Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (25)

Глава 24

Тиберий и Ливия вече изобщо не се срещаха. Ливия беше обидила Тиберий, посвещавайки една статуя на Август от името на двамата и поставяйки първо своето име. Той й отмъсти, като стори единственото нещо, което тя не успяваше дори да се престори, че може да прости — когато при него се явили посланици от Испания с молба за разрешение да вдигнат храм на него и майка му, той отказал от името на двамата. Казал на Сената, че, изглежда, в момент на слабост бил позволил един храм в Азия да бъде посветен на Сената и неговия ръководител (а именно на него самия), символизиращи общо патриархалното управление на Рим. Името на майка му също се било появило в посветителния надпис като върховна жрица на култа на Август. Но да се съгласи за обожествяването на него и на майка му, това щяло да означава да надвиши привилегиите си. (25 г. от н.е.)

— На мене, сенатори, повярвайте, ми стига това, че съм смъртен, че съм спъван от несъвършенствата на човешката природа и че заемам първото място сред вас, за да ви бъда в помощ — ако действително съм ви в помощ: така искам да ме запомнят идните поколения. Ако потомството сметне, че съм бил достоен за предците си, бдителен към вашите интереси, непреклонен пред опасностите и в защита на държавата — безстрашен пред личните вражди, този спомен ще ми бъде достатъчен. Сърдечната благодарност на Сената и римския народ и на нашите съюзници е най-прекрасният храм, който бих искал да ми се издигне — храм не от мрамор, но по-траен от мрамора, храм на сърцето. Мраморните храмове, щом високопоставените личности, в чест на които са вдигнати, паднат в немилост, биват презирани като обикновени саркофази. Затова моля Небесата да ми дарят до края на моя живот ведър дух и сила да прозирам във всички задължения, човешки и свещени: и затова умолявам нашите граждани и съюзници, когато смъртта навести това мое смъртно тяло, да споменат живота и делата ми (ако наистина са толкова достойни) с вътрешна благодарност и молитви, а не с външно великолепие и вдигане на храмове и ежегодни жертвоприношения. Дълбоката обич, която Рим изпитваше към моя баща Август, докато беше сред нас в образа на човек, вече е засенчена от страхопочитанието, което божествената му глава извиква у религиозните, и от безразборния начин, по който използуват името му като клетва по пазарищата. И докато говорим по този въпрос, уважаеми сенатори, предлагам отсега нататък употребата на свещеното име на Август във всички други освен в най-тържествени случаи да се смята за криминално престъпление и ние ревностно да следим за прилагането на този закон.

И нито дума за отношението на Ливия към въпроса. А предишния ден назначил едно от нейните протежета на вакантно съдийско място, но сторил това със следното, определение:

— Тази личност е избрана от моята майка, Ливия Августа, под чиито настойчиви молби бях принуден да склоня в негова полза, макар да нямам добро мнение за неговия характер и способности.

Наскоро след това Ливия поканила всички римски благороднички на целодневно посещение. Имало фокусници и акробати, и рецитации от поетите, и великолепни сладкиши и бонбони, и напитки, и по една красива скъпоценност за всяка гостенка — за спомен от този ден. Като завършек на всичко Ливия уредила четене на Августови писма. По това време беше осемдесет и три годишна, гласът й бе отслабнал и малко фъфлеше, но в продължение на час и половина успяла да държи слушателките си в захлас. Първото писмо, което прочела, съдържало мнения за обществената политика, които прозвучали като предупреждения, писани сякаш нарочно за настоящото състояние на нещата в Рим:

Макар да съм задължен да се предпазвам със законни средства срещу всякакъв вид клевети, ще положа всички усилия, мила ми Ливия, да избягна разиграването на неприятни зрелища от рода на съдебните процеси за държавна измяна срещу някой глупав сатирик, карикатурист или епиграматик, който ме е взел за прицел на своето остроумие и красноречие. Баща ми Юлий Цезар опрости на поета Катул най-отвратителните памфлети, които човек би могъл да си представи: писа на Катул, че ако се опитвал да докаже, че не е сервилен ласкател като повечето от своите колеги-поети, сега напълно бил постигнал целта си и вече можел да се върне към теми, по-поетични, отколкото половите извращения на своя застаряващ държавен глава; и го питал би ли приел да дойде на вечеря на другия ден и доведе когото иска. Катул отишъл и оттогава нататък двамата станали неразделни приятели. Да използуваш величието на закона, за да отмъщаваш за всяка дребнава проява на лична неприязън, означава да направиш обществено признание за вътрешна слабост, страхливост и низост.

Имало един забележителен пасаж за доносниците:

Освен в случаи, когато съм уверен, че един доносник не очаква да се облагодетелствува пряко или косвено от своите обвинения, да ги повдига от чувство за истинско родолюбие и обществено приличие, аз не само не взимам под внимание значението им като доказателства, но слагам името на този доносник в черния списък и никога след това не го назначавам на отговорна работа…

И като завършек тя прочела няколко писма с много изобличителен характер. Ливия притежаваше десетки хиляди Августови писма, писани в един период от петдесет и две години, внимателно подвързани във форма на книги и снабдени с индекси. Избрала измежду тези хиляди петнадесетте най-пакостливи, които успяла да намери. Поредицата започвала с оплаквания срещу отвратителното поведение на Тиберий като малко момче, неприязънта, която извиквал сред съучениците си като по-голямо момче, склонността му към побоища и надменност като млад мъж и тъй нататък, с признаци за растящо раздразнение и често повтаряната фраза „и ако той не ти беше син, мила ми Ливия, бих казал, че…“ После следвали оплаквания за грубиянската строгост към войските под негово командуване — „едва ли не подстрекателство към бунт“, — мудността му при атакуване на неприятеля, с неблагоприятни сравнения между неговите методи и тия на моя баща. Следвал гневен отказ да го приеме за свой зет и подробно описание на моралните му несъвършенства. После още няколко писма, свързани с мъчителната история на Юлия, написани в по-голямата си част с изрази на почти налудничава омраза и отвращение към Тиберий. Прочела едно важно писмо, писано по повод отзоваването на Тиберий от Родос:

Мила ми Ливия,

 

Взимам за повод четиридесет и втората годишнина от нашия брак, за да ти благодаря от все сърце за изключителните заслуги, които имаш към държавата, откакто обединихме нашите сили. Ако мен ме зоват Баща на Отечеството, струва ми се невъзможно ти да не бъдеш Майка на Отечеството: кълна се, че ти си сторила два пъти повече от мене в нашето голямо дело по общественото преустройство. Защо ме караш да чакам още няколко години, преди да поискам от Сената да ти гласува тази чест? Единственият начин, по който бих могъл да изтъкна пълното си доверие в твоята безкористна преданост и мъдра преценка, е да отстъпя най-сетне на непрестанните ти молби за връщането на Тиберий, човек, към когото, признавам, продължавам да изпитвам най-дълбоко отвращение и моля Небесата дано, отстъпвайки пред теб сега, не нанеса дълготрайни щети на държавата.

Последното писмо, на което Ливия се спряла, било писано година преди смъртта на Август:

Вчера, когато разисквах с Тиберий по въпросите на държавната политика, изпитах внезапно чувство на най-дълбоко съжаление и отчаяние, мила ми съпруго, за това, че римският народ ще бъде осъден да издържа погледа на тези негови изпъкнали очи и да бъде удрян от този негов кокалест юмрук, и да бъде дъвкан от тези негови ужасни, бавни челюсти, и да бъде тъпкан от тези негови огромни крачища. Но тогава нямах предвид тебе и милия ни Германик. И ако не вярвах, че когато съм вече мъртъв, той ще бъде напътствуван от теб по всички държавни въпроси и посрамяван от примера на Германик, поне по отношение на прилично поведение в личния си живот, дори и сега, кълна ти се, бих бил готов да го обезнаследя и да поискам от Сената да отнеме всичките му почетни титли. Този човек е говедо и се нуждае от вардияни.

Когато свършила, тя се изправила и казала:

— Струва ми се, мили приятелки, че ще е по-добре да не казвате нищо на съпрузите си за тези странни писма. Всъщност аз не успях да осъзная, подхващайки да ги чета, доколко… доколко странни са наистина. Не моля това заради себе си, а за доброто на императора.

Тиберий научил цялата история от Сеян тъкмо когато заемал мястото си в Сената, и останал смазан от срам, гняв и тревога. Случило се тъй, че работата му за този следобед била да изслуша по обвинение в държавна измяна, повдигнато срещу Лентул, един от понтифексите, който бе извикал подозрението му в оня случай с молитвата за Нерон и Друз и също тъй защото бе гласувал за смекчаване наказанието на Сосия. Когато Лентул — непресторен старик, уважаван не само заради произхода, но и заради победите си в Африка по времето на Август и поради своята Кротост — прозвището му беше „Водач“ — чул, че го обвиняват в държавна измяна, избухнал в смях. Тиберий, и без туй вече разстроен, загубил контрол над себе си и казал почти разплакан на Сената:

— Ако и Лентул ме мрази, не съм достоен да живея.

Гал отговорил:

— Развесели се, твое величество — прощавай, забравих, че мразиш тази титла, — искам да кажа, развесели се. Тиберий Цезар! Лентул не се смее на тебе, той се смее с тебе. Радва се заедно с тебе, че поне веднаж пред Сената се повдига обвинение в държавна измяна, което е напълно неоснователно.

И тъй обвинението срещу Лентул било отхвърлено. Но Тиберий вече бе станал причина за смъртта на Лентуловия баща. Този баща беше несметно богат и толкова се бе уплашил от подозренията, които Тиберий хранеше към него, че се бе самоубил, а като доказателство за своята вярност беше оставил цялото си богатство на Тиберий, който поради това не бе в състояние да повярва, че Лентул, сега крайно беден, не храни омраза към него.

Тиберий не стъпи в Сената в продължение на два цели месеца: не можеше да гледа сенаторите в очите, след като знаеше, че жените им са чели Августовите писма срещу него. Сеян му подхвърлил, че за здравето му ще бъде полезно да напусне за известно време Рим и да се установи на няколко мили надалеч, в една от вилите си, където би могъл да се отдели от ежедневния наплив дворцовите посетители и от шума и блъсканицата на града. Тиберий последва съвета му. Действията, които предприе срещу майка си бяха да я отстрани поради старост, да изпуска името й от всички обществени документи, да прекрати обичайните й почести, отдавани по случай рождения й ден, и да даде да се разбере, че свързване на името й с неговото или каквато и да била за нея в Сената ще се смятат едва ли не за държавна измяна. Нещо по-сериозно не посмя да предприеме. Знаеше, че тя все още притежава писмото, което й бе написал от Родос с обещание да й отдаде доживотно послушание, и че тя все още бе в състояние да го прочете, та макар то да я разкрие като убийцата на Гай и Луций.

Но тази невероятна старица все още не бе победена, както ще прочетете по-надолу. Един ден получих от нея следната бележка:

Господарката Ливия Августа очаква любимият й внук Тиберий Клавдий да я посети и да вечеря с нея по случай рождения й ден: тя се надява, че той е в добро здраве.

Бях удивен. Аз — неин любим внук! Загрижени въпроси за моето здраве! Не знаех да се смея ли, или да се плаша. Никога досега не ми бяха позволявали да я посетя на рождения й ден. Никога дори не бях вечерял с нея. Не бях разговарял с нея освен церемониално, на Августовите празненства, от цели десет години насам. Какво може да цели сега? Тъй или инак, след три дни щях да разбера, а междувременно трябваше да й купя един наистина великолепен подарък. Най-сетне й купих нещо, което бях сигурен, че ще й се хареса — красива кана за вино от бронз, с дръжки като змийски глави и един много сложен рисунък, инкрустиран в злато и сребро. Беше, според мене, с много по-изящна изработка от ония коринтски съдове, за които колекционерите хвърлят такива луди пари напоследък. Правена беше в Китай! В средата на рисунката беше вложен златен медальон на Август, който се бе озовал, кой знае как, чак в оная далечна страна. Тази кана ми струваше петстотин златици, макар да не бе по-висока от четиридесетина сантиметра.

Но преди да ви разкажа за моето посещение и за дългия ми разговор с нея, нека изясня един въпрос, по който може би съм ви подвел. От изброяването на процесите за измяна и други подобни зверства човек би могъл да предположи, че империята при Тиберий е била непоносимо зле управлявана във всяко отношение. Всъщност съвсем не беше така. Макар да не бе подхванал нови обществени дела, за които да заслужава да се говори, а само се бе задоволил да довърши започнатото от Август, той поддържаше армията и флотата в пълен ред и мощ, плащаше на ръководните си чиновници най-редовно и изискваше от тях да му изпращат подробни доклади на всеки три месеца, поощряваше търговията, осигуряваше на Италия редовно снабдяване със зърнени храни, поддържаше пътищата и акведуктите в добро състояние, ограничаваше общественото и частно разточителство по всевъзможни начини, закрепи цените на хранителните стоки, премахна пиратството и бандитството и задели настрана значителен резерв от обществени средства в случай на непредвидено обществено бедствие. Оставяше провинциалните си управители на техните постове дълги години наред, ако работеха добре, за да не причинява сътресения, обаче през цялото време ги следеше внимателно. Един управител, за да покаже, че е способен и верен, изпрати на Тиберий по-голям данък, отколкото се полагаше. Тиберий го смъмри: „Искам овцете ми да се стрижат, не да се бръснат!“ В резултат на всичко това войни по границите почти не избухваха, след като размириците в Германия бяха уредени с идването на Марибод в Рим и след смъртта на Херман. Главният враг беше Такфаринат. Дълго време бе известен с прозвището „Дарителя на лаврови венец“, защото трима пълководци — моят приятел Фурий, Апроний — бащата на Апрония, и един трети — Блез, чичо на Сеян по майчина линия, всеки на свой ред го бе побеждавал и си бе заслужил триумфални орнаменти. Блез, който разпръсна армията Такфаринат и плени брата му, бе почетен с необикновената чест да получи титлата император, чест, запазвана обикновено само за императорското семейство. Тиберий бе заявил на Сената, че с радост удостоява Блез по този начин заради родството му неговия доверен приятел Сеян; а когато три години по-късно четвърти пълководец, Долабела, сложи край на Африканската война, която бе избухнала отново с двойна сила, като не само победи Такфаринат, но успя и да го убие. Долабела получи само триумфални орнаменти, „защото иначе лаврите на Блез, чичото на моя верен приятел Сеян, ще загубят от своя блясък“.

Но аз говорех за добрите дела на Тиберий, а не за неговите слабости: и действително, от гледна точка на империята като цяло тези последни дванадесет години той се бе показал разумен и справедлив управник. Никой не би могъл да отрече това. Язвата на сърцевината на ябълката, ако мога да се изразя така, не си личеше отвън и не нарушаваше целостта на плода. От петте милиона римски граждани само двеста или триста души пострадаха от ревнивите страхове на Тиберий. А не знам още колко десетки милиона роби и провинциали, които бяха поданици във всяко друго отношение освен по име, се облагодетелствуваха истински от операторската система, усъвършенствувана от Август и Ливия и продължена в същата традиция от Тиберий. Но аз самият живеех в сърцевината на ябълката, така да се каже, и ще ми бъде простено, ако описвам по-подробно скритата язва, отколкото все още неразядената и блестяща външност. (26 г. от н.е.)

Като подхванеш веднаж с една метафора, Клавдий, което все пак става рядко, прекаляваш с употребата й. Нима си забравил, че Атенодор ти забрани да правиш това? Хайде, наречи Сеян червея в сърцевината и слагай край; а сега подхвани пак с обичайния си, познат глас.

Сеян бе решил да използува Тибериевото чувство за срам като средство да го държи далеч от града не само за два, а за повече месеци. Подучил един от своите преториански офицери да обвини един прочут шегаджия, наречен Монтан, че очернял личното поведение на Тиберий. Докато до този ден обвинителите се бяха въздържали да разправят друго освен най-общи обвинения срещу Тиберий — че бил надменен, жесток или деспотичен, — този войник се изстъпи и сложи в устата на Монтан много сериозни обвинения. Сеян се бе погрижил обвиненията да бъдат толкова истински, колкото и отвратителни, макар Монтан — който за разлика от самия Сеян не знаеше какво точно се върши в двореца — да не ги беше изричал. Свидетелят, който бе най-добрият в строевото обучение на преторианците, изригнал въображаемите мръсотии на Монтан с най-висок глас, без да премълчава и най-нецензурните думи и изрази, и не се оставил да го стреснат възмутените протести на сенаторите.

— Заклел съм се да кажа цялата истина — изревал той — и заради честта на Тиберий Цезар няма да премълча ни една думичка от подслушания разговор на обвиняемия, който чух на казаната дата и при казаните обстоятелства. Обвиняемият освен това заяви, че нашият благороден император уж вече ставал импотентен поради разните там безпътства и злоупотреба с възбудителни средства и за да възпламени повяхващата си полова мощ, той уреждал на всеки три дни частни оргии в една нарочно подредена стая в подземието на двореца. Обвиняемият заяви, че изпълнителите на тези оргии, така наречените спинтрии, нахълтвали тичешком вътре, трима по трима, съвсем голи…

Продължил в същия дух цял половин час, а Тиберий не посмял да го спре — или пък е искал да разбере какво точно се знае, — докато свидетелят казал нещо прекалено (не е важно какво). Тиберий, забравяйки се, скочил внезапно с алено лице и заявил, че веднага ще се очисти от тези чудовищни клевети или ще нареди да се извърши съдебно разследване. Сеян се опитал да го успокои, но той останал прав, оглеждайки се разгневено, докато най-сетне Гал се надигнал и учтиво му напомнил, че Монтан, а не той е обвиняемата страна, че личният му морал бил извън подозрение; и че ако се разчуе за подобно съдебно разследване в пограничните провинции и всички съюзнически държави, то ще бъде разтълкувано съвсем погрешно.

Наскоро след това Тиберий бил предупреден от Трасил — дали това е било уредено от Сеян, или не, не зная, — че наскоро ще напусне града и че за него ще бъде равнозначно на смърт, ако се върне там отново. Тиберий съобщил на Сеян, че възнамерява да се премести в Капри и че ще остави Сеян да ръководи работите в Рим. Присъствувал на още един процес за измяна — този на братовчедка ми Клавдия Пулхра, вдовицата на Вар, която след прокуждането на Сосия беше най-близката приятелка на Агрипина. Обвинена била в прелюбодейство, в проституиране на собствените си дъщери и в правене магии срещу Тиберий. Според мен тя бе напълно невинна в тези обвинения. Веднага щом научила за това, Агрипина отишла в двореца и сварила Тиберий тъкмо да правел жертвоприношение на Август. Още преди да била приключила церемонията, тя приближила към него и му казала:

— Тиберий, това поведение е нелогично. Принасяш фламинги и пауни в жертва на Август, а преследваш внуците му.

Той отвърнал бавно:

— Не те разбирам. Кои внуци на Август съм преследвал, които той сам не е преследвал?

— Не ти говоря за Постум и Юлила. Имам предвид себе си. Ти изпрати в изгнание Сосия, защото беше моя приятелка. Принуди Силий да се самоубие, защото беше мой приятел. И Калпурний, пак защото ми беше приятел. А сега и милата Пулхра е осъдена, макар единственото й престъпление да е глупавата й привързаност към мене. Хората започват да ме избягват и казват, че нося нещастие.

Тиберий я хванал за раменете и отново повторил:

Но ако ти не властвуваш, дъщеричке,

смяташ ли, че ти е нанесена неправда?

Пулхра беше осъдена и екзекутирана. Прокурор беше един, на име Афер, назначен заради голямото си красноречие. Няколко дни по-късно Агрипина случайно го видяла пред театъра. Той изглеждал засрамен от себе си и избягвал да срещне погледа й. Тя отишла при него и му казала:

— Нямаш причина да се криеш от мене, Афер. — А след това цитирала от Омир — но малко изменено, за да й послужи за целта — окуражителния отговор на Ахил към смутените пратеници, които му донесли унизителната вест от Агамемнон. Казала:

Принудил ви е той. При все че сте били добре платени,

туй дело Агамемноново е, не ваше — срещу мене.

Това било докладвано на Тиберий (макар и не от Афер), думата „Агамемнон“ го подплашила наново.

Агрипина се разболяла и помислила, че е отровена. Отишла с носилката си в двореца за сетен път да помоли Тиберий за милост. Изглеждала толкова слабичка и бледа, че на Тиберий му станало драго: нищо чудно скоро да умре. Казал й:

— Бедна ми Агрипина, изглеждаш ми тежко болна. Какво ти е?

Тя отвърнала със слаб глас:

— Може би съм те винила напразно, въобразявайки си, че следваш приятелите ми само защото са мои приятели. Може аз да ги подбирам зле, а може и преценката ми често да е погрешна. Но кълна ти се — ти ме виниш напразно, като мислиш, че храня някакво чувство на невярност към тебе или че съм обхваната от амбицията да управлявам, пряко или непряко. Единственото, което моля, е да ме оставиш на мира и да ми опростиш ония обиди, които не умишлено съм нанесла на тебе… и… — Думите й се удавили в плач.

— И какво друго?

— О, Тиберий, бъди добър към децата ми! Бъди добър и към мене! Позволи ми да се омъжа наново. Толкова съм самотна. Откак умря Германик, за миг не съм забравила грижите си. Не мога да спя нощем. Ако ми позволиш да се омъжа, да се уредя и да отпусна разтревожената си душа, ще стана съвсем друга и тогава може би няма да ме подозираш, че заговорнича срещу ти. Уверена съм, че само защото изглеждам тъй нещастна, ти си мислиш, че храня лоши чувства към тебе.

— Кой е мъжът, за когото искаш да се омъжиш?

— Той е добър, великодушен човек, лишен от всякакви амбиции, преминал е средната възраст и е един от най-верните ти министри.

— Как се нарича?

— Гал. Казва, че е готов да се ожени за мен веднага.

Тиберий се извърнал и напуснал стаята, без да каже нито дума.

След няколко дни я поканил на пиршество. Често канеше на вечеря хора, към които изпитваше особено недоверие, и през цялото време на яденето се взираше в тях, опитвайки се сякаш да прочете тайните им мисли — а това извикваше смущение почти у всеки поканен. Ако гостът му се виждаше уплашен, той го приемаше като доказателство за вина. Ако ли пък срещаше погледа му спокойно, той го приемаше като още по-сигурно доказателство за вина, допълнена с нахалство. В този случай Агрипина, все още болна и неспособна да яде друго освен най-леката храна, без да й се повдига, наблюдавана неотстъпно от Тиберий, се чувствувала ужасно. Не беше кой знае колко приказлива, а пък и разговорът, който бил за относителните достойнства на музиката и философията, не я интересувал никак и тя не била в състояние да допринесе с нищо за поддържането му. Престорила се, че яде, но Тиберий, който я наблюдавал внимателно, забелязал, че отпращала блюдо след блюдо, без да ги докосне. Решил, че го подозира в намерение да я отрови и за да я изпита, внимателно избрал една ябълка от чинията пред него и казал:

— Драга Агрипина, ти почти нищо не хапна. Хайде сега опитай поне тази ябълка. Великолепна е. Преди три години получих от царя на Партия малки ябълкови дръвчета и този е първият им плод.

Знае се, че всеки си има по един „природен неприятел“ — ако мога тъй да го нарека. За някои медът е силна отрова. Други се поболяват, като се докоснат до кон или като влязат в конюшня, или дори като легнат на легло, напълнено с конски косми. Трети пък се чувствуват много зле в присъствие на котка и като влизат в някоя стая, чуваме ги да казват: „Тук е имало котка, простете, но ще се оттегля.“ Аз самият изпитвам непреодолимо отвращение към цвета на глогината. Природният неприятел на Агрипина беше ябълката. Тя поела подаръка от ръката на Тиберий и му поблагодарила, но не успяла да прикрие погнусата си и казала, че ще я запази, ако й позволи, за да си я изяде у дома.

— Отхапи си само да видиш колко е хубава.

— Моля те да ме простиш, но наистина не мога.

Подала ябълката на един слуга и му поръчала да й я завие грижливо в една салфетка. Защо тогава Тиберий не я подведе незабавно с обвинение за държавна измяна? Защото Агрипина все още се намираше под покровителството на Ливия.