Гордън Диксън
Войнико, не питай! (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Излетях към Земята с първия възможен кораб. Сега имах предимство пред всички, като изключим дипломатите, и се възползвах от него.

Пак си наех първокласна каюта, но се чувствах още по-самотен отпреди. Затвореното пространство на помещението приличаше на убежище на отшелник като мен, подобно на пашкул, в който имах възможност да се затворя и да се съвзема, преди да се появя отново пред хората. Защото бях напълно разголен, чак до самата същност на старото ми „аз“. Не бе останала нито една илюзия, на която да се уповавам.

Голяма част от тези илюзии бяха изкоренени от Матиас доста отдавна. Парчетата обаче останаха — като измитите от дъжда спомени за руините на Партенона, които бях свикнал да гледам като малък през видеоекраните. След като смъртоносната диалектика на Матиас откъсваше поредното късче от моите нерви и мускули, Партенонът опровергаваше всичките му аргументи, или поне така смяташе невръстният ми мозък.

Преди е било така — следователно аз грешах. Партенонът съществуваше от дълбока древност и ако земните хора са това, за което ги представяше чичо ми, той никога нямаше да бъде построен. Но той съществуваше — това поне виждах със собствените си очи. Сега обаче бяха останали само руини, а философията на Матиас издържа изпитанието на времето. Въпреки това някак си успях да съхраня мечтата за правото на живот на родените на Земята независимо от променените и величествени чеда на другите планети.

Какво казваше Лайза? Ако я бях разбрал, щях да предвидя тази ситуация и да не се надявам напразно, че Ейлин ще ми прости за смъртта на Дейв. Лайза беше споменала нещо за две врати — че били останали само те, чрез които може да се стигне до мен, и че тя е едната. Вече знаех какво имаше предвид — врати, през които до мен може да стигне любовта.

Любовта е смъртоносна болест, която смуче силите на мъжете. И то не само плътската любов, а всеки стремеж към привързаността, красотата или надеждата чудото да се случи. Спомних си нещо, което не съм постигнал. За мой срам никога не успях да причиня болка на Матиас, дори не ми се удаде да го разтревожа. Защо? Понеже притежаваше съвършено здрав разум, подобно на стерилизирано месо. Не обичаше нищо и никого. По такъв начин, като отблъскваше Вселената, той я притежаваше, защото за него и тя беше едно нищо. В тази идеална симетрия — нищо срещу нищо — Матиас си почиваше, блажено отпуснат като камък.

Внезапно усетих, че отново съм в състояние да пия. Досега не можех поради чувството за вина и надежда и заради изранената, подкупваща, влюбчива плът, трепереща върху чистия скелет на философията на Матиас вътре в мен. Но сега…

Разсмях се гръмко. Защото на път за Касида имах страхотна нужда от опиянението на алкохола, ала не можех да се възползвам от услугите му. Сега нямах нужда, а можех да се удавя в него, стига да пожелая.

Естествено винаги трябваше да държа сметка за професионалното си положение и да се пазя от хорски очи. Нямаше причина обаче да не се напия точно сега и точно тук. На практика можех да изтъкна куп причини в полза на алкохолния празник, който смятах да си устроя. Имаше хубав повод да празнувам — бях се освободил от слабостите на плътта и разума, които причиняваха болка на обикновените хора.

Поръчах си бутилка, чаша и лед. Сложих шишето до лакътя си на дивана и вдигнах тост срещу отражението си в огледалото.

„Slay, Tim Olyn bach!“^[1] — казах си аз. В този момент в жилите ми кипеше цялата ми ирландска и шотландска кръв. Пиех на големи глътки.

Хубавото уиски разпали в мен огън и ми стана доста приятно и уютно. След малко тесните стени на каютата се раздалечиха и при мен се върна споменът за онзи паметен ден в Последната Енциклопедия и за това, как под въздействие на хипнозата на Падма летях и здраво стисках мълниите.

Още веднъж почувствах могъществото и яростта, които изпитах в онзи момент, и за пръв път разбрах, че в мен вече няма човешки слабости, които да ме спрат да използвам мълниите. Защото едва сега осъзнах срещу какво да ги използвам и съзрях унищожаващата им сила! В сравнение с откриващите се пред мен възможности това, което е направил Матиас за целия си живот или което съм направил аз досега, изглеждаше като детска игра.

Пиех и си мечтаех за неща, които вече бяха възможни. След известно време съм заспал или съм се напил — както и да е, започнах да сънувам наяве.

Беше сън, в който се потопих направо от будно състояние, без никакъв преход. Внезапно се озовах там — на някакъв каменист хълм между планината и морето, в малко жилище от камъни, слепени с торф и кал. Едностайна къщица без печка, с примитивно огнище и стени, които се стесняваха нагоре и образуваха дупка за излизане на дима. На стената над огнището върху два кола, забити в пролуките между камъните, висеше единствената ми ценна вещ.

Това беше семейното оръжие — истински, оригинален клеймър — claidheamh mor, „великият меч“. Дълъг повече от метър и двадесет, прав, наточен от двете страни, с широко острие, което не се стеснява в края. Дръжката му беше проста, с напречен предпазител и насочени надолу шипове. Този меч се държеше с две ръце. Висеше на коловете, внимателно увит в намазнени парцали, защото си нямаше ножница.

В съня си свалих меча и размотах парцалите, защото имаше един човек, с когото ми предстоеше да се срещна след три дни на място, отдалечено на половин ден път. Първите два дни небето беше безоблачно и макар че слънцето светеше ярко, времето беше хладно. Седях на брега и точех двете дълги остриета на меча със сив, огладен от морето камък. Сутринта на третия ден небето бе покрито с облаци и още с развиделяването започна да ръми. Скрих меча под наметалото си и тръгнах към мястото на срещата.

Дъждът се усили, шибаше ме в лицето с яростните си студени потоци. Вятърът беше пронизващ, но под дебелата вълна на наметалото аз и мечът ми бяхме сухи. У мен се зароди прекрасна, яростна радост — чудесно чувство, което превъзхождаше всичко, което съм изпитвал досега. Можех да го пробвам на вкус, както вълкът чувства вкуса на горещата кръв в устата си. Отивах да си отмъстя.

Внезапно се събудих. Бутилката беше почти празна и ме гонеше ужасен махмурлук. Но радостта от съня беше останала. Излегнах се на дивана и заспах отново.

Ала този път не сънувах.

При повторното ми събуждане махмурлукът си беше отишъл. Разумът ми беше чист, бистър и свободен. Ясно си спомнях нарастващото чувство на радост докато вървях под дъжда с меча в ръка, забързан за срещата. Точно тогава разбрах по кой път ще поема отсега нататък.

Бях затворил и двете врати. Следователно бях отхвърлил любовта. И за да я заместя, открих за себе си богатата като вино радост от отмъщението. За малко не се разсмях на глас, когато си помислих това, защото се сетих какво ми каза сержантът, преди да ме остави сам с телата на тези, които беше убил:

— Не е по силите нито на теб, нито на когото и да било да изтрие това, което написах върху тези хора.

Той каза самата истина. Не можех да изтрия точно това. Но само аз — единствен от жителите на четиринадесетте планети — имах силата и умението да изтрия нещо много по-голямо — инструментите, които пишеха подобни неща. Аз бях ездач, повелител на мълниите. С моите качества можех да унищожа културата и населението на двете планети на Сдружението. Вече си представях как ще го постигна.

Когато пристигнах на Земята, в основни линии планът ми беше готов.