Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (7)

Глава 6

А сега да се върна с няколко години назад и да напиша за чичо си Тиберий, чиято история в никакъв случай не е чужда на този разказ. Той се намирал в мъчително положение, принуден против волята си да бъде постоянен прицел на общественото внимание — ту като военачалник в някоя гранична войска, ту като консул в Рим, ту като специален пратеник в провинциите; докато единственото, към което се стремял, било продължителна почивка и уединение. Обществените почести значели малко за него, още повече, защото му се отдавали, както веднъж се бил оплакал на баща ми, не за личните му прояви и качества, а поради ролята му на доверено момче за поръчки на Ливия и Август. Освен всичко друго от него се искало да пази достойнството на императорското семейство. Ливия за миг не го изпускала от поглед и той трябвало да бъде много грижлив към личния си морал. Имал малко другари, защото, както, струва ми се, вече казах, беше човек подозрителен, завистлив, затворен и меланхоличен, а и те били по-скоро навлеци, отколкото приятели, към които се носел с циничното презрение, каквото всъщност заслужавали. И най-сетне, отношенията му с Юлия след брака им, сключен пет години преди това, вървели от зле към по-зле. Родило им се момче, но то умряло; и тогава Тиберий изобщо отказал да спи с нея — по три причини. Първата, че по това време Юлия навлязла в средната възраст и започнала да напълнява — Тиберий предпочитал незрели жени, с момчешко телосложение, а бившата му съпруга Випсания била стройна като тръстика. Втората, че Юлия проявявала към него бурно желание, което той не искал да удовлетвори, и всеки път, когато я отблъсквал, тя изпадала в истерия. И третата — научил, че след като я отблъсквал, тя му отмъщавала, намирайки си обожатели, готови да й дадат онова, което сам той й отказвал. (6 г. пр.н.е.)

За жалост Тиберий не бил в състояние да събере други доказателства за Юлините изневери освен думите на някои роби, понеже тя си уреждала нещата много скрито; а показанията на някакви си роби съвсем не били достатъчни да се предложат на Август като причини за развод с любимата му дъщеря. Но вместо да разкаже за това на Ливия — той не й вярвал точно толкова, колкото я и мразел, Тиберий предпочитал да страда мълчаливо. Сетил се, че ако успее да се отдалечи от Рим и от Юлия, много вероятно било тя да стане по-небрежна в поведението си и Август сам да узнае за нейните прояви. Единствената му надежда била някоя нова война по границите, и то на такова опасно място, където не другиго, а само той би трябвало да поеме командуването. Но отникъде не долитали признаци за война, пък и бил преситен от битки. Приел бил от баща ми командуването на германските армии (Юлия настояла да го придружи до реката Рейн) и едва от няколко месеца насам се бил завърнал в Рим: но Август го изморил до смърт след връщането му тук, възлагайки му трудната и неприятна задача да разследва ръководенето на бедняшките приюти и изобщо условията за работа в бедните квартали на Рим. Един ден, без да иска, Тиберий избухнал пред Ливия:

— О, майко, защо не мога да се освободя макар и за няколко месеца само от този непоносим живот!

Тя го стреснала, защото без нито дума надменно напуснала стаята, но по-късно същия ден го повикала и го изненадала с думите, че е решила да изпълни желанието му и ще поиска от Август позволение за временното му оттегляне. Взела това решение отчасти защото искала да го накара да се чувствува задължен към нея и отчасти защото вече знаела за любовните авантюри на Юлия и стигнала до същата мисъл като Тиберий — да й подхвърли въжето, с което тя сама да се обеси. Обаче най-важното й основание било, че по-големите братя на Постум — Гай и Луций, вече подраствали, а отношенията между тях и втория им баща Тиберий били обтегнати.

Гай, който всъщност не е бил лош човек (такъв бил и Луций), започнал до известна степен да изпълва в сърцето на Август онова местенце, което навремето заемал Марцел. Но Август въпреки предупрежденията на Ливия така безобразно разглезвал и двамата, че само по някакво чудо от тях излезли все пак горе-долу прилични хора. Те започнали да се държат безочливо с по-възрастните, особено с онези, за които усещали, че Август тайно ще се радва, като вижда да ги обиждат, водели разточителен живот. Когато разбрала, че усилията й да сдържи Августовия непотизъм са напразни, Ливия сменила тактиката и започнала да го поощрява в обичта му към тях. С това си поведение и с демонстрирането му пред Гай и Луций тя се надявала да спечели тяхното доверие. Освен туй Ливия очаквала, че ако самомнението им още мъничко порасне, напълно ще се забравят и ще се опитат да заграбят монархията за себе си. Имала шпиони навсякъде и щяла да дочуе за подобен заговор достатъчно рано, за да нареди да ги арестуват. Увещавала Август да предложи Гай за изборната длъжност консул за цели четири години напред, а Гай бил още едва петнадесетгодишен; макар най-ранната възраст, определена от Сула, на която някой можел законно да стане консул, да била четиридесет и три, преди което избраникът трябвало да е заемал три различни магистратури по възходяща степен. По-късно същата почетна титла била дадена и на Луций. Тя подсказвала на Август освен това да ги представи на Сената за титлата „Първенец на младежите“. Тези титли, за разлика от случая с Марцел, не им се давали само за един определен случай, а направо ги поставяли в положението на постоянно висшестоящи над всички техни равни по възраст и по ранг. Сега вече проличавало съвсем ясно: Август готвел Гай за свой заместник; и нищо чудно тогава, че млади благородници от типа на ония, които навремето възхвалявали въображаемото надмощие на младия Марцел над държавническата и военна репутация на ветерана Агрипа, сега започнали да вършат същото за сина на Агрипа, Гай, срещу изпитаното добро име на Тиберий, когото подлагали на безброй обиди. Ливия възнамерявала Тиберий да последва примера на Агрипа. Ако се оттеглел в тоя момент, с ореола на многобройните си военни победи и обществени заслуги, ако заминел за някой близък гръцки остров и освободял политическото поле за Гай и Луций, това щяло да създаде по-добро впечатление и да му спечели много по-големи народни симпатии, отколкото ако останел на място да защищава правата си. (Историческият паралел можел да стане още по-близък, ако ли пък Гай и Луций случайно загинели в отсъствието на Тиберий и тогава Август отново щял да потърси услугите му.) И тъй, тя обещала да склони Август да му даде право за безсрочно напущане на Рим и разрешение да се освободи от всичките си служби; но да го удостои с почетната титла народен трибун — което щяло да го предпази срещу опити за убийство от страна на Гай, ако Гай замислел да го отстрани.

Ала да сдържи обещанието, се оказало извънредно трудно за Ливия, защото Тиберий бил най-полезният министър и най-преуспяващият пълководец на Август и дълго време старецът отказвал да разисква по въпроса сериозно. Тиберий обаче заявил, че е болен, и подхвърлил, че отсъствието му ще избави Луций и Гай от много неловки моменти: признал, че не се разбира добре с тях. Август все не се съгласявал. Гай и Луций били още момчета, съвсем неопитни и във войните, и в държавните работи, и той не можел да разчита на каквато и да е подкрепа от тяхна страна, ако избухнели сериозни размирици било в града, било в провинциите или пък по границите. Той осъзнал, за пръв път може би, че засега Тиберий бил единствената му опора в подобни критични положения. Отхвърлил молбата на Тиберий и заявил, че изобщо не желае да слуша неговите доводи. И тъй като усилията му излезли неуспешни, Тиберий отишъл при Юлия и с преднамерена грубост й заявил, че бракът им се бил превърнал в такъв фарс, щото той не бил в състояние да живее в същия дом с нея нито ден повече. Предложил й да отиде при Август да му се оплаче и да каже, че съпругът й — грубиянин, се отнася с нея тъй отвратително, че тя не ще може да живее спокойно, докато не получи развод. Август, казал й Тиберий, по семейни причини за жалост нямало да се съгласи на развод, но вероятно щял да го прокуди от Рим. А пък той бил готов да приеме дори изгнанието пред мисълта за съжителство с нея.

Юлия решила да изличи от спомените си някогашната си любов към Тиберий. Той не само се отнасял към нея с най-дълбоко презрение всякога, когато оставали насаме, но вече бил започнал тайничко да се впуска в ония свои нелепи гнусни авантюри, които по-късно караха всички благоприлични хора да се отвращават от него; а тя знаела за това. Затуй го послушала и се оплакала на Август с думи много по-горчиви, отколкото Тиберий (който пък бил достатъчно суетен да си въобразява, че тя все още, въпреки всичко, го обича) очаквал. Август открай време с мъка сдържал неприязънта си към Тиберий като към свой зет — което естествено окуражавало партията на Гай — и се втурнал разярен из стаята, ругаейки Тиберий с всички хулни думи, които му идвали на езика. Но въпреки това напомнил на Юлия, че тя и само тя си е крива за разочарованието си от този съпруг, за чийто характер той неведнъж я бил предупреждавал. Освен това, макар да я обичал и окайвал от все сърце, той не бил в състояние да разтрогне брака. Да позволи раздяла между дъщеря си и зет си, на чийто съюз било придадено такова политическо значение, било невъзможно, а бил уверен, че и Ливия ще погледне на нещата като него. Тогава Юлия го помолила да отпрати Тиберий някъде поне за година-две, защото за момента не можела да търпи присъствието му дори на хиляда мили от нея. Август се съгласил и само след няколко дни Тиберий вече пътуваше към остров Родос, който той много преди това си бе избрал като идеалното място за усамотение. Но Август, макар че го беше удостоил с титлата народен трибун по изричната молба на Ливия, бе дал безусловно да се разбере, че ако никога вече не види лицето му, няма да съжалява.

Освен главните участници в тази драма другиго не знаеше защо Тиберий напуска Рим и Ливия използува нежеланието на Август да разисква въпроса в полза на Тиберий. Тя „поверително“ съобщи на близките си, че Тиберий е решил да се оттегли в знак на протест срещу скандалното поведение на партията на Гай и Луций. Добави също така, че Август искрено му съчувствувал и отначало отказвал да приеме оставката му, обещавайки да укроти виновниците; но Тиберий обяснил, че не желаел да се смразява още повече със синовете на своята жена, и демонстрирал твърдостта на решението си, като цели четири дни се лишил от храна. Ливия доведе докрай този фарс, съпровождайки Тиберий до кораба му в Остия — пристанището на Рим, и умолявайки го от името на Август и от свое име да премисли решението си. Нареди дори тъй, че всички членове на собственото й семейство — по-малкият син на Тиберий — Кастор, майка ми, Германик, Ливила и аз самият — да я придружим и да подсилим значимостта на събитието, като присъединим молбите си към нейните. Юлия изобщо не се появи и отсъствието й съвпадна отлично с впечатлението, което Ливия се стараеше да създаде — а именно, че се съюзява със синовете си срещу своя съпруг. Беше странна, но добре изиграна сцена. Майка ми изпълни ролята си отлично, а трите деца, които бяха предварително подготвени, изрекоха репликите си, сякаш дълбоко си вярваха. Аз стоях удивен и занемял, докато Ливила ме ощипа така, че избухнах в сълзи и се проявих дори по-добре и от тях. Бях четиригодишен по онова време, а чак в дванадесетата ми година Август неохотно беше принуден да повика чичо ми в Рим, защото политическото положение се беше променило сериозно.

Тук искам да кажа, че Юлия заслужава много по-голямо съчувствие от онова, което й беше отдадено. Тя беше, мисля, природно почтена, добродушна жена, макар да не презираше удоволствията и вълненията, и бе единствена от жените роднини, която намираше добра дума за мен. Смятам също така, че не съществуваха никакви причини за обвиненията, отправени й години след това, че уж изменяла на Агрипа, докато му била съпруга. Няма съмнение: всичките й синове му приличаха. Истината е следната. По време на вдовството си се бе влюбила в Тиберий и убедила Август да й разреши брак с него. Тиберий, вбесен, че го принудили да се разведе със собствената му съпруга, се отнасял към нея много хладно. Тогава тя имала неблагоразумието да се обърне към Ливия, от която се страхувала, но въпреки това й вярвала. Ливия й дала някакъв любовен еликсир и й заръчала да го пие веднъж месечно при пълнолуние, да отправя молитви до Венера, да не казва за това никому, защото тогава еликсирът щял да загуби силата си и да й причини големи злини — правела ли това в продължение на една година, съпругът й щял да я залюби завинаги. А всъщност жестоката Ливия й дала отвара от смачканите телца на едни зелени мушици от Испания, които дотолкова възбудили половите й желания, че Юлия почти полудяла. (По-нататък ще ви обясня как научих това.) За известно време наистина възпламенявала страстите на Тиберий с разпуснатата похотливост, към която я подтиквало питието въпреки вродената й стеснителност; но скоро му дотегнала и той отказал да има брачни сношения с нея. Тя била принуждавана от въздействието на „еликсира“, към който, предполагам, се е пристрастила, да задоволява сексуалната си жажда, прелюбодействувайки с всеки по-дискретен млад аристократ. Така постъпвала в Рим, в Германия и Франция съблазнявала войниците от личната гвардия на Тиберий и дори германски роби, заплашвайки онези, които се колебаели, че ще ги обвини в опит да я похитят и ще нареди да ги пребият от бой. А понеже била все още хубава жена, те не се съпротивлявали кой знае колко дълго.

След прокуждането на Тиберий Юлия стана небрежна и скоро целият Рим научил за изневерите й. Ливия ни веднъж не бе продумала за това на Август, уверена, че когато му дойде времето, той ще го чуе от другаде. Но сляпата любов на Август към Юлия спираше всички и никой не смееше да му каже нищо. След време всички решиха, че просто не е възможно той да не знае и че благосклонното му отношение към поведението й е допълнително предупреждение да си мълчат. Нощните оргии на Юлия на пазарния площад и на ораторската трибуна сами по себе си вече ставаха причина за сериозен обществен скандал, но изминаха цели четири години, преди Август да подочуе за това. А после научи цялата история, и то не от другиго, а от синовете й Гай и Луций, които се бяха явили заедно пред него и гневно го бяха запитали докога ще се оставя и той самият, та и внуците му да бъдат позорни. Ясно им било, казали му, че грижата за доброто име на семейството го е принуждавала да проявява голямо търпение към тяхната майка, но все пак и на неговите страдания трябвало да се сложи край. Нима да чакат, докато ги надари с цяло котило копелета от неизвестни бащи, та тогава да се вземат сериозни мерки срещу безобразията й? Август слушал ужасен и потресен и дълго време не съумял да стори друго, освен да ги гледа замаян и да движи безшумно устни. Когато овладял гласа си, прегракнало викнал Ливия. Те повторили разказа си и пред нея, а тя захлипала престорено, обяснявайки, че през изминалите три години най-голямата й мъка била, гдето Август умишлено затварял очи пред истината. Неведнъж, казала тя, била събирала смелост да му заговори, но било съвсем ясно, че той не желае да чуе ни една нейна дума.

— Уверена бях, че знаеш всичко и че темата е прекалено болезнена, за да я разискваш дори и с мене…

Разплакан, скрил глава в ръцете си. Август промълвил, че не бил дочул нищичко и не хранел и най-малкото съмнение, че неговата дъщеря е най-почтената жена в Рим. Ливия го запитала: защо тогава според него синът й Тиберий е отишъл в изгнание? От любов към изгнанието ли? Не, а само защото не бил в състояние да спре блудствата на жена си и бил уверен, че Август ги опрощава — така си мислел, а понеже не желаел да дразни Гай и Луций, нейните синове, с искането Август да го разведе с нея, нямал другиго път, освен благоприличие да се оттегли от сцената.

Думите за Тиберий Август изобщо не чул, защото, преметнал тога презглава, изтичал слепешката по коридора към спалнята си, където се заключил и не се показал пред никого, включително и пред Ливия, цели четири дни, през което време не ял, не пил и не спал, и още едно доказателство за дълбоката му мъка — през цялото време не се и избръснал. Най-сетне дръпнал връвта, която преминавала през едно отверстие в стената, и раздрънкал малкото сребърно звънче в стаята на Ливия. Ливия дотичала с лице, изразяващо нежна загриженост, а Август, който все още не се доверявал на своя глас, написал на восъчна дъсчица следните думи на гръцки: „Нареди да я прокудят завинаги, но не ми казвай къде е.“ Подал на Ливия пръстена с печата, за да може тя от негово име да напише писмото до Сената с нареждане за изгнание. (Този печат между другото беше големият смарагд с лика на Александър Македонски с шлем и е бил откраднат от гробницата заедно с един меч, една нагръдна плочка и други лични вещи на героя. Ливия настояваше той да го използува въпреки нежеланието му — той съзнаваше колко самонадеяно е това, докато една нощ му се присънил сън, в който Александър, гневно смръщен, отсякъл с меча си пръста, на който го носел. Тогава си поръча собствен печат: индийски рубин, гравиран от прочутия ювелир Диоскурид, който по-късно всички негови приемници използуваха като знак на своя суверенитет.)

Ливия бе написала препоръката за изгнанието с много остри думи. Беше съчинена в литературния стил на Август, твърде лесен за подражаване, защото той всякога жертвуваше изяществото за сметка на яснотата — например с постоянното повторение на една и съща дума, която се появяваше неколкократно в определен пасаж, вместо да й се потърси синоним или пък перифраза (каквато е приетата литературна практика). Август също така обичаше да претоварва глаголите с представки. Тя не бе показала писмото на Август, а го бе изпратила направо до Сената, който незабавно гласува декрет за изгнание до живот. Ливия бе изброила престъпленията на Юлия с такива подробности и бе сложила в устата на Август такива изрази на отвращение към тези престъпления, че с това му бе пресякла завинаги възможността да се разкае и да поиска от Сената да отмени решението си. Освен това довършила си беше работата докрай, назовавайки поименно като партньори на Юлия в прелюбодействата й трима-четирима мъже, които целеше да унищожи. Сред тях беше и един мой вуйчо, Юл, син на Антоний, когото Август бе облагодетелствувал заради Октавия, издигайки го в консул. Ливия в писмото си до Сената подчертаваше дебело неблагодарността, която той уж показал към своя благодетел, и подмяташе, че той и Юлия заговорничели да завземат върховната власт. Юл се самоуби. Смятам, че обвинението за заговора беше безпочвено, ала като единствения оцелял син на Антоний от съпругата му Фулвия — Август бе осъдил на смърт Антоний, най-големия, веднага след самоубийството на баща му, а другите двама, Птолемей и Александър, синовете от Клеопатра, бяха умрели още на младини — и като бивш консул и съпруг на Марцеловата сестра, с която Агрипа се бе развел, той беше опасен. Народното недоволство от Август често се бе изразявало в съжалението, че той, а не Антоний е спечелил битката при Акциум. Другите мъже, обвинени от Ливия в прелюбодейство, бяха прокудени.

Седмица подир това Август попитал Ливия дали „оня декрет“ е бил издаден — защото оттогава нататък той ни веднъж не споменал Юлия по име, нито дори със заобикалки, макар тя да заемаше голяма част от мислите му. Ливия му отвърнала, че „оная личност“ била осъдена на доживотно изгнание на един остров и вече пътувала нататък. Това още повече го разстроило, защото Юлия не бе сторила единственото достойно нещо, което й оставаше да направи, а именно да сложи край на живота си. Ливия споменала, че Феба, прислужницата на Юлия и най-близката й довереница, се обесила веднага щом бил публикуван декретът за изгнанието. А пък Август възкликнал:

— О, как бих желал да съм баща на Феба!

И остана в усамотение още цели две седмици. Ясно си спомням оня ужасен месец. Ние, всички деца, бяхме облечени по нареждане на Ливия в траурни дрехи и не ни даваха нито да играем, нито да вдигаме шум, нито дори да се усмихваме. Когато отново видяхме Август, той изглеждаше с десет години по-стар и месеци изминаха, преди да му даде сърце да посети игрището в училището за момчета и да подхване ежедневните си сутрешни упражнения, които се състояха от бърза разходка по алеите край двореца и накрая от тичане с прескачане на няколко ниски препятствия.

Ливия веднага бе съобщила на Тиберий новината за Юлия. По нейно настояване той бе написал две-три писма на Август, умолявайки го да прости на Юлия, както сам той й бил простил, и заявявайки, че колкото и зле да се била държала като съпруга, той искал тя да си запази всички имоти, които по време на брака им й бил дал. Август не отговорил. Бил дълбоко убеден, че именно безразличието на Тиберий към Юлия и неговата жестокост, както и личният му пример на неморално държане са причина за нейното падение. И той не само не го повика да се върне от изгнанието, но дори отказа да поднови длъжността му на народен трибун, когато срокът й, на края на следващата година, изтече.

Има една войнишка маршова балада, наречена „Трите жалби на господаря Август“, съчинена в грубия, трагикомичен стил, характерен за римските лагери, която се пееше години след това от войската в Германия. Темата й е, че Август жалел първо Марцел, сетне Юлия и най-после за пленените знамена с орлите на Вар. Дълбоко жалел той за смъртта на Марцел, още по-дълбоко за опозоряването на Юлия, но най-дълбоко за орлите, защото с всеки орел бе загинал и по един цял легион от най-храбри римляни. Баладата оплаква в по няколко стиха злощастната съдба на Седемнадесетия, Осемнадесетия и Деветнадесетия легион, които по времето, когато бях десетгодишен, бяха вкарани в засада и избити от германците в една дива, мочурлива гора; и разказва как, когато вестта за това нечувано нещастие стигнала до него, господарят Август започнал да блъска глава о стената:

Вика Август, господарят,

скубейки от яд коси:

— Вар, о, Вар, о, генерале,

где са трите ми орли!

Къса дрехите си Август,

къса ги сред ругатни:

— Вар, о. Вар, о, генерале,

легионите върни!

По-нататък стиховете казват, че той никога вече не сформирал нови легиони с номерата на трите унищожени, а оставил тази зееща празнина в списъка на армията. Кълнял се, казва се още, че животът на Марцел и честта на Юлия били нищо в сравнение с живота и честта на неговите войници и че духът му щял да се „блъска като бълха в разжарена пещ“ дотогава, докато трите орела не бъдели взети обратно и поставени на сигурно място в Капитолия. Но макар оттогава насам германците неведнъж да са били разбивани в битки, никой не успя да открие къде е „гнездото“ на орлите — тъй хитро го укриваха страхливците. Ето как омаловажаваха войниците мъката на Август по Юлия, а пък аз мисля, че срещу всеки час на жалба по орлите той е жалел по месец — за нея.

Август не искаше да знае къде са я изпратили, защото това би означавало мислите му непрестанно да се носят нататък и той едва ли би се удържал да се качи на кораба и да я посети. Тъй че на Ливия й беше лесно да се отнася към Юлия с дълбока отмъстителност. Не й се позволявало да пие вино, не й се давали козметични средства, хубави дрехи, нито пък каквито и да било по-луксозни неща, а пазачите й били евнуси и старци. Не пускали при нея посетители и дори я задължавали да изприда всеки ден определено количество вълна както в детските й години. Островът се намираше край бреговете на Кампания. Беше много малък и Ливия умишлено увеличавала страданията й, като задържала все същите стражи година след година без отпуска; те естествено обвинявали Юлия за своето заточение в това отдалечено и нездраво място. Единствената личност, която изпъква с достойнство в тази история, е майката на Юлия, Скрибония, с която, както си спомняте, Август се развел, за да може да се ожени за Ливия. Вече старица, преживяла в усамотение години наред, тя смело бе отишла при Август и бе поискала позволение да сподели изгнанието на дъщеря си. Заявила му беше, в присъствието на Ливия, че макар нейната дъщеря да й била открадната още веднага след раждането, тя неспирно я обожавала отдалеч и сега, когато целият свят се бил опълчил срещу любимката й, искала да покаже какво значи истинска майчина обич. А според нея бедното дете никак не било виновно: животът й бил умишлено омъчнен. Ливия се изсмяла презрително, но сигурно се е почувствувала твърде неловко. Август, сдържайки чувствата си, бе наредил молбата й да се изпълни. Пет години по-късно, на рождения ден на Юлия, Август внезапно запитал Ливия:

— Колко голям е този остров?

— Кой остров? — учудила се тя.

— Островът… на който живее една нещастница.

— О, за няколко минути, струва ми се, човек го пресича от единия до другия край — отвърнала Ливия с умишлено безгрижие.

— За няколко минути! Шегуваш ли се? — Той си я бил представял като изгнаница на някакъв голям остров, да речем, Кипър или Лесбос, или Корфу. Подир малко додал: — А как се казва?

— Пандатария!

— Какво? Небеса! Това изоставено място? О, жестока жено! Цели пет години на Пандатария!

Ливия го изгледала строго и запитала:

— Ти май че искаш да я върнеш тук, в Рим!

Тогава Август отишъл до картата на Италия, гравирана върху тънък златен лист, набодена с малки скъпоценни камъни, които обозначавали градове, закачена на стената в стаята, където се намирали. Гласът му бил пресекнал, той само посочил Реджио, едно приятно гръцко градче на Месинския провлак.

Тъй Юлия бе изпратена в Реджио, където се ползувала с малко по-голяма свобода и дори й се разрешавали посетители — но всеки, който искаше да я посети, трябвало да се обърне лично към Ливия за позволение. Трябваше да обясни каква работа има при Юлия и да попълни подробен въпросник, подписан от Ливия, в който да укаже цвета на косите и очите си и всички отличителни белези, за да може единствено и само той да използува пропуска. Малцина имаха желанието да преживеят подобно изпитание. Дъщерята на Юлия Агрипина бе помолила за разрешение, но Ливия й бе отказала от загриженост, както бе обяснила, за морала на Агрипина. Все още държаха Юлия под строга дисциплина и при нея не живееше ни един близък човек, след като майка й бе починала от треска на острова.

Един-два пъти, когато Август преминаваше по улиците на Рим, от тълпата се бяха надигнали гласове:

— Върни дъщеря си! Достатъчно е страдала! Върни тук дъщеря си!

Това бе мъчително за Август. Веднъж той бе наредил на телохранителите си да хванат двамина от тълпата, които бяха викали най-силно, и ги беше заплашил, че Юпитер непременно ще ги накаже за безразсъдството им, като остави да бъдат мамени и опозорени от собствените си жени и дъщери. Тези демонстрации обаче изразяваха не толкова жалост към Юлия, колкото враждебност към Ливия, която всички справедливо обвиняваха за жестокостта, проявена в изгнаничеството на Юлия, и затова, че така хитро е злоупотребила с гордостта на Август, щото той не бе в състояние сега да се покае.

А колкото до Тиберий на неговия удобен и голям остров, той преживял там приятно в продължение на една-две години. Климатът бил великолепен, храната — хубава и той разполагал с достатъчно свободно време, за да се отдава на своите литературни занимания. Литературният му стил на гръцки съвсем не беше лош и той бе написал няколко елегантни глуповати елегични гръцки поеми в подражание на поети като Евфорион и Партений. Тук някъде притежавам един екземпляр от тази книга. Прекарвал голяма част от времето си в приятелски спорове с професорите от университета. Изучаването на класическата митология му доставяше удоволствие и той бе изработил огромна родословна карта, в кръгообразна форма, в която корените се излъчваха от нашия най-древен прадядо, Хаос, бащата на Бащата Време, и се простираха навън в някакъв объркан параметър, гъсто осеян с нимфи, царе и герои. Докато съставял картата, много се забавлявал да обърква специалистите по митология с въпроси от рода на: „Как се е наричала бабата на Хектор по майчина линия?“ или „Имала ли е Химера мъжки потомък?“, а след това ги карал да цитират съответния стих от древните поети в подкрепа на своите отговори. Припомняйки си тъкмо тази таблица, която сега е в мое владение, години след това племенникът ми Калигула изрече прочутото си остроумие срещу Август:

— О, да, той ми е правуйчо. Роднинството ни е същото, каквото е било роднинството между кучето Цербер и Аполон.

А всъщност, като премислям сега, Калигула е сгрешил, нали? Правуйчо на Аполон е било чудовището Тифон, което според някои авторитети е било бащата, а според други — дядото на Цербер. Но единственото родословно дърво на боговете е толкова объркано от кръвосмесителни връзки — син с майка, брат със сестра, — че никак не е изключено Калигула да би могъл да докаже своята правота.

В качеството си на народен трибун Тиберий бил много тачен от родосци; длъжностни лица от провинциите, на път да заемат постовете си на Изток или на връщане оттам, винаги се отклонявали от морския си път и му правели посещение на учтивост. Но той все твърдял, че бил най-обикновен гражданин и все се мъчел да отклони всякакви обществени почести, които му бивали оказвани. Обикновено се движел без официалната си охрана от стражи. Веднъж само упражнил съдийското си право, което му се даваше от титлата му трибун: арестувал и осъдил на едномесечен затвор някакъв млад грък, който в граматическите дебати, оглавявани от Тиберий, се опитал да оспори неговия авторитет на председател. Поддържал физическото си здраве с езда и с участие в спортните игри в гимназиона и не се откъсвал от политическия живот в Рим — ежемесечно получавал писма с новини от Ливия. Освен къщата си в главния град на острова притежавал една малка вила, кацнала върху висок нос над морето. Към нея водела тайна пътека в скалата, по която един от неговите доверени освободени роби, човек с много здраво телосложение, превеждал разни личности с лоша слава — проститутки, хомосексуалисти, гадатели и магьосници, — с които той обикновено прекарвал своите вечери. Разказват, че твърде често тези същества, ако с нещо не били угодили на Тиберий, някак не улучвали пътеката на връщане и падали долу в морската бездна.

Вече споменах, че Август бе отказал да поднови длъжността народен трибун, когато петгодишният й мандат изтече. И нищо чудно, че това поставило Тиберий в много неловко положение в Родос, където личността му не била твърде обичана: родосци, виждайки го лишен от неговите телохранители, от магистърската му власт и от правото на неприкосновеност към личността му, започнали да се отнасят към него отначало с непристойна фамилиарност, а скоро след това — и с дързост. Така например един прочут гръцки професор по философия, към когото той се обърнал с молба да посещава неговите лекции, заявил, че нямало места, но му заръчал да се обади пак след седем дни и да види дали нещо не се е освободило. Скоро след това дошла вест от Ливия, че Гай заминава за Изтока като провинциален управител на Мала Азия. Ала макар да не бил кой знае колко далеч, на остров Хиос, Гай не се отбил да го посети, както Тиберий очаквал. Тиберий научил от някакъв свой приятел, че Гай вярва на лъжливите слухове, пръснати из Рим, че той и Ливия подготвяли военен бунт и че един член от свитата на Гай дори предложил на някакъв обществен пир, където почти всички били пийнали, да отплава до Родос и да донесе главата на „изгнаника“; а Гай пък отвърнал на своя човек, че не се страхува от „изгнаника“: нека си държал безполезната глава на безполезните си рамене. Тиберий преглътнал гордостта си и веднага отплавал до Хиос, за да се сдобри с доведеника си, към когото се бил отнесъл с такава покорност, че за това се говореше дълго време. Тиберий, най-личният жив римлянин след Август, да поднася почитанията си на някакво хлапе, ненавършило и двадесет години, и то син на собствената му опозорена съпруга! Гай го приел хладно, но останал дълбоко поласкан. Тиберий го помолил да не се страхува, защото слуховете, които се разнасяли, били толкова безпочвени, колкото и злонамерени. Заявил, че не възнамерява да подхваща политическата си кариера, която бил прекъснал само от уважение към самия Гай и към брата му Луций, че единственото, за което жадувал сега, било да го оставят да изживее остатъка от живота си в мир и усамотение, нещо, което се научил да цени повече от всички обществени почести.

Гай, поласкан от тази възможност да прояви великодушие, се заел да препрати в Рим едно негово писмо, в което Тиберий умолявал Август да му позволи да се завърне, и дори го подкрепил с личното си ходатайство. В това писмо Тиберий обяснявал, че напуснал Рим само за да не поставя в неловко положение младите принцове, негови доведени синове, но че сега, след като те вече пораснали и стъпили здраво на крака, не съществували пречки за мирното му преживяване в Рим, допълвал, че Родос му бил дотегнал и че копнеел да види отново своите приятели и роднини. Гай препратил писмото с обещаното ходатайство. Август отговорил, и то на Гай, а не на Тиберий, че Тиберий заминал въпреки искрените увещания на приятели и роднини тъкмо когато Сенатът най-много се нуждаел от него; а сега било късно той да поставя условия за връщане. Съдържанието на това писмо стана всеизвестно и тревогата на Тиберий се усилила още повече. Научил бе, че народът в Ним, Франция, съборил статуите му, издигнати в чест на неговите победи, и че сега и на Луций разказвали разни небивалици срещу него, които Луций бил склонен да повярва. Той напуснал града и заживял в някаква малка къщичка в отдалечен край на морския нос. Престанал да се грижи за здравето и дори за външния си вид, бръснел се рядко и се разхождал по домашна роба и по чехли. Най-сетне написал поверително писмо до Ливия, в което обяснявал опасното си положение. Заклевал й се, че ако тя успее да му осигури позволение да се завърне, ще се остави напълно на нейното ръководство във всичко дотогава, докато и двамата са живи. Заявявал й, че се обръща към нея не само като към своя предана майка, но и като към единствения, макар досега непризнат, кормчия на държавния кораб.

А Ливия това и чакала; тя съзнателно се била въздържала досега да увещава Август да върне Тиберий. Желаела той да се измори от бездействие и от публични унижения така, както преди бе изморен от деятелност и от обществени почести. Отговорила му с една кратка бележка, в която съобщавала, че писмото му е пристигнало недокоснато и че приема предложенията му. Няколко месеца след това Луций почина от загадъчна смърт в Марсилия, на път за Испания, и докато Август беше все още зашеметен от загубата, Ливия започна да го подготвя с приказки за това колко много й бил липсвал милият й син Тиберий през всички тези години, скъпият Тиберий, за чието завръщане досега тя не се осмелявала да моли. Сгрешил бил наистина, но завинаги щял да запомни този урок и от писмата му до нея се излъчвала най-дълбока обич и преданост към Август. Гай, който поръчителствувал на оная негова молба за връщане, щял, настоявала Ливия, да се нуждае от свой доверен помощник сега, след като Луций бил мъртъв. (2 г. от н.е.)

Една вечер някакъв гадател на име Трасил, арабин, посетил Тиберий във вилата му на носа. Идвал бил два-три пъти преди това и бил направил многобройни, обнадеждващи предсказания, от които ни едно не се било сбъднало още. Тиберий, ставайки недоверчив, казал на своя слуга, че ако Трасил и този път не го задоволи напълно, ще трябва да загуби опора по време на връщането си по стръмната пътека. Когато Трасил пристигнал, първото, което Тиберий го запитал, било:

— Какви са аспектите на звездите ми днес?

Трасил седнал и започнал да прави някакви много сложни изчисления с парче въглен върху каменната маса. Най-сетне казал:

— Намират се в необичайно благоприятна констелация. Злощастната криза в живота ти най-сетне преминава. Отсега нататък ти ще се радваш само на щастие.

— Отлично — сухо рекъл Тиберий. — А какво ще кажеш за собствената си съдба?

Трасил започнал отново да пресмята, а сетне вдигнал очи в истински или престорен ужас.

— Небеса! — извикал той. — Страховита опасност ме заплашва по въздух и вода.

— А не виждаш ли начин да я избегнеш? — запитал Тиберий.

— Не мога да кажа. Ако успея да прескоча следващите дванадесет часа, съдбата ми ще бъде по свой начин щастлива като твоята собствена; но почти всички злокобни планети са в констелация срещу мене и нещастието ми се струва почти неизбежно. Единствена Венера би могла да ме спаси.

— А какво каза преди малко за нея? Забравих.

— Казах, че навлиза в съзвездието Скорпион, което е твоят знак, и предвещава чудотворно-щастлива промяна в участта ти. Чакай, ще се опитам да отгадая още малко от това съдбоносно движение: ти скоро ще бъдеш включен в дома на Юлиите, който, излишно е да ти го казвам, води началото си направо от Венера, майката на Еней. Ако получиш добри новини до утре преди разсъмване, това ще е знак, че и аз имам да преживея още толкова щастливи дни, колкото и ти самият.

Седели навън пред къщата и изневиделица някакво птиче мушитрънче или нещо от тоя род кацнало на коляното на Трасил и като извило главичка, започнало да му чурулика.

— Благодаря ти, сестро! Дойде тъкмо навреме — рекъл на птичето Трасил, а после се извърнал към Тиберий:

— Благословени да са небесата! Този кораб ти носи добри новини, казва птицата, и аз съм спасен. Опасността е избягната.

Тиберий скочил и прегърнал Трасил, признавайки му своите намерения. И наистина корабът носел вест от Август, уведомяваща Тиберий за смъртта на Луций и съобщаваща, че при тези обстоятелства на него благосклонно му се разрешава да се върне в Рим, макар и отначало в качеството си на обикновен гражданин.

Що се отнася до Гай, Август настояваше, че не бивало да му се възлагат задължения, които той не ще бъде в състояние да изпълни, и че Изтокът трябвало да остане спокоен по време на неговото провинциално управление. За нещастие царят на Армения се бе разбунтувал, а царят на Партия бе заплашил да се съюзи с него; и всичко това поставяше Август в голямо затруднение. Макар Гай да се бе проявил като способен управител — умиротворител, Август не вярваше, че ще има сили да издържи една такава важна война; сам той бе вече твърде стар, за да тръгне на поход, а имаше и много други работи, които го задържаха в Рим. И все пак не можеше да изпрати никого другиго да поеме източните легиони от ръцете на Гай, защото Гай беше консул и нямаше право да заема тази длъжност, ако не бе способен да ръководи големи военни операции. Не оставаше друго, освен да се остави Гай сам да си помага и да се надяваме на най-доброто.

Отначало Гай имаше щастие. Опасността от страна на арменците отмина, защото източната им граница беше нападната от някакво скитническо варварско племе. Арменският цар бе убит, докато го прогонвал. Царят на Партия, научавайки за това, а и за многобройната армия, която Гай събира, се споразумял с него, за най-голямо облекчение на Август. Но новият цар, поставен от Август на арменския престол, човек от племето на медите, не бил приет добре от арменските благородници и тъкмо когато Гай изпратил допълнителните си войски обратно, като ненужни, арменците обявили война. Гай отново събрал армията и потеглил към Армения, където няколко месеца след това бил вероломно ранен от един противников пълководец, който го поканил на преговори. Раната била сериозна. Той не й обърнал нужното внимание и привършил кампанията успешно. Но, изглежда, не го лекували както трябва, защото здравословното му състояние, което без никакви видими причини през последните две години постепенно западало, съвсем се влошило: изгубил всякаква способност за умствено съсредоточаване. Най-сетне писа на Август, че моли да се оттегли от служба. Август се натъжи, но удовлетвори молбата му. Гай почина на път за дома. Тъй от всички синове на Юлия остана само петнадесетгодишният Постум, а пък Август дотолкова се беше примирил с Тиберий, че, както предсказал Трасил, го включи в дома на Юлиите, като го осинови, заедно с Постум, за свой наследник.

За известно време положението в Изтока утихна, но когато войната, която отново пламна в Германия — вече споменах за нея във връзка с ученическото си съчинение за Атенодор, — взе застрашителни размери, Август назначи Тиберий за главнокомандващ на армиите и му показа своето възвърнато доверие, като го удостои с десетгодишен мандат на народен трибун. Схватката беше сериозна, ала Тиберий успя да я овладее с предишната си енергия и умение. Но Ливия настояваше той да се връща често в Рим, за да не загуби връзка с тамошния политически живот. Тиберий устояваше на своята част от уговорката си с нея и й позволяваше да го ръководи във всички негови дела.