Гордън Диксън
Войнико, не питай! (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

От Ню Сан Маркос до Блаувейн имаше горе-долу хиляда и четиристотин километра. Би трябвало да ги взема за около шест часа, но един от мостовете се оказа отнесен от пороите и затова пътувах четиринадесет.

Чак след осем часа на следващата сутрин влязох в нещо средно между здание и парк — Посолството на Екзотика.

— Падма — започнах аз от вратата. — Търся…

— Да, мистър Олин, очакват ви — отвърна секретарката с усмивка, но не й обърнах внимание. Бях озадачен защо Падма още не е отлетял към границите на назряващия конфликт.

Секретарката ме поведе и след като завихме зад ъгъла, ме предаде на млад екзотианец, който се представи като един от помощниците на Падма. Вървях след него известно време, докато ме пое друг помощник с по-висок ранг. Той от своя страна ме преведе през няколко стаи и ми показа дълъг коридор, в края на който трябваше да завия по друг и оттам да вляза в кабинета на Падма.

Тръгнах накъдето ми посочи. Прекосих коридора и се озовах в друг, по-къс. Застинах от неочакваната среща — срещу мен вървеше Кейси Грим.

Но човекът ми хвърли бегъл поглед и без повече да ми обръща внимание, си продължи по пътя. Чак тогава разбрах — това, разбира се, не беше Кейси, а неговият брат-близнак. Казваше се Ян и командваше гарнизона на Екзотика в Блаувейн. Мина покрай мен и аз имах възможност да продължа пътя си, макар че шокът ми не беше съвсем преминал.

Не мога да си представя, че човек ще попадне в подобна ситуация и няма да е потресен. Дженъл няколко пъти ми беше разправял колко противоположни са Ян и брат му. Не като военни — в това отношение и двамата бяха първокласни представители на дорсайската школа, а като характери.

Още при първата ни среща Кейси ми направи впечатление с веселия си характер и човешка топлота, които дори от време на време засенчваха факта, че е роден на Дорсай. Когато нямаше преки военни задължения, той сияеше като слънчева светлина. И вие бихте могли да се топлите от присъствието му, така както се греете на слънце. Ян — физическият му двойник, снажен и мрачен като Один^[1], беше подобен на сянка.

За мен дорсайските легенди се превъплътиха в действителност. Ян беше навъсен човек с желязно сърце и мрачна, самотна душа. В могъщата крепост на тялото си той се бе затворил, както го правят отшелниците високо в планината. Чрез него самотните му яростни прадеди сякаш се бяха събудили за живот.

Ян не признаваше нито закон, нито етика. За него бяха важни дадената дума, верността към семейството и кръвното отмъщение. Той беше готов да мине през Ада, само и само да изпълни дълга си. В момента, в който го видях да върви насреща ми, разбрах що за човек е и горещо благодарих на всички богове, че дългът му няма отношение към мен.

Разминахме се, той зави зад ъгъла.

Спомних си, че според слуховете никога не променя мрачното си настроение, освен когато Кейси е до него, сякаш наистина е половинка от брат си. Ако се случи някога да изгуби светлото присъствие на Кейси, сигурно завинаги ще се затвори в себе си.

По-късно ми се наложи да се сетя за тази си мисъл.

Но сега я забравих, защото минах през вратата и попаднах в нещо като малка оранжерия, където видях познатото добродушно лице и късо подстриганата коса на Падма. Носеше обикновените си сини дрехи.

— Заповядайте, мистър Олин — покани ме той и стана. — Елате с мен.

Мина под арка от цъфнали пурпурни клематиси. Последвах го и попаднах в малък двор, където ни чакаше луксозна аерокола. Падма вече седеше пред пулта за управление. Държеше вратата отворена, за да се кача и аз.

— Къде отиваме? — попитах, след като влязох.

Падма включи автопилота и колата се издигна във въздуха. Даде й възможност сама да намери пътя, а той се облегна и ме погледна.

— В щаба на командващия Грим.

Както и преди, очите му имаха странен светлокафяв оттенък, но сега ми се струваше, че отразяват и слънчевата светлина, която от време на време надничаше през прозореца. Не можех да прочета изражението им.

— Ясно. Разбирам, че съобщението от щаба може да пристигне много по-бързо до вас, отколкото аз с колата си. Дано не мислите, че ме е арестувал или нещо от този род. Нося в себе си Декларацията за непредубеденост, която ме защитава като журналист. Освен това имам необходимите пропуски както от Сдружението, така и от Екзотика. Нямам намерение да нося отговорност за заключенията, които си е направил Кейси Грим по време на разговора ни на четири очи.

Падма седеше неподвижно и ме разглеждаше. Ръцете му, опрени на коленете, изглеждаха бледи на фона на сините дрехи, но вените му личаха отчетливо под кожата.

— Връщам ви там, защото така реших аз, а не по заповед на Кейси Грим.

— Бих искал да знам защо!

— Защото сте много опасен — бавно произнесе той.

Седеше и ме гледаше, без да мига.

Изчаках да продължи, но той мълчеше.

— Опасен ли? За кого?

— За нашето бъдеще.

Погледнах го, а след това ме изби на смях.

— О, я стига!

Бавно поклати глава. Очите му не се отделиха от лицето ми нито за миг. Бях поразен — невинни и открити като на сукалче, но зад тях не можех да видя човека.

— Добре тогава, обяснете ми защо съм опасен?

— Защото имате намерение да унищожите една жизненоважна част от човешката раса. Знаете как.

Последва кратко мълчание. Аероколата безшумно се плъзгаше в облаците.

— Това е доста странно предположение — хладнокръвно заявих аз. — Чудя се как сте стигнали до това заключение.

— Чрез онтогенетични изчисления — спокойно отвърна Падма. — Това не е предположение, Тим, и вие го знаете.

— А, да, онтогенетиката. Имах намерение да понауча нещо за нея.

— И какво научихте, Тим?

— Досега ли? Нищо. Но сега вече знам това-онова. В началото ми се стори лесно, доколкото си спомням. Какво става с еволюцията?

— Онтогенетиката е наука, изучаваща ефекта от еволюцията върху взаимодействащите си сили на човешкото общество.

— И аз съм една от тези взаимодействащи сили, така ли?

— В момента и допреди известно време — да. Вероятно и още няколко години. Но може и да престанете да бъдете.

— Прилича ми на заплаха.

— Да, до известна степен — очите му пак отразиха светлината, когато ги погледнах. — Имате реален шанс да унищожите и себе си, и другите.

— Не бих се радвал.

— В такъв случай най-добре е да ме изслушате.

— О, разбира се. Нали това ми е работата — да слушам другите. Разкажете ми за онтогенетиката и за мен.

Превключи нещо на пулта и отново се обърна към мен.

— Човечеството е претърпяло еволюционен взрив в онзи момент от своето историческо развитие, когато колонизацията на звездите е станала осъществима на практика.

Седеше неподвижно и ме наблюдаваше. Постарах се да придам на физиономията си изражение на внимателен слушател.

— Причината е расовият инстинкт, който все още не сме разбрали докрай, но по своята същност представлява природна самозащита.

Бръкнах в джоба на сакото си и казах:

— Мисля, че ще е най-добре да направя запис.

— Ваша воля — спокойно отвърна Падма. — От споменатия взрив се оформили култури, всяка от които представлявала някакъв клон от човешката натура. Дорсайците станали бойния, сражаващ се клон. Сдружението развило култура, която отхвърля всичко лично в името на някаква вяра. Философският клон довел до създаването на културата на Екзотика, към която принадлежа и аз. Наричаме ги Остатъчни култури.

— Знам за тях — вметнах аз.

— Знаете за тях, Тим, но не ги познавате.

— Така ли?

— Да. Защото и вие, и прадедите ви сте родени на Земята. Вие сте стволът, който обединява всички клонове на човечеството. Хората от Остатъчните култури еволюционно се различават от вас.

Почувствах как старата злоба се надига. Думите му събудиха гласа на Матиас у мен.

— Ами? Смея да твърдя, че не виждам никаква разлика.

— Защото не искате. Ако имате желание, тогава ще признаете, че щом се различават от вас, трябва да ги съдите с други критерии.

— И с какво толкова се различават?

— Донякъде с това, че всички хора от Остатъчните култури, включително и аз, разбират и действат инстинктивно, а човекът с пълен спектър екстраполира въображението си. — Намести се в седалката, преди да продължи: — Бихте могли да го разберете, ако си представите някой от Остатъчните култури като човек, подобен на вас, но с мономания, която го приковава към линия на поведение, характерна само за него. Има и една разлика. Вместо останалите мислени и физически части извън това същество с мономания да атрофират и да бъдат игнорирани, както беше във вашия случай…

— Защо точно в моя случай?

— Е, може да бъде който и да е човек с пълен спектър. Та значи, тези части не атрофират, а се изменят така, че да поддържат мономанията. В резултат получаваме здрава, а не болна личност. Но малко по-различна.

— Здрава ли?! — не повярвах аз, защото пред очите ми изникна лицето на сержанта, който уби Дейв на Нова Земя.

— Да, като култура. Не като случаен, извратен представител, а културата като цяло.

— Моля да ме извините, ама в това не мога да повярвам.

— Но е така, Тим — меко каза Падма. — Подсъзнателно вярвате. Защото имате намерение да използвате слабостта на една такава култура, което ще доведе до унищожаването й.

— И каква е тази слабост?

— Най-очевидната. Противоположност на всяка една сила. Остатъчните култури не са жизнеспособни.

Сигурно известно време само съм мигал на парцали. Бях наистина поразен.

— Искате да кажете, че не могат да съществуват самостоятелно?

— Очевидно — потвърди Падма. — Пред лицето на космическата експанзия човечеството реагирало на предизвикателството на околната среда, като се опитало да се адаптира към нея. И се приспособило, стараейки се да използва всички качества на личността поотделно, за да види кое ще пасне най-добре. Сега всяко качество се е превърнало в Остатъчна култура — оцеляла и адаптирана. Настъпи времето, когато трябва да се обединят отново, за да се получи един по-съвършен човек, ориентиран към Вселената.

Аероколата започна да се спуска. Полетът ни беше към края си.

— Какво общо имам аз с това?

— Ако отлъчите една от Остатъчните култури, тя няма да може да се адаптира самостоятелно, както би го направил един човек с пълен спектър. Ще загине. И когато расата отново се съедини в единно цяло, този ценен елемент ще бъде загубен.

— Може пък да не е чак такава загуба — тихо възразих аз.

— Не, загубата ще бъде жизненоважна — отвърна Падма. — Мога да го докажа. Вие, човекът с пълен спектър, съдържате всички качества, характерни за Остатъчните култури. Ако признаете пред себе си, че е така, бихте могли да се идентифицирате дори с тези, които се каните да унищожите. Разполагам с доказателство, което можете да видите. Искате ли?

Колата се приземи. Вратата до мен се отвори. Излязох заедно с Падма и се озовах срещу очакващия ни Кейси Грим.

Преместих погледа си от Падма върху дорсаеца, който се извисяваше с една глава над мен и с две — над Свързващия. Кейси ме изгледа от горе до долу, но в очите му не се четеше нищо. Не приличаха на очите на брат му. Само че защо не можех да ги срещна? Обръщайки се и към двамата, заявих:

— Аз съм журналист и умът ми е отворен.

Падма се обърна и тръгна към щаба. Кейси го последва. Стори ми се, че Дженъл и останалите щабни офицери направиха същото, макар че не се обърнах, за да се уверя. Влязохме в офиса, където за пръв път срещнах командващия Грим. На бюрото имаше отворена папка за документи, откъдето той извади някакво фотокопие и ми го подаде.

Огледах го. Нямаше съмнение, че не е фалшифицирано.

Беше послание от Старейшината Брайт, лидер на Асоциация и Хармония, Главнокомандващ силите на Сдружението, писано в Отбранителен център Х на Хармония. Носеше дата отпреди два месеца. Беше написано на мономолекулярен лист, върху който думите след написването им не можеха нито да се изтрият, нито да се променят.

„В Името Господне, нека сте информирани…

…Понеже, както изглежда, по Негова воля нашите Братя на Света Мария няма да победят, с това заповядвам повече да не им се изпращат нито подкрепления, нито оборудване. Защото ако Той ни дари с победа, ще я постигнем така или иначе, без да има нужда от повече загуби. Но ако волята Му е да не победим, тогава би било неразумно да разпръскваме имуществото на Божите църкви в опити да се противопоставим на Неговата воля.

И нека бъде заповядано нашите Братя на Света Мария да останат в неведение за това, че няма да им изпращаме повече подкрепления, и нека те носят вярата си както досега, за да не се поддадат Божите Избраници на страха. Запознайте се с тази Повеля, в Името Господне.

По заповед на този, който се нарича Брайт

Старейшина на Избраните.“

Откъснах поглед от посланието. И Грим, и Падма ме наблюдаваха внимателно.

— Как се докопахте до това? Макар да мисля, че няма да ми кажете.

Внезапно дланите ми така се изпотиха, че листът започна да се изплъзва от тях. Сграбчих го и заговорих бързо, стараейки се задържа вниманието им върху себе си.

— И какво от това? Всички знаехме, че ще стане така. На практика никой не се съмняваше, че Брайт ще ги изостави. Това е само едно доказателство. Защо изобщо ми го показвате?

— Мислех — заговори Падма, — че то може, макар и малко, да ви извади от равновесие. Толкова, колкото да погледнете на всичко от друга гледна точка.

— Не твърдя, че е невъзможно. Вече ви казах, че умът на журналиста винаги е отворен. Разбира се — започнах да подбирам думите си по-внимателно, — ако имам възможност да изуча това послание…

— Надявах се, че ще го вземете със себе си — каза Падма.

— Как да разбирам думите ви?

— Ако вникнете в съдържанието на документа и осъзнаете какво точно иска да каже Брайт, тогава сигурно ще погледнете на Сдружението по друг начин. Ще промените мнението си за тях.

— Не мисля, че е възможно, но…

— Нека ви помоля да направите поне това — прекъсна ме Падма. — Вземете посланието със себе си.

За миг застинах нерешително, загледан в екзотианеца и в извисяващия се над него дорсаец, след това вдигнах рамене и прибрах документа в джоба си.

— Добре, взимам го и обещавам да помисля над съдържанието му. Тук някъде оставих колата си, нали?

Погледнах към Кейси.

— На около десет километра оттук — отвърна той. — Но така или иначе, не можете да си я вземете. Започнахме настъплението, а войските на Сдружението маневрират, придвижвайки се срещу нас.

— Използвайте моята — предложи Падма. — Знамето на Посолството ще ви бъде от полза.

— Благодаря — съгласих се аз.

Излязохме заедно. В преддверието минах покрай Дженъл, който ме изгледа хладно. Не можех да го виня. Стигнахме до колата и аз се качих.

— Можете да я върнете, когато ви е удобно — каза Падма. — Приемете това като подарък от Посолството, Тим.

Кимнах, затворих вратата и настроих пулта за управление.

Беше мечта, а не аерокола. Издигна се безшумно като мисъл и буквално след секунда се намирах на петстотин метра височина, при това доста далеч от мястото на излитане. Заставих се да се успокоя, преди да бръкна в джоба и да извадя посланието.

Погледнах го. Ръката, с която го държах, леко трепереше.

Най-сетне беше мое! Потвърждението на това, което Пиърс Лийф чу още преди години на Земята и което търсех от самото начало. И Падма сам настоя да го взема.

Това беше лостът, Архимедовият лост, с който можех да обърна не една, а цели две планети! И да изтребя фанатиците от Сдружението!