Гордън Диксън
Войнико, не питай! (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Продължавах да се намирам под постоянното наблюдение на колегите ми от гилдията. Когато се върнах на Земята, намерих в пощата писмо от Пиърс Лийф.

„Драги Тим,

Вашата серия уводни статии се оказа една наистина добра работа. Но като се има предвид какво си говорихме последния път, реших, че преките репортажи ще ви създадат по-добра професионална репутация, отколкото анализите на подобни материали.

С най-добри пожелания за бъдещето: П. Л.“

Прозрях ясното предупреждение да не взимам лично участие в събитията, за които му бях споменал, че имам намерение да проуча. Това би могло да отложи планираното пътуване до Света Мария. Точно тогава обаче Донал Грим, заемащ поста главнокомандващ въоръжените сили на Сдружението, проведе невъзможната си атака — според военните специалисти „невъзможно блестяща“ — срещу Зомбри, един ненаселен планетоид в същата звездна система, в която се намираха Мар и Кълтис. Четиринадесетте населени планети станаха свидетели как той плени почти цялата космическа флотилия на Екзотика и по този начин съсипа кариерата на Джинийв бар-Колмейн, командващ орбиталните космически сили на Екзотика.

Тази атака стана причина моите статии да потънат в забвение, тъй като останалите планети държаха на Мар и Кълтис много повече, отколкото на Хармония и Асоциация. Този факт ме зарадва. Бях постигнал целта, която преследвах — полевият командващ Уосъл започна да се отнася към мен почти без подозрение.

Отпътувах за Света Мария — малък, но плодороден свят, който заедно с миньорската планета Коби и няколко ненаселени каменни къса като Зомбри образуваха звездната система на Екзотика. Официалната причина за посещението ми беше да отразя настроението на населението — предимно селяни, последователи на Римокатолическата църква — след военния крах на Зомбри.

Като изключим договора за взаимопомощ и ненападение, между Света Мария и Екзотика не съществуваха официални връзки, но на практика малката планета беше васал на по-големите си сестри. На всички светове, които имаха по-богати и могъщи съседи, правителствата и политиката им зависеха от тях. Света Мария не правеше изключение. Това би могло да представлява интерес за читателите — как поражението на Екзотика е променило мненията и политическите настроения на Света Мария.

Пет дни го уреждах, но накрая успях да взема интервю от Маркъс О’Дойн, бивш президент и лидер на така наречения Син фронт, който в момента беше в опозиция. Един поглед ми беше достатъчен, за да забележа неприкритата му радост.

Срещнахме се в хотелската му резиденция в Блаувейн, столицата на Света Мария. Беше среден на ръст и с голяма глава. Лицето му също имаше масивни черти. Сива коса покриваше високото му чело. Главата му стърчеше малко несъразмерно върху тесните рамене. Докато разговаряхме, от време на време повишаваше глас, сякаш се намираше на трибуната. С този си навик по-скоро ме отблъсна, отколкото спечели симпатиите ми. Избледнелите му синкави очи проблясваха при всяка дума.

— …ги накара да се събудят, кълна се в… Георги! — започна той веднага след като се настанихме в огромните кресла в хола на резиденцията му с питиета в ръцете. Замълча за миг да си поеме въздух и завърши изречението с ударение върху Георги. Сякаш искаше да ме накара да забележа, че е имал намерение да използва името на светеца, но навреме се е въздържал. Съвсем скоро разбрах, че това си е негов редовен номер — да спира в последния момент, преди да каже нещо неприлично или богохулно.

— …обикновените хора са селяни — приказваше той, леко наклонен към мен. — Всички тук бяха заспали от дълги години. Приспани от тия синковци… От екзотианските измамници. Обаче битката на Зомбри ги пробуди, отвори им очите!

— И как са били приспани? — невинно попитах аз.

— С песнички и танци, с песнички и танци. — О’Дойн се заклати напред-назад в креслото. — Циркаджии! Имат си тактика, имат си хиляда и един начина… Дори и вие не бихте повярвали!

— А читателите ми? Дайте примери!

— По дяволите вашите читатели! Да, да, точно така — да вървят по дяволите! — пак се размърда и ме изгледа с неприкрита гордост. — Интересува ме най-вече настроението на обикновените жители на тази планета! На тружениците! Само те могат да ви разкажат за нашите обичаи и начин на живот. Може би си мислите, че тук е провинция, мистър Олин, но не е така! По дяволите вашите читатели, по дяволите и вие! Няма да правя мръсно на никого, като ви привеждам примери, и то заради някакви… дечурлига с лъскави дрехи!

— В такъв случай ще ме лишите от материал, който да публикувам — възразих аз. — Добре, нека сменим темата на разговора. Според вас излиза, че хората, които в момента са на власт, се крепят само благодарение на поддръжката на Екзотика, така ли?

— Ами че те са марионетки, това за всички е ясно! Правителство ли? Глупости! Викайте им ако искате и Зеления фронт, както самите те се наричат. Имат наглостта да твърдят, че защитават интересите на цялото население на Света Мария. Те… Запознат ли сте с политическата ситуация тук?

— Доколкото знам, според конституцията ви планетата е разделена на политически райони с приблизително еднаква площ, които имат по двама представители в правителството. Ако добре съм разбрал, вашата партия твърди, че увеличаването на градските жители е позволило на селските райони да установят контрол над градовете, защото един град като Блаувейн с неговите половин милион жители има същия брой представители, колкото и селски район с население три-четири хиляди души. Прав ли съм?

— Абсолютно! — О’Дойн се наведе и ме потупа по рамото. — Налице е остра необходимост от преразглеждане на системата и пропорционално представяне на населението в правителството. Тя винаги се появява в подобни исторически моменти. Само че в този случай Зеленият фронт ще изгуби властта. Дали ще допусне това да се случи? Едва ли. Само нетрадиционен метод — например една революция — може да им отнеме властта и да даде възможност на нашата партия, която представлява обикновените хора от града, лишени от право на избор, да състави правителство.

— Според вас сега ли е моментът за революция? — попитах го, докато увеличавах чувствителността на микрофона пред нас.

— Преди събитията на Зомбри щях да кажа „не“. Колкото и да се надявах на нещо подобно… Но сега… — той млъкна и триумфално се облегна, намеквайки с поглед за какво става дума.

— Сега какво? — бях принуден да го запитам, защото не можех да запиша на касетофона драматичните паузи и многозначителните погледи. Но О’Дойн не беше вчерашен и не си позволяваше да дрънка толкова, че после да не може да се измъкне.

— Ами сега за всеки мислещ човек на тази планета е ясно, че Света Мария спокойно може да се справи и самостоятелно. Нямаме нужда от паразитната контролираща ръка на Екзотика. Къде да търсим хората, които имат знания и възможности да преведат кораба на Света Мария през бурните изпитания на бъдещето? В градовете, мистър Олин! Сред онези, които винаги са защитавали обикновения човек! В нашата партия — Синия фронт!

— Това го разбрах. Не трябва ли според вашата конституция обаче да се произведат избори, за да се промени съставът на правителството? И те могат да бъдат насрочени само ако мнозинството от представителите на районите в правителството ги искат. Няма ли Зеленият фронт да изпадне в положение, при което повечето му представители ще се лишат от постовете си?

— Точно така! — извика той. — Абсолютно вярно!

— В такъв случай не разбирам доколко е възможна революцията, за която говорите, мистър О’Дойл.

— Всичко е възможно! За обикновения човек няма нищо невъзможно! Листата вече летят, защото духа вятърът на промяната! Кой има смелостта да го отрече?

Изключих касетофона и казах:

— Всичко е ясно. Така доникъде няма да стигнем. Може би ще напреднем малко, ако спра да записвам.

— Какво? А, да, записът… Готов съм да отговарям на въпросите ви независимо дали записвате или не. И знаете ли защо? Защото ми е все едно!

— Ами тогава кажете нещо за тези листа, дето летят от вятъра. Ако не записвам, бихте ли привели примери?

Той се наведе и понижи глас:

— Провеждат се някои сбирки, дори и в селските райони. Огнища на недоволството. Толкова мога да ви кажа. Но не ме питайте за имена и места. Нямам намерение да ви правя съучастник.

— Не ми давате нищо повече от мъгляви намеци. От тях статия не мога да направя. Предполагам, че бихте се радвали на един репортаж по въпроса, нали?

— Е, да… — той стисна мощните си челюсти. — Но не искам да ви казвам нищо. Нямам право да рискувам… Не, няма да ви кажа!

Погледна ме почти подозрително изпод сивите си вежди.

— В такъв случай ще имате ли нещо против аз да ви кажа нещо? — тихо го попитах аз. — Няма нужда да потвърждавате или да отричате каквото и да било. Разбира се, както ви уверих, нищо няма да бъде записано.

— Какво бихте могли да ми кажете? — прониза ме с поглед той.

— Някои работи — неопределено отвърнах аз. Беше прекалено опитен политик, за да мога по изражението да съдя за чувствата му. Продължаваше втренчено да ме гледа. — Агенцията си има свои източници на информация. С тяхна помощ имаме възможност да съставим общата картина, дори да липсват някои части. Нека приемем, че в момента ситуацията на Света Мария е близка до тази, която вие нарисувахте. Недоволство, сбирки, неодобрение на сегашното — както вие бихте се изразили — марионетно правителство…

— Да! — прогърмя гласът му. — Това е точната дума! Дяволско марионетно правителство!

— В същото време — продължих аз — това правителство е способно да потуши всеки местен бунт и няма никакво намерение да насрочва избори, които биха могли да го свалят от власт. От друга страна, не съществува алтернативен конституционен начин за промяна на статуквото. Разбира се, Света Мария би могла да си намери умни и предани лидери. Повтарям — би могла. Както трябва да се очаква, аз ще заема неутрална позиция по отношение на лидерите на Синия фронт, които засега си остават просто обикновени граждани, но потенциално имат възможност да спасят планетата си от чуждото влияние.

— Да — промърмори той, без да откъсва поглед от мен. — Така е.

— И така, какво могат да предприемат тези, които искат да спасят Света Мария от сегашното й правителство? Тъй като законните начини са неприложими, единственият път, които остава, е за храбри и силни хора — да се отхвърли обичайната процедура и ако липсват конституционни средства да се отстранят хората, които държат юздите на правителството, значи трябва да се действа по друг начин — в името на благото на родната ви планета и нейните жители.

Гледаше ме с широко отворени очи. Устните му помръднаха, но не каза нищо.

— Накратко — безкръвен дворцов преврат. Директното отстраняване на некадърните лидери ми се струва единственото решение за тези, които вярват, че планетата трябва да се отърве от външното господство. Вече знаем…

— Момент — прекъсна ме О’Дойн. — Искам да ви кажа още сега, мистър Олин, че не бива да тълкувате мълчанието ми като съгласие с вашите предположения, които току-що чух. Не бива да споменавате…

— Моля ви — на свой ред го прекъснах аз, като вдигнах ръка. Млъкна по-бързо, отколкото очаквах. — Това са само мои теоретични предположения. Изобщо не мисля, че имат някакво отношение към реалната ситуация. — Замълчах замалко, преди да продължа: — Единственият проблем при проекцията на тази — пак повтарям — хипотетична ситуация върху реалността е въпросът за нейното изпълнение. Доколкото знам, силите и техниката, с които разполага Синият фронт, на последните избори са отстъпвали в съотношение едно към сто на Зеления фронт, така че едва ли могат да се противопоставят на планетните ресурси на разположение на правителството.

— Имаме солидна поддръжка…

— Разбира се. Но въпросът за истинските ефикасни мерки в създалата се обстановка си остава. Ще ви трябват техника и хора — особено хора! Аз, разбира се, имам предвид военни специалисти, способни или да обучат местни кадри, или сами да приложат сила…

— Мистър Олин, длъжен съм да изразя протест срещу вашите думи. Не мога да ви позволя да говорите по този начин. Трябва… — Той стана и се заразхожда възбудено напред-назад из стаята. — Би трябвало да откажа да слушам подобни разсъждения!

— Моля да ме извините. Няколко пъти повторих, че това е хипотетична ситуация. Но същността, до която се опитвам да стигна…

— Не ме интересува, мистър Олин! — О’Дойн рязко спря пред мен. — Синият фронт не се интересува от тази ваша същност, ясно ли е?

— Разбира се — успокоих го аз. — Знам, че е така. Цялата тази схема е просто невъзможна.

— Какво? — зина О’Дойн. — Кое не е възможно?

— Тази работа с дворцовия преврат. Очевидно е, че всяко подобно начинание изисква помощ отвън — например добре обучени войници. Тя може да дойде единствено от някоя друга планета. Помислете само — коя планета би изпратила скъпо струващите си войски да се бият за политическа сила, която не е на власт? — Гласът ми полека отплава в неизвестността. Просто седях, усмихвах се и го наблюдавах, като че ли очаквах да отговори на въпроса ми. А той пък така ме беше зяпнал, сякаш искаше аз да му отговоря. Сигурно минаха поне двадесет секунди, преди да наруша тягостното мълчание, като едновременно с това се изправих. Постарах се в гласа ми да прозвучи извинение: — Очевидно нито една. Затова си правя заключение, че няма да станем свидетели на някакви по-значителни промени в политическата обстановка на Света Мария и поне в близко бъдеще тя ще продължава да е по-малката сестра на Мар и Кълтис. — Протегнах му ръка и допълних: — Искам да ви се извиня, че ми се налага да прекъсна интересното интервю, мистър О’Дойн. Колко неусетно мина времето! След петнадесет минути имам уговорена среща с президента и трябва да стигна до сградата на правителството. Искам да чуя мнението и на другата страна. Веднага след това ще бързам за космодрума, за да мога да се кача на кораба, излитащ тази вечер за Земята.

Той веднага стана и ми стисна ръката.

— О, моля ви се — започна О’Дойн на висок глас, но се усети и го понижи. — За мен беше удоволствие да ви запозная с политическата ситуация, мистър Олин — и ми пусна ръката почти със съжаление.

— Е, довиждане.

Обърнах се. Бях минал половината разстояние до вратата, когато той ме извика:

— Мистър Олин…

Спрях и го погледнах.

— Какво има?

— Чувствам, че… — отново повиши глас, преди да продължи: — Длъжен съм да ви помоля — заради членовете на Синия фронт и в името на Света Мария — да ми съобщите всички слухове за евентуалната готовност на някоя от останалите планети да се притече на помощ на сегашното ни правителство. На тази планета също има читатели и нямате право да им отказвате информация. Чували ли сте — при разговори или пък съвсем случайно — за планета, която е готова да предложи помощ на революционното движение, за да отхвърлим опеката на Екзотика и да гарантираме пропорционално представяне на народа в правителството?

Накарах го да почака малко, преди да отговоря:

— Не, мистър О’Дойн, не съм чувал.

Стоеше, без да мръдне, сякаш думите ми го бяха заковали за мястото му. Краката му бяха лека разкрачени, брадичката вирната, като че ли ми отправяше предизвикателство.

— Много съжалявам — довърших аз. — Довиждане.

Излязох. Не мисля, че ми каза нещо на сбогуване.

Отидох в сградата на правителството отсреща и прекарах двадесет минути в ободряваща, приятна беседа с Чарлс Перини, президента на Света Мария. След това тръгнах към космодрума, минавайки през Ню Сан Маркос и Джоузефтаун, и успях да се кача на кораба за Земята.

Там останах само колкото да проверя пощата си, след което веднага излетях за Хармония. Посетих мястото, където бе разположен Съветът на Обединените църкви, чрез който се управляваха двете планети на Сдружението — Хармония и Асоциация. В този град прекарах пет дни, обикаляйки из приемните на младшите офицери и така нареченото им Бюро за връзки с обществеността.

На шестия ден бележката, която бях изпратил на полевия командващ Уосъл още с пристигането си, най-после даде резултат. Заведоха ме в сградата на Съвета. Обискираха ме за оръжие — във възгледите на отделните секти съществуваха различия и по всичко личеше, че дори и за журналистите не се правеше изключение — и ме вкараха в офис с висок таван и голи стени. Там, зад масивно писалище, заобиколено от столове с прави облегалки, седеше човек, целият облечен в черно.

Единствено ръцете и лицето му не бяха покрити. Раменете му бяха широки като врата на хамбар, а върху бялото му лице сияеха черни като мрака очи. Надигна се, заобиколи писалището и ми протегна ръка. Извисяваше се с цяла глава над мен.

— Господ да ви даде благословията Си — каза той.

Ръцете ни се срещнаха. В извивката на плътно стиснатите му устни се долавяше веселие, докато очите му ме пробождаха като скалпели. В ръкостискането му се чувстваше сила, която би могла да ми счупи пръстите, стига да пожелае.

Най-сетне се оказах лице в лице със Старейшината на Съвета, управляващ Обединените църкви на Асоциация и Хармония. Лице в лице с този, чието име беше Елдър Брайт — лидера на Сдружението.