Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (14)

Глава 13

Август минаваше седемдесетте. Доскоро никой не мислеше за него като за стар човек. Но тези неотдавнашни обществени и лични бедствия много го промениха. Стана избухлив и вече му беше все по-трудно да посреща случайни посетители с обичайната си любезност и да сдържа търпението си на обществени пиршества. Започна да се държи избухливо дори към Ливия. Въпреки това продължаваше да работи съвестно както преди и дори прие ново десетгодишно продължение на монархията. Тиберий и Германик, когато се намираха в града, поемаха много от неговите задължения, които преди той би извършил сам, а Ливия работеше по-усилено от всякога. По време на Балканската война, докато Август отсъствуваше, тя бе останала в Рим, снабдена с дубликат от неговия печат, и поддържайки постоянна връзка с него посредством конни пратеници, сама се бе оправяла с всичко. Август започваше вече малко или много да се примирява с вероятността да бъде наследен от Тиберий. Смяташе го способен да управлява сравнително добре с помощта на Ливия и да провежда неговата собствена политика, но също така се ласкаеше от мисълта, че всички ще усещат липсата на Бащата на Отечеството и ще говорят за Августовия век, както сега говореха за златния век на цар Нума (приемника на Ромул). Въпреки големите си заслуги към Рим Тиберий като личност не бе популярен и сигурно нямаше да стане по-обичан, когато станеше император. Август беше доволен, че Германик, бидейки по-възрастен от Кастор, неговия брат по осиновяване, се явяваше естествен наследник на Тиберий и че малолетните синове на Германик — Нерон и Друз — бяха негови собствени правнуци. Макар съдбата да бе отредила ни един от внуците му да не го наследи, един ден той непременно пак щеше да управлява, както изглеждаше, в лицето на своите правнуци. Защото по това време Август вече беше забравил за Републиката, забравили бяха и всички останали, и бе възприел схващането, че неговите четиридесет години на неуморна и искрена служба на Рим му дават правото, стига да поиска, да определи своите императорски приемници дори до трето поколение.

Докато Германик беше в Далмация, не му писах за Постум — страхувах се някой от агентите на Ливия да не хване писмото ми, но му разправих всичко веднага щом се върна от войната. Той много се разтревожи и каза, че просто не знаел какво да вярва. Нека обясня — Германик имаше навика всякога да отказва да повярва лошото за когото и да било, докато не получи сигурни доказателства за неговата злина, и обратното — да вменява на всеки най-чисти подбуди. Тази изключителна наивност му бе от голяма полза. Повечето от хората, които срещаше, оставаха поласкани от високата му оценка за моралните им качества и в своите постъпки се стараеха да я оправдаят. Ако му се случеше да зависи от милостта на някой наистина зъл човек, тази негова добросърдечност щеше да го доведе до въжето; но, от друга страна, Германик успяваше да прояви благородството у всеки, който имаше капчица добрина в сърцето си. Затуй и сега ми каза, че не бил склонен да приеме, че Ливила или Емилия са способни на подобно престъпно злодейство, макар напоследък, призна той, да бил разочарован от Ливила. Каза още, че не съм успял да му представя вероятните им мотиви кой знае колко убедително, а съм замесил и баба ни Ливия в историята, което било направо невероятно. Кой разумен човек, викна той изведнъж възмутено, би могъл да заподозре Ливия в подбудителство към подобно злодейство? Тъй можела да бъде подозряна и Добрата богиня в отравяне на градските кладенци. Но когато в отговор го запитах дали наистина вярва, че Постум е виновен в извършване на две изнасилвания в две последователни вечери, и двете крайно необмислени, и дали го смята способен да лъже и Август, и нас дори и да е бил виновен, той замълча. Винаги бе обичал Постум и много му вярваше. Използувах момента и го накарах да се закълне в духа на покойния ни баща: ако някога открие и най-малкото доказателство, че Постум е бил несправедливо осъден, да каже на Август всичко, което знае за случая, и да го принуди да върне Постум и да накаже лъжците, тъй както заслужават.

В Германия не се случваше нищо особено. Тиберий държеше мостовете, но не се опитваше да прекоси Рейн, все още неуверен във войската си, която бързаше да обучи. И германците не се опитваха да преминат оттатък. Август отново започна да губи търпение с Тиберий и го подтикваше да отмъсти за Вар без по-нататъшно отлагане и да си върне загубените орли. Тиберий отвръщаше, че нямало нищо по-скъпо за него от това, но че войската му все още не била готова за подобно изпитание. Август изпрати там Германик веднага щом магистратурата му изтече, и тогава Тиберий се принуди да прояви някаква дейност; той всъщност не беше нито мързелив, нито страхливец, а само крайно предпазлив. Прекоси Рейн и си възвърна част от загубената провинция, но германците избягваха открита битка; и Тиберий, и Германик, нащрек да не попаднат в засада, се задоволили само с това да изгорят няколко вражески лагера близо до Рейн и да изтъкнат военната си мощ. Имало няколко схватки, които завършили благополучно — взели няколкостотин пленници. Останаха в тази област до есента, след това се прехвърлиха отвъд Рейн; а през следващата пролет в Рим бе отпразнуван дълго отлаганият триумф за Далмация, към който бе прибавен още един, за тази германска експедиция, просто така, за възвръщане на доверието. Тук трябва да отдадем заслуженото на Тиберий за една великодушна постъпка, към която го подтикна Германик: след като показа на своя триумф Бато, пленения далматински бунтовник, той му върна свободата, даде му голяма сума пари и го засели в Равена. Бато си го заслужаваше — навремето благородно беше позволил на Тиберий да се спаси от една долина, където бе обграден с по-голямата част от войската си. (11 г. от н.е.)

Сега Германик беше консул и Август написа специално писмо, в което го препоръчваше на Сената, както и Сената — на Тиберий. (По този начин, препоръчвайки Сената на Тиберий вместо обратното, Август показа едновременно, че готви Тиберий за свой императорски приемник, по-висшестоящ от Сената, и че не желае да изрича за него похвали, каквито каза за Германик.) Агрипина винаги следваше Германик по време на военните му походи, също както майка ми бе придружавала баща ми. Правеше го предимно от любов към него, но също тъй, защото не искаше да остава сама в Рим и да се излага на опасността да бъде призована пред Август в скалъпено обвинение за изневяра. Не вярваше на Ливия. Беше типична римска матрона от древното предание — силна, смела, скромна, остроумна, набожна, плодовита и целомъдрена. Беше родила вече на Германик четири деца и щеше да му роди още пет.

Въпреки че забраната на Ливия да се появявам на трапезата й все още беше в сила и макар майка ми да не бе променила отношението си към мен, Германик ме викаше сред благородните си приятели всеки път, когато ги събираше. Заради него ме приемаха с уважение; ала мнението на рода за способностите ми беше известно, знаеше се, че и Тиберий го споделя, тъй че никой не си правеше труда да се сприятелява с мен. По съвета на Германик разгласих, че ще организирам четене на последната си историческа творба, и поканих известен брой видни литературни деятели да присъствуват на него. Избрал бях да прочета нещо, над което бях работил задълбочено и което смятах, че ще бъде много интересно за слушателите ми — изследване на сакраменталните изрази, изричани от етруските жреци по време на ритуалното умиване, с латински превод на всеки един, което хвърляше светлина върху много от нашите собствени очистителни ритуали, чието точно значение бе замъглено от времето. Преди това Германик прочете съчинението ми и го показа на майка ми и на Ливия, които го одобриха, а после бе тъй добър да ме изслуша на едно предварително четене. Поздрави ме както за творбата, тъй и за успешното четене, и, изглежда, много ме бе похвалил, защото стаята, която бях определил за четенето, бе препълнена. Ливия не присъствуваше, нямаше го и Август, но там бяха майка ми, самият Германик и Ливила.

Бях в повишено настроение и съвсем спокоен. Германик ми бе подсказал да се подсиля предварително с чаша вино и аз послушах съвета му. Имаше приготвен стол за Август, в случай че дойде, както и за Ливия, и двата много красиви — столовете, които винаги се запазваха за тях, когато посещаваха дома ни. Щом всички пристигнаха и се настаниха, затвориха вратите и четенето започна. Справях се отлично: усещах, че не чета много бързо, нито бавно, нито високо, нито тихо, а точно както трябва и че слушателите, които не бяха очаквали кой знае какво от мен, са истински заинтересувани, когато се случи една беда. На вратата се похлопа силно, а после, тъй като никой не отвори, почука се пак. Последва нервно блъскане на дръжката и вътре нахлу най-дебелият човек, какъвто съм виждал през живота си, облечен в роба на конник, понесъл в ръка голяма бродирана възглавница. Спрях да чета, защото тъкмо бях стигнал до един труден и важен пасаж, а никой не ме слушаше — всички очи бяха вперени в конника. Той забеляза Ливий и го поздрави с напевен акцент, характерен, както научих по-късно, за падуанците, сетне отправи общо поздравление към останалите; това извика кикот. Не обърна особено внимание на Германик като консул, нито на майка ми и на мен като домакини. После се огледа за място и спря поглед на Августовия стол, но той му се видя тесен, затова приближи стола на Ливия. Намести възглавницата си, прибра дрехата край коленете си и се отпусна. И много естествено столът, който бе древно изделие от Египет, част от плячката от двореца на Клеопатра, много фина изработка, се срути под него с трясък.

Всички освен Германик, Ливий и майка ми, както и по-сериозните членове на аудиторията, се изсмяха високо; ала когато конникът се изправи и изпъшка, започна да кълне и да се разтрива и бе отпратен от стаята от един освободен роб, настъпи мълчание и аз се опитах да продължа. Но просто се задавях от смях. Може да е било от виното, което бях изпил, а може би и защото бях съзрял израза на лицето на натрапника, когато столът се огъваше под него, нещо, което никой друг не бе забелязал, защото той бе на първата редица и аз единствен го виждах; във всеки случай да се съсредоточа върху очистителните обреди на етруските, ми бе направо невъзможно. Отначало слушателите споделяха веселието ми и дори се посмяха с мене, но когато, опитвайки се безуспешно да прочета един параграф, отново с крайчеца на окото си съзрях счупения от конника стол, закрепен едва-едва на покосените си крака, пак избухнах, аудиторията прояви нетърпение. Всичко се обърка още повече, защото тъкмо когато се бях преборил със себе си и отново се съсредоточих, за видимо облекчение на Германик, вратите се разтвориха широко и вътре влезе не друг, а самият Август, придружен от Ливия! Преминаха тържествено край редиците от столове и Август седна. Ливия се готвеше да го последва, когато забеляза, че нещо липсва. Запита с висок, кънтящ глас:

— Кой е сядал на моя стол?

Германик се опита да обясни, но тя реши, че са я оскърбили и напусна. Август, смутен, я последва. Кой би могъл да ме обвини, че след това обърках всичко? Сякаш самият гръцки бог Мом, олицетворението на грешките и присмеха, се бе наместил на този стол, защото само пет минути по-късно краката се плъзнаха настрани и той пак падна, а една малка златна лъвска глава, отчупвайки се от една дръжка, се търколи по пода и се намести под десния ми крак, който бе леко повдигнат. Разкикотих се отново, започнах да се давя, да хълцам и да кашлям.

Германик дойде при мен и ме замоли да се овладея, но аз само вдигнах лъвската глава и посочих безпомощно към стола. Този път Германик наистина ми се разсърди. Смръщеното му лице ме разстрои и това ме освести незабавно. Обаче загубих всякакво доверие в себе си и тъй започнах да заеквам, щото четенето завърши много безславно. Германик се опита да изрази благодарност за интересния ми труд — изказа съжаления, че една неприятна случи, ме е прекъснала по средата и че поради същата тази случка Бащата на Отечеството и господарката Ливия, съпругата му, са се оттеглили; изяви надеждата, че в някой по-благоприятен ден в близко бъдеще ще мога да уредя ново четене. Нямаше по-внимателен брат от Германик, нито по-благороден човек от него. Но оттогава ни веднъж не съм чел съчиненията си публично.

Един ден Германик дойде при мен много угрижен. Дълго време мълча, накрая се обади:

— Тази сутрин разговарях с Емилий и разговорът се извъртя към бедния Постум. Той подхвана, запита ме какви са били точно обвиненията срещу Постум и каза, очевидно напълно чистосърдечно, че дочул как Постум бил направил опит да изнасили две благороднички, но никой не знаел точно кои. Вгледах се упорито в него, като изрече това, но разбрах, че говори истината. Тогава му предложих да му съобщя каквото знам при условие, че ще пази тайна. Когато му казах, че собствената му дъщеря е обвинила Постум в опит да я изнасили, и то в собствения му дом, той се изненада и отказа да ми повярва. Разгневи се. Заяви, че дойката на Емилия била там през цялото време. Поиска да отиде при Емилия и да я запита вярно ли е и ако е вярно, защо тогава за пръв път го чува; но аз го спрях, напомняйки за обещанието му. Не вярвам на Емилия. Вместо това предложих да разпитаме дойката, но внимателно, да не я уплашим. Изпрати да я повикат и я запита какво са разговаряли Емилия и Постум по време на оная тревога за крадци последната вечер, когато се хранил у тях. Отначало жената не можа да си спомни, но когато аз подхвърлих: „А не беше ли за плодни дръвчета?“, тя отвърна: „Ах, да, за вредителите по плодните дръвчета.“ Тогава Емилий пожела да узнае дали е ставало дума и за нещо друго по време на отсъствието му, а тя отвърна, че не е. Спомни си как Постум им обяснявал някакъв нов гръцки начин за унищожаване на насекомите, наречен „негърски“, и че тя проявила особен интерес, защото разбирала от овощни градини. Не, каза тя, не била напущала стаята нито за миг. Тогава отидох при Кастор и между другото заговорих за Постум. Нали помниш, имението на Постум бе конфискувано и продадено, докато бях в Далмация, и сумата беше вложена във военната съкровищница? Така… Запитах го какво е станало с едни мои съдове, които Постум бе заел за някакво пиршество, и той ми обясни как бих могъл да си ги върна. После разисквахме изгнанието му. Кастор говореше откровено и с радост заявявам — сега съм убеден, той не е бил в заговора.

— Значи, признаваш, че е имало заговор!

— Страхувам се, че това в края на краищата е единственото обяснение. Но самият Кастор е бил невинен, уверен съм. Разправи ми, без да го насилвам, че Ливила го накарала да дразни Постум в градината, за което Постум ти е разправил. Обясни, че го е сторил само защото Постум много задявал с погледи Ливила, а той, като неин съпруг, се ядосвал. Но каза, че не съжалявал — шегата, да, била твърде безвкусна, — опитът на Постум да изнасили Ливила и собствените му контузии от ръцете на този луд човек правели всички съжаления излишни.

— Повярвал е, значи, че Постум се е опитал да изнасили Ливила?

— Да. Не го опровергах. Не искам Ливила да знае онова, което ние двамата подозираме. Защото разбере ли, и Ливия ще го научи.

— Германик, сега вече вярваш ли, че Ливия е организирала всичко?

Той не ми отговори.

— Ще отидеш ли при Август?

— Дадох ти дума. Винаги удържам думата си.

— Кога ще отидеш при него?

— Сега.

Какво е станало на срещата им, не зная и никога не ще узная. Но Германик изглеждаше много по-весел по време на вечерята и начинът, по който след това избягваше въпросите, ми показваше, че Август му е повярвал и го е заклел да мълчи. Много време мина, преди да науча онова, което мога да разкажа сега. Август писал на корсиканците, които от няколко години насам все се оплакваха от пиратски нападения по крайбрежието им, че скоро лично ще ги посети, за да разучи нещата; по пътя си щял да спре в Марсилия, където възнамерявал да освети един храм. Наскоро след това той отплава, но спрял по пътя си на Елба за два дни. На първия ден наредил стражите на Постум на Планазия да бъдат сменени незабавно със съвсем нови хора. Направили го. В същата нощ той отплавал тайно до острова в малка рибарска лодка, придружаван от Фабий Максим, доверен приятел, и от Клемент, който някога беше роб на Постум и много приличаше на бившия си господар. Чувал съм, че Клемент бил незаконен син на Агрипа. Имали щастие да срещнат Постум, щом слезли на сушата. Залагал нощни мрежи за риба и забелязал платното на лодката отдалеч в светлината на ясната луна; бил сам. Август му се разкрил и протегнал ръка с думите: „Прости ми, синко!“ Постум поел ръката му и я целунал. После двамата се отделили, докато Фабий и Клемент стояли на пост. Какво са си говорили, никой не знае; но Август плачел, когато се върнали. Тогава Постум и Клемент разменили дрехите и имената си, Постум поел към Елба с Август и Фабий а Клемент заел Постумовото място в Планазия — докато се получела вест за освобождаването му, което, уверил го Август, щяло да стане скоро. Обещали на Клемент свободата и голяма парична сума, ако успеел да изиграе ролята си както трябва. Щял да се престори на болен за няколко дни и да пусне дълга коса и брада, тъй че никой да не забележи предрешването, още повече, че новите стражи го били видели за съвсем, кратко време. (13 г. от н.е.)

Ливия заподозря, че Август върши нещо зад гърба й. Знаеше колко ненавижда морето, знаеше, че никога не пътува с кораб, ако е могъл да тръгне по суша, дори това да означаваше загуба на ценно време. Вярно, не би могъл да стигне до Корсика другояче освен по вода, ала пиратите не бяха кой знае каква сериозна заплаха и той би могъл да изпрати Кастор или някого от многобройните си подчинени да проучат нещата от негово име. Тя започнала да подпитва и случайно научила, че когато спрял на Елба, Август се разпоредил да сменят Постумовите стражи и че той и Фабий още същата вечер отишли да ловят сепии в малка лодка, придружени от някакъв роб.

Фабий имаше жена на име Марция, която знаеше всичките му тайни, и Ливия, която дотогава изобщо не й бе обръщала внимание, започна да търси приятелството й. Марция беше простодушна женица и бе лесно да се измами. Когато Ливия се уверила, че Марция напълно й вярва, дръпнала я един ден настрана и я запитала: „Хайде сега, мила, кажи ми, много ли се е развълнувал Август, като е срещнал Постум след толкова години? Той е много по-мекосърдечен, отколкото се прави.“ Фабий бил разказал на Марция, че пътуването до Планазия е тайна, която не бива да разкрива на никого, иначе последствията щели да бъдат съдбоносни за него. Затуй отначало тя не искала да отговори. Ливия се засмяла и рекла: „О, ги наистина, си много предпазлива. Приличаш ми на оня Тибериев часови в Далмация, който една вечер искал да пусне самия Тиберий в лагера, когато се връщал от дърга разходкаа, защото не знаел паролата. «Заповедта си е заповед, генерале» изрекъл тоя идиот. Мила ми Марция, Август няма тайни от мен, нито аз — от Август. Но аз оценявам твоята дискретност.“ И тъй, Марция се извинила и казала: „Фабий разправяше, че много плакал.“ Ливия се обадила: „Разбира се, че ще плаче. Но, Марция, май ще е по-добре да не казваш на Фабий какво сме си говорили — Август не обича другите да знаят колко много ми се доверява. Предполагам, Фабий ти е разправил за роба, нали?“

Това вече било опипване в мрака. Робът може да е бил без значение, но си струвало да се опита. Марция казала: „Да, Фабий разказваше, че поразително приличал на Постум, бил само по-нисък.“

— А дали стражите няма да усетят разликата?

Нямало, смята Фабий. Клемент е от домашните роби на Постум, тъй че ако бъде внимателен, няма да се издаде в незнание, а и, както знаеш, стражите са нови.

Сега на Ливия не й оставаше друго, освен да открие местонахождението на Постум, който според нея се укриваше някъде под името Клемент. Реши, че Август възнамерява да го реабилитира и дори да отстрани Тиберий и да посочи него за свой пряк наследник на монархията в желанието да поправи грешката си. Повикала Тиберий, доверила му всичко и го предупредила за подозренията си. Размириците на Балканите започнаха отново и Август смяташе да изпрати Тиберий да ги потуши, преди да са се разразили нашироко. Германик беше във Франция да събира данъци. Август споменал, че възнамерява да изпрати и Кастор в Германия; междувременно твърде често разговаряше с Фабий, който според Ливия служеше за връзка с Постум. Веднага щом разчисти пътя, мислела си е Ливия, Август несъмнено ще въведе Постум в Сената, ще анулира декрета срещу му и ще го назначи за свой приемник вместо Тиберий. А с реабилитирането на Постум и собственият й живот щеше да е в опасност; Постум я бе обвинил в отравяне на баща му и братята му и Август не би го обикнал отново, ако не е повярвал, че обвиненията му са били основателни. Изпратила най-доверените си хора да следят действията на Фабий, за да открият някакъв роб на име Клемент; но те не успели да открият нищо. Решила във всеки случай да не губи време и да премахне Фабий. Една нощ го причакаха на улицата, когато отиваше в двореца, и го намушкаха на дванадесет места: маскираните му нападатели избягаха. На погребението се случи нещо скандално. Марция се хвърли върху трупа на съпруга си и го помоли за прошка, заявявайки, че само тя е виновна за смъртта му поради своето лекомислие и непослушание. Тъй или инак, никой не разбра какво искаше да каже и сметнаха, че скръбта я е подлудила.

Ливия казала на Тиберий да поддържа постоянна връзка с нея, докато е на Балканите, и да се придвижва колкото е възможно по-бавно: можело да бъде призован всеки миг. Август, който го бе придружил до Неапол, пътувайки приятно край брега, заболя: стомахът му не беше в ред. Ливия се приготвила да се грижи за него, но той й поблагодарил с думите, че нищо му няма; сам щял да се излекува. Отворил долапа със своите лични лекарства, взел си силно очистително и погладувал един ден. Направо й забранил да се грижи за здравето му; достатъчно й били другите грижи. Весело отказвал да яде друго освен хляб от общата трапеза, вода от каната, от която пиела самата тя, и да похапва зелени смокини, които късал със своите ръце направо от дървото. Нищо в поведението му към Ливия на вид не се било променило, нито пък нейното — към него, но всеки четял мислите на другия. (14 г. от н.е.)

Въпреки всички предпазни мерки обаче стомахът му зазлял отново. Трябвало да прекъсне пътуването си при Нола; оттам Ливия изпратила вест на Тиберий. Когато той пристигнал, научил, че Август угасва и с нетърпение го очаква. Вече се бил простил с някои бивши консули, които бяха тръгнали от Рим още при вестта за болестта му. Запитал ги с усмивка дали е изиграл добре ролята си във фарса; въпрос, който комедийните актьори отправят към публиката в края на представлението. Усмихвайки се, макар мнозина да имали сълзи в очите, те отговорили: „Никой не е играл по-добре от теб, Августе.“ — „Тогава изпратете ме с бурно ръкопляскане“ — отвърнал им той. Тиберий пристъпил към постелята му и останал край него три часа, а после излязъл и обявил с натъжен глас, че Бащата на Отечеството току-що е починал в обятията на Ливия, с последен любещ поздрав към него самия, към Сената и към римския народ. Поблагодарил на боговете, че се е завърнал навреме да склопи очите на своя баща и благодетел. Всъщност Август бил мъртъв цяло денонощие, но Ливия скривала това, издавайки обнадеждващи или тревожни съобщения на всеки два-три часа. По някакво странно съвпадение той умря в същата стая, в която преди седемдесет и пет години бил починал неговият баща. Добре помня как научих тази вест. Беше на двадесети август. Останал бях да спя до късно, защото почти през цялата нощ бях работил над моята история; през лятото ми бе по-лесно да работя нощем, а денем да спя. Събуди ме пристигането на двама стари конници, които се извиниха, че ме безпокоят, но работата била неотложна. Август бил мъртъв и благородното съсловие на конниците се събрало набързо и ме избрало за свой представител в Сената. Трябваше да запитам дали ще бъдат удостоени с честта да донесат Август в Рим на раменете си. Бях полусънен и не мислех какво казвам. Извиках:

— Отровата е царица! Отровата е царица!

Те се спогледаха тревожно и смутено, аз се съвзех, извиних се, обяснявайки, че съм сънувал ужасен сън и съм повтарял думите, които съм чул. Помолих ги да повторят съобщението си, а после им поблагодарих за честта и се заех да сторя исканото. Разбира се, съвсем не беше кой знае каква чест да те обявят за знатен конник. Всеки свободно роден, който не се бе опозорил по някакъв начин и притежаваше имущество над определена стойност, по право принадлежеше към конническото съсловие; а като се имат предвид роднинските ми връзки, стига да бях показал поне средни способности, досега самият аз щях да бъда почетен член на Сената, като връстника ми Кастор. Избрали ме бяха всъщност, защото единствен от цялата императорска фамилия принадлежах все още съм по-долното съсловие, та да се избегне завистта между другите конници. Това бе първият път, когато посетих Сената по време на заседание. Отправих молбата, без да заеквам, без да забравя думите си, без да се опозоря по какъвто и да било начин.