Гордън Диксън
Войнико, не питай! (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не беше никак чудно, че след първоначалната атака имаше затишие. Войниците, с които се бяхме сблъскали, бяха само един разузнавателен отряд, придвижващ се пред основните сили на Сдружението. Задачата им беше да изтласкат отбраняващите се касидианци, докато последните не се окопаят и не започнат да оказват съпротива. Когато това стана, напълно логично разузнавателната група се оттегли, обади се за подкрепление и остана да чака.

Тази тактика беше по-стара от тактиката на Юлий Цезар — могъщ земен пълководец от древността.

Всичко това, както и останалите обстоятелства, които ни доведоха с Дейв тук по това време, ми дадоха възможност да направя два любопитни извода.

Първо: всички — и войниците на Сдружението, и тези от Касида, и аз, и Дейв — бяхме под властта на сили, които планират събитията отвън, далеч от бойното поле. Изобщо не беше трудно да се досетя кой ни манипулира. Беше ми абсолютно ясно, че едната сила е Старейшината Елдър Брайт, който имаше за цел единствено да представи войниците си на междузвездния пазар за наемници в най-добрата светлина. Като шахматист, застанал пред противника си на дъската, той беше планирал ход, чиято цел бе да реши изхода на войната с един смел тактически удар.

Само че този удар беше изчислен от противника му. И той можеше да бъде само Падма с неговата онтогенетика. След като Падма с помощта на изчисления е разбрал, че ще се появя на празненството в чест на Донал Грим, спокойно мога да твърдя, че е изчислил и желанието на Брайт да се опита да предприеме бърз тактически ход, с който да унищожи касидианските новобранци. Тази моя теза се потвърждаваше от факта, че е командировал тук един от най-добрите тактици на въоръжените сили на Екзотика — Кейси Грим, за да попречи на замислите на Елдър Брайт. Иначе появяването на полеви командващ Грим в зоната на бойните действия точно в този момент не би имало смислено обяснение.

Освен всичко друго, за мен беше важен и въпросът, защо Падма винаги се противопоставя на Брайт. Доколкото бях запознат, в тази кампания Екзотика нямаше интереси, които да защитава, макар че Нова Земя сама по себе си беше достатъчно интересен свят. Ала все пак си оставаше доста по-маловажен в сравнение с някои други планети.

Отговорът би могъл да се съдържа и в договорните взаимоотношения, контролиращи движението на специализирани кадри между световете. Екзотика — също както Земята, Марс, Фрийланд, Дорсай, малката католическа планета Света Мария и миньорската Коби — не подписваше договори за своите специалисти без предварителна консултация с тях. Затова тези планети бяха известни като свободни. По този начин те автоматично ставаха противници на така наречените твърди планети като Сета, Сдружението, Венера, Нютон и другите, които търгуваха с кадрите си без оглед на правата на индивида или желанията му.

И така, Екзотик-световете, принадлежащи към свободните планети, винаги бяха в опозиция на представителите на твърдата група, в случая Сдружението. Н това не беше причина да се противопоставят на една трета планета. Сигурно имаше някакъв договорен дисбаланс между Екзотика и Сдружението, за който не знаех. В противен случай не можех да си обясня по никакъв начин защо му е на Падма да се намесва в тази война.

И понеже самият аз манипулирах най-близкото си обкръжението, осъзнах, че силите, вкарани в тази кампания отвън, биха могли да провалят всяко мое начинание. Накратко — трябваше на преразгледам действията си и да обърна внимание на по-мащабните възможности за манипулация на хора и събития, ако искам да постигна желания резултат.

Отбелязах извода в съзнанието си и реших в бъдеще да го използвам.

Второто заключение, до което стигнах, имаше отношение към конкретната ситуация, свързана с отбраната на хълма. Нашата позиция не можеше да се удържи с десетина души. Дори и цивилен като мен го разбираше. Следователно беше ясно и за атакуващите, да не говорим за командира на отряда. Дори изпитах нещо като симпатия към него. Чак сега проумях враждебното му отношение към мен и Дейв. Очевидно бе, че си има собствени грижи — включително и някой висш офицер от щаба, който е заповядал хълмът да бъде удържан. Започнах да изпитвам по-топли чувства към командора. Каквито и да бяха заповедите му — разумни, глупави или панически, той си оставаше войник, готов да изпълнява дълга си докрай.

От това би излязло добър репортаж — как десетина души се опитват да удържат безнадеждна позиция без никаква подкрепа срещу цялата армия на Сдружението. Между редовете бих могъл да вмъкна и нещо за командването, допуснало подобно положение. Докато оглеждах хълма и индивидуалните окопи около мен, усетих в лявата част на гръдния си кош неприятна хладина. Защото войниците все още бяха заети с подготовката на отбраната и не осъзнаваха цената, която трябва да заплатят, за да станат герои на моя разказ.

— Погледни там… Ей там… — прошепна Дейв и ме побутна.

Обърнах се да видя какво ми сочи.

Сред войниците на Сдружението, разположени зад дебелите дървета в дъното на падината, се забеляза някакво раздвижване. По всичко личеше, че засега само прегрупират пристигналите подкрепления, преди да започнат истинската атака на хълма. В близките няколко минути не би трябвало да стане нещо и тъкмо се канех да го кажа на зет ми, когато той отново ме сръга:

— Не там. По-нататък, към хоризонта — по гласа му личеше, че е разтревожен.

Погледнах нататък и разбрах какво има предвид. Далеч напред, където дърветата се сливаха с небето — примерно на десет километра от нас, се виждаха припламвания, подобни на огнени мушици, малки жълти пламъци сред зеленината, които вдигаха мръснобели стълбове, разпръсквани веднага от вятъра.

Това със сигурност бях топлинни лъчи. Защото посред бял ден, още повече от такова разстояние, не бихме могли да забележим обикновен огън.

— Бронетехниката! — паникьосах се аз.

— И идва насам! — Дейв гледаше очарован огнените стълбове, които оттук изглеждаха малки и незначителни. А всъщност температурата в средата на лъча достига четиридесет хиляди градуса и би могла да повали околните дървета със същата лекота, с която бръсначът отрязва стрък лук.

Придвижваха се, без да срещнат съпротива, защото не съществуваше пехота, която да ги удържи с помощта на вибрационни мини и звукови оръдия. Противотанковите ракети — класическото средство за борба с бронетехниката — бяха излезли от употреба преди петдесет години, защото контраартилерийските средства действаха със скорост, равна на половината от светлинната, а това обезсмисляше използването на ракетите. Тежкото въоръжение се приближаваше към нас бавно, но уверено, като изгаряше за по-сигурно всички места, където може да се скрие пехота.

Пускането на бронетехниката правеше защитата на хълма безсмислена. Ако пехотата на Сдружението не се справи с нас преди пристигането на машините, тогава те ще ни изпепелят направо в окопите. Положението ми беше съвсем ясно. Явно го разбираха и войниците от патрула, защото дочух сред тях приглушен ропот.

— Тишина! — рязко се обади командорът от своя окоп. — Запазете спокойствие, иначе…

Нямаше време да довърши, защото в този миг започна първата сериозна атака на пехотата срещу нашите позиции.

Една игла от вражеска пушка улучи командора в гърдите, почти под врата, и той падна назад, задушавайки се от собствената си кръв.

Останалите войници не забелязаха станалото, защото атакуващите пехотинци на Сдружението бяха точно пред тях, стигнали почти до средата на склона. Скрити в окопчетата си, касидианците непрекъснато стреляха. Не знам дали заради безнадеждната позиция или поради големия им опит във воденето на бойни действия, но не забелязах никой да се е парализирал от страх или да не използва оръжието си.

Имаха абсолютно превъзходство. Към върха склонът ставаше все по-стръмен и черноризците бяха принудени да напредват по-бавно, при което ставаха удобни мишени и лесно ги убиваха, преди да стигнат догоре. Накрая не издържаха и побягнаха надолу към падината. Отново настъпи затишие.

Скочих от укритието си и се затичах към командора да видя дали е жив. Глупава постъпка — да се показвам по този начин, независимо че носех барета и униформа на журналист. Отстъпващите бяха оставили на бойното поле мъртви приятели и братя по оръжие. Естествено, че ще искат на всяка цена да отмъстят. И наистина един от тях реагира на моето движение. На няколко крачки от окопа на командора нещо ме удари в десния крак и ме подкоси. Полетях напред и забих лице в земята.

В следващия момент се опомних в същия окоп, към който се бях засилил. Над мен се бе надвесил Дейв, до него видях и двама от взводните — сержанти, подчинени на командора.

— Налага се да отстъпим — казваше единият взводен на другия. — Да изчезваме оттук, Аки. Следващия път ще ни пометат или след двадесет минути вместо тях ще го направят танковете!

— Не! — обади се командорът. Бях останал с впечатлението, че е мъртъв. Когато се обърнах, забелязах, че някой беше успял да постави върху раната му механична превръзка и да натисне контролния бутон. Следователно превръзката би трябвало да е проникнала във вътрешността на раната, като по този начин притискаше разкъсаните кръвоносни съдове и блокираше разпространението на съсиреците. Въпреки това той умираше и аз ясно го прочетох в очите му. Взводните изобщо не му обръщаха внимание.

— Виж какво, Аки — заговори отново единият взводен. — Сега ти си командир. Да се махаме оттук.

— Не! — командорът едва имаше сили да шепти. — Заповядвам ви… да удържите… позицията… на всяка цена…

Взводният, чието име явно беше Аки, имаше доста неуверен вид. Лицето му беше бледо. Погледна към радиостанцията, въргаляща се в краката му. Колегата му забеляза накъде гледа и иглопушката му съвсем случайно стреля. Чу се звън от вътрешността на радиостанцията, светодиодът, обозначаващ готовност за действие на апарата, угасна.

— Заповядвам ви… — проговори командорът.

В този момент челюстите на ужасната болка отново се сключиха около коляното ми и почти загубих съзнание. Когато се събудих, Дейв се бе надвесил над мен и внимателно стягаше механична превръзка върху раната ми. Крачолът на панталона ми беше разкъсан над коляното.

— Всичко е наред, Тим — говореше той. — Иглата е излязла отзад, така че няма страшно.

Огледах се. Командорът все още лежеше до мен с наполовина изваден от кобура пистолет. Имаше втора рана от иглопушка, този път в главата. Беше мъртъв. Взводните също ги нямаше.

— Заминаха си, Тим — поясни Дейв и посочи подножието на хълма. — Не е лошо и ние да изчезваме. Пехотата им реши, че не представляваме интерес за тях, и продължи напред, но идват танковете им. С това коляно няма да можеш да се движиш достатъчно бързо. Опитай се да се изправиш.

Направих опит. Имах чувството, че едното ми коляно е набучено на върха на древно копие и носи върху себе си половината ми тегло. Успях да застана прав. Дейв ми помогна да изляза от окопа. Започнахме нашето безнадеждно бягство надолу по склона, за да се махнем от пътя на танковете.

Като малък си представях, че всяка гора прилича на убежището на Робин Худ. Неговият дом сред дърветата беше едновременно открит, мрачен и красив и аз му се възхищавах. Сега обаче, докато се промъквахме през гората и с всяка крачка — по-точно с всеки скок — чувствах как нажеженият пирон на болката се впива в коляното ми, същата тази гора ми изглеждаше като чудовище — мрачно, зловещо, изпълнено с ненавист и жестокост. Бяхме попаднали в клопката му, където по всяко време бронетехниката на Сдружението можеше да ни открие и да ни очисти или с топлинни лъчи, или като ни затрупа с дървета, преди да имаме и най-малката възможност да им обясним кои сме.

Таях надеждата, че ще се измъкнем на открито, преди да се нахвърлят отгоре ни. Танковете стреляха само в гората, където би могла да се скрие противниковата пехота. В откритите местности тревата стигаше едва до коленете и нямаше начин да не забележат баретата и плаща ми.

За беда бяхме попаднали в местност, където гората заемаше много по-големи пространства от поляните. Като напук всички посоки сред дърветата си приличаха и ние изобщо не бяхме сигурни, че не се въртим в кръг. Затова след като се консултирах с ръчния си компас, реших да тръгнем назад. Това означаваше, че ще трябва да минем през същите гористи масиви като на идване, когато попаднахме на хълма, който касидианците защитаваха така упорито и същевременно безнадеждно.

Заради раненото ми коляно се движехме толкова бавно, че и пъплещата бронетехника спокойно можеше да ни настигне. Освен всичко друго не се бях оправил от взрива на звуковия снаряд. Непрекъснатите пристъпи на влудяваща болка в коляното ме доведоха до нервен срив. Оказа се, че не съм чак толкова издръжлив, когато става дума за болка.

Според мен не съм страхливец, макар че едва ли ще бъде честно да ме считат за храбрец. Просто така съм устроен, че след определено ниво реакцията ми към болката преминаваше в ярост. И колкото по-силно ме боли, толкова повече се ядосвам. Сигурно в ирландската ми кръв все още има някаква част от кръвта на моите прадеди-берсерки^[1], ако си падате по романтични изрази. Както и да е. Докато се промъквахме сред тези огромни златисто-сребърни дървета, направо се взривих отвътре.

В гнева си не изпитвах никакъв страх от бронетехниката на Сдружението. Не знам защо, но бях убеден, че ще забележат червено-белите ми отличителни знаци, преди да открият огън. Освен това бях уверен, че дори да не ги забележат, нито топлинните лъчи, нито падащите дървета ще ми причинят вреда. Накратко — бях абсолютно сигурен в собствената си безопасност и единственото, което ме безпокоеше, бе Дейв — ако нещо му се случи, Ейлин няма да го преживее.

Карах му се, проклинах го, заклевах го да ме остави, да върви сам и да си спасява кожата. Опитвах се да му докажа, че не съм застрашен.

Единственият отговор, който получавах, беше, че аз не съм го изоставил, когато попаднахме в зоната на звуковата бомба. И че няма в никакъв случай да ме зареже. Аз съм брат на Ейлин и негово задължение било да се грижи за мен. Да-а, всичко беше точно така, както сестра ми пишеше в писмото си — Дейв беше верен другар. Беше дяволски верен, излишно верен глупак — така му казах и го ругаех доста неприлично. Опитвах се да го разкарам от себе си. Но подскачайки — по-точно влачейки се — на един крак, нямах възможност да си послужа със сила. Отпуснах се безсилен на земята и отказах да ходя повече. Той безмълвно ме натовари на гръб и се опита да ме влачи.

Това се оказа още по-лошо. Обещах му да вървя сам, ако ме пусне. Самият той едва се мъкнеше от умора, когато ме свали. Почти бях изгубил разсъдъка си от болка и яд и бях готов да направя всичко, за да го спася от самия него. Започнах с всички сили да викам за помощ, без да се вслушвам в молбите му да мълча.

Имаше ефект. Не повече от пет минути след като успя да ме накара да млъкна, ние се оказахме под прицела на иглопушките на млади разузнавачи от Сдружението, привлечени от виковете ми.