Гордън Диксън
Войнико, не питай! (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Дейв, разбира се, никога не ме беше виждал. Ейлин сигурно му бе разказвала за мен, защото забелязах, че си спомни името ми веднага след като комендантът ми го предаде. Дори имаше достатъчно здрав разум да не ми задава глупави въпроси, преди да се върнем в щаба и да се отървем от придружителя.

Поради тази причина имах възможността да го поразуча по пътя. В първия момент не ми направи особено впечатление. Беше по-нисък от мен и разликата в годините ми се стори много по-голяма, отколкото беше в действителност. Имаше кръгло открито лице и стърчаща като на малчуган, късо подстригана коса. Единственото, в което забелязах, че си приличат със сестра ми, бяха вродената невинност и добродушие, характерни за слабохарактерните същества, които знаят, че са прекалено слаби, за да се борят и побеждават, и затова се опитват да изкопчат възможно най-голяма изгода от признаването на зависимостта си и от доброто отношение на по-силните.

Може би съм прекалено рязък. Но Дейв наистина не ми се стори забележителен с нищо, ако се съди по външния вид и характера му. Бил е обикновен програмист, когато Ейлин се е омъжила за него. Тя е била на пълен работен ден, а той — само на половин, защото през всичките тези пет години се е опитвал да изкара курса по кинематика в Университета на Касида. Оставали му още три години работа, когато неочаквано се оказал под седемдесетпроцентовата бариера при конкурсната атестация. Не му провървяло — точно тогава Касида набирала новобранци по договора си с Нова Земя за потушаване на метежа, организиран от северняците. Така облякъл униформата.

Сигурно си мислите, че Ейлин веднага ми се е обадила с молба за помощ. Нищо подобно. Макар фактът, че не го е направила, да ме учуди силно, когато разбрах. Впрочем няма нищо удивително. В края на краищата ми разказа всичко и думите й нараниха душата ми и я оставиха разкъсана от ветровете на гнева и лудостта. Но това беше по-късно. Всъщност причината, поради която разбрах, че Дейв е мобилизиран за кампанията на Нова Земя, беше неочакваната смърт на чичо Матиас. Наложи се да се свържа с Ейлин, за да уредим наследствените въпроси.

Малката част от наследството (с удоволствие, дори с насмешка Матиас бе оставил основната част от внушителните си спестявания на проекта за Последната Енциклопедия като потвърждение, че всеки проект, свързан със Земята или жителите й, е толкова безполезен, та никакви дарения не могат да му помогнат) беше абсолютно безсмислена за нея, освен ако не сключи частна сделка с някой работещ на Земята касидианец, чието семейство е останало на родната планета. Само правителствата и големите компании имаха право да прехвърлят средства на работещите за тях хора, които сменят местожителството си. Тогава научих, че Дейв вече не е нито при нея, нито на планетата, а е изпратен на Нова Земя.

Дори при тези обстоятелства Ейлин не потърси помощта ми. Тогава си помислих, че не би било лошо да взема Дейв за асистент по време на кампанията, и се заех да изпълня идеята си, като само я уведомих за действията си. Ала сега, при цялата тази каша, не бях сигурен дали постъпвам правилно и дори се чувствах малко разколебан, когато Дейв се опитваше да ми благодари, след като най-сетне се бяхме отървали от придружителя ни и тръгнахме към Кестълмейн — най-близкия голям град зад фронтовата линия.

— Стига! — рязко го прекъснах аз. — Всичко, което направих за теб досега, беше лесната част. Ще ти се наложи да дойдеш с мен на фронтовата линия невъоръжен, като обикновен човек. За тази цел се налага да имаш пропуск, подписан и от двете страни. Няма да е много лесно да го издействам за човек, който допреди осем часа е държал под прицела на иглопушката си войници на Сдружението!

При тези думи той млъкна. Беше объркан. Виждах, че не разбира защо не му позволих да ми благодари. Но престана да бръщолеви, а това беше всичко, което исках.

В полевия щаб получихме съответното удостоверение, с което го прикрепяха временно към мен. След това с летяща платформа отидохме в Кестълмейн, където го оставих в моята стая в хотела заедно със снаряжението му и му обясних, че на следващата сутрин ще дойда да го взема.

— В стаята ли да стоя? — попита той, когато вече бях до вратата.

— Прави каквото искаш, по дяволите! Не съм ти командир. Просто гледай да си тук към девет сутринта местно време, когато ще дойда.

Излязох. Чак след като затворих вратата след себе си, разбрах защо се е държал така и какво ме е измъчвало. Той си е мислел, че бихме могли да прекараме няколко часа заедно и да се опознаем като роднини. При тази мисъл стиснах ядно зъби. Имах възможност да му спася живота заради Ейлин, но това не означаваше, че съм длъжен да се привържа към него.

Нова Земя и Фрийланд, както всички знаят, са планети-сестри в звездната система Сириус. Разположени са близо — не толкова, колкото групата Венера-Земя-Марс, — но достатъчно, за да може да се стигне от едната до другата планета с един хиперскок с минимална грешка при определяне на точката на кацане. Така че тези, които не се страхуват да рискуват при пътешествията между планетите, имат възможност да прекосят разстоянието за около един час — половин час до орбиталната станция, практически мигновен скок и още половин час, за да се придвижат по повърхността до крайната цел на пътуването си.

Точно от този път се възползвах и два часа след като оставих зет си в хотелската стая, представих получената с всякакви честни и нечестни средства покана на портиера при входа на вилата на Хендрик Галт — Първи маршал на въоръжените сили на Фрийланд.

Поканата се отнасяше за празненството, организирано в чест на един човек, който досега не беше много известен — командира на космическия патрул Донал Грим, който, както и Галт, бе родом от Дорсай. Това беше първото му появяване пред обществото. Току-що бе провел абсолютно немислима атака срещу планетарната отбрана на Нютон, при това разполагал само с четири или пет кораба. Атаката обаче се бе оказала достатъчно успешна, за да намали влиянието на Нютон върху Ориента — ненаселена планета в системата Сириус, и по този начин да измъкне войската на Галт от неприятна тактическа ситуация.

Този Грим, както предполагах тогава, беше нещо като див боец — също като повечето си съплеменници. За щастие работата ми не беше свързана с него, а с една доста влиятелна личност, която би трябвало да присъства на празненството.

Исках шефът на местния отдел на Агенцията за междузвездни новини да сложи подписа си върху документите на Дейв. Не че това би гарантирало някаква реална защита за зет ми от страна на Агенцията. Нейната протекция обхващаше само членовете на гилдията и с известни уговорки Чираци като мен. Но подписът би могъл да трогне някой обикновен войник при определени обстоятелства. Имах желание като добавка да получа и подписа на някого с висок ранг от войските на Сдружението, който да защити Дейв, в случай че се сблъскаме с техни войници на бойното поле.

Намерих без особен труд шефа на местния отдел на Агенцията — приятен, вечно усмихнат землянин на име Най Снелинг. Не ми създаде никакви проблеми и написа върху пропуска на Дейв, че Агенцията за междузвездни новини дава съгласието си да бъде мой асистент по време на кампанията, след което се подписа.

— Сигурно сте наясно — отбеляза той, — че тази хартийка няма стойност — и любопитно ме погледна, докато ми връщаше пропуска. — Този Дейв Хол приятел ли ви е?

— Зет.

— Хм — изсумтя той и повдигна вежди. — Е, успех — и се обърна, за да продължи разговора си с екзотианец със сини дрехи… в чието лице неочаквано познах Падма!

Шокът беше толкова внезапен, че допуснах непредпазливост, в което едва ли някой би могъл да ме упрекне през последните няколко години. Нямах навика да говоря неща, които не съм обмислил предварително.

— Падма Свързващия! — възкликнах аз. Тези думи сами излетяха от устата ми. — Какво правите тук?

Снелинг направи крачка назад, за да можем с Падма да се видим, а той да ни гледа отстрани. Падма заговори, преди моят висшестоящ началник от Агенцията да ме изгони за фрапиращо неучтивото ми държание. Той нямаше никакво основание да ми дава отчет за действията си и за това, къде ходи. Ала по всичко личеше, че не се е обидил.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, Тим — отвърна ми с усмивка.

Успях да си възвърна самообладанието.

— Аз съм там, където са новините — това беше стандартният отговор на журналист. Падма предпочете да го възприеме буквално.

— Донякъде и аз правя същото. Спомняте ли си, че веднъж ви разказвах за плана? Това място и този момент са фокусът.

Нямах представа за какво говори, но колкото и да желаех да приключим разговора, не можех веднага да си тръгна.

— Така ли? — усмихнах се. — Надявам се, че това не ме засяга?

— Не — внезапно пак почувствах кафявите му очи, които внимателно ме изучаваха, дори виждаха и вътре в мен. — В по-голяма степен се отнася за Донал Грим.

— Е, мисля, че е честно — нали празненството е в негова чест? — разсмях се и същевременно търсех благовиден предлог да се измъкна. Падма ме караше да чувствам как по гърба ми се разхождат мравки. Сякаш ми оказваше някакво мистично влияние и в негово присъствие не можех да мисля. — Между другото какво става с момичето, което ме заведе в офиса на Марк Тор? Лайза… Кант, нали така се казваше?

— Да, Лайза — отвърна Падма и внимателно ме погледна. — Тук е, с мен. Сега ми е личен секретар. Струва ми се, че скоро ще се сблъскате с нея. Страхува се за спасението ви.

— Спасението му? — вметна Снелинг. По гласа му личеше, че е заинтересуван. Та нали това му беше работата — както и на колегите му от гилдията — да слухти около Чираците за нещо, което би повлияло върху пълноправното им членство в гилдията.

— От самият него — поясни Падма. Кафявите му очи продължаваха непрекъснато да ме следят — леко замъглени и златисти, като очите на бог или на демон.

— Ами тогава най-добре да отида да я потърся, за да й дам възможност да продължи усилията си в тази насока — лекомислено отвърнах аз, като разчитах по този начин да се измъкна. — Може да се видим по-късно.

— Възможно е — произнесе Снелинг.

Тръгнах.

Щом се изгубих от погледите им в тълпата, веднага свърнах в някакъв проход към стълба, която водеше към малки балкончета, разположени по стените на залата подобно на ложи в театър. В плановете ми изобщо не влизаше да бъда заловен от онова странно момиче, Лайза Кант, което въпреки всичко си спомнях толкова ясно. Преди пет години, след събитията в Последната Енциклопедия, силно ме безпокоеше желанието да се върна там и да я намеря. Винаги ме спираше някакво чувство, приличащо на страх.

Знаех какво е това. Притежавах странна сила, която развивах у себе си, за да манипулирам хората. За пръв път демонстрирах възможностите си върху сестра си в присъствието на Джеймтън Блек и с тяхна помощ по-късно се справях с всекиго, който се изпречваше на пътя ми, включително и с коменданта Фрей. Ала чувствах, че ако се опитам да влияя на Лайза Кант, бих могъл да се лиша от силата си.

Тръгнах нагоре по стълбата и се озовах на неголям пуст балкон с няколко столчета около празна маса. Оттук можех да открия Старейшина Брайт, главата на Обединените църкви на Асоциация и Хармония. Той принадлежеше към една от сектите, които повече от всичко вярваха във войната като средство за постигане на целта. Затова сега бе дошъл на кратко посещение на Нова Земя — да се увери лично дали войниците от Сдружението изпълняват добре задълженията си. Неговият подпис върху пропуска на зет ми щеше да бъде по-добра защита срещу наемниците, отколкото пет батальона касидианска бронетехника.

Успях да го открия след няколкоминутно взиране в тълпата на около три метра под мен. Стоеше точно в другия край на залата и разговаряше с белокос мъж, който по външен вид приличаше на венерианец или жител на Нютон. Знаех как изглежда Старейшината Брайт, както и всички по-известни личности от четиринадесетте свята. Талантът ми помагаше да преодолявам доста от препятствията по пътя си, което съвсем не означава, че не работя за овладяване тънкостите на професията. Независимо от познанията ми при първата среща с Брайт останах шокиран.

Никога не съм предполагал, че може да изглежда толкова могъщ. По-висок от мен, раменете му приличаха на входна врата, имаше талия като на спринтьор. Беше облечен изцяло в черно и стоеше с гръб към мен, леко разкрачен, като пренасяше тежестта върху краката си като опитен боец. В него имаше нещо необикновено, подобно на черен пламък от неизчерпаема енергия, която предизвикваше у мен трепет и едновременно с това желание да си премерим силите.

Едно беше съвършено ясно — той няма да се поддаде на играта на думи като коменданта Фрей.

Обърнах се, за да сляза и да отида при него, когато случайността ме спря. И досега не мога да разбера дали бе наистина случайност. Едва ли ще го разбера и до края на живота си. Може би думите на Падма, че времето и мястото са фокусът в плана за развитие на човешката цивилизация, изиграха своята немалка роля. Тази негова способност да въздейства върху хората с две-три незначителни думи явно и сега оказа влияние върху мен. Както и да е, в полезрението ми попадна малка група, застанала точно под моя балкон.

В групата беше принц Уйлям, президент на търговската планета Сета от системата на Тау Кит. До него стоеше висока красива блондинка — самото съвършенство. Казваше се Анеа Марлевана, Избраница от Кълтис, брилянт от генетичния подбор на Екзотик-световете. Там беше и Хендрик Галт, масивен мъж с маршалска униформа, и племенницата му Елвин. И накрая — още един мъж, който, ако се съди по външността му, можеше да бъде само Донал Грим.

Той беше млад човек с униформа на командир на патрул, редови дорсаец с гъста черна коса и странни движения, така характерни за неговия народ, роден за воини. По дорсайските стандарти не беше висок — не повече от мен, ако застана до него. В същия момент погледна нагоре и ме забеляза.

Погледите ни се срещнаха за секунда. Намирахме се достатъчно близо, за да видя цвета на очите му. Точно това ме спря.

Защото нямаха определен цвят. Бяха ту сиви, ту зелени, ту сини — зависи под какъв ъгъл ги гледаш. Грим веднага се обърна, а аз се заковах, потресен от зрелището, и за миг престанах да следя какво става наоколо.

Когато най-сетне се съвзех и се огледах къде е Старейшината Брайт, открих, че се е отдръпнал от белокосия човек и оживено разговаря с някакъв адютант, чиято фигура ми беше много позната.

Докато стоях на балкона и ги наблюдавах, Брайт енергично се обърна и тръгна след адютанта, напускайки залата по един коридор, за който знаех, че води към вестибюла и оттам — към изхода. Значи си тръгваше и сигурно щях да бъда лишен от възможността да се срещна с него. Веднага се обърнах с намерението да сляза долу и да го догоня, преди да си е отишъл.

Само че пътят ми беше блокиран. Загубих скъпоценно време, докато в захлас гледах очите на Донал Грим. А когато след миг се съвзех и реших да догоня Брайт, пред мен се изправи Лайза Кант.