чуят, че девойка тръгва за годеж. Щом племенницата ми излезе, жените радостно се втурнаха към нея. Тя тихо изписка, сякаш някой я бе настъпил, но не обърнахме внимание, и влезе в носилката. Още не бяхме изминали нашата улица, когато жена ми Сулпиция, която я придружаваше, я видяла да пребледнява и я попитала дали не се страхува. „О, лельо — казала Камила, — онази жена ме промуши с игла по ръката и сега ми призлява.“ Това били последните й думи, приятели. Умря след няколко минути. Изтичах тук веднага щом се преоблякох.

Избухнах в сълзи и се разхълцах истерично. Мама силно се разгневи от недостойното ми държане и нареди на един от слугите да ме отведе в моята стая; останах там дълги дни, обхванат от нервна треска, без храна и без сън. Ако не бяха успокоителните думи на милия ми Постум, сигурно щях да полудея. Убийцата така и не намериха и никой не успя да обясни защо го е направила. След няколко дни Ливия съобщила на Август, че според сведенията, които й се стрували достоверни, сред жените от тълпата била и някаква гръцка девойка, която се смятала — без съмнение неоснователно — озлочестена от чичото на Камила и, изглежда, решила да си отмъсти по този чудовищен начин.

Когато подобрях или по-скоро — когато възвърнах предишното си полуболнаво състояние, Ливия се оплакала на Август, че смъртта на младата Медулина Камила се случила съвсем не навреме. Въпреки обяснимото нежелание на Август против един подобен брак тя се бояла, че в края на краищата сега младата Емилия просто трябвало да бъде сгодена за непоносимия й внук; всички, казвала Ливия, се чудели защо не са я сгодили за него много по-преди. И тъй, както винаги, Ливия стори каквото желаеше. Няколко седмици по-късно ме сгодиха за Емилия. Издържах церемонията достойно, защото скръбта по Камила ме бе направила съвсем безразличен. Но очите на Емилия бяха зачервени, когато се появи там, и то от сълзи на гняв, не на мъка.

Що се отнася до Постум, бедният, той пък беше влюбен в сестра ми Ливила, с която се виждаше често, защото, когато се омъжи за брат му Гай, тя отиде да живее в двореца и все още живееше там. Всички очакваха, че той ще се ожени за нея, за да поднови семейната връзка, прекъсната със смъртта на брат му. Ливила се ласкаеше от преданата му любов. Флиртуваше неспирно с него, но не го обичаше. Избраникът на сърцето й беше Кастор — жесток, безпътен хубавец, който сякаш бе създаден само за нея. Знаех за разбирателството между Ливила и Кастор, което бях открил най-случайно, и много ми бе мъчно за Постум, още повече, че Постум не познаваше отвратителния й характер, а пък аз не смеех да му кажа. Колчем Ливила, той и аз се случехме заедно, тя демонстрираше към мен дълбока обич, което трогваше Постум точно толкова, колкото дразнеше мене. Знаех си, че щом той обърне гръб, тя ще подхване отвратителното си държане. Ливия бе подочула за историйката между Ливила и Кастор и внимателно ги наблюдаваше; една нощ получила вест от свой предан слуга, че Кастор току-що прескочил през балкона в стаята на Ливила. Поставила въоръжена стража пред балкона, а сетне почукала на Ливилината врата, повиквайки я по име. След малко Ливила отворила вратата, уж била дълбоко заспала; но Ливия влязла и измъкнала Кастор иззад завесата. Поговорила си с тях съвсем открито и, както изглежда, дала им ясно да разберат, че не ще каже на Август (който непременно щеше да ги изпрати в изгнание, стига да узнаеше) само при определени условия; и че ако те наистина спазват условията й, ще уреди дори да се оженят. Наскоро след годежа ми с Емилия Ливия тъй подработи нещата пред Август, че Постум го сгодиха, за голяма негова мъка, с едно момиче на име Домиция, моя първа братовчедка по майка; а пък Кастор се ожени за Ливила. Това бе годината, в която Тиберий и Постум бяха осиновени от Август. (38 г. пр.н.е.)

Ливия смяташе Юлила и съпруга й Емилий за твърде вероятна пречка на своите замисли. Щастието й се усмихна, когато откри доказателства, че Емилий и Корнелий, внук на Помпей Велики, заговорничат да свалят Август и да разпределят длъжностите му помежду си и между неколцина още бивши консули, сред които и Тиберий, макар Тиберий да не бил питан още за мнение. Заговорът всъщност не стигна доникъде, защото още първият бивш консул, на когото Емилий и Корнелий предложили, отказал да има каквото и да било общо с това. Август не наказа ни Емилий, нито Корнелий на смърт или на заточение. Че не бяха намерили поддръжници, бе добре дошло доказателство за здравината на собствените му позиции и като ги пощади, той се закрепи още повече. Само ги призовал при себе си и ги смъмрил за тяхната глупост и неблагодарност. Корнелий паднал на колене и унизено поблагодарил за милостта му; а пък Август му отвърнал да престане да се прави на още по-голям глупак. Заявил, че той не е тиранин, за да е нужно да заговорничат срещу му, нито пък да го боготворят, загдето е оказал опрощение, присъщо само на един тиранин; бил не друго, казал, а обикновен висш държавен чиновник на Римската империя и временно бил удостоен с власт за по-правилно поддържане на реда. Очевидно Емилий го бил подвел със заблуди. Най-добрият лек за Корнелий било да го направят консул през следващата година, та да задоволял амбициите си, получавайки почести, равни на Августовите; защото в Рим нямаше по-висока длъжност от консулската. (Теоретически това беше вярно.) Емилий обаче, който беше човек горд, останал прав; Август му заявил, че като роднина по сватовство очаквал от него да се държи по-прилично, а като бивш консул — по-разумно. И го лишил от всичките му привилегии.

Комичното в цялата тази история е, че не другиго, а Ливия спечели заслугите за милосърдието на Август с твърдението, че уж го била умолявала с цялата си съпружеска нежност да пощади живота на двамата заговорници, които, казваше тя, Август бил решил да накаже за назидание на другите. Тя получи съгласието му да публикува една малка книжка, написана от нея, озаглавена „Нощен дебат за силата и благородството“, изпъстрена с намеци. Август е представен като човек, обзет от неспокойствие, разтревожен, обхванат от безсъние. Ливия мило го умолява да сподели мислите си и те заговорват по въпроса за наказанието на Емилий и Корнелий.

Август обяснява, че не желаел да ги осъди на смърт, макар да се страхувал, че тъкмо това трябвало да стори, защото, ако ги освободял, щяло да се сметне, че се страхувал от тях и тогава други можели да се изкушат да заговорничат срещу му. „Да си вечно принуден да отмъщаваш и да налагаш наказания — това е мъчително за всеки почтен човек, мила ми съпруго.“

Ливия отговаря: „Прав си, но аз искам да те посъветвам, разбира се, ако желаеш да ме изслушаш и не ме обвиниш, че съм се осмелила, макар и жена, да ти предложа нещо, което никой другиго, дори най-близкият другар, не би посмял да ти предложи.“

Август казва: „Изречи го, каквото и да е то.“

Ливия отговаря: „Ще го кажа без колебание, защото имам еднакъв дял в твоето щастие и нещастие, а докато ти си добре, и аз получавам своя равен дял от управлението; обаче случи ли се с тебе нещо лошо, да ни закрилят боговете, това ще е и моят край…“ И го съветва да им прости. „Благите думи отпращат гнева, докато гневните слова пораждат гняв дори у най-добрия: опрощението смилява и най-злото сърце, а наказанието вкаменява и най-смиреното… С това не ти казвам да опрощаваме всички престъпници без разлика: защото съществува неизлечима и вечна поквара, която е безчувствена към добротата. Човек, сгрешил по този начин, трябва да се премахва веднага, защото той е язва за държавата. Но в случая с останалите, чиито грешки, сторени умишлено или другояче, са плод на младост или невежество, или неразбиране, съветвам те: смъмри ги или ги накажи с най-лекото наказание. Затова нека опитаме, като започнем с тези двамата.“

Август я възхвалява за мъдростта й и казва, че го е убедила. Но обърнете внимание на декларацията пред света: със смъртта на Август ще свърши и управлението на Ливия, и нататък забележете фразата: „неизлечима и вечна поквара“. Баба ми Ливия беше много лукава!

След известно време Ливия заявила на Август, че замисленият брак между Емилия и мен трябвало да се отхвърли като знак на императорското недоволство от нейните родители; а пък и Август с радост се съгласи, защото Емилия горчиво му се оплаквала, че трябвало да се омъжи за мене. Сега вече Ливия не се страхуваше от Юлила, защото Август я подозираше като съучастница в кроежите на мъжа й; но след време тя щеше да си уреди напълно сметките с нея. Междувременно дошъл бе моментът да се отплати достойно на приятелката си Ургулания, жена, за която още не съм споменал, но която е един от най-неприятните образи в моята история.