Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (24)

Глава 23

Един ден Сеян ми бе заявил, че трябвало да се оженя наново, защото се виждало, че не съм щастлив със съпругата си. Казах му, че Ургуланила ми я е избрала баба ми Ливия и не бих могъл да се разведа с нея без позволението на Ливия.

— О, не, разбира се, че не — каза той, — това ми е съвсем ясно, но сигурно си много нещастен така, без жена.

— Благодаря ти — отвърнах, — и тъй се оправям добре.

Престори се, че шегата ми го е развеселила, разсмя се гръмко, нарече ме умен човек, но след това подметна, че ако случайно сметна за възможно да се разведа с жена си, да му се обадя. Намерил ми бил тъкмо жена за мене — от благородно потекло, млада и интелигентна. Благодарих му, но се почувствувах неловко. Тъкмо вече излизах, когато рече:

— Приятелю Клавдий, искам да ти дам един съвет. Залагай утре на алените при всяко състезание и не се скъпи да позагубиш малко пари в началото: в дългото бягане ще спечелиш. И не залагай на зелените: напоследък този цвят носи нещастие. И никому не казвай, че съм ти подсказал.

Почувствувах дълбоко облекчение от факта, че Сеян все още не ме смята за излишен, ала нищо не разбрах от онова, което ми каза. Но, тъй или иначе, на състезанията с колесници на следващия ден — беше празненството на Август — Тиберий ме видя, като заемах мястото си в цирка. И понеже беше в дружелюбно настроение, изпрати да ме повикат и ме запита:

— С какво се занимаваш напоследък, племеннико?

Заекнах, че пиша история на древните етруски, ако той няма нищо против.

— О, наистина ли? — възкликна Тиберий. — Това показва, че не си глупав. Древните етруски са мъртви, за да се възпротивят, а ни един от живите не би се трогнал: значи, можеш да пишеш, каквото си щеш. А какво друго правиш?

— П-п-п-иша историята на древните к-к-к-артагенци, ако нямаш нищо против.

— Отлично! И какво още? Стига си заеквал. Аз съм зает човек.

— В момента з-з-з…

— Започваш историята на К-к-к-лав-Кукуригуландия, а?

— Н-н-н-не, господарю, з-з-залагам на алените.

Погледна ме много удивено и каза:

— Виждам, племеннико, че не си бил истински глупак. А как те кара да залагаш на алените?

Затрудних се, защото не можех да кажа, че Сеян ми е подсказа. Затова отвърнах:

— Сънувах, че зелените са изключени от състезанието, защото бият с камшик п-противниците си, и алените излизат на първо място, а сините и белите изобщо ги няма.

Подаде ми кесия с пари и ми прошепна в ухото:

— Никому не казвай, че играеш с мои пари, но заложи на алените и да видим какво ще стане.

Излезе, че в този ден на алените им върви, и като се обзалагах срещу младия Нерон на всяко състезание, спечелих точно две хиляди златици. Вечерта сметнах за разумно да посетя Тиберий в двореца и да му кажа:

— Ето щастливата кесия, господарю, с цяло семейство от малки кесийки, които тя народи през деня.

— И всичките са мои? — възкликна той. — О, не, на мене наистина ми върви. Значи, аленото е цветът, а?

Колко типично беше това за чичо ми Тиберий. Не беше изяснил кому ще остане печалбата и аз си бях решил, че ще е моя. Но ако ли бях загубил всичките пари, непременно щеше да каже нещо, с което да ме накара да се чувствувам негов длъжник за сумата. Можеше да ми даде поне някакъв процент.

Следващия път, когато дойдох в Рим, намерих майка си в такова дълбоко отчаяние, че не посмях отначало да промълвя нито дума в нейно присъствие от страх да не избухне и да ми издърпа ушите. Разбрах, че ядовете й са свързани с Калигула, тогава дванайсетгодишен, и Друзила — на тринайсет, които живееха при нея. Друзила бе затворена в стаята си без никаква храна, а Калигула бе свободен, но изглеждаше уплашен до смърт. Дойде при мене вечерта и ми рече:

— Чичо Клавдий. Помоли майка си да не казва на императора. Нищо лошо не сме правили, кълна ти се. Просто си играехме. Ти не вярваш, че сме го направили? Кажи, че не вярваш.

Когато ми обясни какво не иска да бъде казано на императора, след като се закле в честта на баща си, че той и Друзила са напълно невинни, сметнах се задължен да сторя каквото мога за децата. Отидох при майка си и й казах:

— Калигула се кълне, че не си права. Кълне се в честта на баща си и ако у теб се таи и най-малкото съмнение за вината му, длъжна си да уважиш клетвата му. От своя страна аз не мога да повярвам, че едно дванадесетгодишно момче…

— Калигула е чудовище, а Друзила е женско чудовище, а пък ти глупак, и аз вярвам на собствените си очи повече, отколкото клетвите им или на твоите глупости. Още рано сутринта ще ида при Тиберий.

— Но, майко, ако кажеш на императора, ще пострадат не само те двамата. Нека веднаж си поговорим откровено и по дяволите доносниците! Аз може и да съм глупак, но и ти като мен знаеш: Тиберий подозира Агрипина, че е отровила Кастор, за да направи големите си синове наследници на монархията, и че той живее в ужас от внезапно въстание в тяхна полза. Ако ти, като тяхна баба, обвиниш тези деца в кръвосмешение, смяташ ли, че той не намери начин да въвлече и по-възрастните членове на семейството в обвинението?

— Казах ти, че си глупак. Не мога да гледам как си тресеш главата и как подскача адамовата ти ябълка.

Но аз разбрах, че думите ми са й направили впечатление, и реших, че ако не се мяркам пред очите й, докато съм в Рим, тъй видът ми да не й напомня за съвета ми, възможно бе Тиберий не чуе нищо от нея за тази история. Взех си някои неща и отидох в дома на моя шурей Плавций, с молба да ме приюти. По това време Плавций бе много напреднал в кариерата и четири години по-късно стана консул. Времето за вечеря отдавна беше отминало и когато пристигнах, той четеше някакви правни документи в работната си стая. Жена му, каза ми, си била легнала. Попитах:

— Как е тя? Последния път, когато я видях, ми се стори угрижена.

Той се засмя.

— Ех ти, селска душо, нима не си научил? Преди месец и повече се разведох с Нумантина. Като ти казах „жена ми“, имах предвид новата — Апрония, дъщеря на човека, който неотдавна здравата натупа Такфаринат.

Извиних се и казах, че вероятно би трябвало да му поднеса поздравленията си.

— Но защо се разведе с Нумантина? Мислех, че се разбирате добре.

— Дори много добре. Но да ти кажа истината, напоследък много се бях объркал с парични задължения. Преди няколко години като млад магистрат не ми провървя. Знаеш, че на този пост от човека се очаква да харчи много пари по уреждането на Игрите. Първо на първо, аз похарчих повече, отколкото можех да си позволя, а освен това никак не ми вървеше, сигурно си спомняш. На два пъти станаха грешки при извършването на процедурите, когато Игрите бяха преполовени, и на другия ден трябваше да подхващам всичко отново. Първия път виновният бях аз — използувах една молитва, която била забранена две години преди това със статут. Втория път един от тръбачите, който изсвирваше дългия сигнал, не си поел достатъчно дълбоко дъх: пресече се, а това стигаше да спре всичко за втори път. Затова аз лично трябваше да плащам на гладиаторите и на водачите на колесници по три пъти. Оттогава не съм се отървал от дългове. Най-сетне трябваше да сторя нещо, защото кредиторите ми взеха да се държат нахално. Зестрата на Нумантина изхарчих отдавна, но успях да уредя нещата с чичо й. Взе си я обратно без зестра при условие, че му позволя да осинови по-малкия ми син. Нужен му е наследник, а много обикна момчето. А пък Апрония е много богата, тъй че сега съм добре. Естествено на Нумантина никак не й се щеше да ме напусне. Трябваше да й кажа, че правя това само защото един приятел на една известна личност ми е подсказал, че ако не се оженя за Апрония, която беше влюбена в мене и има връзки с двореца, ще ме обвинят в богохулство срещу Август. Предишния ден един от робите ми се спъна и изпусна една алабастрова купа, пълна с вино, по средата на преддверието. Държах камшик в ръка и като чух трясъка, изтичах към глупака и силно замахнах по него. Полудял бях от гняв. А той каза:

— Внимавай, господарю, виж къде сме!

Нахалникът бе стъпил с единия крак върху оня свещен бял мраморен квадрат около статуята на Август. Хвърлих камшика веднага, но неколцина освобожденци трябва да са ме видели. Сигурен съм, че са ми верни и няма да ме издадат, но Нумантина се разтревожи от случката и аз се възползувах от това да я склоня на развод. Впрочем това е съвсем поверително. Вярвам, че няма да го кажеш на Ургуланила. Трябва да ти призная, че тя е доста разгневена от тая история с Нумантина.

— Изобщо не се виждам с нея.

— Добре, но ако я видиш, нали няма да й кажеш какво съм ти казал? Закълни се, че няма.

— Кълна се в божествената глава на Август.

— Това ми стига. Нали знаеш спалнята, в която пренощува последния път у нас?

— Да, благодаря ти. Ако си зает, ще отида да си легна. Пътят от провинцията дотук беше дълъг, а и у дома имах неприятности. Майка ми всъщност ме изхвърли от къщи.

Пожелахме си лека нощ и се качих горе. Един освобожденец ми подаде лампата и някак странно ме изгледа, а аз влязох в спалнята, която се намираше на коридора почти срещу тази на Плавций, и след като затворих вратата, започнах да се събличам. Леглото бе скрито зад завеса. Свалих си дрехите, измих ръцете и краката си в малкия леген в другия край на стаята. Внезапно край мен прокънтя тежка стъпка и някой духна лампата ми. Помислих си: „Загубен си, Клавдий. Това е някой с кама!“ Но гласно казах колкото се може по-спокойно:

— Моля те, който и да си, запали лампата и нека видим дали можем спокойно да се разберем. Ако ли пък решиш да ме убиеш, ще виждаш по-добре на светло.

Дълбок глас отговори:

— Стой там, където си.

Дочух шумолене, пъшкане, някой се обличаше, сетне удар на кремък в стомана и най-сетне лампата се запали. Беше Ургуланила. Не бях я виждал от погребението на Друзил, а и тя не се бе разхубавила през изминалите пет години. Беше по-дебела от преди, колосално дебела, с подуто лице: у тоя женски Херкулес се криеше достатъчно сила да надвие хиляда Клавдиевци. В ръцете съм много як, но стигаше ми само да се хвърли върху ми, и щеше да ме смаже. Приближи ме и бавно изрече:

— Какво търсиш в спалнята ми?

Обясних й колкото можех по-подробно, казах й, че това е лоша шега от страна на Плавций да ме изпрати в нейната стая, без да ми каже, че тя е там.

— Изпитвам най-дълбоко уважение към тебе — казах — и се извинявам от сърце за нахълтването и веднага ще те оставя и ще легна на някоя лежанка в Баните.

— Не, миличък, щом вече си дошъл, никъде няма да ходиш! Не ми се случва често да имам удоволствието да бъда със съпруга си. Моля те да разбереш, че щом веднъж си дошъл, няма да ми избягаш. Влизай в леглото и заспивай, аз ще легна по-късно. Ще чета, докато ми се доспи. Нощи наред не съм спала като хората.

— Много съжалявам, ако съм те събудил сега…

— Влизай в леглото!

— Много съжалявам за развода на Нумантина. Не знаех нищо, преди малко научих от освободения роб.

— Лягай си и млъквай.

— Лека нощ, Ургуланила, наистина много…

— Млък! — Дойде към мен и дръпна завесите.

Макар че бях смъртно уморен и едва държах очите си отворени, сторих всичко по силите си да не заспя. Уверен бях, че Ургуланила ще ме изчака, докато заспя, а сетне ще ме удуши. Междувременно тя си четеше много бавно от една много скучна книга, някаква гръцка любовна история от най-идиотските, страниците шумоляха, а тя сричаше бавно с хрипкав шепот:

„О, ум-ни чо-вече, рече тя, се-га ти вку-си и от меда, и от жлъч-та. Вни-мавай наслада-та от удо-волствието да не се превър-не ут-ре в горч-ил-ка на покаяние-то!“ — „Ха! — отвърнах аз. — Люби-ма моя, готов съм, а-ко ми да-деш още една це-лув-чица като послед-ната, да ме пе-кат на ба-вен огън като ко-кош-ка или гъска.“

Тя се засмя на това, после каза на висок глас:

— Хайде, заспивай, съпруже, ще те чакам, докато чуя да захъркаш.

Възразих й:

— Тогава не чети такива вълнуващи истории.

След време чух Плавций да влиза в спалнята си.

„О, небеса — помислих си. — След няколко минути и той ще заспи и с тези две врати помежду ни няма да чуе виковете ми, когато Ургуланила започне да ме души.“

Ургуланила спря да чете и вече нито шепотът й, нито шумоленето на хартията ми помагаха да надвия съня. Усетих, че заспивам. Заспах. Знаех, че съм заспал и че непременно трябва да се събудя. Опитвах се неистово да се събудя. Най-сетне се събудих. Чух удар и шумолене на хартия. Книгата бе издухана от масата на пода. Лампата бе изгаснала; усещах силно течение. Вратата трябва да беше отворена. Вслушвах се внимателно около три минути. Ургуланила положително не беше в стаята.

Докато се чудех какво да сторя, чух да проехтява един страхотен вик — идваше много отблизо. Някаква жена изпищя:

— Пощади ме! Пощади ме! Това е дело на Нумантина! О! О!

След това се чу трясък от падането на нещо метално, после шум от счупено стъкло, нов вик, далечен удар, сетне забързани стъпки през коридора. Някой отново влезе в стаята ми. Вратата бе затворена тихо, спусна се и резето. Познах задъханото дишане на Ургуланила. Чух я да сваля дрехите си и да ги поставя върху стола, а скоро след това тя вече лежеше край мене. Престорих се на заспал. Тя посегна към гърлото ми в тъмнината. Казах уж в просъница:

— Недей така, мила. Гъдел ме е. А утре трябва да отида в Мим, за да ти купя някои помади. — Сетне с по-буден глас добавих: — О, Ургуланила! Ти ли си? Какъв е този шум? Кое време е? Отдавна ли сме заспали?

Тя отговори:

— Не знам. Трябва да съм спала около три часа. Скоро ще съмне. Нещо ужасно, изглежда, се е случило. Хайде да идем да видим.

И тъй, ние станахме, облякохме се набързо и отключихме вратата. Плавций, завит само в някаква покривка, стоеше в средата на развълнувана тълпа, въоръжена с факли. Изглеждаше съвсем разстроен и все повтаряше:

— Не съм го направил. Аз бях заспал. Усетих как я откъсват от прегръдката ми и чух някой да я носи във въздуха, а тя викаше за помощ, сетне дочух трясък от нещо падащо и още един трясък, когато тя излетя през прозореца. Беше тъмно като в рог. Тя извика: „Пощади ме! Това е дело на Нумантина.“

— Разправяй го на съдиите, да видим дали ще ти повярват — каза братът на Апрония, приближавайки го. — Ти си я убил. Черепът й е счупен.

— Не съм го направил — каза Плавций. — Как бих могъл? Аз спях. Това е магия. Нумантина е магьосница.

На разсъмване бащата на Апрония го заведе при императора. Тиберий го разпитал най-строго. Този път казал, че докато спял дълбоко, тя се откъснала от прегръдката му, скочила през стаята и с викове се метнала през прозореца долу на двора. Тиберий накара Плавций веднага да го придружи до мястото на убийството. Първото, което забеляза в спалнята, беше собственият му сватбен подарък за Плавций, един красив египетски бронзов и златен канделабър, взет от гробницата на една царица, който сега лежеше счупен на пода. Погледна нагоре и видя, че е бил откъснат от тавана. Каза:

— Хванала се е за него и той се е отскубнал. Била е отнесена към прозореца на нечии рамене. И ето, виж колко високо е дупката в стъклото! Хвърлена е била, а не е скочила оттам.

— Магия беше — каза Плавций. — Пренесена беше през въздуха от невидима сила. Изпищя и обвини бившата ми жена Нумантина.

Тиберий се усмихна иронично. Приятелите на Плавций разбраха, че ще бъде обвинен в убийство и екзекутиран, а имуществото му — конфискувано. Затова баба му Ургулания му изпратила една кама, заръчвайки му да си помисли за наследниците си, които ще имат право да задържат имуществото му, ако изпревари съдбата с незабавно самоубийство. Той беше страхливец и не могъл да се реши и да си забие камата. Но влязъл в една вана топла вода и заповядал на един хирург да му разреже вените и безболезнено умрял от загуба на кръв. Чувствувах се много виновен за неговата смърт. Не бях обвинил Ургуланила в убийство веднага, понеже щяха и мен да попитат защо още като съм дочул първите крясъци, не съм скочил да спася Апрония. Решил бях да чакам до разглеждането на делото и да се обадя само ако разбера, че Плавций ще бъде осъден. Не знаех нищо за камата, а като научих, беше вече късно. Успокоявах се с мисълта, че се бе отнесъл към Нумантина много жестоко, а освен това и към мен не се бе държал като добър приятел. За да очисти паметта на Плавций, брат му повдигна обвинение срещу Нумантина, че била объркала разума на Плавций с магии. Но Тиберий се намеси и заяви, че можел да докаже как по това време Плавций бил във владение на умствените си способности.

С Ургуланила не разменихме нито дума след това. Но месец по-късно Сеян ме посети неочаквано, на минаване през Капуа. Придружаваше Тиберий на път за Капри, остров до Неапол, където Тиберий имаше дванадесет вили и често отиваше да се развлича. Сеян каза:

— Сега вече ще можеш да се разведеш с Ургуланила. След около шест месеца тя ще добие дете, така ми съобщиха моите агенти. Трябва на мене да благодариш за това. Знаех за необикновената любов на Ургуланила към Нумантина. Случайно видях един млад роб, грък, който изглеждаше като мъжки близнак на Нумантина. Подарих й го и тя веднага се влюби в него. Нарича се Ботер.

Какво друго да сторя, освен да му благодаря? После запитах:

— А коя ще бъде новата ми жена?

— Значи, помниш разговора ни? Е добре, дамата, която имам предвид, ми е сестра по осиновяване — Елия. Нали я знаеш?

Знаех я, но скрих разочарованието си и само попитах дали една тъй млада, тъй хубава и интелигентна жена ще се съгласи да се омъжи за мене — стария, куц, болен, заекващ глупак.

— О — възкликна грубо той, — това ни най-малко не ще й попречи. Ще се омъжи за племенника на Тиберий и чичото на Нерон, а нея само това я интересува. Не си въобразявай, че е влюбена в теб. Може да надвие себе си и да ти роди дете заради продължението на рода, но що се отнася до някакви чувства…

— Значи, ако не беше честта, че ще ти стана зет, можех и да не се развеждам с Ургуланила, що се отнася до благоприятната промяна в живота ми?

— О, ти ще се оправиш — изсмя се той. — Като гледам тази стая, виждам, че не живееш много самотно. Тук някъде има жена, то си личи. Ръкавици, ръчно огледало, гергеф за бродерия, кутия със сладки, грижливо подредени цветя. А пък и Елия няма да ревнува. Тя вероятно си има любовници, макар да не надничам в историите й.

— Добре — отговорих. — Ще го направя.

— Не ми изглеждаш много благодарен.

— Но не съм неблагодарен. Направил си си голям труд заради мене и не знам как точно да ти благодаря. Просто съм малко нервен. От онова, което знам за Елия, тя е доста критична, ако разбираш за какво говоря.

Той избухна в смях.

— Езикът й е като игла-губерка. Но нима досега не си свикнал да ти се карат? Майка ти добре те е привикнала, нали?

— Все още, на някои места кожата ми е тънка — отговорих.

— Хайде, да не се бавя повече, драги ми Клавдий. Тиберий ще се чуди къде съм се запилял. Значи — разбрано, нали?

— Да, и много ти благодаря.

— О, впрочем не друг, а самата Ургуланила уби бедната Апрония, нали? Очаквах подобна трагедия. Ургуланила има едно писмо от Нумантина, в което тя я моли да отмъсти за нея. Всъщност не го е писала Нумантина, нали разбираш?

— Нищичко не знам. Бях дълбоко заспал по това време.

— И ти ли като Плавций?

— По-дълбоко и от самия Плавций.

— Умен човек! Е, довиждане, Клавдий.

— Довиждане, Елий Сеян.

Той се качи на коня.

 

Разведох се с Ургуланила, след като първо писах на баба си за разрешение. Ливия отговори, че веднага щом се роди детето, ще бъде хвърлено на хълма; такова бе нейното желание и това на Ургулания.

Изпратих един доверен освобожденец при Ургуланила в Херкулан да й каже за нареждането, което съм получил, предупреждавайки я, че ако иска детето й да живее, ще трябва да го смени веднага щом го роди, за някое мъртво бебе; трябваше ми някакво бебе, което да хвърля, и ако не бе много отдавна мъртво, всяко бебе можеше да ми послужи. Така детето бе спасено и по-късно Ургуланила си го прибра от родителите, които го бяха отгледали — същите, от които бе взела мъртвото дете. Не знам какво стана с Ботер, но детето, което беше момиче, приличало досущ на Нумантина, тъй поне разправят. Ургуланила отдавна е мъртва. Когато умряла, принудили се да сринат цяла стена, за да изнесат огромното й тяло от къщата — била много дебела, а не защото е била болна от воднянка. В завещанието си ми бе отдала странна почит: „Не ме е грижа какво разправят хората, но Клавдий не е глупак.“ Остави ми една колекция от гръцки геми, някои персийски бродерии и своя портрет на Нумантина.