Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (23)

Глава 22

Германик беше мъртъв, но от това Тиберий не се чувствуваше по-сигурен, отколкото преди. Сеян му донасяше постоянно какво бил казал тоя, какво бил рекъл оня известен човек против него по време на съдебния процес срещу Пизон. Но вместо да отвърне, както навремето бе казал на своите войници, „нека се страхуват от мен, стига само да ми се подчиняват“, сега той заявил на Сеян:

„Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен.“ Трима конници и двама сенатори, които бяха най-откровени в критиките си към него, той осъди на смърт с нелепото обвинение, че били изразили радост, като научили за смъртта на Германик. Доносниците разделиха имуществата им помежду си.

По това време най-големият син на Германик, Нерон^[1], навърши пълнолетие и макар да не личеше да е наследил военните способности на баща си, нито администраторските му дарби, той имаше неговото хубаво лице и мил характер и градът очакваше много от него. Вдигнаха се големи народни веселби, когато се ожени за дъщерята на Кастор и Ливила, която отначало наричахме Елена поради удивителната й хубост (истинското й име беше Юлия), а по-късно Хелуо, което означава Лакомница, защото развали хубостта си с преяждане. Нерон беше любимецът на Агрипина. Семейството беше разделено, тъй като бе от Клавдиите, на добри и лоши; или по думите на баладата на „киселици и ябълки“. Киселиците бяха повече от ябълките. От деветте деца, които Агрипина беше родила на Германик, три умряха малки — две момичета и едно момче, — а доколкото можах да ги опозная, това момченце и по-голямото момиче бяха най-добри от деветте. Момчето, което умря на осмия си рожден ден, бе толкова обичано от Август, че старецът си държеше един негов портрет, на който то бе облечено в дрехите на Купидон, в своята спалня и го целуваше всяка сутрин още щом станеше от леглото, но от оцелелите деца само Нерон притежаваше наистина добър характер. Друз беше смръщен и нервен и лесно се поддаваше на злото. Друзила беше като него. Калигула, Агрипинила и най-малката, която наричахме Лесбия, бяха изцяло лоши, както, изглежда, щеше да бъде и най-малкото от момичетата, което умря невръстно. Но градът преценяваше цялото семейство според Нерон, защото поне до този момент той единствен бе достатъчно пораснал, за да направи силно впечатление на обществеността. Калигула бе още само на девет години. Един ден, когато се случих в Рим, Агрипина ме посети, обхваната от дълбоко отчаяние, за да се посъветва с мен. Каза ми, че където и да отидела, чувствувала, че я следят и шпионират, а това я разстройвало. Дали познавам някого освен Сеян, който да има силно влияние над Тиберий? Уверена била, че Тиберий е решил да я убие или да я изпрати в изгнание, стига да има и най-малкото нещо, за което да се хване. Отвърнах, че знам само двама души, които имат добро влияние върху Тиберий — Кокцей Нерва и Випсания. Тиберий докрай не успя да изтръгне любовта към Випсания от своето сърце. На нея и Гал им се бе родила внучка, която на петнадесетгодишна възраст приличаше напълно на оная Випсания от времето, когато беше съпруга на Тиберий. Тиберий не можа да се помири с мисълта, че тя би могла да се ожени за другиго освен за него; и единственото, което го възпря от този брак, бе, че тя бе племенница на Кастор; което щеше да направи брака кръвосмесителен. Затова я назначи за главна весталка, приемница на старата Окция, която току-що бе умряла. Казах на Агрипина, че ако успее да се сприятели с Кокцей и Випсания (която като майка на Кастор щеше да стори всичко по силите си, за да й помогне), щеше да бъде в безопасност — и тя, и децата й. Агрипина последва съвета ми. Випсания и Гал, които много й съчувствуваха, й оставиха на разположение своя дом и трите си вили в провинцията и положиха големи грижи за децата. Гал например избра нови учители за децата, защото Агрипина подозираше, че старите са агенти на Сеян. Нерва обаче не помогна кой знае колко. Той беше юрист и най-големият жив капацитет по въпросите на договорите, по които бе написал няколко книги: но във всяко друго отношение беше дотолкова разсеян и непроницателен, че се проявяваше като същински глупак. Държеше се мило с нея, както и с всички останали, но тъй и не разбра какво очаква тя от него.

За жалост Випсания почина наскоро и това веднага пролича у Тиберий. Той вече не се и опитваше да прикрива сексуалните си извратености — дотогава всички се ужасяваха да повярват на тези слухове. Защото някои от перверзиите бяха толкова чудовищни и отвратителни, че никой не можеше да ги свърже с достойнството на един римски император, с избрания от Август наследник. Нито жените, нито децата вече бяха в безопасност в негово присъствие, та дори жени и деца на сенатори; и ако ценяха собствения си живот или живота на своите съпрузи и бащи, те доброволно вършеха онова, което се искаше от тях. Но една жена, съпруга на консул, след това се самоуби в присъствието на приятелите си, заявявайки, че била принудена да спаси малката си дъщеря от страстта на Тиберий, скланяйки да му се даде, което било достатъчно срамно; но старият пръч се бил възползувал от нейната благосклонност, принуждавайки я да върши с него такива отвратителни неща, че предпочитала да умре, отколкото да живее със спомените за тях.

По това време се пееше една популярна песен, която започваше с думите: „Защо, о, защо този стар пръч…“ Срамувам се да цитирам повече от нея, но тя беше колкото остроумна, толкова и мръсна и се предполагаше, че е била написана от самата Ливия. Ливия беше авторка на няколко сатири от този род срещу Тиберий, които разпространяваше анонимно чрез Ургулания. Знаеше си, че рано или късно ще достигнат до него — а той бе особено чувствителен към подигравките, — и си мислеше, че докато чувствува положението си несигурно заради тях, не би посмял да скъса с нея. Освен това започна да се държи необичайно мило с Агрипина и дори й бе казала поверително, че сам Тиберий бил дал на Пизон наставления как да подмами Германик. Агрипина не й се доверяваше, ала беше съвсем ясно, че Ливия и Тиберий са враждебни един към друг, и тя чувствувала, каза ми, че ако трябвало да избира между покровителството на единия и другия, щяла да предпочете Ливия. Склонен бях да се съглася с Агрипина. Забелязал бях, че никой от любимците на Ливия не е паднал жертва на Тибериевите доносници. Но предчувствувах какво би могло да стане, когато Ливия умре.

Едно нещо бе започнало да ме плаши като особено знаменателно, макар да ми бе трудно да си дам ясна сметка на какво се градят тези мои предчувствия: това бе силната връзка между Ливия и Калигула. Калигула, общо взето, имаше само два начина на поведение: беше или нагъл, или раболепен. Към Агрипина, майка ми и мен, към своите братя и Кастор например се отнасяше нагло. Към Сеян, Тиберий и Ливила — раболепно. С Ливия обаче той бе някак си друг, по-особен. Беше й като любовник. Не приличаше на обикновена, нежна обич, която свързва малките момченца с техните отстъпчиви баби или прабаби, макар наистина веднъж да бе положил необикновени усилия да съчини много мило стихотворение за седемдесет и петия й рожден ден, а тя пък, от своя страна, всякога му правеше подаръци. Имах предвид впечатлението, че споделят някаква неприятна тайна, но никак не искам да кажа, че е съществувала неприлична връзка между тях. Агрипина изпитвала същото, както сама ми каза, но и тя не можа да открие нищо определено.

Един ден започнах да разбирам защо Сеян се държеше толкова любезно с мене. Предложи ми да сгодим дъщеря му за сина ми Друзил. Личните ми възражения срещу брака бяха тия, че момиченцето, което ми се виждаше мило малко същество, ще има нещастието да живее с Друзил, който при всяка нова среща ми се струваше все по-голям дървеняк. Но не можех да кажа това. А още по-малко можех да кажа, че се отвращавам от мисълта да се сродя дори и далечно, чрез сватовство, с такъв негодник като Сеян. Той почувствува колебанието в отговора ми и поиска да знае дали не преценявам съюза като недостоен за моя род. Заекнах и отговорих — не, разбира се, че не: неговият клон от фамилията на Елиите бе много благороден. Защото Сеян, макар да беше син на обикновен провинциален конник, на младини е бил осиновен от един богат сенатор от фамилията на Елиите, консул, който му бе оставил всичките си пари; имаше някаква скандална история, свързана с това осиновяване, но фактът си оставаше — Сеян беше Елий. Той настойчиво ме застави да му обясня колебанието си и каза, че ако съм имал някакви възражения срещу брака, щял да съжалява, загдето изобщо ми е предложил, макар естествено да бил сторил това по настояване на Тиберий. Тогава му казах, че ако Тиберий предлага този брак, с удоволствие ще дам съгласието си, че единственото, което ме въздържа, е чувството, че едно четиригодишно момиченце е твърде малко, за да бъде сгодено за тринадесетгодишно момче, което ще бъде на двадесет и една, преди да може законно да консумира брака си, а дотогава вече може да се е обвързало на друго място. Сеян се усмихна и заяви, че разчитал на мен да предпазя момчето от сериозни грешки.

В града настъпи истинска тревога, когато се разбра, че Сеян ще се сродява с императорската фамилия, но всички побързаха да го поздравят, а и мен също. Няколко дни по-късно Друзил бе вече мъртъв. Намерен бе да лежи зад някакъв храст в градината на една къща в Помпей, където приятели на Ургуланила го били поканили. Затъкната в гърлото му, намериха малка круша. На следствието се каза, че го били видели да хвърля плодовете във въздуха и да се опитва да ги лови с уста: смъртта му без съмнение се дължала на злополука. Ала никой не го повярва. Ясно беше, че Ливия, понеже не бяха потърсили съвета й за брака на един от двамата й правнуци, бе уредила детето да бъде удушено, а крушата да бъде втъкната в гърлото му след това. Както бе обичайно в такива случаи, крушовото дърво беше обвинено в убийство и бе осъдено на изкореняване и изгаряне. (23 г. от н.е.)

Тиберий поиска от Сената да обяви Кастор за народен трибун, което бе равносилно на това, да го посочи за наследник на монархията. Искането предизвика всеобщо облекчение. Изтълкуваха го като знак, че Тиберий прозира в амбициите на Сеян и възнамерява да им попречи. Когато се издаде декретът, някой предложи да го изпишат на стената на Сената със златни букви. Никой не се усети, че всъщност Кастор бе почетен по предложение на самия Сеян; Сеян бе загатнал на Тиберий, че Кастор, Агрипина, Ливия и Гал се намирали в съюз, и му бе предложил това като най-добрия начин да се разбере кой друг още принадлежи към тяхната партия. Личен негов приятел бе направил предложението за златния надпис, а имената на сенаторите, които бяха подкрепили тази чудновата идея, бяха записани веднага. По това време Кастор бе по-обичан от по-видното гражданство от когато и да било преди. Отказал се беше от пиянството — смъртта на Германик, изглежда, го беше отрезвила — и макар все още да изпитваше необикновено удоволствие от кръвопролитията по време на гладиаторските борби, макар че се обличаше чудато и че залагаше огромни суми по надбягванията с колесници, беше съвестен магистрат и предан другар. Рядко се виждах с него, но когато се срещахме, държеше се с мен много по-мило, отколкото преди смъртта на Германик.

Горчивата омраза между него и Сеян постоянно заплашваше да се развихри в кавга, но Сеян бе достатъчно внимателен да не предизвиква Кастор дотогава, докато не би могъл да извлече някаква полза от подобно скарване. Сега този час бе настъпил. Сеян отишъл в двореца да поздрави Кастор за трибунската длъжност и го намерил в работната му стая с Ливила. Наоколо нямало нито роби, нито освобожденци, тъй че Сеян можел да каже каквото си ще. Междувременно Ливила бе вече толкова влюбена в него, че той разчитал на нея да предаде Кастор така, както навремето беше предала Постум — някак си бе научил за тази история, — и вече си били говорили за това колко е жалко, че не са император и императрица, та да постъпват както им се иска. Сеян казал:

— Е, Касторе, видя ли как успях да те подредя! Няма ли да ме поздравиш?

Кастор се смръщил. „Кастор“ го наричаха само най-близките му. Вече обясних, струва ми се, че беше получил това прозвище заради приликата си с един прочут гладиатор и то му бе останало; защото един ден избухнал при скарване с някакъв конник. Конникът му заявил безцеремонно на едно пиршество, че е мъртво пиян, а Кастор викнал:

— Мъртво пиян, а? Чакай сега да ти покажа дали съм мъртво пиян! — Залитнал от лежанката си и тъй силно ударил конника в корема, че оня повърнал всичката си храна.

Сега Кастор казал на Сеян:

— Не разрешавам никому да ме нарича с прякор освен на приятелите и на равните си, а ти не си ми ни едното, ни другото. За теб аз съм Тиберий Друз Цезар. И не разбирам как така си ме „наредил“. И не ми трябват поздравленията ти по този случай, какъвто и да е той. Затуй — махай се!

Ливила казала:

— Ако питаш мене, ти си най-жалък страхливец, щом можеш да обиждаш Сеян по този начин, да не говорим пък за неблагодарността да го изритваш като куче, когато е дошъл да те поздрави за трибунството. Знаеш много добре, че баща ти никога не би ти го дал, ако не беше препоръката на Сеян.

Кастор отвърнал:

— Дрънкаш глупости, Ливила. Този мръсен доносник има пръст в назначението ми точно толкова, колкото евнухът ми Лигд. Само се прави на важен. Но я ми кажи, Сеяне, това пък за страхливостта какво е?

Сеян казал:

— Жена ти е права. Страхливец си. Не би посмял да ми говориш тъй, преди да те направят трибун и личността ти да стане неприкосновена. Много добре си знаеш, че аз ще те надвия.

— И щеше да ти се пада — додала Ливила.

Кастор погледнал Сеян, а после Ливила и бавно изрекъл:

— Охо, значи, между вас двамата има нещо, така ли?

Ливила се усмихнала презрително:

— Да кажем, че има. Кой е по-истинският мъж?

Кастор изревал:

— Отлично, моето момиче, ще видим! Хайде сега да забравим за миг, че съм народен трибун, Сеяне, и да си приготвиш юмруците.

Сеян скръстил ръце на гърдите.

— Свий си юмруците, не чуваш ли, страхливецо!

Сеян не отвърнал и тогава Кастор го цапардосал здравата по лицето с отворена длан.

— А сега — вън!

Сеян напуснал с ироничен поклон, Ливила го последвала. Този шамар реши съдбата на Кастор. Описанието на случилото се, за което Тиберий научи от Сеян, който се явил пред него все още със следата от Касторовия шамар на лицето си, бе, че Кастор бил пиян, когато Сеян го поздравил за трибунството, и го плеснал през лицето с думите: „Да, чудесно е да знаеш, че можеш да направиш това без страх, че ще ти отвърнат. И можеш да кажеш на баща ми, че ще постъпвам тъй с всеки негов мръсен доносник.“ Ливила потвърдила същото на другия ден, когато дошла да се оплаче, че Кастор я е бил; обяснила, че я бил, защото му казала колко се отвращава от него, загдето е ударил човек, беззащитен да му отговори със същото, и загдето е обидил баща си. Тиберий им повярва. На Кастор той не каза нищо, но постави бронзова статуя на Сеян в театъра на Помпей, изключителна чест, оказвана някому приживе. Това се изтълкува като знак, че Кастор е в немилост пред Тиберий въпреки своето трибунство (защото Сеян и Ливила бяха разпространили версията за скарването) и че сега Сеян е човекът, чието благоразположение заслужава да се търси. Вследствие на това от статуята се направиха безброй отливки, които неговите съчувственици поставяха на почетно място в преддверията си, от дясната страна на статуята на Тиберий: статуи на Кастор обаче се срещаха малко. Сега по лицето на Кастор всякога, когато срещаше баща си, се четеше такова възмущение, че това улесни задачата на Сеян. Той сподели с Тиберий, че Кастор подпитвал различни сенатори за готовността им да го подкрепят, ако реши да узурпира монархията, и че някои от тях вече му обещали. Онези, които се сториха опасни на Тиберий, бяха веднага арестувани под познатия предлог за богохулство срещу Август. Един бе осъден на смърт, защото отишъл в нужника със златна монета с лика на Август в ръка. Друг един бе обвинен, че е включил статуя на Август в списъка на покъщнината за продан от извънградската си вила. Щяха да го осъдят на смърт, ако консулът, който председателствуваше съда, не бе помолил Тиберий да гласува пръв. Тиберий изпита срам да гласува за смъртно наказание, тъй че човекът бе оправдан, но скоро го осъдиха по друго обвинение.

Кастор се уплаши и помоли Ливия за помощ срещу Сеян. Ливия му казала да не се страхува: скоро щяла да вразуми Тиберий. Но тя не вярваше на Кастор като съюзник. Отишла при Тиберий и му съобщила, че Кастор обвинявал Сеян в похищение на Ливила, в това, че опозорявал положението си на довереник, като шантажирал богаташите от името на Тиберий, и в стремеж към завземане на монархията. Освен туй бил заявил, че ако Тиберий час по-скоро не се отърве от този мошеник, той щял да вземе нещата в свои ръце; а след това я бил помолил за съдействие. Излагайки по този начин случая пред Тиберий, тя се надявала да събуди у него същото недоверие към Сеян, каквото изпитвал към Кастор, и така да го върне към стария му навик да се опира само на нея. За известно време поне успя. Но наскоро един случай внезапно накара Тиберий да се убеди, че Сеян му е толкова предан, на колкото се преструваше и какъвто всичките му досегашни постъпки го представяха. Излезли заедно да се хранят на открито един ден, с още трима-четирима приятели, в една пещера край морския бряг, когато долетял внезапен трясък и грохот и част от тавана пропаднал, убивайки неколцина от придружаващите ги и препречвайки целия изход. Сеян се надвесил с извит гръбнак над Тиберий — те били и двамата невредими, — за да го предпази от нови срутвания. Когато един час по-късно войниците ги разкопали, намерили го в същото положение. Между другото и Трасил заздрави доброто си име при този случай: казал бе на Тиберий, че около пладне през този ден го очаква един час на мрак. Тиберий бе получил уверения от Трасил, че ще надживее Сеян с много години и че Сеян не е опасен за него. Мисля, че сам Сеян бе уредил това с Трасил, но нямам доказателства — Трасил не беше докрай неподкупен, ала когато изричаше предсказания, за да задоволи желанията на клиентите си, те някак си се сбъдваха, също като истинските му предсказания. Тиберий наистина надживя Сеян с няколко години.

Тиберий направи още една публична демонстрация, за да покаже, че Кастор е в немилост, като го порица пред Сената за едно негово писмо. Кастор се бе извинил, че не е в състояние да присъствува на жертвоприношението по случай откриването на заседанията на Сената след лятната ваканция, обяснявайки, че друго обществено задължение го спира да се завърне навреме в града.

Всеки би си помислил, заяви укорително Тиберий, че този млад човек е на поход в Германия или на дипломатическо посещение в Армения: а то цялата му „обществена работа“, която го задържала, не било друго, а разходки с лодка и слънчеви бани в Терацина. Каза, че той самият, сега вече в залеза на живота си, могъл да бъде извинен за някое случайно отсъствие от града: можел да обясни, че силите му са изтощени от продължителната обществена служба и във войската, и в администрирането. Ала какво друго освен безочието можело да възпрепятствува неговия син? Това бе много несправедливо: по време на сенатската ваканция Кастор бе натоварен да направи един доклад за състоянието на бреговата отбрана и не бе успял да събере всички сведения; затова, вместо да губи време да се завръща в Рим и после да отива пак в Терацина, останал бе да довърши работата си.

Когато се върна, Кастор почти веднага легна болен. Признаците бяха на скоротечна туберкулоза. Пребледня, отслабна и започна да кашля кръв. Писа на баща си и го помоли да дойде да го посети в неговата стая — живееше в другия край на двореца, — защото чувствувал, че умира, и да му прости, ако по някакъв начин го е обидил. Сеян посъветвал Тиберий да не ходи: болестта можела да бъде истинска, но, от друга страна, това можело да бъде някаква хитрост, за да го убият. И тъй, Тиберий не отиде да го посети, а след няколко дни Кастор умря.

Смъртта на Кастор не събуди особена скръб. Буйният му нрав и славата му на жесток човек бяха накарали града да се страхува от онова, което би могло да се случи, ако той наследи своя баща. (23 г. от н.е.)

Малцина вярваха в неговото изправление през последно време. Повечето смятаха, че това е хитрост, за да спечели обществените симпатии, и че и той ще стане лош като баща си още щом седне на неговото място. А вече и Германиковите трима синове подрастваха — току-що бе навлязъл в пълнолетие и Друз — и ставаха несъмнено наследници на Тиберий. Но Сенатът, от уважение към Тиберий, оплака Кастор колкото можеше по-шумно и му гласува посмъртно същите почести, каквито бяха гласувани на Германик. Тиберий не се и постара да изрази някаква скръб при тоя случай, а произнесе панегирика, който бе приготвил за Кастор, с твърд, кънтящ глас. Когато видя сълзи да се стичат по лицата на някои от сенаторите, той подхвърли с ясен шепот на Сеян, който стоеше до него:

— Пфу! Тук ми вони на лук!

Подир това Гал стана да похвали Тиберий, че е съумял да сдържи мъката си. Припомни, че дори и богът Август, когато бил сред тях в тленния си образ, дотолкова се бил поддал на скръбта при смъртта на Марцел, неговия осиновен син (дори не негов роден син!), че когато изказвал благодарност на Сената за изразеното съчувствие, спрял по средата, защото вълнението го надвило. Докато словото, което току-що били чули, било шедьовър на сдържаността. (Тук бих искал да спомена, че когато — четири-пет месеца по-късно — една делегация от Троя се появи пред Тиберий да изкаже съболезнования за смъртта на единствения му син, Тиберий им поблагодари така:

— И аз ви изказвам съболезнования, благородници, за смъртта на Хектор.

След това Тиберий изпрати да му доведат Нерон и Друз, а когато пристигнаха в Сената, той ги взе за ръка и ги представи:

— Уважаеми сенатори, преди три години аз поверих тези осиротели деца на техния чичо, милия ми син, когото днес тъй горчиво оплакваме, поръчвайки му да ги осинови, макар че той самият имаше собствени синове, и да ги отгледа като достойни наследници на семейната традиция. (Възгласи „Браво, браво!“ от Гал и всеобщи аплодисменти.) Но сега, когато злата съдба го отне от нас (стенания и оплаквания), аз изисквам същото от вас. В присъствието на боговете, пред лицето на нашата любима родина, аз ви умолявам, приемете под свое покровителство, вземете под ваше ръководство тези благородни правнуци на Август, наследници на предци, чиито имена отекват в римската история: погрижете се, защото вашият дълг и моят също да бъде изпълнен спрямо тях. Внуци мои, тези сенатори сега са ви бащи, а произходът ви е такъв, че каквито добрини или злини споходят вас, те ще означават добро или зло и за самия Сенат! (Гръмки аплодисменти, сълзи, благословии, уверения във вярност.)

Но вместо да спре дотук, той провали целия ефект, като завърши с оная изтъркана стара негова фраза за това, как скоро щял да се оттегли и да възстанови Републиката — когато „консулите или някой друг“ щели да „поемат товара на управлението“ от „старите му плещи“. Ако не е готвел Нерон и Друз (или някой от тях двамата) за свои императорски приемници, какво тогава искаше да каже, отъждествявайки съдбите им със съдбата на Сената?

Погребението на Кастор не беше тъй внушително като Германиковото, защото имаше малобройни искрени изблици на скръб, но затова пък беше по-тържествено. Всички семейни маски на Цезарите и Клавдиите бяха носени на процесията, като се почне от маската на Еней — основателя на Юлиевия род, и на Ромул — основателя на Рим, и се стигне до маските на Гай, Луций и Германик. Появи се и маската на Юлий Цезар, защото, подобно на Ромул, той беше полубожество, но не и маската на Август, защото той беше главно божество.

Сега вече Сеян и Ливила трябваше да обмислят как да постигнат амбицията си да станат император и императрица. На пътя им стояха Нерон, Друз и Калигула; те трябваше някак си да се премахнат. Трима бяха твърде голямо число, за да се отърват от тях по лесен начин, но, както изтъквала Ливила, баба й все пак съумяла да се отърве от Гай, Луций и Постум, когато решила да издигне Тиберий на власт. А Сеян бил в много по-благоприятно положение от това на Ливия за осъществяването на техните планове. За да покаже на Ливила, че наистина възнамерява да се ожени за нея, както й бе обещал. Сеян се разведе с жена си Апиката, от която имаше три деца. Обвини я в изневяра и заяви, че щяла да стане майка на дете, което не било негово. Той не назова публично името на любовника, но казал на Тиберий на четири очи, че подозирал Нерон. Нерон, казал, започна да се прославя в похожденията си със съпругите на видни хора и, изглежда, си въобразява, че като вероятен наследник на монархията може да прави каквото си ще. Междувременно Ливила стори всичко по силите си да отдели Агрипина от покровителството на Ливия, предупреждавайки Агрипина, че Ливия я използува само като оръдие в конфликта си с Тиберий, което впрочем беше вярно, — и предупреждавайки Ливия чрез една от нейните приближени, че Агрипина я използува само като оръдие в конфликта си с Тиберий — което също беше вярно. Накара и двете да повярват, че другата се е заклела да я убие веднага щом престане да има полза от нея.

Дванадесетте понтифекси сега започнаха да включват Нерон и Друз в обичайните молитви, които отправяха за здравето и благоденствието на императора, а другите жреци последваха примера им. Тиберий, в качеството си на върховен понтифекс, им изпрати възмутено писмо, заявявайки, че не правели никаква разлика между тези хлапета и него, човека, който почтено бил заемал повечето от най-отговорните служби в държавата цели двадесет години, преди младоците да се родят, а оттогава насам — всички останали: това не било прилично. Извика ги при себе си и ги запита дали Агрипина само ги е придумала да направят това допълнение към молитвата, или пък със заплахи ги е принудила да го сторят. Те, разбира се, отрекоха да е правила каквото и да било, но той не се разубеди; четирима от дванадесетте, включително и Гал, бяха по някакъв начин сродени с нея по сватовство, а петима други бяха в много приятелски отношения с нея и синовете й. Порица ги жестоко. В следващата си реч предупреди Сената „да не раздава никакви нови почести, които биха могли да поощрят неуравновесените умове на някои младежи да се впускат във въображаеми домогвания“.

В лицето на Калпурний Пизон Агрипина намери неочакван съюзник. Той й заяви, че бил защищавал чичо си Гней Пизон само от уважение към роднинската чест и че не бивало да го мисли за свой враг; готов бил да стори всичко по силите си, за да защити нея и нейните деца. Но Калпурний не живя дълго след това. Обвинен бе от Сената за „изменнически думи, казани между четири очи“, и за това, че държал в дома си отрова, и за това, че се явил в Сената въоръжен с кама. Последните две обвинения бяха толкова невероятни, че отпаднаха, но бе определен ден за съденето му за „изменническите думи“. Той се самоуби, преди да се гледа делото.

Тиберий бе повярвал на Сеяновата измислица, че съществувала тайна партия, наречена партия „Зелено“, организирана от Агрипина, а доказателство за това според него беше необичайната популярност на групите на „зелените“ в надбягванията с колесници в цирка. При тези състезания имаше четири цвята — ален, бял, син и зелен. Точно по това време бе станало така, че привържениците на зеления цвят бяха най-многобройни, докато на аления — най-малко. Тъй че сега, когато Тиберий отиваше на надбягванията по време на обществените празници, както бе задължен поради официалното си положение (макар че дотогава изобщо не се интересуваше от тях и се дразнеше от празните приказки за надбягвания в двореца или по пиршествата, на които го канеха), и започна за пръв път да следи каква симпатия извикват различните цветове, той с тревога отбелязваше, че зелените имат най-много привърженици. Сеян освен това му беше казал, че аленият цвят бил тайният символ, използуван от зелените, когато искали намекнат за собствените им поддръжници, и забеляза, че всеки път, когато някоя колесница на червените спечели, нещо, което се случваше рядко, от публиката се понасяха стонове и подсвирквания. Сеян беше хитър: знаеше, че Германик всякога бе поддържал зелените и че Агрипина, Нерон и Друз, от сантиментални причини, продължаваха да държат на същия цвят.

Имаше един благородник на име Силий, който от дълги години е военачалник на Рейн. Май го споменах като оня генерал на четирите легиона в Горната провинция на Германик, който не бе участие в големия бунт. Беше най-способният военачалник брат ми и беше награден с триумфалните орнаменти за победите си над Херман. Неотдавна, като главнокомандуващ обединените сили на Горната и Долната провинция, той бе потушил един, опасен бунт на галските племена край родното ми място Лион. Не беше кой знае колко скромен човек, но и не беше някой голям самохвалко и ако наистина, както бе донесено, бе заявил лично, че ако не било неговото тактично ръководство на тези четири легиона по време на бунта, те щели да се присъединят към останалите бунтовници и че следователно, ако не бил той, Тиберий, имало да има империя, която да управлява — ако наистина го е казал, то не е било далеч от истината. Но естествено това не се понрави на Тиберий, още повече, че разбунтувалите се легиони, ало вече казах, бяха легионите, командувани навремето от самия Тиберий. Съпругата на Силий, Сосия, беше най-добрата приятелка на Агрипина. Случи се така, че на големите Римски игри, които се провеждат в началото на септември, Силий заложи голяма сума за зелените. Сеян му подвикна отдалеч:

— Залагам на същата сума срещу теб. Парите ми са за алените.

Силий му отговори:

— Залагаш на слабия цвят, приятелю. Аленият водач няма понятие как се държат юзди. Опитва се да си върши работата с камшика. Обзалагам се на хиляда монети, че зеленият ще победи. Младият Нерон тук казва, че вдига на хиляда и петстотин. Той е страстен привърженик на зелените.

Сеян погледна многозначително към Тиберий, който бе дочул целия разговор и бе учуден от наглостта на Силий. Прие го за добро знамение, когато колесницата на зелените не успя да заобиколи знака на предпоследната обиколка и червеният победи без усилие.

Десет дни по-късно Силий бе призован пред Сената за държавна измяна. Обвинен бе, че е използувал победата си като оправдание за плячкосване на мирни провинциали и че след това е наложил големи допълнителни данъци върху провинцията за погасяване разноските по военните операции. Сосия бе обвинена за съучастничество в същите провинения. Силий беше паднал в немилост в двореца от галските бунтове насам. Тиберий бе подложен на голяма критика заради това, че не застанал начело на войските срещу бунтовниците и че е проявявал много по-голям интерес към процесите за държавна измяна, които се гледаха по същото време, отколкото към сраженията. Извинил се бе пред Сената, оправдавайки се с напредналата си възраст — а Кастор бе зает с важни дела, — и бе обяснил, че поддържа непрестанна връзка с главната квартира на Силий и му дава ценни съвети. Тиберий бе много обидчив за този галски бунт. Когато галите бяха сразени, той стана за смях с предложението на един сенатор-шегобиец, подражател на Галовите хитрини, да бъде награден с триумф, защото той всъщност бил човекът, отговорен за победата. Дотолкова се раздразни от това, щото заяви, че във всички случаи за тази незначителна победа дори не заслужавало да се говори и поради това никой не се осмели да гласува на Силий триумфалните орнаменти, които той напълно заслужаваше. Силий бе останал разочарован и онова, което бе казал за рейнските бунтове, бе изречено като реакция на Тибериевата неблагодарност.

Силий сметна под своето достойнство да отговаря на обвинението за държавна измяна. Не бе виновен в никакво разбирателство с бунтовниците и ако войниците под негова команда в някои случаи не бяха успели да направят разлика между имуществото на бунтовниците и имуществото на верноподаниците, то това би могло да се очаква: мнозина престорени верноподаници всъщност тайно бяха финансирали въстанието. Що се отнася до данъците, истината беше, че Тиберий му беше обещал специално дарение от държавната съкровищница, за да се покрият разноските по военните действия и да се обезщетят римските граждани за загубата на техните къщи, реколти и добитък. В очакване на тази сума Силий бе наложил данък на някои северни племена, обещавайки да им върне парите, когато му бъдат изплатени от Тиберий: нещо, което изобщо не стана. След бунта Силий бе обеднял с цели двадесет хиляди златни монети, защото бе събрал войска от конни доброволци, които сам бе въоръжил и на които бе платил за своя сметка. Главният му обвинител, един от консулите за тази година, с голямо озлобление наблегна на обвиненията за грабеж. Беше приятел на Сеян, а освен това бе син на военния управител на Долната провинция, който бе изявил желание да поеме върховното командуване на римските войски срещу галите и бе принуден да се оттегли в полза на Силий. А Силий дори не бе в състояние да представи доказателства за обещаната от Тиберий помощ, защото писмото, в което се говореше за това, бе подпечатано с печата на Сфинкса. А пък и обвиненията за грабеж бяха във всички случаи неуместни, понеже го обвиняваха в държавна измяна, а не в грабежи.

Накрая Силий избухна:

— Уважаеми сенатори! Много нещо бих могъл да кажа в своя защита, но ще замълча, защото това съдопроизводство не се извършва по законен начин и присъдата е решена много по-отдавна. Разбирам — истинското ми престъпление е това, гдето съм казал, че ако не бях аз, легионите в Горна Германия щяха да се разбунтуват. Сега искам да задълбоча докрай вината си. Ще кажа, че ако преди това не беше ги командувал Тиберий, войските в Долна Германия нямаше да се разбунтуват. Сенатори, аз съм жертва на един алчен, ревнив, кръвожаден, тираничен…

Останалата част от речта му бе удавена в рев от протестите на сенаторите. Силий поздрави Тиберий и напусна с гордо вдигната глава. Когато се върнал вкъщи, прегърнал Сосия и децата, изпратил сърдечно сбогом на Агрипина, Нерон, Гал и другите си приятели и като се оттеглил в своята спалня, забил меча си в гърлото.

Реши се, че вината му се потвърждавала от обидите, нанесени на Тиберий. Цялото му имущество беше конфискувано с обещанието от него провинциалите да си получат обратно парите от несправедливо наложения от Силий данък и на обвинителите му да се даде една четвърта част от остатъка, както го изискваше законът, а парите, оставени по завещанието на Август за верността му, да се върнат на държавната хазна като изплатени погрешно. Провинциалите не посмяха да настоят за връщането на данъка, тъй че Тиберий си задържа три четвърти от имуществото, защото вече не съществуваше истинска разлика между военната хазна, държавната хазна и средствата за личните разходи на императора.

Това бе първият път, когато той се облагодетелствуваше направо от конфискацията на нечии имоти и когато позволяваше устна обида към самия него да бъде превърната в доказателство за държавна измяна.

Сосия имаше свои собствени имоти и за да спаси живота й и да спаси децата й от просешката тояга, Гал предложи в Сената тя да бъде изпратена в изгнание, като половината от имуществото й се даде на нейните обвинители, а другата половина остане на децата. Но един роднина по сватовска линия на Сосия, който бе съучастник на Гал, предложи обвинителите да получат само една четвъртина, което бе законният минимум, като се аргументира с това, че Гал бил по-лоялен към императора, но несправедлив към Сосия; защото се беше пуснало слух, че Сосия, ако не друго, поне е укорила съпруга си на смъртното му ложе за неговите изменнически и неблагодарни думи. И тъй Сосия се отърва само с изгнание — отиде да живее в Марсилия; а понеже Силий, още щом разбрал, че ще го осъдят на смърт, тайно предал на Гал и на други някои приятели по-голяма част от наличните си пари да ги пазят за децата му, семейството се измъкна сравнително добре. По-късно големият му син ми причини големи тревоги.

От този миг нататък Тиберий, който бе обосновавал обвиненията си в държавна измяна върху предполагаеми богохулства срещу Август, започна да се държи все повече и повече за едикта, издаден през първата година на владичеството му, подвеждайки за държавна измяна всеки, който порицаваше собствената му чест и добро име по какъвто и да било начин. Обвини един сенатор, когото подозираше да е от партията на Агрипина, че цитирал една цинична епиграма, насочена срещу му. Истината бе такава: съпругата на сенатора една сутрин забелязала къс папирус, закачен високо над портата на дома им. Помолила съпруга си да прочете какво пише на него — той беше по-висок. Той бавно засричал:

О, той не пие вече вино,

тъй както пиеше преди.

Кръвта на хората невинни

го стопля по-добре сега.

Тя най-невинно го запитала какво биха могли да означават тези стихове, а той й отвърнал:

— Не е безопасно да ти ги обяснявам на висок глас, мила.

Край вратата се навъртал един професионален доносник, с надеждата, че когато прочете сътворената от Ливия епиграма, сенаторът ще изрече нещо, което ще струва да се донесе. Отишъл направо при Сеян. Сам Тиберий подложи сенатора на кръстосан разпит, запитвайки го какво е имал предвид под „не е безопасно“ и срещу кого според него е насочена епиграмата. Сенаторът се объркал и не могъл да отговори направо. Тогава Тиберий казал, че по време на младостта му се подхвърляли много обиди, обвиняващи го в пиянство, и че наскоро лекарите му препоръчали да се въздържа от алкохола поради склонност към подагра, и че нови хули се появили напоследък, обвинявайки го в кръвожадност. Запитал обвинения дали не е чувал тези неща и дали е сметнал, че епиграмата би могла да се отнася за другиго освен за императора. Нещастникът признал, че бил чувал хулите за алкохолизма на Тиберий, но знаел, че не се основават на истината и не ги свързал с епиграмата на портата. Попитали го тогава защо не е донесъл ония предишни обиди пред Сената, както го изисквал дългът. Той отвърнал, че когато ги бил чувал, все още не било наказуемо провинение да се съчиняват или повтарят епиграми, та дори и най-злостните, писани срещу когото и да е, бил той и най-добродетелният; нито се смятало за държавна измяна да се съчиняват или повтарят цинизми, насочени дори срещу самия Август, щом не се публикуват в писмена форма. Тиберий го запитал за кое време точно говори, защото на стари години и Август бе издал декрет срещу устно разпространявани цинизми. Сенаторът отговорил:

— Бе по време на третата ти година в Родос.

Тиберий извикал:

— Уважаеми сенатори, защо позволявате този човек да ме обижда така?

И тъй Сенатът го осъди да бъде хвърлен от Тарпейската скала, наказание, определяно обикновено за най-злокачествените изменници; военачалници, които са продали битката на неприятеля, и други подобни.

Друг един човек, конник, бе осъден на смърт, защото бе написал трагедия за цар Агамемнон, в която съпругата на Агамемнон, Клитемнестра, го убива в банята и докато размахва секирата, вика:

Тиране кървав, знай — не е престъпно

за стореното зло тъй да мъстя.

Тиберий заяви, че в образа на Агамемнон бил представен той самият и че цитираните стихове представлявали подстрекателство към убийството му. Така трагедията, която всички бяхме осмели, щото бе нескопосно и глупаво съчинена, си спечели слава, понеже всички екземпляри бяха събрани и изгорени, а авторът й — екзекутиран.

Този процес бе последван — две години по-късно, но аз го отбелязвам тук, защото историята с Агамемнон ми припомни за него — от процеса на Кремуций Корд, старик, който се бе сдърпал Сеян за някаква си дреболия. В един дъждовен ден Сеян, влизайки в Сената, закачил наметката си на закачалката, която открай време използувал Кремуций, а Кремуций, когато пристигнал, без да знае, че това е наметката на Сеян, преместил я на друга закачалка, за да освободи място за своята. Наметката на Сеян паднала от другата закачалка, а някой с кални сандали стъпил отгоре й. Сеян започна да си отмъщава по най-различен и злобен начин, а Кремуций така намрази и вида на лицето, и звука на името му, че когато чул за статуята на Сеян, която поставиха в театъра на Помпей, възкликнал: (25 г. от н.е.)

— Е, това вече проваля театъра!

Веднага след това бе докладван на Тиберий като един от главните привърженици на Агрипина. Но понеже беше почитан, добродушен старец, който нямаше друг враг на света освен Сеян и никога не бе изрекъл ни една излишна дума, трудно беше да се състави обвинение срещу него и да се подкрепи с такива доказателства, които да се приемат дори и от този подплашен Сенат. Накрая обвиниха Кремуций, че бил писал във възхвала на Брут и Касий, убийците на Юлий Цезар. За доказателство бе представен един исторически труд, който той бе съставил преди тридесет години и за който се знаеше, че самият Август, осиновен от Юлий, бе включил в личната си библиотека и често препрочиташе.

Кремуций излезе с разпалена защита срещу това абсурдно обвинение, заявявайки, че Брут и Касий са мъртви толкова отдавна и тъй често са възхвалявани за своето дело от по-сетнешни историци, щото той не може да не смята процеса за чист фарс — фарс, подобен на оня, който преживял някакъв млад пътешественик в град Лариса. Този младеж бил публично обвинен в убийство на трима души, макар това да не било друго, а тулуми за вино, окачени пред една продавница, които той съсякъл в тъмнината, взимайки ги за обирници. Но този лариски процес се бил разиграл на празненствата на Смеха, което оправдавало процедурата, а и младежът бил пияница, вечно готов да размаха меча, та затова си заслужавал подобен урок. Но той, Кремуций Корд, бил твърде стар и твърде трезв, за да му се присмиват по този начин, а и това не било празненство на Смеха, а тъкмо обратното — четиристотин седемдесет и шестата годишнина от тържественото обявяване на Законите на Дванадесетте таблици, славния документ на законодателния гений и моралната справедливост на нашите праотци. Отиде си у дома и умря от гладна смърт. Всички екземпляри от книгата му бяха събрани и изгорени, с изключение на два-три, които дъщеря му успя да скрие някъде и преиздаде много години след това, когато Тиберий бе вече мъртъв. Не беше кой знае каква книга; спечели си по-голяма слава, отколкото заслужаваше.

През цялото това време аз си казвах: „Клавдий, Клавдий, ти си един нещастник и не принасяш много полза на този свят, животът ти, общо взето, бе живот на несретник, но поне не е в опасност!“ Така че когато старият Кремуций, когото познавах отблизо — често се срещахме и разговаряхме в библиотеката, — загуби живота си поради такова обвинение, много се уплаших. Почувствувах се като човек на склона на вулкан, от който внезапно изригва предупредителен порой от пепел и нажежени камъни. Навремето бях писал далеч по-изменнически неща от Кремуций. Историята ми за религиозните реформи на Август съдържаше няколко фрази, които лесно можеха да послужат за обвинение. И макар имотът ми да беше толкова незначителен, щото едва ли някой обвинител щеше да си направи труда да ме клевети заради една четвъртина от него, съзнавах достатъчно добре, че всички жертви от последните процеси за измяна бяха приятели на Агрипина, която продължавах да посещавам при всяко мое отиване в Рим. Не бях сигурен дали и фактът, че съм зет на Сеян, ще бъде достатъчна гаранция за мен.

Да, наскоро бях станал зет на Сеян и сега ще ви разкажа как се случи това.