Гордън Диксън
Войнико, не питай! (2)

ВТОРА ГЛАВА

Това беше нейна идея, на сестра ми Ейлин, да посетим Последната Енциклопедия, като се възползваме от новото ми удостоверение на сътрудник на Бюро информация. Ако всичко беше наред, щях да се заинтересувам защо иска да отидем там. Но в момента, когато тя предложи това пътуване, ме бе обзело странно чувство, нещо като плътен, дълбок камбанен звън. Чувство, непознато за мен и донякъде приличащо на страх.

Ала не беше обикновен страх, а нещо много по-сложно. Напомняше ми за усещането на човек, изправен пред сериозно изпитание. Имаше и още нещо — по-голямо. Нещо като дракон на пътя ми.

Докосна ме само за секунда. Но това се оказа достатъчно. Теоретично Енциклопедията беше надежда за родените на Земята, а пък чичо ми Матиас винаги е представлявал безнадеждността. Ето защо реших, че чувството е свързано с него, с чичо ми, и със зова, който бях доловил през дългите ни години съвместен живот. Зовът за унищожение. Това ме накара да взема решение да отпътувам независимо от всичко.

А и пътешествието напълно съответстваше на момента — щеше да е нещо като малък празник. Обикновено не взимах Ейлин със себе си. Но тъкмо бях подписал учебен договор с Агенцията за междузвездни новини в щаба им на Земята. И то само две седмици след като завърших Женевския университет по журналистика! Вярно е, че смятат университета за най-престижното учебно заведение от този тип на четиринадесетте населени планети. А моят успех беше най-добрият в цялата му история. И въпреки това такъв късмет не се пада на всеки млад човек, току-що напуснал студентската скамейка.

Затова не започнах да разпитвам моята седемнадесетгодишна сестра, защо изведнъж й се прииска да пътува с мен и защо точно в деня и часа, който тя определи. Сега, като се огледам назад, ми идва наум тогавашното ми предположение, че тя просто искаше да се махне за един ден от жилището на чичо Матиас. Това само по себе си беше основателна причина.

Именно Матиас, родният брат на баща ни, прибра мен и сестра ми, след като родителите ни загинаха при самолетна катастрофа. И точно той успя да ни пречупи през последвалите години. Не, не се опитваше да ни въздейства с шамари. Не бихме могли да го обвиним в преднамерена жестокост. Това не му беше нужно.

Той просто предостави на наше разположение най-разкошната си къща, най-добрата храна и дрехи — и се погрижи да разделим всичко с него. Сърцето му беше толкова мрачно, толкова мрачно… Почти като самотна къща. В него нямаше нито един лъч светлина, беше тъмно като в подземна пещера, душата му бе студена като камъните в нея.

Настолната му библия бяха трудовете на онзи стар светец (или дявол, кой знае?) от двадесети век, наречен Уолтър Блант. Девизът му беше „унищожавай!“. Неговата Гилдия по вноса лансира на Земята културата Екзотика, съществуваща на младите светове Мар и Кълтис. Няма значение, че екзотийците тълкуват трудовете на Блант по друг начин. Те виждаха призванието си в това, да попълнят всички пропуски на настоящето, за да освободят по този начин място за възхода на бъдещето. А чичо Матиас не виждаше по-далеч от носа си. И ден след ден в мрачната къща ни набиваше в главите своя мироглед.

Но… Достатъчно за Матиас. Той беше съвършен в своята опустошителна увереност, че младите светове са ни изоставили и Земята умира в самота като атрофирал орган. Нито аз, нито Ейлин можехме да се сравняваме с него в тази хладна философия, въпреки че като деца се опитвахме. И затова всеки по свой начин се стремеше да го избегне. Един от тези пътища на спасението ни заведе в този ден в Екзотик-анклава край Сейнт Луис. В Последната Енциклопедия.

Прелетяхме до Сейнт Луис със совалката. До анклава стигнахме с подземната железница. Един аеробус ни спусна точно пред входа на Енциклопедията. Спомням си, че слязох последен по стълбата. Когато стъпих на бетонната площадка, отново ме споходи онова странно като камбанен звън чувство. Замрях като човек, неочаквано изпаднал в транс.

— Извинете — чух зад себе си нечий глас. — Вие сте от туристическата група, нали? Бихте ли се присъединили към останалите? Аз съм вашият екскурзовод.

Обърнах се рязко и очите ми срещнаха шоколадовите очи на момиче, облечено в синя екзотийска униформа. Стоеше пред мен, сякаш се къпеше в слънчевите лъчи. Но нещо не беше както трябва.

— Вие не сте от Екзотик-светове! — сетих се аз. Това бе истина. Родените на Мар и Кълтис се различават забележимо от нас. Лицата им не са толкова подвижни. Очите сякаш те пронизват. Приличат на богове, които винаги държат мълнии в едната си ръка и не забелязват това.

— Сътрудничка съм — отговори тя. — Казвам се Лайза Кант. Познахте. Не съм екзотийка. — Сякаш изобщо не й пукаше, че униформата не отговаря на облика й. Беше по-ниска от сестра ми. Аз и Ейлин бяхме над средния ръст за земляни. Моята коса вече беше потъмняла, докато Ейлин си оставаше блондинка. И аз имах руса коса, когато загинаха родителите ни, но потъмня през годините, прекарани в дома на Матиас. А това момиче, Лайза Кант, имаше червена коса. Беше хубава и весела. Дори леко ме заинтригува — толкова добре й стояха екзотийските дрехи. Ала в същото време ме дразнеше. Изглеждаше прекалено самоуверена.

Въпреки всичко продължих да я наблюдавам как събира останалите екскурзианти, очакващи началото на разходката в Енциклопедията. Когато тръгнахме, се залепих за нея и се опитвах да я заговоря в паузите между разясненията.

Изобщо не се смути, когато насочих разговора към нея. Родила се в Средния запад на Северна Америка, съвсем близо до Сейнт Луис. Завършила начално и средно образование в анклава и станала последователка на Екзотик-философията. Приела техният начин на живот и работа… Струваше ми се, че напразно си пилее силите, защото е доста хубаво момиче. Казах й го.

— Как така си пилея силите — отговори тя с усмивка, — когато по този начин използвам напълно енергията си за най-възвишените цели?

— Възвишени цели? — казах аз колкото може по-грубо. — Пъпа ли си съзерцаваш?

Усмивката й изчезна моментално и тя ме изгледа много странно. Толкова странно, че запомних този поглед завинаги.

Като че ли изведнъж беше забелязала нещо в мен — нещо мятащо се без посока в тъмния океан, на чийто бряг стоеше тя. Протегна ръка с намерение да ме докосне. Не завърши движението сякаш изведнъж се сети къде се намираме.

— Ние винаги сме тук — произнесе със странен глас. — Запомни това. Винаги сме тук.

Обърна се и ни поведе през обширния комплекс от здания.

— Когато всичко това бъде изведено в орбита — заговори тя, обръщайки се към цялата група, — ще бъде сглобено в сферично съоръжение. Орбитата ще лежи на сто и петдесет километра от повърхността на Земята. Ако комплексът се изведе сглобен, това би довело до огромни загуби. Затова информационното хранилище се строи тук, ще бъде издигнато на части и ще бъде сглобено в орбита. Последната Енциклопедия няма да бъде просто още един склад за информация. В нея ще се съхраняват факти, но само като средство за постигане на целта. А целта е установяване на взаимоотношенията и откриване на връзките между тези факти. Всяка частица от познанието трябва да се съедини с друга негова частица с помощта на енергетични импулси, носещи в себе си кодът на взаимовръзката. Това ще продължи до достигане на максималното равнище. И тогава огромното взаимосвързано количество информация, почерпена от земния човек и отнасяща се до самия него, трябва да придобие очертанията на единно цяло — такова, каквото човек никога не е имал възможност да наблюдава.

Разбрахме, че на този етап Енциклопедията ще представлява за Земята нещо като огромен процесор с мигновено достъпна взаимосвързана информация за човешката раса и нейната история. С тази информация може да се търгува при обмена на познания по фундаменталните науки със светове като Нютон и Венера, по психология — с Екзотик-световете. Ще се продава срещу необходимата за Земята информация от младите светове. Единствена по рода си в многопланетната култура на Homo Sapiens, Енциклопедията в края на краищата ще се изплати, защото най-твърдата валута е познанието и информацията.

Но Земята се зае с този проект по много по-величествени причини. Той беше надеждата за цялата планета, за всички нейни жители. Изключвам само чичо Матиас и нему подобните, които са изоставили всякаква надежда. Енциклопедията ще се използва за проверка на теориите на Марк Тор.

Както знаете, теорията на Тор постулира, че в познанията на човека за самия него има тъмна област. За нея не се знае нищо освен това, че я има. С прибори не е възможно да се локализира. Тор доказа, че именно тази недостъпна област може да се изследва с Последната Енциклопедия — по пътя на логиката и като се използват всички събрани знания. Той твърдеше, че там ще открием нещо — качество, способност или сила, — което притежават само хората, живеещи на Земята. Нещо загубено или недостъпно за производните култури на младите светове, които като че ли бързо изпреварват родителското племе в отделни направления.

Докато слушах всичко това, кой знае защо изведнъж си спомних за странния поглед и думите, които Лайза ми подхвърли. Погледът ми се плъзна по необикновеното, изпълнено с хора помещение. Извършваха се най-разнообразни дейности — от строителство до фина настройка на лабораторна апаратура. Странното чувство, приличащо на страх, отново ме обзе. Не само се върна, но и започна да нараства, докато не заприлича на нещо съзнателно. Сякаш цялата Енциклопедия представляваше един жив организъм и аз бях в центъра му.

Инстинктивно се борех с това чувство. Та нали в живота си се стремях само към едно — свобода. За да не може нищо да ме подчини — нито човек, нито механизъм. Въпреки всичко чувството се засили, когато влязохме в Индекс-залата, която в Космоса ще бъде разположена точно в центъра на Енциклопедията.

Залата изглеждаше като огромна топка. Толкова огромна, че когато влязохме, стените й тънеха в полумрак. Изключение правеха само едва забележимите искри, които съобщаваха за постъпването на нови факти и асоциации в паметта на чувствителната записваща техника, разположена върху вътрешната повърхност на тази безкрайна сфера около нас — едновременно и под, и таван, и стени.

Просторната вътрешност на огромната зала беше пуста. От входно-изходните шлюзове започваха стълби, които водеха към средата и имаха лек наклон нагоре. Те грациозно се виеха около кръгла платформа, увиснала точно в геометричния център на залата.

Лайза ни поведе по една такава стълба, докато стигнахме платформата. Диаметърът й не беше повече от шест метра.

— Тук, където сме застанали — заговори тя, — се намира това, което ще бъде известно под названието Точка на прехода. Горе, в Космоса, ще бъдат направени всички връзки не само по стените на Индекс-залата, но и през тази централна точка. Тези, които ще управляват и обслужват Енциклопедията, ще се опитат да използват Точката на прехода за теорията на Марк Тор. Да повдигнат завесата над неразгаданата тайна, скрита от векове в човешкия мозък.

Направи пауза и се обърна да обхване с поглед всеки член на групата.

— А сега, ако обичате, застанете по-близо един до друг — помоли тя. Срещнах погледа й за секунда. Това бе достатъчно, за да достигне странното ми чувство до своята кулминация. Прониза ме хладен ток, подобен на страх. Замрях.

— Искам да ви помоля в продължение на шестдесет секунди да стоите напълно неподвижни и да слушате. Просто слушайте.

Всички млъкнаха и неприкосновената тишина на огромната зала ни захлупи. Чувството ми неочаквано се вдигна до най-високите предели на тревогата. Никога не съм се страхувал нито от височини, нито от разстояния. Въпреки това си дадох сметка, че под нас няма нищо освен платформата. Бяхме обкръжени от дълбока пустош. Започна да ми се върти главата. Сърцето ми яростно блъскаше в гърдите. Почувствах, че губя съзнание.

— Какво трябва да чуем? — попитах аз. Нямах намерение да задавам този въпрос. Проговорих, за да прекъсна замайването, което искаше да ме провали. Бях застанал зад Лайза. Тя се обърна и ме изгледа от горе до долу. В очите й се мярна сянката на предишния странен поглед.

— Нищо — отвърна тя. Продължаваше да ме гледа съсредоточено. Добави: — Или може би нещо. Шансът е едно на милиард. Ако чуете нещо, веднага ще разберете. Ще ви обясня всичко след шестдесет секунди. — Леко докосна ръката ми, преди да продължи: — А сега, моля ви, замълчете. Поне заради другите, ако вие не искате да слушате.

Обърнах се. И неочаквано на входа на Индекс-залата видях малката фигура на сестра ми. От такова разстояние успях да я позная по светлата коса и ръста й. Разговаряше с тъмнокож слаб мъж, облечен целият в черно. Оттук не можех да разгледам лицето му. Но той стоеше съвсем близо до нея. Бях удивен и раздразнен. Видът на слабата мъжка фигура редом със сестра ми беше за мен като публично оскърбление. Само мисълта, че Ейлин ме е довела тук, а тя самата се е отделила да разговаря със съвършено непознат за мен индивид, ми се струваше като предателство. А разговорът беше доста оживен, ако се съди по напрегнатата й стойка и движенията на ръцете.

Настръхнах. Заля ме хладната вълна на яростта. Глупаво бе дори да се предположи, че на такова разстояние човешкото ухо може е способно да чуе нещо, но аз напрягах слух в старанието си да уловя поне една дума в тази огромна тиха зала. Изведнъж — отначало едва-едва, а после все по-ясно — започнах да чувам. Нещо.

Не гласа на сестра ми или на непознатия, който и да беше той. Един далечен, рязък глас на човек — говореше на език, подобен на латинския, но с глухи гласни и с гърлено „р“, от което говорът му изглеждаше като брътвеж, като далечен гръм от лятна буря. Гласът растеше. Не ставаше по-силен, а по-близък. След това чух още един глас, който му отговаряше.

После още един глас. После още един. И още. И още…

Гърмящи, несвързани, идващи като лавина, гласовете изведнъж се нахвърлиха върху мен от всички страни и с всяка секунда ставаха все повече и повече.

Чувах смях, плач, проклятия, молби, бърборене, заповеди — но без да се сливат, както би трябвало да е при подобно многообразие. Заля ме безгласен могъщ гръм, подобен на грохота на водопад. И въпреки че ставаха все по-силни и по-силни, както и преди звучаха отделно. И аз чувах всички! Всеки един от тези милиони, милиарди гласове на мъже и жени крещеше в мозъка ми индивидуално.

Това буйство ме подхвана като торнадо, вдигна ме и ме отнесе в яростния проблясък на безсъзнанието.