Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (21)

Глава 20

Прекарах близо цяла година в Картаген. (Бе същата година, в която Ливий почина в Падуа, откъдето никога не бе успял да изтръгне сърцето си.) Старият Картаген бе сринат със земята и това беше нов град, застроен от Август на югоизточната част на полуострова — на него бе писано да стане първият град на Африка. За първи път от най-ранната си възраст насам напущах Италия. Климатът ми се стори много тежък, африканските туземци — много диви, болни и изтощени от работа; местните римляни бяха скучни, сприхави, користолюбиви и изостанали; рояците от непознати пълзящи и хвърчащи насекоми — много отвратителни. А от всичко най-много ми липсваха дивите гористи площи. В Триполи няма нищо, което да послужи за преход между обикновената обработена земя — смокинови и маслинени градини или житни ниви — и голата, каменлива, обсипана с тръни пустиня. Живеех в къщата на управителя, който бе оня Фурий Камил, чичото на моята скъпа Камила, за когото вече писах; беше много любезен с мене. Първото, което ми каза, като се срещнахме, бе, че моите „Балкански проучвания“ му били от голяма полза в този му поход и че на всяка цена трябвало да получа обществена награда, загдето съм ги съставил тъй успешно. Стори всичко по силите си церемонията по освещаването на храма да премине благополучно и успя да изтръгне от провинциалите уважението, което рангът ми изискваше. Овен това с голямо усърдие се зае да ми показва местните забележителности. Градът въртеше цветуща търговия с Рим, изнасяйки за там не само големи количества зърнени храни и зехтин, но и роби, пурпурна боя, сюнгери, злато, слонова кост, абанос и диви животни за игрите. Ала аз скучаех и Фурий подхвърли, че щяло да бъде добре за мен, ако, докато съм там, започна да събирам материали за една цялостна история на Картаген. Нямаше подобна книга в римските библиотеки. Архивите на стария град неотдавна били попаднали в негово владение, открити от туземци, разравящи развалините за скрити съкровища, и ако съм се интересувал, предоставял ми ги. Отвърнах, че не познавам финикийския език; но той предложи, ако наистина се интересувам, да възложа на един от своите освобожденци да ми преведе по-важните ръкописи на гръцки. (18 г. от н.е.)

Идеята за написването на историята ми допадна много: чувствувах, че историческата истина за картагенците не е била казвана никога. Използувах свободното си време да проучвам развалините на стария град с помощта на едно съвременно изследване и да се запозная с географските особености на страната изобщо. Научих освен това езика дотолкова, че да мога да разчитам по-обикновените надписи и да разбирам няколко финикийски думи, употребявани от авторите, писали за пуническите войни от римска гледна точка. Когато се завърнах в Италия, започнах да пиша книгата заедно с историята на етруските. Обичам да се занимавам с две неща едновременно: като се уморя от едното, заемам се с другото. Но, струва ми се, прекалено взискателен съм като автор. Не се задоволявам само да преписвам от древни авторитети, щом съществуват каквито и да било възможности да сверя твърденията им и с други източници на информация по същия въпрос, особено изложения на автори от противоположни политически партии. Тъй че тези две истории, всяка от които, ако не бях тъй добросъвестен би могла да бъде съставена за година-две, ме занимаваха в продължение на двадесет и пет години. За всяка дума, написана от мен, сигурно съм изчел стотици; и накрая станах отличен познавач и на етруския, и на финикийския, а освен това умеех да си служа с още няколко други езика и диалекта, като нумидийски, египетски, оскийски и филискийски. Първа завърших „Историята на Картаген“.

Наскоро след освещаването на храма, което премина много успешно, Фурий неочаквано трябваше да влезе в сражение с Такфаринат, разчитайки само на военните единици, които се намираха в провинцията — един-единствен легион. Третият, заедно с няколко кохорти помощни войски и два конни ескадрона. Такфаринат беше нумидийски главатар, някогашен дезертьор от редовете на римските помощни войски и преуспяващ разбойник. Неотдавна бе създал нещо като армия по римски образец във вътрешността на страната си и се бе съюзил с мавританците, за да нападне провинцията откъм запад. Двете армии заедно надвишаваха силите на Фурий поне с пет към едно. Срещнаха се в открито поле на около петдесет мили от града и Фурий трябваше да реши дали да нападне Такфаринатовите полуобучени войски, които се намираха в центъра на дивите мавритански сили, разположени по фланговете. Той изпрати конниците и помощните войски, предимно стрелци, да отвличат вниманието на мавританците, а с легиона потегли направо към Такфаринатовите нумидийци. Наблюдавах битката от едно възвишение от около петстотин стъпки — отидох дотам върху муле — и никога преди, нито след това, струва ми се, не съм бил по-горд от това, че съм римлянин. Трети легион съумя да се запази в отличен строй: сякаш гледах церемониален парад на Марсово поле. Настъпиха в три линии, по на петдесет крачки разстояние една зад друга. Всяка линия се състоеше от сто и петдесет души във фронт, по осем в дълбочина. Нумидийците заеха отбранително положение. Наредени бяха в шест линии, с фронт също като нашия. Трети легион продължи право към тях, без да спира нито за миг, и чак когато стигнаха на десет стъпки от вражеската линия, първата редица войници запратиха копията си като блестящ порой. След това изтеглиха мечовете и нападнаха щит в щит. Отблъснаха първата линия, която се състоеше от хвърлячи на копия, върху втората, зад тях. А новата линия разбиха с повторен порой от копия — всеки войник носеше по две. Тогава римската подкрепителна линия зае мястото им, за да им даде възможност да се пренаредят. Скоро видях нов ослепителен порой от копия, изпратени едновременно, да лети към третата линия на нумидийците. Мавританците по фланговете, обезпокоявани непрестанно от стрелите на помощните войски, видяха как римляните правят пробив дълбоко в центъра. Започнаха да надават отчаяни викове, сякаш битката бе вече загубена, и се разпиляха на всички страни. Такфаринат бе принуден да заплати с много жертви оттеглянето към лагера си. Единственият неприятен спомен от тази победа бе пиршеството, с което бе отпразнувана: по време на това пиршество синът на Фурий, наречен Скрибониан, на няколко пъти подхвърли хапливи забележки за моралната подкрепа, която съм бил оказал на войниците. Стори го най-вече, за да извика вниманието върху собствената си храброст, която според него не бе възхвалявана достатъчно. После Фурий го накара да ми се извини. Сенатът гласува на Фурий триумфалните орнаменти — той бе първият от своя род, получил военни почести след праотеца му Камил, който бе спасил Рим преди повече от четиристотин години.

Когато най-сетне ме извикаха в Рим, Германик вече бе заминал за Изтока, където Сенатът му бе гласувал върховното командуване на всички провинции. С него бяха заминали Агрипина и Калигула, сега осемгодишен. По-големите деца бяха останали в Рим, при майка ми. Макар и дълбоко разочарован, че трябваше да изостави германската война недовършена, той бе решил да използува предлаганите му възможности и да разшири образованието си, като посети всички онези места, станали прочути от историята или литературата. Посетил залива на Акциум и там видял възпоменателното светилище, посветено на Аполон от Август, както и лагера на Антоний.

Като внук на Антоний това място събудило у него чувството на тъга. Тъкмо обяснявал плана на битката на младия Калигула, когато оня го прекъснал с глупава насмешка:

— Да, татко, дядо ми Агрипа и прадядо ми Август здравата са напердашили твоя дядо Антоний. Чудя се как не се срамуваш да ми разправяш тази история.

Бил един от многобройните подобни случаи, в които напоследък Калигула си позволявал да разговаря нахално с Германик, и сега вече Германик решил, че е безсмислено да се отнася към него мило и приятелски, както се държал с другите деца — решил, че Калигула заслужава само строга дисциплина и жестоки наказания.

В Беотия посетил Тива да види родната къща на Пиндар, както остров Лесбос — да види гробницата на Сафо. Тук се родила друга моя племенница, на която дали злощастното име Юлия, макар всякога да я наричахме Лесбия. Сетне отишъл във Византион, в Троя и в прочутите гръцки градове на Мала Азия. От Милет ми изпрати дълго писмо, а в него описваше пътешествието си с такава радостна възбуда, щото проличаваше, че вече не съжалява чак толкова за отзоваването си от Германия.

Междувременно нещата в Рим се върнаха към онова положение, в което бяха преди консулата на Германик; и Сеян съживи старите опасения на Тиберий относно Германик. Донесъл му за някаква забележка, която Германик изрекъл на един интимен обяд, където присъствувал Сеянов агент, в смисъл, че източните войски и те сигурно се нуждаели от същото онова пресяване, каквото бил направил на войските край Рейн. Подобна забележка действително имало, но тя не означавала друго, освен че тези войски вероятно били третирани зле от по-низшите офицери, по същия начин, по който били третирани и другите; и че той възнамерявал да преразгледа всички назначения при първия удобен случай. Сеян накарал Тиберий да разбере тази забележка в смисъл, че причината, загдето Германик все още забавя узурпацията на властта, се дължала на това, че не разчитал докрай на поддръжката на източните войски, която сега вече щял да спечели, като оставел войниците сами да изберат началниците си и им раздадял подаръци и разпуснел дисциплината им — същото, което бил сторил край Рейн. Тиберий се уплашил и сметнал за разумно да се посъветва с Ливия: разчитал да му се притече на помощ. А тя знаеше точно какво да направи. Назначиха един човек на име Гней Пизон за управител на провинция Сирия — назначение, с което му се даваше командуването, под началничеството на Германик, на по-голямата част от източните войски — и му казаха поверително, че може да разчита на тяхната подкрепа, ако Германик се опита да попречи на каквито и да било негови политически или военни разпореждания. Изборът им беше много подходящ. Гней Пизон, чичото на оня Луций Пизон, дето бе обидил Ливия, беше надменен старец, който преди двадесет и пет години, когато Август го бе изпратил за управител на Испания, си бе навлякъл горчивата омраза на испанците със своята жестокост и алчност. Беше заборчлял до шия и намекът, че в Сирия би могъл да прави каквото си ще, стига да предизвика Германик, той прие като покана да натрупа ново богатство на мястото на онова, което бе събрал в Испания и отдавна беше пропилял. Ненавиждаше Германик за неговата сериозност и набожност и го наричаше суеверна баба; освен това много му завиждаше.

Когато посетил Атина, Германик изразил уважението си към древната й слава, като се явил пред градските порти, придружен от един-единствен телохранител. Освен това произнесъл дълга и искрена реч във възхвала на атинските поети, войници и философи на празненството, организирано в негова чест. На път за Сирия Пизон също минал през Атина и тъй като тя не беше част от неговата провинция, не си направил труда да се държи с атиняните учтиво като Германик, а и те не се постарали да бъдат учтиви към него. Някой си Теофил, брат на един от Пизоновите кредитори, току-що бил осъден за фалшификация, с гласуване на Народното събрание. Пизон поискал като лична услуга този човек да бъде оправдан, но молбата му била отхвърлена, което много го разгневило: ако Теофил бъдел оправдан, братът непременно щял да му опрости задължението. Произнесъл гневна реч, в която заявил, че днешните атиняни нямали никакво право да се отъждествяват с великите атиняни от дните на Перикъл, Демостен, Есхил и Платон. Древните атиняни били изличени от непрестанните войни и убийства, а тези тук били мелези, дегенерати и потомци на роби. Заявил, че всеки римлянин, който ги ласкаел, сякаш са законни наследници на онези древни герои, само принизявал достойнството на римското име; и че сам той никога не можел да забрави как в последната гражданска война се обявили срещу великия Август и подкрепили оня страхлив предател Антоний.

След това Пизон напуснал Атина и отплавал за Родос, на път за Сирия. Германик бил също в Родос — отишъл да посети университета — и научил за речта, която очевидно била насочена срещу му, малко преди да съзрат корабите на Пизон. Извила се внезапно буря и те видели, че корабите на Пизон са застрашени от опасност. Два по-малки съда потънали пред очите на Германик, а третият, в който бил Пизон, загубил мачтите си и бил подхвърлен към скалите на северния бряг. Кой друг освен Германик не би оставил Пизон на неговата участ? Но Германик изпратил няколко галери, които с отчаяно гребане успели да стигнат до корабокрушенците, малко преди те да се разбият, и да ги довлекат благополучно до пристана. И кой друг освен човек, покварен като Пизон, не би се отплатил на своя спасител с доживотна благодарност и преданост? Но Пизон направо се оплакал, че Германик забавил спасението му до последния момент, с надежда да му се притече на помощ твърде късно; и без да остане нито ден в Родос, потеглил отново през още бурното море, за да стигне Сирия преди Германик.

Още щом слязъл в Антиохия, той започнал да прави преглед на войските в смисъл, обратен на замисления от Германик. Вместо да отстрани разпасаните, жестоки офицери, той изхвърлил от редиците всички началници, които се ползували с добро име, и назначил на тяхно място свои любимци негодници — с уговорката, че сам той ще получава като процент половината от онова, което съумеят да спечелят от назначението си, и никой няма да им иска сметка за нищо. И тъй за сирийците започнала тежка година. Собствениците на продавници в градовете и земеделските стопани из селата трябвало да плащат тайно „пари за охрана“ на местните офицери; откажели ли да платят, нощем ги нападали маскирани хора, домовете им бивали подпалвани, а семействата им — избивани. Отначало към Пизон се отправяли многобройни молби срещу този тормоз — от страна на градските сдружения, земеделците и тъй нататък. Той неизменно им обещавал незабавно разследване, но не извършил ни едно; а тъжителите обикновено намирали пребити до смърт по пътя им за дома. Изпратили делегация в Рим да се осведоми лично от Сеян дали Тиберий знае какво става и ако знае, дали го одобрява. Сеян заявил на провинциалите, че Тиберий не е чул нищо от официален източник; а дори и да им обещаел да разследва нещата, нали Пизон и без туй вече им бил сторил злината? Може би най-доброто щяло да е, казал Сеян, да си плащат ония суми „за охрана“, които им се искали, и да вдигат колкото може по-малко шум. Междувременно лагерната дисциплина на сирийските войски била паднала до танкова ниско равнище, че в сравнение с нея разбойническата армия Накфаринат изглеждала като образец на боеспособност и преданост към дълга.

Делегатите отишли и при Германик в Родос, а той останал отвратен и смаян от техните разкрития. По време на неотдавнашно си пътешествие из Мала Азия си бил поставил за цел да разглежда лично всички оплаквания за користно управление и да отстранява всички магистрати, проявили беззаконие или насилие. Сега писал на Тиберий — уведомявал го относно вестите, които получил за поведението на Пизон, и съобщавал, че незабавно потегля за Сирия; освен това поискал разрешение да отстрани Пизон дори ако само част от жалбите срещу него се окажели верни и да сложи на негово място някой по-достоен човек. Тиберий отговорил, че и той бил дочул някои оплаквания, но те май били неоснователни и злонамерени; смятал Пизон за способен и справедлив управител. Германик не подозираше Тиберий в непочтеност, а сега затвърдил у себе си впечатлението, което имаше за него — като човек простодушен и поддаващ се на чуждо влияние. Съжалил, че е поискал разрешение за нещо, което трябвало да извърши веднага на своя отговорност. Междувременно получил друго сериозно обвинение срещу Пизон, а именно, че се уговарял с Вононес — сваления цар на Армения, който бе избягал в Сирия — да го възстанови на трона му. Вононес беше неизмеримо богат, защото бе успял да избяга с по-голямата част от арменската съкровищница, тъй че Пизон се надявал да се облагодетелствува от сделката. Германик веднага отишъл в Армения, свикал благородниците и със собствените си ръце, но от името на Тиберий, положил диадемата върху главата на човека, когото те били избрали за цар. После наредил на Пизон да посети Армения начело на два легиона и да изкаже добросъседско уважение на новия монарх; ако ли го задържали важни дела, да изпрател сина си. Но Пизон нито изпратил сина си, нито отишъл сам. След като посетил други далечни провинции и съюзнически царства и уредил там нещата благополучно, Германик слязъл в Сирия и срещнал Пизон в зимната квартира на Десетия легион.

На срещата присъствували и някои други военачалници, защото Германик не искал Тиберий да бъде зле осведомен за казаното там. Подхванал да говори колкото може по-благо, изисквайки от Пизон да му обясни защо не се подчинил на нарежданията му. Заявил, че ако не съществували други обяснения освен същата оная лична враждебност и неучтивост, които Пизон демонстрирал в речта си в Атина, в неблагодарните си забележки в Родос и в други някои случаи оттогава насам, щял да се принуди да изпрати доклад до императора. След това се оплакал, че намира Десетия легион във възмутително недисциплинирано и мръсно състояние, нещо недопустимо за войска, която живее при условия на мир, в здравословен и хубав лагер.

Тогава Пизон се ухилил и казал:

— Да, наистина са мръсна сбирщина, нали? А какво щяха да си кажат арменците, ако им ги бях изпратил като представители на силата и величието на Рим? („Силата и величието на Рим“ беше любимата фраза на брат ми.)

Германик, едва сдържайки гнева си, отвърнал, че разложението е започнало след пристигането на Пизон в провинцията и че щял да пише на Тиберий тъкмо в този смисъл.

Пизон отправил иронична молба за опрощение, придружена от обидна забележка за високите идеали на младостта, които често трябвало да се пречупват в този труден свят пред по-прозаични, но по-практични изисквания. Германик го прекъснал с искрящи очи:

— Често, но не винаги, Пизоне. Утре например ще седна заедно с теб на трибунала и заедно ще видим дали високите идеали на младостта могат да бъдат спрени от каквито и да са пречки: и дали който да било невеж, алчен, кръвожаден шейсетгодишен развратник би могъл да откаже справедливост на провинциалите.

Това приключило срещата. Пизон незабавно писал на Тиберий и Ливия, разправяйки за случилото се. Цитирал последното изречение на Германик в такъв смисъл, щото Тиберий повярвал, че този „невеж, алчен, кръвожаден шейсетгодишен развратник“ е самият Тиберий. Тиберий отговорил, че има пълно доверие в Пизон и че ако една известна личност продължава да говори и действува по същия нелоялен начин, и най-смелите стъпки, направени от неговия подчинен, за да се сложи край на тази нелоялност, без съмнение ще се приемат благосклонно от Сената и римските граждани. Междувременно Германик заседавал в трибунала и изслушвал жалби от провинциалите срещу несправедливи присъди в съдилищата. Отначало Пизон сторил всичко по силите си, за да го смути с помощта на законни обструкции, но когато Германик успял да се сдържи и продължил да изслушва делата, без дори да прекъсва за обяд или следобедна почивка, той изменил тактиката и се измъкнал от заседанията под предлог, че бил заболял.

Съпругата на Пизон, Планцина, ревнувала Агрипина, защото тя, като съпруга на Германик, стояла над нея при всички официални церемонии. Измисляла най-различни дребни обиди, за да я дразни, най-вече чрез прояви на неучтивост от страна на подчинените й, които да могат да се обяснят като случайност или невежество. Когато Агрипина си отмъстила, отнасяйки се с нея хладно и презрително пред другите, тя съвсем се забравила. Една сутрин в отсъствието на Пизон и Германик Планцина поела командуването на конницата и накарала войниците да извършат нелепи и смешни неща пред главната квартира на Германик. Повела ги през някаква нива, атакувала една редица от празни палатки, които били насечени на ленти, издавала всички възможни команди, като се почне от „Гаси светлината!“ и се стигне до пожарна тревога, и наредила да се започне битка между ескадроните. Най-сетне ги накарала да галопират във все по-стесняваща се спирала, докато накрая, когато центърът се стеснил до диаметър от няколко стъпки, издала командата „Кръгом!“, сякаш искала да върне движението в обратна посока. Много коне изпопадали на земята, изхвърляйки ездачите си. Настанала невъобразима бъркотия, невиждана в историята на конните маневри. По-буйните войници я увеличили, като забивали камите си в конете на съседите си, за да ги накарат да се обърнат, или просто ги избутвали от седалката. Неколцина ездачи били лошо ритнати, други си счупили краката, когато конете им се строполили върху им. Един бил убит. Агрипина изпратила един от младите щабни офицери да помоли Планцина да престане да прави за смях и себе си, и армията. Планцина й отговорила, пародирайки ония смели думи на Агрипина на Рейнския мост:

— Докато се върне съпругът ми, аз ще командувам конниците. Подготвям ги за очакваното нападение на партите!

В лагера действително току-що били пристигнали няколко пратеници на партите, които наблюдавали тази демонстрация, обзети от почуда и възмущение.

А този Вононес, преди да стане цар на Армения, беше цар на Партия, откъдето набързо го бяха изпъдили. Приемникът му бил изпратил тези същите посланици при Германик с предложение съюзът между Рим и Партия да бъде подновен и със съобщението, че в чест на Германик ще отиде до река Ефрат (границата между Сирия и Партия) да му поднесе почитанията си. Междувременно го умолявал да не позволява на Вононес да стои повече в Сирия, откъдето за него било лесно да поддържа предателска кореспонденция с някои от партските благородници. Германик отговорил, че като представител на баща си, императора, ще се радва да се срещне с царя, за да поднови съюза, и ще се погрижи да премести Вононес в друга някоя провинция. Тъй Вононес отплавал за Киликия, а с него изчезнала и надеждата на Пизон да забогатее. Планцина се разгневила не по-малко от своя съпруг; Вононес я обсипвал почти всеки ден с красиви скъпоценности.

В началото на следващата година до Германик стигнала вест, че в Египет е настъпил глад. Последната реколта била лоша, но имало много жито от предишните две години, прибрано в големи житници. Богатите търговци на зърнени храни поддържали цените високи, като отпущали малко зърно на пазара. Германик заминал незабавно за Александрия и принудил търговците да продадат необходимото зърно на разумни цени. Радвал се, че му се е отдал такъв предлог да посети Египет, който го интересувал дори повече, отколкото Гърция. Александрия беше по онова време, както е всъщност и днес, истинският културен център на света — тъй както Рим е бил и още е политическият му център, и Германик изразил уважението си към традициите на Александрия, влизайки в града, облечен в гръцки одежди, бос и без телохранители. От Александрия потеглил нагоре по реката Нил, посетил пирамидите и сфинкса, огромните развалини на египетска Тива, някогашна столица, както и голямата каменна статуя на Мемнон, чийто гръден кош е кух, и която малко след изгрев-слънце започва да пее, защото въздухът в кухината се стопля и образува течение през тръбовидното й гърло. Стигнал чак до развалините на остров Елефантина и през цялото време си водел подробен дневник на пътуването. В Мемфис посетил градините на великия бог Апис, въплътен в тялото на бик с особени белези; на Апис не му дал обнадеждващ знак, а вместо това побягнал от Германик в мига на срещата им и влязъл в „злокобния обор“. Агрипина била с него, но Калигула били оставили в Антиохия под надзора на възпитателя му като наказание за непрестанното му непослушание. (19 г. от н.е.)

С всяка своя постъпка напоследък Германик само увеличаваше подозренията на Тиберий; но заминаването му за Египет беше най-голямата от всичките му грешки. Ще обясня защо. Август, съзнавайки още в началото на своето управление, че Рим зависи почти изцяло от Египет като източник на зърнени храни и че Египет, ако попадне в ръцете на някой авантюрист, лесно може да бъде отстояван със съвсем малобройна армия, беше постановил следното неотменимо правило за управлението: никой римски конник или сенатор няма право да посещава Египет без изрично разрешение от самия Август. Подразбираше се от само себе си, че същото правило важи и при Тиберий. Но Германик, обезпокоен от съобщенията за зърнения глад в Египет, бе сметнал, че няма време за губене в изчакване на разрешение да отпътува за там. Сега вече Тиберий беше убеден, че Германик се кани да нанесе отдавна подготвяния удар; смяташе, че е отишъл в Египет, за да привлече тамошните войски на своя страна; разглеждането на забележителностите край Нил според него не бе друго освен предлог да се посети граничната охрана; реши, че бе допуснал изобщо голяма грешка, изпращайки Германик в Изтока. И той направи публично оплакване пред Сената срещу това дръзко нарушение на категоричните разпоредби на Август.

Когато се върнал в Сирия, дълбоко огорчен от порицанието на Тиберий, Германик установил, че всичките му наредби до войските и до градовете били или пренебрегнати, или пък отменени с противоположни заповеди на Пизон. Издал наредбите отново и чак тогава, за пръв път, дал публична гласност на недоволството си с прокламацията, че всички разпоредби, издадени от Пизон по време на Германиковото отсъствие в Египет, трябва да се смятат за отменени и че до второ нареждане ни една заповед на Пизон ще бъде валидна в провинцията, ако не е заверена от самия Германик. Едва подписал прокламацията, паднал болен. Стомахът му бил толкова раздразнен, че нищо не задържал. Предположил, че храната му е отровена, и взел всички възможни мерки срещу й. Ястията му ги приготвяла Агрипина и никой от домакинството нямал достъп до храната нито преди, нито след като била сготвена. Но минало доста време, преди да се поправи дотолкова, че да напусне леглото и да може да седи излегнат на стола си. Гладът изострил чувството му за обоняние и той заявил, че в къщата дъха на труп. Никой друг не долавял такава миризма и Агрипина отначало не обърнала внимание, но воняло все повече и повече. Най-после и самата Агрипина усетила миризмата. Излъчвала се като че ли от всяка стая. Запалила тамян да почисти въздуха, но вонята не се премахнала. Слугите се уплашили и започнали да шушукат, че в това имат пръст магьосниците.

Германик си беше открай време суеверен както всички от нашия род, с изключение на мене: аз съм по-малко суеверен. Той не само вярваше в щастието или нещастието, носено от дадени дни и предзнаменования, но се беше оплел в цяла мрежа от свои измислени суеверия. Числото седемнадесет и среднощното кукуригане на петли бяха двете неща, които го довеждаха до отчаяние. Затова прие като много лош знак това, че след като бе успял да върне знамената с орлите на Осемнадесетия и Деветнадесетия легион, бе отзован от Германия, преди да успее да намери знамето на Седемнадесетия. Ужасяваше се от черната магия, каквато практикуват тесалийските магьосници, и всякога спеше с талисман под възглавницата, който действуваше против магията: зелена ясписова фигурка на богиня Хеката, единствената, която има власт над магьосници и привидения), представена с факла в едната и ключовете на подземния свят — в другата ръка.

Подозирайки, че Планцина му прави магии — защото за нея се говорело, че е магьосница, — той принесъл на Хеката умилостивително жертвоприношение от девет черни палета: така е редно да се постъпи при подобна магия. На другия ден един роб съобщил с ужасено лице, че когато миел пода в преддверието, забелязал една разхлабена плоча, а като я вдигнал, намерил отдолу голия и разлагащ се труп на малко бебе, чийто корем бил боядисан в червено, а на главата му имало прикрепени рога. Претърсили веднага всички стаи и открили повече от десет подобни ужасяващи същества, скрити под плочите или в ниши, издълбани в стените зад завесите. Сред тях имало труп на котка със зачатъчни криле на гърба и глава на негър, от чиято уста се подавала детска ръка. Към всяка от тия отвратителни останки имало оловна табелка с името на Германик. Извършили ритуално очищение на дома и Германик малко се развеселил, макар стомахът да продължавал да му създава грижи.

Наскоро след това в дома започнали да стават чудновати неща. Сред възглавниците откривал пера от петел, изцапани с кръв; прокобни знаци, надраскани с въглен, се явявали по стените, понякога ниско долу, сякаш писани от джудже, понякога високо горе, като че писани от гигант — обесен човек, думата Рим обърната надолу, невестулка; и макар единствено Агрипина да знаеше за скритото му суеверие към числото седемнадесет, то непрестанно се появявало тук-там. После се явило името Германик, обърнато надолу, и всеки ден се скъсявало с по една буква. Вероятно било Планцина да е скрила разните магии в дома му, докато бил в Египет, но за тия непрестанни явления нямало никакво обяснение. Слугите били вън от подозрение, защото думите били написани в стаи, до които те нямали достъп, а в една заключена стая, с прозорец твърде малък да се провре човек, знаците покривали стените от пода до тавана. Единствената утеха на Германик бил начинът, по който се държали Агрипина и малкият Калигула. Агрипина правела всичко по силите си да омаловажи злокобните явления, а Калигула казвал, че той не се страхувал, защото един правнук на бога Август не можел да бъде засегнат от магии, и ако му се случело да срещне магьосница, щял да я прободе с меча си. Но Германик отново паднал на легло. По средата на нощта, последвала деня, когато от името му останали само три букви, Германик бил събуден от кукуригането на петел. Макар и да бил съвсем отпаднал, той скочил от леглото, грабнал меча си и се втурнал в съседната стая, където спели Калигула и бебето Лесбия. Там съзрял петела — голям черен петел със златен пръстен около шията, който кукуригал тъй, че можел да събуди и мъртвите. Опитал се да му отсече врата, но петелът изхвръкнал през прозореца. Германик припаднал. Агрипина някак си успяла да го положи отново в леглото, но като се свестил, й казал, че е осъден.

— Това не може да стане, докато с теб е твоята Хеката — успокоила го тя. Той бръкнал под възглавницата, докоснал талисмана и смелостта му се възвърнала.

На другата сутрин написал писмо на Пизон по стария римски обичай, обявявайки лична война помежду им; нареждал му да напусне провинцията и го предизвиквал да стори най-лошото, на което е способен. Но междувременно Пизон бил вече отплавал и се намирал в Хиос, очаквайки там вестта за смъртта на Германик, готов да се завърне да управлява провинцията веднага щом я получи. А бедният ми брат с всеки час отслабвал все повече и повече. На другия ден, докато Агрипина била излязла от стаята, а той лежал в полусвяст, почувствувал някакво движение под възглавницата си. Извърнал се и стреснато потърсил талисмана. Той бил изчезнал; а в стаята нямало никого.

На следващия ден Германик събрал всичките си приятели я им казал, че вече умира и че убийците му са Пизон и Планцина. Натоварил ги да съобщят на Тиберий и Кастор за онова, което било сторено, и ги помолил да отмъстят за жестоката му смърт.

— И кажете на римския народ — казал той, — че поверявам милата си съпруга и шестте си деца на неговите грижи и че не бива да се вярва на Пизон и Планцина, ако се опитват да разправят, че им е било наредено да ме убият; ако ли пък повярват, не бива поради това да им простят.

Починал на девети октомври, деня, в който единствено буква „Г“ останала на стената в стаята му срещу леглото, и на седемнадесетия ден от заболяването си. Изтощеното му тяло било изложено на пазарния площад в Антиохия, тъй че всеки да може да види аления обрив по корема му и синината по ноктите му. Подложили робите на мъчение. Освобожденците му и те били поставени на кръстосан разпит, всеки по за цели двадесет и четири часа от бодри следователи, а в края на процедурите били тъй разсипани духом, че ако наистина са знаели нещо, непременно са щели да го съобщят, само и само да ги оставят на мира. Единственото, което могло да се научи все пак и от освобожденците, и от робите, било, че една известна магьосница, някоя си Мартина, била виждана твърде често с Планцина и че всъщност един ден била дори в къщата заедно с Планцина, когато там нямало никого другиго освен Калигула. И че един следобед, малко преди завръщането на Германик, домът бил оставен на охраната само на един глух стар пазач, понеже всички останали прислужници били отишли да наблюдават гладиаторските борби, организирани от Пизон в местния амфитеатър. Но никакви реални обяснения не могли да се намерят нито за случката с петела, нито за написаното по стените, нито за изчезването на талисмана.

Свикана била среща на всички командири на легиони и на всички знатни римляни от провинцията, за да се избере временен управител. Избрали командира на Шести легион. Той незабавно арестувал Мартина и я изпратил под охрана в Рим. Ако се случело да бъде съден Пизон, тя щяла да бъде една от най-важните свидетелки.

Когато научил, че Германик е умрял, Пизон, вместо да скрие радостта си, извършил в храмовете благодарствени жертвоприношения. Планцина, която наскоро била загубила една от сестрите си, направо захвърлила траурните одежди и отново навлякла най-ярките си дрехи. Пизон писал на Тиберий, обяснявайки му, че бил отстранен от поста си на управител, на който бил официално назначен от него, само заради смелата си опозиция на Германиковите предателски кроежи срещу държавата; сега се завръщал в Сирия да поеме управлението. Подметнал също така за Германиковото „разточителство и нахалство“. Опитал се да се върне в Сирия и дори си осигурил войски да го подкрепят, обаче новият управител обсадил крепостта в Киликия, която Пизон бил превърнал в своя твърдина, принудил го да се предаде и го изпратил в Рим да отговаря на обвиненията, които сигурно щели да му бъдат отправени там.

Междувременно Агрипина бе отплавала за Италия с двете деца и с праха на съпруга си, поставен в урна. В Рим вестта за смъртта му бе извикала такава скръб, сякаш всяко едно семейство в града бе загубило най-любимия си член. Цели три дена, макар за това да нямаше нито декрет от Сената, нито заповед от магистратите, бяха посветени на всеобщ траур: продавниците бяха затворени, съдилищата — опразнени, не се извършваха сделки, всички носеха траур. „Сякаш че слънцето залезе — дочух един на улицата да разправя — и няма да изгрее вече!“ За собствената си скръб няма да пиша.