Гордън Диксън
Войнико, не питай! (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Когато излизах навън, корабната атмосфера, която имаше малко по-високо налягане, като с ръка ме избута в сивия дъждовен ден на Света Мария. Бях наметнал журналистическия плащ. Влагата на деня ме обгърна, но не беше непоносима. Приличах на меча от съня ми — наточен о камък и скрит под наметалото, тръгнал към срещата, за която е бил пазен цели три години.

Среща под хладния пролетен дъжд, който капеше върху ръцете ми като изстинала старческа кръв, а устните ми не усещаха вкуса му. Слабият източен вятър гонеше по небето ниски облаци. Дъждът тихо валеше. Падайки върху твърдата площадка за кацане, всяка капка предизвикваше неподражаем звук, сякаш удряше по барабан. Бетонното поле се простираше навсякъде около кораба, скривайки почвата. Беше абсолютно празно като последната страница на книга, върху която предстои да се напише заключението. Някъде далеч, в самия край, като самотна могила се извисяваше контролната кула. Дъждовната завеса между мен и сградата от време на време ставаше плътна, но не можеше да я скрие напълно от погледа ми.

Същият дъжд вали и на всички останали планети, включително и в Атина върху мрачния дом на Матиас и руините на Партенона на видеоекрана в спалнята ми.

Слизах по стълбата и слушах как той барабани по кораба зад мен, който ме докара от Земята до този малък свят в системата на Процион. Капките мокреха и куфарчето с документите, движещо се по транспортната лента край мен. Но в момента то не означаваше нищо за мен, също както и документите ми на журналист, и акредитивните писма. Мислех само за човека, който работеше на паркинга в края на площадката за кацане. Точно към него трябваше да се обърна — така ми бяха казали на Земята. Ами ако са ме излъгали?

— Багажът ви, сър?

Отърсих се от мислите си и дъжда и слязох на бетона. Офицерът, отговарящ за разтоварването, ми се усмихна. Беше по-възрастен от мен, но изглеждаше по-млад. Няколко капки се поръсиха от кафявата му фуражка и като сълзи намокриха документите, които държеше в ръцете си.

— Изпратете го на позициите на Сдружението. Куфарчето с акредитивните писма ще взема с мен.

Взех го от транспортната лента, обърнах се и се отдалечих. Човек с униформа на диспечер се подпираше на една от аероколите на паркинга Отговаряше на даденото ми описание.

— Как се казвате, сър? — попита той. — И с каква цел идвате на Света Мария?

Ако той наистина е този, когото търсех, би трябвало предварително да знае как изглеждам. Но бях в настроение и реших да се пошегувам.

— Журналист Тим Олин, жител на Земята и представител на Агенцията за междузвездни новини. Ще правя репортаж за конфликта между Сдружението и Екзотика.

Отворих куфарчето и му подадох документите.

— Много добре, сър — върна ми ги леко намокрени, след което се обърна, отвори вратата на колата и настрои автопилота.

— Дръжте пътя за Джоузефтаун. В покрайнините на града включете автоматиката и колата сама ще ви закара до позициите на Сдружението.

— Разбрах — отвърнах аз. — Един момент, ако обичате.

Той се обърна. Беше младолик, с малка брадичка и ме гледаше абсолютно спокойно.

— Сър?

— Помогнете ми да се кача.

— Моля да ме извините, сър. Не забелязах, че кракът ви…

— Схваща се от влагата — поясних аз. Той нагласи седалката и отново се обърна да си ходи.

— Един момент — повторих аз, докато намествах левия си крак пред пулта за управление. Търпението ми започна да се изчерпва. — Вие сте Уолтър Аймъра, нали?

— Да, сър — тихо отговори той.

— Погледнете ме. Не трябва ли да ми предадете някаква информация?

Бавно се обърна и ме погледна в очите. Както и преди, физиономията му беше лишена от емоции.

— Не, сър.

Почаках известно време, като просто го гледах.

— Добре — посегнах към вратата на аероколата. — Сигурно сте наясно, че по един или друг начин ще получа информацията, която ме интересува. Всички ще повярват, че съм я получил от вас.

Внезапно акуратната му брадичка ми се стори нарисувана.

— Почакайте! Трябва да ме разберете. Подобен род информация няма нищо общо с новините, нали? Имам семейство…

— Аз пък нямам — изобщо не ми пукаше за него.

— Вие не разбирате! Те просто ще ме убият. Сега Синият фронт действа по този начин. Какво искате да знаете за тях? Не разбирам каква е целта ви…

— Добре — повторих аз и пак се пресегнах към вратата.

— Чакайте! — Протегна ръка към мен, преди да продължи: — Давате ли ми гаранция, че ще ме оставят на мира, ако ви предоставя информацията?

— Може пак да дойдат на власт. Дори нелегалните политически групировки не могат да си позволят лукса да си развалят отношенията с Агенцията за междузвездни новини.

За пореден път посегнах към вратата.

— О’кей, о’кей — бързо каза той. — Идете в Ню Сан Маркос. На Уолъс стрийт ще намерите бижутериен магазин. Градчето е близо до Джоузефтаун, където е и щабът на Сдружението, който търсите. Облиза устни и попита: — Ще им кажете ли за мен?

— Да — погледнах го. Отдясно под яката му забелязах тънка сребърна нишка върху бледата кожа. Разпятието сигурно се намираше под униформата му. — Войниците на Сдружението са тук от две години. Как се отнасят хората към тях?

Той се усмихна. Лицето му възвърна цвета си.

— Нормално. Просто трябва да ги разберете. Имат специфично поведение.

Почувствах болка в коляното, от което преди три години лекарите на Нова Земя извадиха иглата, изстреляна от черноризец.

— Да, доста специфично поведение — съгласих се аз. — Затворете вратата.

Той я бутна и аз потеглих.

На контролния пулт имаше изображение на Свети Христофор. Един войник от Сдружението щеше или да го махне, или да се откаже от колата. А аз изпитвах особено удоволствие от факта, че е там, макар че не означаваше нищо за мен. И то не заради Дейв и другите разстреляни пленници, а просто защото някои задължения съдържат в себе си и елемент на удоволствие. След като изчезнат илюзиите от детството, не остава нищо освен задълженията. Затова подобни удоволствия винаги носят радост. Когато всичко е казано и направено, фанатиците не са по-добри от бесни кучета.

А бесните кучета трябва да се унищожават. Такова е общоприетото мнение.

Неизбежно е след известно време да се върнете към общоприетите понятия. Когато мечтите за справедливост и прогрес са мъртви и погребани, когато болезнените изблици на чувства са престанали, тогава е най-добре да станете твърд и неподатлив като острие на меч, заточен в камък. Дъждът, под който този меч пътува към мястото на отмъщението, не му вреди, също както и кръвта, в която се е къпал за последен път. За меча дъждът и кръвта са почти едно и също.

Половин час пътувах между хълмовете, покрити с рехава гора и грижливо подравнени поляни. Разораните поля се чернееха и си помислих, че този цвят е много по-хубав от другите негови нюанси, които бях виждал. Най-сетне стигнах до предградията на Джоузефтаун.

Автопилотът ме преведе по улиците на малкия, типичен за Света Мария град с население около сто хиляди души. Излязох от другата му страна и видях в полето масивните бетонни здания на военния лагер.

Сержант с черна униформа ме спря, като замахна надолу с иглопушката си, и отвори вратата вляво от мен.

— Какво ви води насам?

Гласът му беше рязък и скърцащ. Носеше нашивки на взводен командир. Беше около четиридесетгодишен, а скулестото му лице бе набраздено от белези. И ръцете, и лицето му — единствените открити части — изглеждаха неестествено бели на фона на черната униформа и иглопушката със същия цвят.

Отворих куфарчето, оставено на седалката до мен, и му подадох документите.

— Ето акредитивните ми писма. Дойдох да се срещна с изпълняващия длъжността командващ окупационните сили Джеймтън Блек.

— Отдръпнете се — заповяда ми той. — Трябва аз да карам колата.

Преместих се. Влезе и пое управлението. Минахме през портала и завихме по задната алея. Стигнахме до края й и аз успях да разгледам вътрешния двор. От двете страни на колата бяха надвиснали бетонни стени, които отразяваха шума от двигателя. Колкото повече се приближавахме към двора, толкова по-ясно се чуваха команди. Когато той се разкри пред погледа ми, войниците вече бяха строени за обедната молитва.

Сержантът ме остави да чакам, а той се запъти към помещението на щаба, което се намираше в другия край на двора. Войниците се бяха строили в каре и имах възможност да ги огледам. Стискаха пушките, готови за църковна служба в полеви условия. Докато ги гледах, командирът, застанал между тях и стената, започна да произнася думите на техния Боен химн:

Войнико, не питай — и всеки ден,

щом знамето те води в бой,

от вражи легиони обграден,

ти стреляй — ала изстрели не брой.

Стараех се да не слушам. Нямаше музикален съпровод. Не се виждаха и никакви символи с изключение на тънкия кръст, нанесен с бяла боя върху стената зад гърба на офицера. Плътният хор от мъжки гласове ту се извисяваше, ту затихваше, произнасяйки думите на зловещия, тъжен химн, който им обещаваше само болка, страдание и горест. Прозвучаха и последните стихове от яростната молитва за геройска смърт в боя, след което войниците отпуснаха оръжието си.

Взводният им даде „свободно“, офицерът мина покрай колата, без да ме погледне, и влезе в същата врата, където потъна и моят спътник, сержантът. Докато ме подминаваше, открих, че този офицер е Джеймтън Блек.

Миг след това сержантът се показа и ме извика. Куцукайки с трудно подвижния си крак, аз го последвах в сградата. Влязохме в стая, където върху единствената маса светеха няколко лампи. Джеймтън се надигна и кимна в момента, в който вратата зад мен се затвори. Забелязах на петлиците му цветните нашивки на командващ.

Докато му подавах акредитивните си писма през масата, светлината ме заслепи. Отстъпих и замигах, стараейки се да разгледам лицето му. Когато погледът ми отново се проясни, стори ми се, че то е станало по-грубо, по-старо, изпито и измъчено от всичките тези години на фанатизъм. Приличаше ми на физиономията на онзи сержант, който застреля пленниците на Нова Земя.

Най-после очите ми окончателно се оправиха и аз успях да преценя как изглежда в действителност. Мургаво, изпито лице, но не от глад, а по-скоро поради младостта му. Имаше обикновени — да не кажа мъжествени — черти, очите му бяха уморени и мътни, линията на устата — права, но носеше същия отпечатък на умора, макар по тялото му да личеше, че е свикнал да се контролира.

Държеше документите ми, без да ги гледа. Устните му се извиха в подобие на слаба подигравателна усмивка, когато проговори:

— И без съмнение, мистър Олин, сте се снабдили с още толкова документи, които ви разрешават да интервюирате войници и офицери от Екзотика, както и тези, които те са наели от Дорсай и още десетина планети, за да се противопоставят на Божите Избраници?

Усмихнах се. Бях страшно доволен от факта, че го заварвам толкова силен, защото по-пълно щях да се насладя на пречупването му.