Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (4)

Глава 3

Името „Ливия“ е свързано с онази латинска дума, която означава „злонамереност“. Моята баба беше ненадмината актриса и показното добродушие на поведението й, остротата на нейния ум, както и благочестивото й държане заблуждаваха почти всички. Но никой не я обичаше истински; лошотията извиква уважение, не обич. Тя имаше способността да кара обикновените, сговорчиви и добросърдечни хора да се чувствуват в нейно присъствие притеснени до смърт от своите интелектуални и морални несъвършенства. Ще ви помоля да ме извините, загдето все още продължавам да пиша за Ливия, но това е неизбежно: подобно на всички правдиви римски истории и тази е написана по метода „от яйцето до ябълката“; лично аз предпочитам този изчерпателен римски метод, при който не се пропуща нищо, пред оня на Омир и гърците изобщо, които обичат да се хвърлят направо в центъра на събитията, а след това да сноват назад или напред, както им се хареса. Да, често ми се е искало да пренапиша историята за Троя в латинска проза заради нашите по-неуки граждани, които не четат гръцки; да започна с яйцето, от което се е излюпила Елена, и да продължавам, глава подир глава, чак до ябълките, изядени за десерт на голямото пиршество по случай завръщането на Одисей и победата му над обожателите на жена му. Там, където Омир звучи неясно или пък премълчава, аз естествено ще почерпя от по-късните поети или пък от по-ранния Дарес, чиито описания, макар и изпълнени с поетически отклонения, ми се струват по-достоверни от Омировите, защото Дарес всъщност е участвувал във войната първо с троянците, а после на страната на гърците.

Веднъж видях една странна рисунка във вътрешността на един старинен кедров сандък, правен, струва ми се, някъде в Северна Сирия. Надписът на гръцки гласеше: „Отровата е царица“, а лицето на Отровата, макар да бе изобразено поне сто години преди Ливиното рождение, беше досущ като лицето на Ливия. И тъкмо тук трябва да разкажа за Марцел, сина на Октавия от предишния й съпруг. Август, който бил много привързан към Марцел, го осиновил и му възложил отговорни административни длъжности, макар Марцел да бил още прекалено млад; освен това го оженил за Юлия. Преобладаващото мнение в Рим било, че възнамерявал да направи Марцел свой наследник. Ливия не се възпротивила на осиновяването, дори като че ли била доволна и отдала всички сили да спечели обичта и доверието на Марцел. Предаността й към него изглеждала безгранична. Именно по неин съвет Август го издигнал тъй бърже по ранг; а пък Марцел, който знаел за всичко това, бил съответно благодарен.

Подбудите на Ливия в облагодетелствуването на Марцел се тълкували от неколцина проницателни наблюдатели като опит се събуди завистта на Агрипа. Агрипа бил най-изтъкнатата личност в Рим след Август: човек от долно потекло, но най-старият приятел на Август и много способен генерал и адмирал. До този момент Ливия правела всичко по силите си да поддържа приятелството на Агрипа към Август. Той бил амбициозен, но с мярка; никога нямало да дръзне да си оспорва първенството с Август, от когото се възхищавал безкрайно, и не мечтаел за по-голяма слава от тази да бъде най-довереният му министър. Още повече, прекалено много се срамувал от скромния си произход и Ливия с поведението си на видна патрицианка винаги съумявала да го държи в подчинение. Но той бил нужен на Ливия и Август не толкова заради услугите, които им оказвал, не и поради своето верноподаничество, нито пък за това, че бил обичан от народа и от Сената. Нужен им бил за следното: според една измислица, разпространена първоначално от самата Ливия, смятало се, че той от името на народа бди и наблюдава за политическото поведение на Август. На прочутите лъжедебати след свалянето на Антоний, разиграни в Сената между Август и неговите двамина приятели Агрипа и Меценат, ролята на Агрипа била да го съветва да не присвоява върховната власт; за да можело пък неговите думи да бъдат оборени от аргументите на Меценат и ентусиазираното настояване на Сената. Тогава именно Агрипа заявил, че ще служи вярно на Август, докато последният опазва върховната власт неопетнена и не се опитва да я превърне в произволна тирания. Та оттогава народът му вярвал и гледал на него като на страж срещу тиранството; затова всичко, което приемал Агрипа, приемал и народът. И сега тези същите проницателни наблюдатели смятали, че Ливия е подхванала много опасна игра, опитвайки се да накара Агрипа да завижда на Марцел, и всички следели развоя на събитията с голям интерес. Твърде вероятно било, казвали, обичта й към Марцел да е само преструвка, която да подмами Агрипа да го отстрани от пътя си. Чуло се, че някой много предан роднина на Агрипа му бил предложил да се скара с Марцел и да го убие; но че Агрипа, макар дълбоко обхванат от завистта, предвидена от Ливия, се оказал достатъчно почтен, за да отхвърли подобно злостно предложение.

Всички предполагали, че Август вече е направил Марцел свой главен наследник и че Марцел ще наследи не само огромното му богатство, но заедно с богатството и монархията — а как иначе да пиша за нея освен с тази дума? Вследствие на това Агрипа заявил, че наистина е предан на Август и не съжалява за решението си да подкрепя властта му, но че има едно нещо, което той като патриотичен гражданин в никакъв случай нямало да позволи, а именно — монархията да стане наследствена. Но междувременно Марцел бил станал толкова популярен, колкото и самият Агрипа, а мнозина младежи с титли от благородно потекло, за които въпросът: „Монархия или република?“ звучал вече твърде отвлечено, започвали да се умилкват наоколо му, с надеждата да се облагодетелствуват от него, когато той замести Август. Тази всеобща готовност да се приеме благосклонно това продължение на монархията, изглежда, се понравила на Ливия, но тя поверително заявила, че при един печален случай, като, да речем, смъртта или заболяването на Август, прякото ръководство на държавните работи — до момента, когато въпросите ще се уредят с декрети на Сената, би трябвало да се повери в ръце, далеч по-опитни от тези на Марцел. Обаче Марцел бил толкова обичан от Август, че макар частните изявления на Ливия обикновено да приемали после формата на обществени укази, в този случай никой не й обърнал особено внимание: и поклонниците на Марцел ставали все повече и повече.

Проницателните наблюдатели се чудели как ще се справи Ливия с това ново положение; но щастието, изглежда, не я оставяло.

Август се разболял от лека простуда, която неочаквано се усложнила с треска и повръщане: Ливия приготвяла храната му със собствените си ръце, но стомахът му се бил толкова раздразнил, че не можел да задържа нищо. Август отслабвал все повече и повече и най-после усетил, че е пред прага на смъртта. Неведнъж го били молили да назове името на своя приемник, но дотогава той не го бил сторил, страхувайки се от политическите последствия, а и защото мисълта за собствената му смърт му била много противна. Сега чувствувал, че дългът му налага да назове някого и поискал съвета на Ливия. Казал, че болестта го е лишила от способността да преценява; готов бил да се съгласи с всеки подходящ приемник, когото тя му посочи. И тъй, Ливия взела решението вместо него, а той го одобрил. Тогава тя призовала край леглото му другия консул, градските магистрати и някои по-видни сенатори и конници. Той бил твърде слаб, за да говори, само връчил на консула един регистър на морските и сухопътни сили и отчет за държавните приходи, а после кимнал на Агрипа да се приближи и му подал пръстена си с печата; което всъщност означавало, че Агрипа ще го наследи в ръководството на държавата, макар и с неразделното сътрудничество на консулите. Това дошло като голяма изненада. Всички очаквали, че избраникът ще бъде Марцел.

И от този миг нататък Август загадъчно започнал да се съвзема: треската престанала и стомахът му взел да приема храната. Заслугата за излекуването обаче била отдадена не на Ливия, която продължавала да се грижи за него лично, а на някой си лекар Муса, който имал безвредната страст да лекува със студени мазила и отвари. Август бил толкова благодарен на Муса за предполагаемите му заслуги, че го възнаградил със златни монети в размер на собственото си тегло, а Сенатът удвоил теглото. Освен това Муса, макар и освободен роб, бил въздигнат в ранга на конник, което му давало правото да носи златен пръстен и да кандидатствува за обществена служба. Сенатът издал един още по-странен указ, с който освобождавал от данъци всички членове на медицинската професия.

Марцел бил направо покрусен, че не го обявили за приемник на Август. Бил много млад, едва в двадесетата си година. Предишното благоразположение на Август му било внушило едно преувеличено самочувствие както за дарбите му, тъй и за политическото му влияние. Той опитал да покаже, че уж не се е засегнал, като се отнесъл предизвикателно грубо с Агрипа на един обществен пир. Агрипа с мъка успял да сдържи гнева си; но това, гдето случаят останал без последствия, накарало поддръжниците на Марцел да повярват, че Агрипа все пак се страхува от него. Те дори започнали да се убеждават един другиго, че ако до година Август не променял решението си, Марцел щял да узурпира императорската власт. Станали толкова свадливи и наперени, а и Марцел не правел нищо, за да ги възпре, щото между тях и привържениците на Агрипа възниквали чести сблъсквания. Агрипа бил дълбоко разгневен от нахалството на това кутре, както съм го наричал — той, който бил изпълнявал повечето от ръководните държавни длъжности и бил участвувал в не една успешна битка. Но гневът му се смесвал с тревога. Впечатлението, което оставало след подобни сблъсъци, било, като че той и Марцел безсрамно се боричкат за предимството кой от двамата да носи пръстена на Август след неговата смърт.

Готов бил да направи всякакви жертви само за да изтрие впечатлението, че играе подобна роля. Виновник за всичко бил Марцел и Агрипа искал да стовари целия товар върху му. Решил да се оттегли от Рим. Отишъл при Август и помолил да го назначи за управител на Сирия. Когато Август поискал да узнае причината за това тъй неочаквано желание, Агрипа му обяснил, че в качеството си на управител смятал да постигне ценно споразумение с царя на Партия. Щял да убеди царя на Партия да им върне военните знамена с орлите, както и пленниците, взети от римляните тридесет години преди това в замяна на царския син, който Август пък държал пленен в Рим. Изобщо не споменал за свадата с Марцел. Август, който също бил много разстроен от тази свада — разкъсван между старата дружба с Агрипа и отстъпчивата бащина обич към Марцел, — не си позволил дори да се замисли колко великодушно наистина постъпва Агрипа, защото щяло да прозвучи като признание за собствената му слабост; тъй че изобщо не споменал за това. Приел молбата му с готовност, съгласил се, че наистина е много важно да се върнат пленените орли, както и пленниците — ако все още имало някой жив след толкова дълго време, — и го запитал кога най-скоро би могъл да тръгне. Агрипа се огорчил, тълкувайки погрешно държането му. Казал си, че Август желае да се отърве от него, защото е повярвал, че наистина се карат с Марцел за приемничеството. Поблагодарил му, загдето е удовлетворил молбата му, студено го уверил в своето верноподаничество и приятелство и заявил, че е готов да потегли още на другия ден.

Но не отишъл в Сирия. Доплавал до близкия остров Лесбос, а изпратил помощника си да управлява провинцията вместо него. Знаел, че оставането му в Лесбос ще се приеме, за нещо като изгнаничество, предизвикано от Марцел. Не посетил провинцията, защото, ако сторел това, щял да даде на Марцеловите привърженици коз срещу себе си: щели да кажат, че е заминал на Изток, за да събира армия, с която да нападне Рим. Но се успокоявал с ласкателната мисъл, че Август скоро ще почувствува нужда от услугите му; и дълбоко вярвал, че Марцел се готви да узурпира монархията. Лесбос бил близко до Рим. Той не забравил своята мисия: подхванал преговори чрез посредници с царя на Партия, но не очаквал скоро да ги доведе докрай. Нужно е време и търпение, за да постигнеш споразумение с някой източен монарх.

Марцел бил избран за градски магистрат, първата му официална служба, и по този случай устроил величествени публични игри. Той не само издигнал шатри в самите театри против слънцето и дъжда и не само ги окичил с прекрасни гоблени, но опънал и една-единствена огромна многоцветна шатра над целия пазарен площад. Ефектът бил невероятно бляскав, особено вътре, когато отвън греело слънце. В подреждането на тези шатри употребил баснословни количества от червено, жълто и зелено платно, което, щом свършили игрите, било нарязано и раздадено на гражданите за дрехи и спално бельо. Голям брой диви животни били внесени чак от Африка за битките в амфитеатрите, както и много лъвове, и било устроено сражение между петдесет германски пленници и същия брой черни бойци от Мароко. Сам Август участвувал щедро в разноските, както и Октавия като майка на Марцел. Когато Октавия се появила в церемониалната процесия, посрещнали я с такива гръмки акламации, че Ливия едва сдържала сълзите си на гняв и ревност. Два дни по-късно Марцел легнал болен. Симптомите били съвсем същите като на Август в неотдавнашното му заболяване и затова естествено отново повикали Муса. Той бил станал неимоверно богат и известен и вземал по хиляда златни монети за една само визита, а на това отгоре го вършел като някакво благоволение. В случаите, когато болестта не била кой знае колко сериозна, на пациентите стигало да чуят само името му, за да се съвземат незабавно. И всичко се отдавало на студените пазила и студените отвари, на тайните рецепти, които не желаел да каже на никого другиго. Доверието на Август в способностите на Муса било такова, че той не обърнал особено внимание на Марцеловата болест и игрите продължили. Но въпреки непрекъснатите грижи на Ливия и най-студените мазила и отвари, които Муса бил в състояние да предпише, Марцел умрял. Скръбта и на Октавия, и на Август била безгранична и тази смърт била оплаквана като голямо обществено бедствие. Но хората с по-уравновесен разум не съжалявали особено за гибелта на Марцел. Сигурно пак щяло да се стигне до гражданска война между него и Агрипа, ако при смъртта на Август той направел опит да заеме мястото му; а тъй сега Агрипа бил единственият възможен приемник. Но това били сметки без Ливия, чието твърдо намерение било, в случай че Август умре — ах, Клавдий, Клавдий, нали уж каза, че не ще споменаваш подбудите на Ливия, а само ще отбелязваш постъпките й? — чието твърдо намерение било, в случай че Август умре, да продължи управлението на империята чрез чичо ми Тиберий и с поддръжничеството на баща ми. Щяла да уреди те да бъдат осиновени като наследници на Август.

Смъртта на Марцел освободила Юлия, за да я омъжат за Тиберий, и всичко щяло да се подреди според плановете на Ливия, ако не бил избухнал един опасен политически бунт в Рим, при който тълпата започнала да иска възвръщането на Републиката. Когато Ливия се опитала да й говори, застанала на стълбите пред двореца, започнали да я замерват с развалени яйца и мръсотии. Случило се Август да е на обиколка из Източната провинция, придружаван от Меценат, и новините го стигнали в Атина. Ливия пишела накратко и набързо, че положението в града не можело да бъде по-лошо от това и че помощта на Агрипа трябвало да се осигури на всяка цена. Август незабавно повикал Агрипа от Лесбос и го помолил в името на старото им приятелство да се прибере с него в Рим и да върне народното доверие. Но Агрипа вече твърде дълго бил таил недоволството си, за да изпита благодарност за това повикване. Той отстоявал своето достойнство. За цели три години Август му бил написал само три писма, и то в най-официален тон; а защо не го повикал веднага след смъртта на Марцел? Защо да помага на Август сега? Всъщност виновницата за това отчуждаване е била Ливия: тя недооценила правилно политическото положение и прекалено рано отстранила Агрипа. Била дори намекнала на Август, че Агрипа, макар чак в Лесбос, знаел повече от мнозина други за тайнствената и съдбоносна болест на Марцел; някой, казала му тя, й бил разправил, че Агрипа, като чул новината, вместо да се изненада, се зарадвал. Агрипа заявил на Август, че поради продължителното си отсъствие от Рим вече не бил в течение на градската политика и не се чувствувал способен да се заеме с онова, което се искало от него. Август, страхувайки се, че ако Агрипа отиде в Рим с това си настроение, по-скоро ще се обяви за борец за народни свободи, отколкото да подкрепи императорското правителство, го отпратил с учтиви думи на съжаление и веднага повикал Меценат да се съветва с него. Меценат помолил за позволение да разговаря с Агрипа от името на Август и се заел да разбере какви точно са условията, при които той ще е готов да стори исканото от него. Август помолил Меценат в името на боговете да стори това „бързо, както се сварява аспержа“ (любим негов израз). Тогава Меценат дръпнал Агрипа настрана и му казал:

— Хайде сега, стари приятелю, казвай какво всъщност искаш! Разбирам — смяташ, че с теб са постъпили лошо, но аз те уверявам, че и Август също тъй е в правото си да се чувствува огорчен от тебе. Нима не схващаш колко зле се отнесе към него ти с неискреното си държане? Та това беше истинска обида и към справедливостта, и към приятелското му чувство към тебе. Да му беше обяснил, че партията на Марцел те е поставила в много неловко положение и че самият Марцел те е обидил — кълна се. Август го научи много късно, — той щеше да стори всичко по силите си, за да оправи нещата. Аз смятам, че ти постъпи като сърдито дете — а той пък се отнесе с теб като баща, който не се оставя да го заплашват с подобно държане. Казваш, бил ти писал студени писма, така ли? А нима твоите бяха по-сърдечни? Ами помниш ли как се сбогува с него? Искам сега да посреднича между двама ви, защото задълбочи ли се този разрив, това ще е краят за всички ни. Вие се обичате искрено, както и трябва да бъде между двамата най-видни живи римляни. Август ми каза, че е готов в момента, в който му покажеш някогашната си дружелюбност, да поднови приятелството помежду ви със същата тогавашна искреност, ако не и с още по-дълбока.

— Тъй ли каза?

— Точно тъй. Позволяваш ли да му съобщя, че дълбоко съжаляваш, загдето си го огорчил, и мога ли да му обясня, че е станало недоразумение — че си напуснал Рим, убеден, че той е знаел за обидата, нанесена ти от Марцел на оня пир? И че сега и ти от своя страна желаеш да изкупиш грешката за прекъсването на вашата дружба и разчиташ и той да подаде ръка?

Агрипа казал:

— Меценате, ти си добър човек и верен приятел. Кажи на Август: готов съм да го слушам както винаги.

Меценат отвърнал:

— Ще му го кажа с най-голямо удоволствие. И ще добавя, като свое собствено мнение, че ще бъде неразумно да те изпраща сега в града да възстановяваш там реда без някакъв особено голям знак за личното му доверие в тебе.

След това Меценат отишъл при Август.

— Успокоих го. Ще стори всичко, каквото пожелаеш. Но иска да се увери, че искрено го обичаш — като дете, ревнуващо баща си заради обичта му към неговия брат. Струва ми се, единственото, което истински ще го задоволи, ще бъде да му предложиш да се ожени за Юлия.

Август трябвало да решава бързо. Той си спомнил, че Агрипа и жена му, която била сестра на Марцел, били в лоши отношения още от скарването с Марцел, спомнил си и за приказките, че Агрипа бил влюбен в Юлия. Съжалявал, загдето Ливия не била край него да го посъветва, но решението трябвало да се вземе незабавно: обидел ли сега Агрипа, никога вече не можел да разчита на неговата подкрепа. Ливия пишела „на всякаква цена“: значи, можел да урежда нещата, както намери за добре. Повикал Агрипа, а пък Меценат нагласил одобряването да стане по най-пристоен начин. Август заявил, че ако Агрипа склони да се ожени за дъщеря му, това за него щяло да бъде доказателства, че приятелството, на което той държал повече от всички други дружби на света, се е възстановило, и то на здрави основи. Агрипа пролял сълзи на радост и поискал прошка за своите грешки. Щял да опита да се покаже достоен за сърдечното благородство на Август.

Агрипа се върнал в Рим с Август, развел се веднага с жена си и се оженил за Юлия. Бракът получил такова всенародно одобрение, а пък и Агрипа бил тъй щедър в отпразнуването на тържеството, че политическите смутове секнали изведнъж. Освен това Агрипа спечелил много симпатизанти за Август, довеждайки докрай преговорите за връщането на знамената с орлите, които били връчени официално на Тиберий като личен представител на Август. Орлите са свещени предмети, по-свети за римското сърце, отколкото която и да е мраморна статуя на някой бог. Върнали се и неколцина от пленниците, но след трийсет и две годишно отсъствие почти не си струвало да ги посрещат с почести; повечето от тях предпочели да останат в Партия, където се били установили и си били създали семейства с тамошни жени. (21 г. пр.н.е.)

Баба ми Ливия никак не била доволна от споразумението, постигнато с Агрипа — единственото, което я позарадвало в цялата история, било унижението на Октавия от развода на дъщеря й. Ала скрила чувствата си. Девет години минали, но Агрипа все бил необходим. После той умрял неочаквано в своята вила в провинцията. По това време Август се намирал в Гърция и не направил изследване на трупа. Агрипа оставил много деца, три момчета и две момичета, като законни наследници на Август и за Ливия щяло да бъде трудно да отстрани претенциите им за сметка на нейните собствени синове. (12 г. пр.н.е.)

Но, тъй или инак, Тиберий се оженил за Юлия, която улеснила Ливия, влюбвайки се в него и умолявайки Август да упражни влиянието си над Тиберий в нейна полза. Август склонил само защото Юлия заплашила, че ще се самоубие, ако не й помогне. Самият Тиберий се отвращавал от един брак с Юлия, но не посмял да откаже. Принуден бил да се разведе с жена си Випсания, дъщеря на Агрипа от предишен негов брак, която страстно обичал. Веднаж след това той я срещнал случайно на улицата и я проследил с очи, в които се четял такъв силен копнеж, че Август, като научил, наредил в името на приличието това да не се повтаря. Нарочни съгледвачи и от двете семейства трябвало да ги предпазват от нова подобна среща. Наскоро Випсания се омъжила за един амбициозен млад благородник на име Гал. А преди да съм забравил, нека спомена и за брака на баща ми с моята майка Антония, по-малката дъщеря на Марк Антоний и Октавия. Това станало в годината на Августовата болест и смъртта на Марцел.

Чичо ми Тиберий беше от лошите Клавдиевци. Беше намусен, студен и жесток, но въздействието на трима души посмекчило в младостта му тези черти на характера му. На първо място помогнало влиянието на баща ми, един от най-приятните Клавдиевци — слънчев, открит и великодушен: след това на Август, този много почтен, весел, добър човек, който не обичал Тиберий, но се отнасял към него великодушно заради майка му; и накрая на Випсания. Влиянието на баща ми секнало или по-скоро отслабнало, когато и двамата стигнали възрастта за военна повинност й били изпратени на поход в различни части на империята. Последвала раздялата с Випсания, а с това дошло и охладняването на Август, който бил огорчен от зле прикритата неприязън на Тиберий към Юлия. Без тези три благоприятни влияния злото постепенно го завладяло напълно.

Струва ми се, че тук трябва да опиша външния му вид. Беше строен, тъмнокос, светлокож набит мъж с великолепни широки плещи и с ръце толкова силни, че можеше да счупи орех или да пробие твърдокожа зелена ябълка само като стиснеше с палеца и показалеца си. Да не беше тъй бавен в движенията, сигурно щеше да е борец на борците; веднаж уби един свой приятел в дружеско боричкане — с голи юмруци, а не с металните боксьорски ръкавици — с един само удар в сляпото око, който му счупи черепа. Ходеше с леко изпъната напред шия и с поглед, забит в земята. Лицето му би могло да е красиво, ако не беше толкова пъпчиво, ако очите му не бяха толкова изпъкнали и ако изразът му не беше толкова намусен. Статуите му го представят извънредно хубав, защото няма тези недостатъци. Говореше малко, при това извънредно бавно — дотолкова, че при разговор човек все се изкушаваше да вземе да довърши изречението вместо него и пак тъй бързо да му отговори. Но стига да поискаше, можеше да държи внушителни речи. Оплешивя още на младини, коса му остана само на тила и той я пускаше да расте дълга, както са я носили древните благородници. Никога не боледуваше.

Но колкото и да не беше обичан от римското общество, Тиберий беше отличен пълководец. Той върна във войската не една от древните дисциплинарни строгости, но понеже не щадеше и себе си — докато беше на поход, спеше почти винаги под открито небе, ядеше и пиеше наравно с войниците и всякога сам ги повеждаше в боя, — те предпочитаха да служат при него вместо при другиго някой добродушен, сговорчив командир, комуто не биха вярвали така неотстъпно. Тиберий не даряваше войниците си нито с усмивка, нито пък с похвала и често ги преуморяваше от път и от работа. „Нека ме мразят — казал той веднаж, — стига да ми се подчиняват.“ Легатите и трибуните държеше еднакво строго както войниците, та никой не можеше да го обвини в пристрастие. Но да се служи при Тиберий, бе твърде доходно: той почти винаги успяваше да плени и плячкоса неприятелските лагери и градове. Води успешни войни в Армения, Партия, Германия, Испания, Далмация, в Алпите и във Франция.

Баща ми бил, както вече казах, един от най-добрите Клавдии. Бил силен като брат си, много по-красив от него, по-бързорек и по-пъргав и не по-лош пълководец. Към войниците се отнасял като към римски граждани и следователно като към свои равни по всичко друго освен по ранг и образование. Ненавиждал случаите, когато трябвало да ги наказва, затова издал заповед в смисъл, когато е възможно, нарушителите на дисциплината да се наказват от самите другари на виновника, защото вярвал, че те са онези, които бдят за доброто име на своята част. Бил наредил в случаи, когато нарушението изисква наказание, надвишаващо правата им — той не им позволявал да убиват или пък да осакатяват виновника дотолкова, че да не е в състояние да изпълнява ежедневните си военни задължения, — да се отнасят към своя командир; но, общо взето, предпочитал войниците му да се съдят помежду си. Офицерите имали право да бият с пръчка с разрешение на командирите, но само тогава, когато нарушението — като например малодушие в битка или кражба от другар по оръжие — разкривало лоши черти от характера, които позволявали побой; но бил разпоредил войник, веднаж наказван с бой, никога вече да не може да служи като боец; той се деградирал в обозите или пък при писарите. Оня войник, който сметнел, че е наказан несправедливо от другарите или пък от своя командир, имал право да се жалва пред него; но той не смятал, че подобни наказания подлежат на преразглеждане. Тази система се прилагала прекрасно, защото баща ми бил отличен войник и вдъхновявал войниците си към добри дела, на каквито другите военачалници не ги смятали способни. Но не е трудно да се разбере колко опасно било войници, третирани по този начин, да се командуват след това от кой да е обикновен военачалник. Дарено му веднъж, правото на независимост трудно се изземва от човека. И винаги наставали смутове, когато войници на баща ми бивали прехвърляни под командуването на моя чичо. Както и обратното: войски, служели при чичо ми, реагирали с присмех и недоверие на дисциплинарната система на моя баща. Обикновено взаимно прикривали провиненията си и се гордеели с умението да отбягват наказанието; а понеже при чичо ми телесно наказание се налагало например за това, че някой войник е заговорил своя началник, без оня да го е запитал, или че е приказвал твърде откровено, или защото е действувал самостоятелно, войниците смятали за гордост да показват следите на камшика по гърбовете си.

Най-големите победи на баща ми били в Алпите, Франция, Холандия и Белгия, но най-вече в Германия, където, струва ми се, името му ще се помни вечно. И той винаги се намирал в центъра на битката. Стремежът му бил да извърши оня боен подвиг, постигнат само от двамина в цялата история на Рим, а именно като главнокомандуващ да убие вражеския военачалник със собствените си ръце и да вземе оръжието му. На няколко пъти щастието му се усмихвало отблизо, но жертвата му все успявала да се изплъзне: противникът или избягвал от бойното поле, или пък се предавал, вместо да се съпротивлява, или някой услужлив редник се подлагал на първия удар. Неведнъж ветерани, когато ми разказваха за баща ми, възхитено се провикваха:

— О, господарю, как се радваха сърцата ни, като гледахме баща ти, възседнал черния си кон, да си играе на гоненица с някого от ония германски главатари. Понякога съсичаше по девет-десет души от телохранителите, и то все здравеняци, докато си пробие път до знамето, а в туй време — хитрото птиче изхвърчало.

Но най-голямата хвалба на войниците, служели при баща ми, беше, че той бил първият римски генерал, който е преминал цялото протежение на Рейн — от Швейцария чак до Северно море.