Гордън Диксън
Войнико, не питай! (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше шест и половина сутринта, когато се добрах до преддверието на моя хотел в Кестълмейн. Нервите ми бяха опънати, а в устата и очите ми сякаш някой бе посипал пясък, защото не бях спал повече от двадесет и четири часа. Предстоящият ден се очертаваше да бъде доста напрегнат, така че не можех да разчитам на почивка. Но безсънието в продължение на два-три дни е нещо нормално за журналистите. Само да се захванеш с нещо, което може да се реши за секунди, и не ти остава нищо друго, освен непрекъснато да следиш и да чакаш момента, когато то ще се случи.

Бях достатъчно бодър. Ако пък усетя чак толкова остра нужда от сън, винаги можех да използвам медикаменти. Но стана така, че на бюрото си намерих нещо, което изби от главата ми всякакви мисли за почивка.

Беше писмо от Ейлин. Веднага го отворих.

„Скъпи Тим,

Току-що получих писмото ти, в което ми пишеш за намерението си да вземеш Дейв за помощник. Толкова съм щастлива, че дори не мога да ти опиша какво чувствам. Никога не ми е идвало наум, че след като си Чирак в Гилдията на журналистите, би могъл да направиш за нас нещо подобно.

Как бих могла да ти се отблагодаря? И можеш ли да ми простиш, че се държах така, не ти пишех и дори не се интересувах какво става с теб през последните пет години? Не бях добра сестра, нали? Не за друго, а защото знаех, че съм безнадеждно глупава и безполезна. Още когато бях малко момиче, чувствах, че ти се срамуваш от мен и едва ме търпиш.

В онзи паметен ден в библиотеката, когато ми обясни, че нищо няма да излезе от брака ми с Джеймтън Блек, разбирах колко си прав и въпреки това не можех да не те мразя за това. Тогава ми се струваше, че се гордееш със способността си да ме спреш да не се омъжа за Джейми.

Но не съм била права и това, което вършиш сега за Дейв, го доказва. Много ми е мъчно, че постъпих така. Ти беше единственият, който ми остана и когото можех да обичам след смъртта на мама и татко, и аз наистина те обичах, Тим. За съжаление ми се струваше, че това ти е необходимо не повече, отколкото на чичо Матиас.

Така или иначе, всичко се промени, откакто срещнах Дейв и той се ожени за мен. Трябва някой ден да дойдеш да видиш апартамента ни на Касида, в Албан. Провървя ни, че получихме толкова голям. Това е първият ми собствен дом и мисля, че и ти ще се учудиш колко добре сме го обзавели. Ако го питаш, Дейв ще ти разкаже всичко. Знаеш ли, той искаше да ти се обади за сватбата независимо от това, което изпитвах към теб. Чак сега разбирам колко е бил прав. Дейв винаги има право, а аз винаги греша — и ти го знаеш по-добре от мен, Тим.

Благодаря ти, още веднъж ти благодаря за всичко, което правиш за него. Изпращам ви цялата си любов, и на двамата. Предай на Дейв, че и на него съм изпратила писмо, но сигурно ще го получи по-късно.

С много любов: Ейлин.“

Пъхнах писмото и плика в джоба си и се качих в стаята. Имах намерение да го покажа на Дейв, но ме смути колко подчертани бяха благодарността на Ейлин и самообвинението й, че е била лоша сестра. В края на краищата и аз не бях много добър брат. Това, което сега правех за мъжа й, сигурно й се струваше нещо повече, отколкото беше всъщност. Едва ли за него правех нещо повече, отколкото и за абсолютно непознат човек, връщайки му някаква услуга.

В интерес на истината с това писмо тя ме накара да се чувствам малко неловко. Може би след всичко, което се случи, все още имаше начин да живеем като нормални хора. Начинът, по който тя и Дейв се държаха един с друг, ме караше да мисля, че в най-скоро време ще имам или племенник, или племенница. Кой знае — може би в крайна сметка и аз ще се оженя (внезапно се сетих за Лайза) и ще си имам деца? Нищо чудно родовите ни връзки да обхванат пет-шест планети, както става с доста семейства.

Така ще мога да отхвърля въздействието на Матиас! — помислих си аз. — А също и на Падма!

Вървях и си мечтаех. Беше ми хубаво на душата. Ала стигнах до стаята си и отново си помислих дали си заслужава да показвам писмото на Дейв. По-добре първо да прочете неговото, което според Ейлин вече пътува — реших и отворих вратата.

Той беше станал и се бе облякъл. Като ме видя, се усмихна, което за миг ме учуди, но сетне се сетих, че сигурно и аз съм влязъл с усмивка на лицето.

— Получих вест от Ейлин — казах му. — Само една бележка. Пише, че писмото за теб вече пътува, но може да минат ден-два, докато пристигне, защото трябва да го препратят от твоята рота.

При тези думи той направо разцъфна. После слязохме долу да закусим. Яденето ми помогна да се събудя окончателно. Веднага след това тръгнахме към полевия щаб на касидианските и местните сили. Дейв носеше моята записваща и друга апаратура, която на практика почти не тежеше. Често се мъкнех с нея, без да й обръщам внимание. Но на теория това, че я носеше той, ми даваше възможност да се съсредоточа върху по-важни проблеми.

В щаба ми обещаха да ми предоставят един военен аерокар — малка двуместна разузнавателна машина. Когато пристигнахме на транспортната площадка, се озовахме зад полеви командващ, който чакаше да дооборудват аерокара му. Първата ми мисъл беше да изразя принципно възмущение от факта, че съм принуден да чакам. Втората обаче беше да не го правя. Защото той не беше обикновен полеви командващ.

Беше висок мъж с черна, небрежно сресана коса над едрото, но открито и усмихнато лице. Вече споменах, че за човек, роден на Земята, съм доста висок. Офицерът пред мен беше висок дори за дорсаец, какъвто, разбира се, беше всъщност. На всичкото отгоре притежаваше качество, за което няма измислен термин, но е вродено на хората от неговата планета. То е нещо повече от сила, смелост и храброст, нещо почти противоположно на тях.

Може би подобно на хладнокръвие извън границите на времето и дори на живота. Оттогава неведнъж съм посещавал Дорсай и съм го забелязвал както у юношите, така и у някои деца. Тези хора можеха да бъдат убити — всеки, който е роден от жена, е смъртен, — но неразделна част от тяхното съществуване е неоспоримият факт, че нито заедно, нито поотделно могат да бъдат поробени. Това просто не е възможно.

А полевият командващ пред мен освен превъзходен военен ум и тренирано тяло по рождение притежаваше и нещо друго, странно, което като че ли не бе съвсем присъщо за характера на дорсайците.

Беше някакво странна, мощна топлина, която струеше от него и стигаше дори до мен, застанал на няколко метра и обкръжен от офицери и персонал като млад бряст, прислонил се под могъщ дъб. Радостта от живота бликаше като фонтан от този дорсаец и предизвикваше прилив на подобно чувство у всички наоколо — даже и у мен, стоящ настрани и, както ми се струваше досега, неподатлив на подобни въздействия.

Или пък писмото от Ейлин ме бе направило особено чувствителен тази сутрин? Може и така беше.

Имаше и още нещо, което веднага забелязах с професионалния си поглед. То нямаше никакво отношение към личностните му качества. Просто забелязах факта, че униформата му има свободна кройка и цветът й е син, от което следваше, че той не принадлежи към Касидианските въоръжени сили, а е на служба на Екзотика. Мар и Кълтис бяха богати и могъщи планети, но философията им забраняваше техните поданици да употребяват сила, затова наемаха най-добрите професионалисти, които можеха да се намерят сред звездите. Това, разбира се, означаваше, че основната част от подразделенията — или поне офицерите — са дорсайци. Логично следваше въпросът, какво прави тук полеви командващ от въоръжените сили на Екзотика с набързо пришити пагони на офицер от Нова Земя, заобиколен от щабни офицери от Нова Земя и Касида?

Ако току-що се е присъединил към разбитите сили на Южния Раздел, фактът, че е тук точно след нощта, когато според мен в командния пункт на Сдружението в Контървейл се готвеше секретна операция, бе едно щастливо съвпадение.

Дали наистина беше съвпадение? Трудно ми беше да повярвам, че касидианците са успели да разберат за тактическата оперативка в щаба на Сдружението. Разузнавателните подразделения на Южните сили разполагаха с кадри като Хал Фрей и бяха добри разузнавачи. Освен това в Кодекса на наемника беше ясно записано, че професионалните войници от всички планети нямат право да участват в разузнавателни операции, ако не носят собствената си униформа. Така или иначе, съвпадението беше прекалено елементарен отговор.

— Стой тук! — заповядах на Дейв и тръгнах напред, пробивайки си път сред щабните офицери, заобиколили необикновения дорсаец. Исках да разбера някои работи лично от него. Точно тогава обаче дойде аерокарът му, той се качи и замина, преди да успея да стигна до него. Забелязах, че се отправи към южните части на фронта.

Офицерите започнаха да се разотиват. Не си направих труда да проследя накъде, а си подготвих въпроси към един запасняк от Нова Земя, който докара моя аерокар. Най-вероятно знаеше всичко, което и офицерите, но би могъл да бъде достатъчно невнимателен и да ми го разкаже. Разбрах, че полевият командващ наистина е предоставен на разположение на силите на Южния Раздел едва тази сутрин с разпореждане на Свързващия от Екзотика, който се казвал или Патма, или Падма. Странно, но този дорсаец се оказа роднина на същия Донал Грим, в чиято чест бе организирано празненството, на което присъствах и аз. Макар че, доколкото бях осведомен, Донал бе на служба във въоръжените сили на Фрийланд, а не на Екзотика, и негов командир беше маршал Хендрик Галт.

— Името му е Кейси Грим — сподели запаснякът, който работеше в транспортната бригада. — Има брат-близнак, знаете ли? Между другото, можете ли да управлявате тази машина?

— Да — отвърнах аз. Вече се бях настанил пред пулта за управление, а Дейв се наместваше на седалката до мен. Докоснах бутона за издигане и аерокарът увисна на метър и половина над повърхността, поддържан от въздушната възглавница. — Брат му също ли е тук?

— Не. Мисля, че е останал на Кълтис — отговори запаснякът. — Чувал съм, че оня е толкова навъсен, колкото тоя е весел. На всеки се е паднала двойна порция от различните черти на характера. Казват, че по друго не могат да бъдат различени. Оня също е полеви командващ.

— А другият как се казва? — попитах, докато слагах ръката си върху лоста за управление, готов да тръгна.

Запаснякът се намръщи, помисли няколко секунди, след което поклати глава:

— Не мога да се сетя. Беше нещо кратко — може би Ян…

— Благодаря ви все пак — казах аз и потеглихме. Изкушавах се да тръгна на юг, накъдето се отправи Кейси Грим. Но още снощи, докато се прибирах от командния пункт на Сдружението, си бях разработил план. А ако не сте си доспали, най-лошата тактика е да си промените плановете без основателна причина. Често поради мътното съзнание, предизвикано от недоспиването, може да не се сетите за нещо важно, на чиято база сте си съставили първоначалния план. И задължително по-късно ще си спомните за него и ще съжалявате за промяната.

Така че следването на вече начертания план ми беше станало принцип. Не се поддавах на моментни настроения, ако не съм абсолютно сигурен, че умът ми е работоспособен. Това много по-често носи полза, отколкото вреда. Макар че, разбира се, нито един принцип не е идеален.

Издигнахме се на височина около двеста метра и се отправихме на север над позициите, заемани от новобранците от Касида. Корпусът на машината беше боядисан с цветовете на Агенцията за междузвездни новини. Освен това малък радиофар постоянно издаваше сигнали за неутралитет. Двете предпазни мерки ни осигуряваха безопасен полет на тази височина, поне докато не започне истинската престрелка. А щом започнат бойните действия, ще бъде по-разумно да последваме примера на ранените птици и да си намерим скривалище на земята.

Реших, докато все още има възможност, да проверя позициите на метежниците първо в северна посока (където се приближаваха до командния пункт на Сдружението край Контървейл), а след това на юг и да се опитам да разбера що за план са измислили Брайт и черноризците му.

Между двата вражески щаба, разположени в Контървейл и Блаувейн, можеше да се прекара почти права линия от север на юг. Фронтовата линия беше разположена под ъгъл спрямо въображаемата права и северната й част беше по-близо до Контървейл и щаба на Сдружението, а южния й край почти стигаше до предградията на Блаувейн — град с около шестдесетхилядно население.

На практика фронтовата линия беше много по-близо до Блаувейн, отколкото до Контървейл, което поставяше силите на Южния Раздел в по-неизгодно положение от тактическа гледна точка. На южния фланг не можеха да отстъпват, без да влязат в покрайнините на града и да нарушат правата линия на фронта, като по този начин намалят ефективността на отбраната си. До този момент войниците на Сдружението си бяха свършили работата.

От друга страна, ъгълът, който сключваше фронтовата линия, беше много остър и южните части на силите на Сдружението при евентуално настъпление към Блаувейн биха се оказали под обстрела на северните подразделения на войската на роялистите. Ако се изпратят достатъчно подкрепления и един готов да рискува командир, според мен касидианците биха могли да разкъсат линията на черноризците и да откъснат южните им части от командването, разположено на север.

В края на краищата това ще внесе смут в редиците на войските на Сдружението и един упорит касидиански командир би могъл да извлече полза от подобна тактическа обстановка.

Нямаше белези, които да говорят, че наемниците от Касида имат намерение да осъществят подобна операция. Сега обаче, с дорсайския полеви командващ, роялистите можеха да се опитат да проведат такава маневра — ако изобщо разполагаха с време и хора. Но ми се струваше, че едва ли наемниците от Хармония и Асоциация, които цяла нощ бяха в бойна готовност, ще седят и ще чакат врага да отреже комуникациите им.

За мен най-важният въпрос беше какво са намислили Брайт и щабните му офицери. Това, което описах, според мен бе възможна тактика за касидианците. Но не можех да си представя как стратезите на Сдружението възнамеряват да използват изгодната позиция и тактическата ситуация.

Южният край на фронта в покрайнините на Блаувейн представляваше открита местност, където по ниските, покрити с трева хълмове растяха царевица и фураж за добитъка. На север също имаше хълмове, но те бяха осеяни с гористи участъци, залесени с високи жълтеникави брези, които бяха намерили прекрасен, макар и чужд дом в лицето на влажните възвишения на Южния Раздел и затова се издигаха на два пъти по-голяма височина в сравнение със земните си роднини — почти на шестдесет метра. Освен това растяха толкова близо една до друга, че под сенките на короните им не вирееше никаква растителност с изключение на един местен вид мъх. Сякаш бе гората на Робин Худ, където големите, обли, сребристо-златисти дънери, широки над два метра, се издигаха право нагоре като колони, а през гъстите корони едва се промъкваше дневната светлина.

Чак сега, като ги гледах и си представях картината под короните им, съобразих, че под тях можеше да се придвижи неопределено количество войска и дори аз, наблюдавайки отгоре, не бих видял нито една каска или пушка. Рязко приземих аерокара на една поляна, където бе разположен укрепен касидиански пост със звуково оръдие. На това открито пространство имаше твърде много светлина. Местният вид мъх липсваше, затова пък тукашната трева бе покрила всичко и на места стигаше до коленете. Бавно се полюшваше под поривите на лекия ветрец и по нея минаваха вълни като по езеро.

Излязох от машината и минах покрай храста, замаскиращ позицията на оръдието. Очертаваше се денят да бъде горещ.

— Забелязвате ли някакво придвижване на войски на Сдружението в гората отсреща? — обърнах се към сержанта, който командваше укрепения пост.

— Никакво, доколкото знам — отвърна той. Беше слабоват, но жилав младеж, преждевременно оплешивял. Униформата му бе разкопчана около врата. — Но патрулите са си там.

— Хм-м… Какво пък, ще се опитам да се придвижа още малко напред. Благодаря ви.

Върнах се при аерокара и отново излетяхме. Този път се придържах на около половин метър над повърхността и взех курс право към гората. Тук беше доста по-прохладно. Минахме покрай една полянка, след това край втора, трета… Спряха ни — касидиански патрул. Войниците бяха добре прикрити, не успях да забележа нито един човек, докато точно до аерокара не изникна сякаш изпод земята командор със спуснат визьор върху широкото си лице и иглопушка в ръка.

— Какво, по дяволите, търсите тук? — попита той, вдигайки визьора.

— Аз съм журналист. Имам документ, който ми разрешава да посещавам фронтовата линия. Искате ли да го видите?

— Сам знаете какво можете да направите с този ваш документ! И ако имах достатъчно власт, аз лично бих го сторил. Пребиваването ви тук не означава, че сме излезли на неделен пикник. И без това едва осигуряваме поддръжката на нашите хора, а сега и вие се шляете наоколо.

— Защо? — попитах колкото можех по-невинно. — Имате си неприятности ли? И какви са те?

— От сутринта не сме видели нито една черна каска — ето какви неприятности! Оръдейните им позиции са пусти, а вчера не бяха — ето какви неприятности! Вкарайте антената в почвата и се вслушайте — ще чуете шум от придвижването на голямо количество бронетехника на не повече от петнадесет-двадесет километра оттук. Ей това са ни неприятностите! А сега, приятелче, защо не се върнете в тила, за да не ви мислим и вас покрай всичко останало?

— Откъде се чува шумът от бронетехниката?

Посочи напред — към вътрешността на територията, на която бяха разположени подразделенията на Сдружението.

— Значи отиваме там — каза аз, наместих се на седалката и се приготвих да затворя капака на аерокара.

— Чакайте! — викът му ме настигна, преди да съм успял да хлопна капака. — Щом имате намерение да пътувате във вражеска територия, не мога да ви спра. Но съм длъжен да ви предупредя, че тръгвате натам на своя глава. Отпред е ничия зона и шансовете да се натъкнете на автоматично оръжие са доста големи.

— Да, разбирам. Вече сме предупредени — затворих капака със замах. Сигурно недоспиването ме бе направило раздразнителен, но наистина ми се струваше, че се опитва да се прави на наш покровител, без да има нужда. Докато издигах машината, забелязах тъжното му лице.

Нищо чудно и да не бях прав по отношение на командора. Навлязохме между дърветата и след няколко секунди той се изгуби от погледа ни. Продължихме да се движим напред през гората и малките полянки още около половин час, без да се натъкнем на никого. Предполагах, че сигурно сме на не повече от два-три километра от мястото, където според командора ставаше придвижването на бронетехника на Сдружението. В този момент се случи нещо неочаквано.

Чу се кратко изсвистяване, последва удар, който буквално ме блъсна в пулта за управление, след това съм изпаднал в безсъзнание.

Премигнах и отворих очи. Дейв махна предпазния си колан и със загрижено лице се наведе над мен, за да ми помогне да откача и моя.

— Какво стана? — изпелтечих аз.

Но той не обърна внимание на въпроса ми, а ме отвърза и ме заизмъква от аерокара.

Искаше да ме сложи да легна на мъха. Но докато ме вадеше от машината, съзнанието ми се проясни. Помислих, че е по-вероятно да съм бил оглушен, а не да съм изпаднал в безсъзнание. Като се обърнах да погледна аерокара обаче, разбрах, че това не е най-лошото, което можеше да ни се случи.

Бяхме се натъкнали на вибрационна мина. Аерокарът, разбира се, беше предназначен за използване в бойни условия, и затова от него стърчаха под най-различни ъгли сензорни датчици. Един от тях беше взривил мината, докато все още сме се намирали на около четири метра от нея. Въпреки това машината представляваше купчина изкривен метал, а пултът за управление беше разбит от удара с моята глава. И то толкова, че се чудех как не съм си нарязал лицето, макар че върху челото ми вече растеше внушителна цицина.

— Добре съм! Добре съм! — казах с раздразнение в гласа. След това в продължение на няколко минути ругах аерокара просто за да си излея яда.

— Сега какво ще правим? — попита Дейв, след като свърших.

— Тръгваме пеш към позициите на Сдружението. Те са най-близо — изръмжах аз. Сетих се за предупреждението на командора и отново изругах. След това се нахвърлих върху Дейв — не за друго, а защото трябваше да си го изкарам на някого.

— Надявам се да не си забравил, че тръгнахме насам с намерение да напишем репортаж!

Обърнах се и закретах в посоката, накъдето бяхме тръгнали с аерокара. Може би наблизо имаше и други вибромини, но докато ходех пеш, нямах нито необходимата маса, нито достатъчно тежка стъпка, за да ги задействам. След известно време Дейв ме настигна и продължихме мълчаливо по мъхоподобната настилка, между огромните стволове на дърветата, докато аерокарът не се изгуби от погледите ни.

Чак тогава — твърде късно! — се сетих, че не съм определил азимута по бордовия компас, за да можем да се движим по ръчния. Погледнах го — най-вероятно сочеше към позициите на Сдружението, които би трябвало да са точно пред нас. Ако корелацията му с бордовия компас се е запазила, тогава всичко е наред. Ако ли пък не — можехме да се движим наслуки в която и да е посока сред тези огромни, подобни на колони дървета и безкрайния мек мъх. Само щяхме още повече да се объркаме, ако започнехме да търсим аерокара, за да сверим показанията на компасите.

Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим придвижването си напред по права линия сред тишината на гората. Настроих азимута на компаса на сегашната ни посока и се надявах да не съм сбъркал. Продължихме да напредваме към — както се надявах — позициите на Сдружението, където и да се намираха.