Гордън Диксън
Войнико, не питай! (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Полевият командващ Уосъл каза добри думи за вас — започна той, докато държеше ръката ми, — което е необичайно за един журналист. — Това беше твърдение, а не подигравка. Подчиних се на поканата му да седна, приличаща повече на заповед. Той заобиколи писалището и седна в креслото си срещу мен.

В този човек се чувстваше сила, подобна на отражението на черен пламък. Това ме накара да се сетя за огъня, дремещ в праха, който турците поставили във вътрешността на Партенона през 1867 година. Тогава един куршум, изстрелян от венециански войник, чийто командир се казвал Морозини, взривил черния прах и вдигнал във въздуха централната част на храма. Винаги съм таял в себе си някаква омраза към този куршум и към армията. Защото още като съвсем малък за мен Партенонът олицетворяваше отрицанието на мрака на Матиас. Разрушението, причинено от венецианския куршум, беше доказателство, че тъмнината може да победи дори там, в сърцето на светлината.

Гледайки лицето на Брайт пред мен, го слях с детската си омраза, но се постарах той да не забележи обзелото ме чувство. Досега единствено у Падма бях виждал толкова проницателен поглед. Но у него зад погледа личеше и човекът.

Очите на Елдър Брайт биха могли да принадлежат на Торкемада — един от главатарите на Инквизицията в древна Испания, както твърдяха мнозина историци. Църквите на Сдружението си имаха собствени копои, които следяха за чистата вяра и изкореняваха ереста. Зад тези очи обаче имаше и ум, който много добре можеше да прецени кога да отпусне и кога да дръпне поводите. С тях управляваше двете планети. За пръв път усетих какво изпитват тези, които влизат в клетката на лъва и чуват зад себе си как желязната врата хлопва.

От момента, в който напуснах Индекс-залата на Последната Енциклопедия, не се бях чувствал толкова слаб. Ами ако този човек просто няма слабости и докато се опитвам да го манипулирам само издам плановете си?

Но навиците, които си бях създал по време на хилядите интервюта, ми дойдоха на помощ и макар че ме терзаеха съмнения, езикът ми сам заработи:

— …най-тясно сътрудничество с полеви командващ Уосъл и хората му на Нова Земя — говорех аз. — Ценя го високо.

— И аз — рязко се обади Брайт и сякаш се опита да ме пробие с погледа си — високо ценя непредубедените журналисти. В противен случай нямаше да се намирате тук и да ме интервюирате. Защитаването на Божите дела сред звездите не ми дава възможност да прекарвам времето си в разговори с безбожници от другите планети. А сега на въпроса — за какво искате да говорим?

— Работя над проект, с които искам да покажа хората от Сдружението откъм добрите им страни…

— За да докажете, че държите на кодекса на професията си, както спомена Уосъл? — прекъсна ме Брайт.

— Точно така — леко се свих в креслото. — Останах сирак още като дете. Оттогава мечтая да работя в Агенцията за междузвездни…

— Не си губете напразно времето, журналисте! — суровият глас на Старейшината отряза като с брадва незавършеното ми изречение. Внезапно се изправи, като че ли не можеше да овладее енергията, която блика от него. Обиколи писалището и спря пред мен, като ме гледаше отвисоко с ръце на кръста. Скулестото му лице, по което не можеше да се определи възрастта му, се надвеси над мен. — Какво значение има за мен вашият кодекс, след като Словото Господне осветява моя път?

— Всички ние се движим в нашите собствени светлини, всеки по своя път — осмелих се да произнеса аз.

Беше застанал толкова близо до мен, че можех да стана и да разговаряме лице в лице, както изискваше инстинктът ми. Ала останах седнал, сякаш бях прикован към стола.

— Ако не следвах Кодекса на журналиста, нямаше да се намирам тук. Може би не знаете какво се случи с мен и зет ми при срещата с един от вашите сержанти на Нова Земя…

— Знам — безстрастно заяви той. — Преди известно време ви бяха поднесени извинения за случилото се. Чуйте ме, журналисте — тънките му устни неочаквано изобразиха нещо подобно на усмивка, — вие не сте Избран от Господа.

— Не съм.

— Тези, които следват Словото Господне, сигурно имат причина да вярват, че действат в името на някакъв висш идеал, надхвърлящ рамките на собствените им егоистични интереси. Но у останалите, които не носят в себе си Светлината, не може да има вяра в нещо друго, освен в самите себе си.

Играещата върху устните му усмивка сякаш се надсмиваше над собствените му думи, над надутите религиозни фрази, над опита му да ме нарече лъжец и да ме накара да се опитам да отрека качествата му, чрез които можеше да се добере до съкровените ми мисли.

Позволих си да го погледна възмутено и да му кажа остро:

— Надсмивате се над моя професионален кодекс, защото не е ваш!

Избухването ми изобщо не му подейства.

— Господ не би избрал глупак за Старейшина, който да ръководи Съвета на нашите Църкви — заяви той и се обърна, за да заобиколи бюрото и да си седне на мястото. — Трябвало е да помислите за това, преди да дойдете на Хармония, журналисте. Така или иначе, сега го знаете.

Втренчих се в него, почти заслепен от внезапно блесналото в ума ми прозрение. Да, сега знаех. И се зарадвах, че самият той със собствените си думи се предаде в ръцете ми.

Страхувах се, че може да няма слабости, които да използвам като предимство. Моето преимущество, с което се справях с по-слабите хора, бяха умело подбраните думи. От тази гледна точка той наистина нямаше слабости. Но носеше в себе си най-голямата слабост — силата, същата сила, която го бе издигнала като Старейшина на Съвета и лидер на народа си. Защото за да стигне дотук, той трябваше да бъде точно такъв фанатик, каквито бяха и най-лошите от тях. Но беше и нещо повече. Имаше нужда от допълнителна сила, която да му позволява при необходимост да отхвърля фанатизма си — например при срещи с лидерите на другите планети или когато имаше работа с равни нему хора, които му бяха противници. И точно това — точно това! — призна току-що.

За разлика от яростните си черни очи той не се ограничаваше с гледището на фанатик, който възприема Вселената или в черно, или в бяло — различаваше и светлосенките. Накратко — можеше да действа като политик, избирайки една или друга линия на поведение.

Значи имах възможност да го накарам да направи политическа грешка.

Отпуснах се на облегалката на стола. Почувствах, че напрежението е изчезнало и той отново ме разглежда с интерес. Изпуснах дълга въздишка.

— Прав сте — произнесох с ленив глас и станах. — Е, вече няма значение. Ако нямате нищо против, ще си вървя…

— Искате да си отидете? — гласът му отекна като изстрел и ме закова на място. — Нима съм казал, че интервюто е приключило? Сядайте!

Моментално седнах и се постарах да изглеждам пребледнял. Мисля, че успях. В ума ми проблесна, че все още се намирам в клетката на лъва и както трябваше да се очаква, лъвът беше той.

— А сега — Брайт ме погледна внимателно — ще ми кажете ли какво се надявахте да изкопчите от мен? От нас, Божите Избраници?

Облизах пресъхналите си устни.

— Говорете — той не повиши глас, но различих в него обертонове, които не предвещаваха нищо добро, ако не се подчиня.

— Съветът — промърморих аз.

— Съветът на Старейшините? За какво става дума?

— Не — забих поглед в пода. — Съветът на Гилдията на журналистите. Искам да стана негов член. След случая с Дейв — зет ми — успях да докажа, че мога да си върша професионално и непредубедено работата. Полеви командващ Уосъл може да го потвърди. Това привлече вниманието дори на колегите ми от гилдията. И ако имам възможност да действам по същия начин, да подобря общественото мнение за вас на другите планети, това би ме издигнало в очите на читателите, а и на колегите ми.

Млъкнах. След малко бавно вдигнах очи и го погледнах. Наблюдаваше ме с неприкрита ирония.

— Признанието пречиства душите дори на такива като вас — тъжно изрече той. — Бихте ли ми казали как смятате да подобрите мнението за нас сред онези низвергнати от Господа хора на другите планети?

— Ами… Зависи от обстоятелствата. Ще разгледам планетите ви, ще събера материал за статия… Преди всичко…

— Сега вече няма значение! — Той се изправи и с очи ми заповяда и аз да стана. Подчиних се. — Ще се върнем към тази тема след няколко дни. — Подари ми една усмивка на Торкемада и завърши: — Приятен ден, журналисте.

— Приятен… ден — успях да промълвя, преди да се обърна и да напусна с несигурна походка.

Не го направих нарочно, просто краката ми наистина бяха омекнали, като че ли преди малко бях стоял на ръба на бездънна пропаст. В устата си усещах метален вкус.

През следващите няколко дни се разхождах из града и съвестно събирах материал за статията си. На четвъртия ден след срещата ни отново ме повикаха в офиса му. Заварих го да стои неподвижно и остана така, докато не изминах половината разстояние до писалището.

— Струва ми се, журналисте — внезапно се обади той, — че не можете да публикувате дружелюбна статия за нас в бюлетина на Агенцията, без колегите ви да забележат положителното ви отношение. При това положение каква полза ще имаме от тази статия?

— Никога не съм казвал, че ще пиша само хубави неща — възразих аз. — Но ако забележа нещо положително, което да публикувам, съм готов веднага да го разкажа.

— Да-а — черният пламък на очите му ме прободе. — В такъв случай нека попътуваме сред народа.

Излязохме от офиса и с асансьора слязохме в гаража, където ни очакваше кола. Шофьорът подкара извън града, по каменистите и почти лишени от растителност крайградски райони, където въпреки всичко фермите имаха ясно очертани граници.

— Погледнете — посочи Брайт, когато минавахме през малко градче, приличащо повече на село. — Тук, на бедните ни планети, отглеждаме единствената си реколта — нашите младежи, които биват наемани като войници, за да може народът да не гладува, а вярата да живее. Намирате ли разлика между тези млади хора и онези, които изпращаме да се сражават и умират за чужди каузи, и защо на другите планети толкова силно ги презират?

Обърнах се и видях, че пак ме гледа с иронична усмивка.

— Такава им е съдбата — предпазливо отговорих аз.

Брайт се разсмя. Смехът му приличаше на рева на лъв — толкова беше дълбок и силен.

— Съдбата! Кажете го с истинското му име, журналисте! Те имат гордост! Гордост! Бедни, владеещи единствено изкуството да обработват земята и донякъде да воюват, тези хора въпреки това гледат отвисоко на родените в праха червеи, които ги наемат. Те знаят, че наемателите им може да са страхотно богати, да си угаждат и да носят разкошни дрехи, но когато попаднат в сянката на гроба, няма да им бъде разрешено дори да стоят с чаша за милостиня пред вратата от злато и сребро, през която ние, Божите Избраници, ще минаваме с песен.

Дари ми една хищна усмивка от мястото си в колата, преди да продължи:

— Какво бихте могли да научите тук, което да накара другите да се отнасят с подобаващо уважение към Божите Избраници?

Пак ми се присмиваше. Но още на първата ни среща бях разбрал що за човек е. Докато беседвахме, тясната пътечка към целта ми ставаше все по-забележима. Затова не обръщах внимание на язвителните му забележки.

— Не става дума за гордостта или учтивостта на някоя от страните — отвърнах аз. — Пък и не ви трябва — нали не ви пука какво мислят наемателите на вашите войници при подписването на договорите? От своя страна търсенето към войските ви ще се увеличава, докато продължавате да поддържате ниските цени. Не е задължително да се отнасят към тях с любов. Трябва да сте доволни и от търпението…

— Шофьор, спри! — прекъсна ме Брайт. Колата забави ход и спря.

Намирахме се в малко селце. Намръщени хора, облечени изцяло в черно, сновяха между постройки от надуваема пластмаса — временни жилища, които на другите планети отдавна бяха заменени с къде-къде по-просторни и красиви сгради.

— Къде сме? — попитах аз.

— В малко градче, наречено Божи Помен — отговори той, докато сваляше стъклото от своята страна. — Насам идва един човек, когото познавате.

Наистина към нас се приближаваше слабовата фигура в униформа на командор. Спря до колата, леко се наведе и аз срещнах спокойния поглед на Джеймтън Блек.

— Сър? — обърна се той към Брайт.

Старейшината се обърна към мен:

— Този офицер изглеждаше подходящ да служи сред нас, последователите на Божите Заповеди, но преди пет години си изгуби ума по момиче от друга планета, което го отблъсна. Изглежда оттогава няма никакво желание да се издига по служебната стълбица. — Продължи вече към Джеймтън: — Командоре, вие два пъти сте виждали този човек — за пръв път преди пет години в дома му на Земята, когато сте искали ръката на сестра му, и за втори път преди година на Нова Земя, когато той ви помолил да осигурите пропуск за помощника му. Кажете ми каквото знаете за него!

Джеймтън ме погледна и отговори със спокоен глас:

— Знам само, че обича сестра си и й желае най-доброто, което аз вероятно не бих могъл да й осигуря. Също така имаше желание да помогне на зет си и търсеше начин да го защити. — Хвърли на Брайт един бърз поглед и довърши: — Аз вярвам, че той е добър и честен човек, Старейшина.

— Не съм ви питал в какво вярвате! — нахвърли се Брайт върху него.

— Както кажете — отвърна Джеймтън, гледайки към Елдър със спокойния си поглед.

Внезапно почувствах как в мен се надига гняв. Струваше ми се, че ей сега ще избухна, без да се замислям за последствията. Ядосвах се на Джеймтън, защото не само че имаше смелостта да ме препоръча като добър и честен човек, но притежаваше и нещо много повече, от което се вбесих. Той не се страхуваше от Брайт, а аз изпитвах страх още от първата ни среща.

При това аз бях журналист и зад мен стоеше имунитетът на гилдията, а той беше прост офицер, застанал пред върховния си главнокомандващ — бойния водач на два свята, един от които беше и планетата на Джеймтън. Как си го позволяваше?… Изведнъж прозрях истината и едва не заскърцах със зъби от яд и разочарование. Ами че Джеймтън Блек не се различаваше от оня сержант в щаба на Сдружението, който отказа да ми даде пропуск за Дейв и беше готов по всяко време да се подчини на Старейшината Брайт, но не чувстваше необходимост да се прекланя пред човека Елдър Брайт!

В известна степен в този момент Брайт държеше в ръцете си живота на Джеймтън — държеше по-малката част, а не по голямата, както беше с моя.

— Отпускът ви свърши, командоре — рязко каза Елдър. — Съобщете на семейството си да изпрати личните ви вещи в града на Съвета и се качвайте при нас. От този миг ви назначавам за помощник и адютант на журналиста и ви повишавам в звание комендант, което ще съответства на новата ви длъжност.

— Сър! — без емоции отвърна Джеймтън и леко се поклони. Върна се до сградата, от която дойде преди малко, и след няколко минути излезе и седна до нас. Елдър даде знак на шофьора и колата потегли обратно. Върнахме се в града, в неговия офис.

Брайт поръча на Джеймтън да ме разведе из града и да ме запознае с обстановката. Двамата прекарахме доста часове в наблюдения, след което се върнах в хотела си.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че Джеймтън Блек е прикрепен към мен, за да ме следи, изпълнявайки едновременно и функциите на адютант. Но не исках неприятности и си мълчах, както правеше и той. Разхождахме се из града и околностите му през следващите няколко дни като призраци или хора, заклели се да не си говорят. Имахме негласната уговорка да пазим мълчание, защото единствената тема, по която бихме могли да приказваме, бяха спомените ни за Ейлин.

От време на време ме викаха в офиса на Елдър Брайт. Беседвахме кога повече, кога по-малко, а той почти не споменаваше за моята официална причина да пристигна на Хармония, сякаш изчакваше нещо. Скоро разбрах какво е то — беше прикрепил към мен Джеймтън, за да ме държи под око, докато самият той проверяваше какво става по другите планети, тъй като беше лидер на Сдружението и с тези работи се занимаваше лично. Търсеше ситуация, при която да използва влюбения в себе си журналист, който му бе предложил да подобри общественото мнение за неговия народ сред жителите на останалите планети.

Когато разбрах това, напълно се успокоих, защото след всяка среща той се приближаваше все по-плътно до сърцевината на моите съкровени желания. Сюблимният момент щеше да настъпи, когато ме помоли да му кажа как да постъпи с предложението ми.

Ден след ден, интервю след интервю той все повече се отпускаше и споделяше откровено мислите си, но не забравяше да ми задава и въпроси.

— И какво обичат да четат на другите планети, журналисте? Какво им харесва най-много?

— Разкази за герои, разбира се — отговорих аз също толкова непринудено, колкото той зададе въпроса. — Затова дорсайците са добър пример за подражание, а до известна степен и Екзотика — при последните думи през лицето му премина сянка, която можеше да бъде както спонтанна, така и преднамерена.

— Безбожници! — промърмори той. С това приключи темата. Но на другия ден отново я подхвана.

— А какво ги прави герои в очите на обществеността?

— Обикновено победата над по-зрял, вече извоювал си име противник, независимо дали е престъпник или друг герой. — Тъй като по погледа му разбрах, че е съгласен с мен, реших да рискувам и продължих: — Например ако войските на Сдружението успеят да победят в директна схватка равни по численост войници на Дорсай…

Съгласието, изписано на лицето му, бе сменено от изражение, което не бях виждал досега. Две-три секунди просто ме зяпаше с отворена уста, след това ми хвърли поглед, които приличаше на изригваща от гърлото на вулкан разтопена лава.

— За глупак ли ме мислите? — избухна той. Ала скоро лицето му омекна и ме погледна с любопитство. — Или самият ти си глупак, а? — Продължи да ме гледа втренчено и накрая кимна. — Да-а, точно така. Този човек е един глупак, роден на Земята.

Обърна се и даде да се разбере, че за днес интервюто е приключило.

Изобщо не обърнах внимание на факта, че ме помисли за глупак. Това беше още една застраховка преди решителния миг на моя ход, с който щях да го подмамя. Но, кълна се в живота си, така и не разбрах кое го накара да реагира по толкова странен начин. Не бях спокоен — моето предположение за дорсайците не ми изглеждаше чак толкова глупаво. Първо си помислих дали да не попитам Джеймтън, но здравият ми разум надделя и ме предпази от тази стъпка.

Най-сетне дойде решителният ден и Брайт се осмели да ми зададе въпроса, за който бях сигурен, че рано или късно ще ми бъде отправен.

— Журналисте — произнесе той, застанал пред мен леко разкрачен с ръце на гърба и с поглед, реещ се навън през огромното — от пода до тавана — стъкло на офиса му.

— Сър? — тъкмо бях влязъл при него, след като получих поредната покана. Като чу гласа ми, той рязко се обърна и впи в мен огнения си поглед.

— Казахте, че хората стават герои в резултат на победи над по-зрели, вече извоювали си име противници. Като любимци на обществеността споменахте дорсайците и Екзотика.

— Точно така — потвърдих аз, докато се приближавах към него.

— Безбожниците от Екзотика! — промърмори той под носа си. — Те използват наемници. Какво му е героичното да побеждаваш с помощта на наемници, дори и да е лесно и евтино?

— Ами тогава защо не спасите някой, който има нужда от помощ? — невинно попитах аз. — Подобна постъпка би ви създала нов, и то нелош имидж в очите на обществеността. Нали знаете, че Сдружението не се слави с такава дейност?

— И кого да спасим? — в погледа му се четеше недоверие.

— Е, винаги се намират малки групи, които твърдят, че са низвергнати от някои по-силни хора. Друг е въпросът дали имат право… Нима към вас не са се обръщали дисидентски групи с предложение да наемат войските ви да участват в метежи против законните правителства на планетите? — направих лека пауза. — О, да, забравих за Нова Земя и Северния Раздел.

— Не получихме добри отзиви за мисията ни в Северния Раздел — заяви Брайт. — И вие отлично знаете този факт!

— Е, да, но тогава шансовете бяха горе-долу равни. Ако искате да чуете мнението ми, трябва да заемете страната на някоя наистина малка група, тръгнала срещу несравнимо по-мощен противник. Нещо като миньорите на Коби срещу собствениците на мините.

— Коби? Миньори? — отново ми хвърли тежък поглед, но аз през цялото време го очаквах и затова го издържах спокойно. Брайт се обърна и се приближи към писалището. Протегна се и вдигна лист, приличащ на писмо.

— Пристигна молба за помощ от една група…

Млъкна и остави листа обратно върху писалището, като същевременно вдигна глава и ме изгледа продължително.

— Група като миньорите на Коби? Да не би да са самите те?

— Не, други са — известно време мълча, след което заобиколи писалището и ми протегна ръка. — Чух, че се каните да отпътувате.

— Какво?!

— Да не би да са ме информирали погрешно? — очите му буквално ме пронизваха. — Казаха ми, че се каните да заминете с кораба, който отлита тази вечер за Земята. Останах с впечатлението, че вече сте си осигурили билет за този полет.

— О, да, разбира се — не можеше да ми го каже по-ясно. — Бях се замислил и затова не разбрах веднага за какво говорите. Наистина си тръгвам тази вечер.

— Желая ви приятен път. Радвам се, че намерихме общ език. Можете да разчитате на мен и в бъдеще, както и ние ще разчитаме на вас.

— Разбира се — съгласих се аз и допълних: — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Казахме си „довиждане“ и се прибрах в хотела. Намерих личните си вещи опаковани, а на масичката ме чакаше билет за тазвечершния полет към Земята. Никъде не видях Джеймтън.

След пет часа вече бях на борда, а корабът се носеше към Земята.

А пет седмици по-късно Синият фронт на Света Мария, тайно снабден с оръжие и войници от Сдружението, направи кратка, но кървава революция и свали от власт законното правителство на Зеления фронт.