Катрин Каултър
Съдби в окови (9)

ОСМА ГЛАВА

Пристанът в залива Форт беше затлачен с боклуци, вонеше на развалена риба и на пот от телата на гръмогласните хамали. Въздухът беше пропит и с други миризми, които тя, слава Богу, не можа да разпознае. Беше задръстен с каруци и товарни талиги. Във водата имаше толкова много лодки — с всякакви размери — че направо беше чудно как се бяха побрали в залива, без да се разбият. Две талиги се сблъскаха и от едната се изтърколи някаква дъбова бъчва. Тя се удари с гръм в паветата, отскочи и се отправи към водата, като набираше все по-голяма скорост, докато накрая се разби в железния парапет. Плисна гъста тъмна бира, чийто остър, мирис изпълни въздуха. Синджан се усмихна и подуши. Никога не беше ходила на пристанището в Лондон, но предположи, че и там е същото. Колин я хвана за лакътя, без да каже нищо, и я поведе към един ферибот, който беше толкова наклонен към брега, че приличаше на кон изправил се на задните си крака. Беше дълъг, тесен шлеп с небоядисани дървени перила и се казваше Звездата на Форт — твърде претенциозно име за толкова окаян морски съд. Конете вече бяха на борда и се намираха в близост до хората, което явно не им харесваше. Фериботът беше собственост на някакъв старец, който разполагаше с най-нецензурния речник, който Синджан беше чувала. Псуваше непрестанно хора, животни, куфари и сандъци. Дори наруга отсрещния бряг. Синджан искрено съжали, че разбира само някои от думите. Тя забеляза, че Колин се подразни от реакцията на стареца, когато един кон го блъсна няколко пъти в гърдите и той изля цялото си недоволство от всичко живо в радиус от три мили наоколо.

Фериботът потегли и Синджан се огледа ужасена, защото очакваше всеки миг да се блъснат в някоя лодка. Минаха на косъм от един холандски кораб. Озоваха се толкова близо до някаква фрегата под испански флаг, че се наложи моряците да оттласнат двата съда с дълги дървени пръти, за да ги отделят един от друг. Сякаш нищо от това не притесняваше Колин. Сигурно си е съвсем в реда на нещата, помисли тя, защото той все пак е шотландец и всичко това му е добре познато. Дори конете усетиха соления хлад на въздуха и започнаха тежко да дишат. Поне денят беше красив — времето беше меко, слънцето се бе вдигнало високо в небето сред облаците. Наближиха отсрещния бряг. Полуостров Файф вече се виждаше достатъчно ясно и тя забеляза, че изглежда съвсем по английски, като Съсекс. Тревата беше сочна, свежа и буйна, хълмовете се извисяваха плавно в далечината, беше красиво и Синджан усети прилив на ентусиазъм. В този миг Звездата па Форт се блъсна в някакъв шлеп. Двамата капитани започнаха да си разменят ругатни, конете да цвилят, а пътниците да размахват юмруци. Синджан се опита да не избухне в смях, когато усети, че и тя крещи на капитана на шлепа.

Фериботът пресече реката на най-тясното място, наречено Тесния път на кралицата. Никак не беше красиво, защото водата беше мътна, гъмжеше от нечистотии и имаше много водовъртежи. Но за сметка на това гледката на изток, към Северно море, беше величествена. Най-неочаквано Колин каза:

— Това тук е част от дългото устие на река Форт. В нея се вливат води почти по целия й път до западното крайбрежие. Там тя е много широка, водата е дълбока и толкова синя, че ти идва да извикаш като я видиш. След това коритото се стеснява и реката започва да криволичи из равнинната пустош на Стърлинг.

Синджан пое дълбоко въздух. След като го изслуша кимна, обърна се и подпря лакти на парапета. Страхуваше се да не пропусне нещо от гледката. Освен това нямаше желание да разговаря със съпруга си.

— Ако погледнеш нататък, можеш да видиш Двореца. Днес времето е ясно и гледката наистина е поразителна.

Синджан се обърна покорно и погледна.

— Миналата вечер, когато целият беше обвит в мъгла, ми се стори по-тайнствен и по-ефирен. Виковете на войниците, които се чуваха от време на време, приличаха на гласовете на изплували от сивата мъгла призраци. Приличаше на приказен готически палат.

В отговор Колин само изсумтя и се обърна към разцепените води.

— Ще трябва да се приспособиш към мъглата — каза той. — Дори и през лятото минават цели седмици, без да видим слънце. Но иначе е топло и е достатъчно светло, за да четем дори в полунощ.

Като чу това, Синджан се оживи и попита:

— Нали имаш добре подбрана библиотека във Вер, Колин?

— Библиотеката, както почти всичко останало в замъка, е в пълен хаос. Брат ми не се интересуваше от нищо, а след смъртта му не ми остана време да въведа някакъв ред. Ще трябва да я прегледаш, за да откриеш дали има нещо, което те интересува. В моя кабинет в кулата има само подбрани книги.

— Може би ще се намерят романи? — изпълненият й с надежда глас предизвика усмивката му.

— Страхувам се, че едва ли са повече от един-два — отвърна той. — Запомни, че се намираш в сърцето на една презвитерианска страна. Пламъците на ада очакват всеки, който не е бил предупреден, че не трябва да чете романи. Опитай се да си представиш Джон Нокс, който чете с наслада някой от романите на Мисис Радклиф. Това е направо невероятно.

— Е, добре. Остава ми надеждата Алекс да е изпратила всичките ми книги. Дано се окаже, че е така, когато пристигнат сандъците с багажа ни.

— Стига брат ти да не е заповядал преди това да изгорят всички твои вещи.

— Напълно е възможно. Когато е ядосан, Дъглас е в състояние да сътвори невероятни неща.

Синджан се надяваше багажът им да пристигне скоро. Имаше опасност да се окаже без дрехи за преобличане. Дори синият й костюм за езда, който беше един от любимите й, беше в окаяно състояние. Тя изтупа праха от ръкава си и погледна към спътниците им. Повечето бяха селяни, облечени в груби дрехи от домашно тъкана вълна в убити тонове, с дървени обувки и кожени елеци. Имаше и един мъж, явно с благороднически произход, с риза с висока яка, който беше доста пребледнял от полюшването на шлепа. Друг от мъжете имаше вид на преуспяващ търговец. Той непрекъснато плюеше във водата и зъбите му бяха също толкова кафяви, колкото и плюнката. Езикът, на който говореше, не беше английски, въпреки че Синджан разбираше почти всичко. Звуците се преливаха в неповторим ритъм, който звучеше едновременно грубо и мелодично.

Синджан не каза нищо повече на своя съпруг. Той поне се стараеше да се държи любезно с нея, тя също, въпреки че не й се искаше да е мила и любезна. По-скоро искаше да го удари. Погледна го в лицето, обърнато в профил, и задържа погледа си, защото не можеше да откъсне очи от съвършената му красота. Брадичката му бе вирната и очите му затворени, като че ли с това искаше да потвърди, че е шотландец и вече си е у дома Една чайка прелетя край него и изписка направо в лицето му. Той отметна глава назад и избухна в неудържим смях.

Тя обаче не си беше у дома. Вирна брадичката си като него. Вдъхна морския въздух, напоен предимно с миризма на риба, хора и коне. Погледна чайките, гларусите и стридоядите, които кръжаха възторжено около шлепа в очакване да получат възнаграждение във вид на трошички хляб от пътниците.

— Още днес можем да пристигнем във Вер — каза Колин. — Пътят не е повече от три часа. Слънчево е и ще ти бъде приятно. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш?

— Сигурно. Но е странно, че ми задаваш този въпрос. Знаеш, че съм отлична ездачка.

— Да, но сега е малко по-различно. Имам предвид, че може би си разранена.

Тя леко се извърна, за да го погледне в очите.

— Казваш го, сякаш си особено доволен от себе си. А това е малко странно.

— Въобще не съм доволен, а съм загрижен. Ти явно чуваш само това, което ти се иска да чуеш, а не това, което ти казвам.

— Но чувам огромно задоволство в гласа ти. Е добре, Колин, какво би станало, ако ти кажа, че съм много разранена? Може би ще наемеш носилка? Може би ще окачиш табела на врата ми, на която да пише, че не мога да яздя, защото съм като разорана, като дълбоко разорана ечемична нива.

— Сравнението ти е забавно, но нищо повече. Не, ако си много разранена, ще те кача на моя кон. Би могла да се отпуснеш в скута ми и болката, която сигурно изпитваш, да бъде по-търпима.

— Бих предпочела да яздя сама. Благодаря ти, Колин.

— Както желаеш, Джоан.

— Освен това предпочитам да не бяхме напускали Единбург.

— Вече сподели мнението си по този въпрос. Обясних ти кое налага да тръгнем толкова бързо. В Единбург е опасно, а не искам да ти бъдеш изложена на опасност. Ще те заведа във Вер и ще се върна сам в Единбург. И на двамата ни предстои много работа.

— Никак не ми се иска да остана сама в замъка с хора, които дори не познавам, Колин.

— След като си тяхната господарка, какво значение има? Ако нещо не ти харесва, като се върна можем да го обсъдим и да го променим. Може дори ще направиш списъци, които да прегледам.

— Говориш така, сякаш става дума за детето ти, а не за съпругата ти. Ако съм недоволна от някой слуга, ще мога ли да го уволня или ще трябва да впиша името му в списъка, така че съпругът ми…

— Аз съм господарят.

— …така че господарят да го прегледа и да вземе решение — като някой съдия.

— Ти си графиня Ешбърнхам.

— И какво друго включва това, освен да правя списъци и да се науча как да предявявам исканията си пред теб?

— Нарочно се заяждаш, Джоан. Погледни тази птица. Това е брегобегач. По английското крайбрежие им викате бекаси.

— Колко задълбочени познания имаш! Знаеш ли, че на коремчетата им се появява черна шарка, когато искат да се чифтосат? Не? Е, сигурно в Оксфорд не са успели да те научат чак и на това. Но може пък вината за незнанието ти да е в теб. Сигурно си прекарвал повечето време да чукаш своите дами в страноприемницата в Чипинг Нортън.

— Паметта ти е в окаяно състояние. Чукам е груба дума. Не бива да я използваш друг път. Позволяваш си, да говориш необмислено с прекалено голямо спокойствие. Съществува реална опасност да бъдеш хвърлена във водата.

Тя продължи, без да се двоуми.

— А сега, позволи ми да представя своето единствено искане пред теб. Искам да остана с теб. Въпреки всичко съм твоя съпруга.

— Какво имаш предвид с това въпреки всичко? Да не би да говориш за недотам приятните ти изживявания в нашето брачно ложе? Добре, ти не остана особено доволна. Но причината е, че ти си много тясна, а аз бях твърде ентусиазиран. Не трябваше да настоявам да го правим трети път. Вече ти се извиних няколкократно за това. Казах ти, че в бъдеще ще бъде по-добре. Не ми ли вярваш?

— Не. Ти ще си останеш такъв, какъвто си — прекалено твърд и огромен.

— Пак се заяждаш, нали?

— О, Колин. Върви по дяволите.

— Нима не си се погледнала в огледало, Джоан? Още имаш белег от камъка, който одраска лицето ти. Това беше всъщност куршум. Можеше да бъдеш сериозно ранена, дори убита. Ти ще останеш във Вер, докато аз се погрижа да се приключи с всичко това и повече да не те грозят никакви опасности.

— Но аз дори не успях да разгледам Двореца в Единбург!

— След като ти предстои да изживееш живота си в Шотландия, значи ще успееш да разгледаш Двореца толкова пъти, колкото пожелаеш.

— Макферсонови в Единбург ли живеят?

— Не. Живеят на около петдесет мили от моите земи, но както ми казаха, старият господар е в града, в удобната им къща близо до сградата на Парламента. Трябва да се срещна с него. Освен това, както вече няколко пъти ти казах, трябва да свърша още куп неща. Да разговарям с банкери и строители, да потърся нови мебели, да купя овце и да ги изпратя във Вер, да…

Той не довърши, защото тя, без да го изслуша, се обърна на другата страна. Да върви по дяволите! Сякаш не я интересуваха нито неговите мебели, нито добитъка, който трябваше да се купи, нито плановете му да възстанови замъка. Но, не. Причината беше, че той не я включваше в плановете си. Вече беше спорила достатъчно с него, но той остана непоколебим.

Тя седна на един куфар. Той се огъна под тежестта й, но тя остана да седи по турски върху смачкания куфар, без да каже нищо на съпруга си. Поне не я беше нападнал отново, след като напуснаха къщата на Кинросови. Тя беше разранена, беше направо като разкъсана, но никога нямаше да му признае това. Щеше да язди, дори раните й да бяха смъртоносни. Естествено, надяваше се, че не са.

 

 

Час по-късно те слязоха от Звездата на Форт и поеха към земите на Кинрос и замъка Вер, като вързаха куфарите зад седлата.

— Може би в края на лятото ще имаме възможност да се изкачим в планината. Гледката е направо поразителна. Все едно преминаваш от спокойно езеро в бурно море — всичко е в развалини, няма и следа от цивилизация. Ще ти хареса.

— Да — съгласи се рязко Синджан. Движението на коня й причиняваше болка. Беше отлична ездачка, но досега не беше изпитвала такива страдания и независимо от това как се нагаждаше към хода на коня, седлото сякаш се забиваше в нея.

Колин я погледна. Тя беше отправила поглед право напред между ушите на своя жребец, беше вирнала гордо брадичка така, както държеше главата си непрекъснато през последните два дни. Беше облечена със същата тъмносиня амазонка, с която яздеше след него по време на тяхното бягство — красив спортен костюм, ушит по последна мода, който и стоеше като излят, защото тя — неговата съпруга — беше висока и стройна с матова кожа и прибрани коси под синята кадифена шапка за езда, чието щраусово перо нежно докосваше лицето й. Костюмът беше доста прашен и измачкан, но въпреки това на него му харесваше. Сега след като разполагаха с пари, той можеше да й купи много красиви неща. Помисли за дългите й бели крака, за здравите й стегнати бедра и стомахът го присви от надигналото се желание.

— Ще спрем за обяд в една гостилница близо до Ланарк. Ще имаш възможност най-сетне да вкусиш нашата кухня. Агнес в къщата на Кинросови готви с голямо въображение националните ястия. Майка й е родом от Йоркшир и затова тя предпочита английското говеждо с варени картофи пред шотландската национална кухня. Може би с удоволствие ще опиташ бруни.

За нея беше очевидно старанието му да е мил с нея, но това не я интересуваше в този момент. Бодеше я ужасно.

— Още колко път има до гостилницата?

— Около две мили.

Две мили! Мислеше, че не би могла да издържи дори и метър. Пътят беше хубав, широк, от двете му страни се извисяваха хълмове с лиственици и борове. Минаваха покрай ферми и дълбоко разорани ниви които й напомняха за Англия. По пасбищата имаше добитък. Пресичаха на север полуостров Файф, който се намираше между устията на реките Форт и Тей, както Колин й бе обяснил по-рано. Един район, който е бил защитаван от високопланинците на север и от английските нашественици на юг и по този начин се е превърнал в историческа люлка за религията и властта. Тя се увери за пореден път, че природата е много красива и за пореден път прецени, че това не я интересува.

— Там, отсреща, са разположени няколко необикновени хълма, образувани от базалтова лава на угаснали вулкани. Съвсем скоро ще се увериш сама колко гъсто са разположени един до друг, колко голяма площ заемат и колко са високи. Между тях има разпръснати езерца, някои от които гъмжат от риба. Днес нямаме време, но скоро ще се разходим по крайбрежието. Там има само скали, които прорязват водите на Северно море, а то се блъска яростно в брега, като разгневен великан. Върху ивицата край морето е разположена цяла верига от малки рибарски селища, повечето от които са много живописни. Някой път ще се изкачим до връх Уест Ламонд — най-високата точка. Прилича на огромна камбана и гледката от там е наистина поразителна.

— Лекциите ти са много поучителни, Колин. Аз обаче предпочитам да науча нещо повече за Вер — бунището на което ще бъда захвърлена.

— Уест Ламонд се намира недалеч на северозапад от Охтертухти…

Синджан изкрещя.

Той стисна зъби и рече:

— Опитвам се да те забавлявам, Джоан. Опитвам се да ти разкажа нещо интересно за твоята нова страна. Не ми допада непрестанния ти сарказъм. Не ме карай да съжалявам, че съм се оженил за теб.

Тя се извърна върху седлото, за да го погледне в очите, и отвърна:

— Защо пък не. Аз със сигурност вече съжалявам за това.

Тя забеляза гнева, който лумна в очите му, и усети същото чувство да се надига в гърдите й. Пришпори коня в галоп и бързо се отдалечи напред. Веднага съжали, че го направи, защото от препускането тялото й заподскача върху седлото. Сълзи опариха очите й, но тя не задържа коня.

 

 

Гостилницата с доста странното име Оскубаната гъска се намираше в малко селце, разположено в подножието на един от проклетите стръмни базалтови хълмове. Голямата наскоро боядисана табела, която висеше на верига пред вратата, изобразяваше огромна гъска с малка главичка, дълга шия и почти без пера по тялото. Гостилницата явно беше новопостроена, което изненада Синджан, която смяташе, че всяка странноприемница в Англия и Шотландия би трябвало да датира най-малко от времето на кралица Елизабет I. Дворът беше изрядно пометен. От всички прозорци и врати долиташе шотландска реч, но с акцент доста по-различен от познанията на Синджан. Въпреки цялото си нещастие и страдание, тя се усмихна. Дръпна юздите на коня и известно време не смееше да помръдне, за да превъзмогне болките. Огледа се и видя Колин зад себе си, протегнал към нея ръце, за да й помогне да слезе. Нормалната й реакция би била да се изсмее и сама да скочи от коня. Но не и днес. Позволи му тази учтивост. Той я свали внимателно на земята и когато най-после тя стъпки на краката си, й каза:

— Липсваше ми — наведе се да я целуне. Усети, че тя се стегна и я пусна. В края на краищата те се намираха в двора на една селска кръчма, пред очите на сума ти народ. Жената на собственика, Грита, поздрави Колин така, сякаш той беше любимият й племенник, когото не бе виждала от много време, изрази бурно неодобрението си, че е отслабнал и възхищението си от прелестната Синджан, похвали вида на конете им, въпреки че беше ясно като бял ден, че са взети под наем, изкоментира как синьото на костюма на Синджан е в тон с очите й… И изрече всичко това само на един дъх.

Вътре в сградата беше мрачно и студено, но миришеше приятно на бира. Имаше неколцина местни хора, които пиеха и приказваха тихо помежду си, без да обърнат внимание на графа и графинята.

Колин поръча бруни за себе си и за Синджан. Когато вече бяха на масата, той я наблюдаваше как отхапва от овесените курабийки с джинджифил. Бяха чудесни и тя ентусиазирано закима на очакващата одобрението й Грита.

— А сега — каза той, — нека хапнем малко хегис^[1].

— Знам от какво се прави. Попитах Агнес. Не го намирам за особено вкусно, Колин.

— Ще свикнеш. Всеки около теб ще похапва от това ядене с огромно удоволствие. Децата ни ще бъдат захранени с хегис. Затова ти предлагам да го опиташ сега.

Техните деца. Тя го зяпна с отворена уста. Деца! Мили Боже! Та те бяха женени няма още и седмица. Той разбра защо тя реагира така и се засмя.

— Вярно е, че бях доста груб, Джоан. Три пъти излях семето си и е възможно вече да си заченала моето дете.

— Не — каза тя твърдо. — Не, още съм много млада. Освен това, още не съм сигурна дали го желая. Когато горката Алекс беше бременна, повръщаше непрекъснато, поне в началото. Холис, нашият иконом, скри във всяка стая на Нортклиф Хол по едно нощно гърне — изглежда споменът за това беше мъчителен за нея и тя поклати глава. — Не, няма да направя това, Колин. Не още.

— Страхувам се, че изборът за това не е твой. В много случаи децата са естественият резултат от правеното на любов и…

Нещо привлече вниманието й. Тя изпусна вилицата си и го погледна.

— Правене на любов? Колко странен начин да се определи това, което ти направи с мен. Със сигурност има по-подходящи думи от тези. Например твоята мръсна чукане.

— Използват се най-различни думи, за да се назове съвкуплението — каза той с педантичен глас, забравил за миг нейния сарказъм. — Съдейки от собствения си опит, жените предпочитат поезията и евфемизмите, следователно правя любов е най-подходящият начин да се нарече това. А сега, госпожо, ще те помоля да говориш малко по-тихо. Може и да не си забелязала, но около нас има хора и ако за твоите аристократични английски очи те са диваци, за мен те са мои сънародници и съвсем не са глухи.

— Не съм казала такова нещо. Ти си…

— Аз съм реалист. Има вероятност да си забременяла и е най-добре да си подготвена да го приемеш, когато се случи.

Синджан преглътна.

— Не — отряза тя. — Няма да допусна това.

— А сега, моля, опитай хегиса.

Прехваленото хегис представляваше овнешко шкембе, пълно с черен дроб, сърпа, говежда лой, овесено брашно, картофи и целина. Синджан хвърли поглед към издутата овнешка топка, в която бе натикано всичко това, и й се прииска да побегне.

— Ти не си поръчвал такова нещо на гостилничарката — произнесе бавно Синджан, докато гледаше с погнуса невероятната на вид издута гореща торба, пълна с нарязани карантии, които й се искаше никога да не беше виждала. — Не е имало време да го приготви.

— Не е имало нужда да го поръчвам. Това е основното ядене, което сервират тук от пет години насам, откакто отвориха гостилницата. Яж! — като каза това той разряза шкембето и набучи на вилицата си едно доста голямо парче.

— Не. Не мога. Дай ми време, Колин.

Той й се усмихна.

— Добре. Искаш ли тогава да опиташ малко клепшот? Това е ястие от Оркнейските острови, предполага се, че е пренесено при нас от викингите. Приготвя се от зеленчуци и обикновено се поднася заедно с хегис, но ти го хапни отделно и виж дали стомахът ти ще го приеме добре.

Беше му благодарна. Целината беше ужасна, но тя просто я избута в края на чинията. Картофите бяха много вкусни, а ароматът на индийско орехче и сметаната придаваха наистина приятен вкус. Двамата повече не разговаряха.

Синджан прекара следващия час и половина направо замаяна от болката. Въобще не забелязваше проклетия пейзаж, въпреки че Колин не спираше да коментира забележителностите по пътя. Тя почти беше готова да се предаде и да му заяви, че повече не може да язди — нито ярд повече, нито дори фут — когато той каза:

— Спри, Джоан. Пред нас е Вер.

Гласът му преливаше от гордост и любов. Тя се надигна в седлото. Пред нея, разположена върху нисък хълм, се простираше постройка с размерите на Нортклиф Хол. Дотук обаче свършваха всички прилики. Западното крило представляваше истински замък от приказките — с назъбени зидове и кръгли триетажни кули с островърхи конусовидни покриви. Беше замък от някоя детска книжка с приказки. Липсваха само знамената по кулите, подвижният мост, ровът пълен с вода и рицарят в сребърни доспехи. Не беше солиден като Нортклиф Хол, но беше загадъчен. Една двуетажна постройка свързваше замъка с къща в стил късна английска готика и цялото имение наподобяваше нещо като дълго рамо с по един юмрук от всеки край — един приказен замък в единия край и една английска готическа къща в другия. В днешно време два толкова несъвместими стила на едно място би трябвало да предизвикат смях, но в действителност представляваха величествена гледка. Сега това беше нейният дом.

— Семейството живее предимно в готическата част, въпреки че замъкът е строен по-късно — през втората половина на седемнадесети век. Графът, която го е вдигнал, не е разполагал с достатъчно пари, за да построи солиден замък, затова тази част се руши по-бързо от готическата, която е почти сто и петдесет години по-стара. Въпреки това аз обичам замъка. Прекарвам голяма част от времето си в северната кула. Винаги, когато имаме повод да празнуваме, организираме го в замъка.

Синджан гледаше смаяна.

— Не очаквах точно това — произнесе бавно тя. — Доста е масивен и всички части са… ъ-ъ-ъ… доста различни една от друга.

— Разбира се всяка е строена самостоятелно. Първоначалната готическа сграда е от началото на шестнадесети век. Камината там е толкова голяма, че побира за печене цяла крава. В крилото към тази постройка има зала за менестрели^[2], която съперничи на тази в английския замък Брейт в Йоркшир. О, разбирам! Ти си очаквала да видиш някаква руина, почти приземна съборетина която дори вони тъй като няма начин да не си чувала, че шотландците живеят под един покрив със своите животни. Очакваше да видиш нещо не чак толкова внушително като чудесния Нортклиф Хол, нали? Този замък може и да не е във великолепно състояние, но е истински, голям е и е мой — за миг го завладя някаква нервност, после продължи спокойно. — Селяните често прибират животните в домовете си през зимата. Това е вярно. Но тук, във Вер това не се прави.

— Знаеш ли, Колин — каза тя плахо, като го гледаше право в очите. — Ако наистина съм очаквала да видя порутена съборетина, това не е ли доказателство колко силно съм пожелала да се омъжа за теб?

Той объркан я погледна. Понечи да каже нещо, но веднага стисна устни. Тя се извърна встрани, но за първи път не успя да скрие от него умората и болката в очите си. Това поне беше нещо реално, нещо, за което той можеше да се хване.

— Мили Боже — извика, — защо, по дяволите, не си ми казала нищо досега? — Изглеждаше побеснял и май наистина беше. — Боли те ужасно, нали? Със сигурност е така, а не си обелила и думичка за това. Инатът ти е повече от магарешки, Джоан. Няма да търпя това. Разбираш ли?

— О, не викай. Добре съм. Искам…

— Млъкни, Джоан. Ти твърдиш, че не страдаш много, така ли? Защо тогава изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се свлечеш на земята и ще издъхнеш? Кървиш ли? От ездата сигурно съвсем си се разранила.

Тя знаеше, че не може да издържи нито миг повече върху седлото. Нямаше повече сили за това. Освободи крака си от стремето и се плъзна на земята. Облегна се на коня, докато събере сили да стъпи на крака. Когато успя, каза:

— До твоя замък ще вървя пеш, Колин. Денят е прекрасен. Искам да се насладя на аромата на маргаритките.

— Тук няма никакви маргаритки, по дяволите!

— Тогава на аромата на минзухарите…

— Престани, Джоан! — изглеждаше истински вбесен. Изпсува и скочи от коня.

— Не ме докосвай!

Той се отдръпна на три стъпки разстояние от нея.

— Това ли е девойката, която искаше да я целуна във фоайето на къщата на брат й в Лондон? Това ли е девойката, която дойде при мен в театъра, протегна ми ръката си и ме уведоми, че е богата наследница? Това ли е девойката, която безспир ме умоляваше веднага да се любя с нея? Още в каретата? Къде е тази девойка сега, питам те аз?

Синджан не отговори. Не я интересуваше. Отмести очи от него и пристъпи напред. Болката я преряза и тя се спъна.

— О, по дяволите! Стой на място и не мърдай.

Той я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си. Отново видя неистовата болка в очите й и това стопи надигналия се в него гняв. Хвана я през кръста и внимателно я притегли към себе си.

— Отпусни се за миг — каза той, допрял устни в косите й. — Отдъхни и след това ми позволи да те нося. Съжалявам, Джоан — той притисна лицето й към рамото си. Тя вдъхна от неговия мирис и не отвърна нищо.

Синджан пристигна в своя нов дом на кон, в ръцете на своя съпруг — точно като принцеса от приказките, която принцът отвежда със себе си в своя замък. За разлика от принцесите в приказките обаче, облеклото на Синджан беше смачкано, тя беше цялата покрита с прах и й беше напълно ясно, че прилича на истинска развалина.

— Ш-ш-т, не се стягай, отпусни се — каза й тихо той и топлият му дъх погали страната й. — Не мога да повярвам, че се страхуваш. Не и ти — една представителка на рода Шербрук от Нортклиф Хол. Семейството ми и моите селяни ще те приветстват за добре дошла. Ти си тяхната господарка.

Тя мълчеше. Минаха под тунел от зеленина, образуван от клоните на дърветата край пътя. Когато приближиха, видяха наизлезлите мъже, жени, деца и добитък, наредени от двете страни, за да посрещнат своя господар. Цареше голямо оживление. Някои мъже хвърляха шапки във въздуха, жените развяваха престилки. Две-три проскубани псета джафкаха и подскачаха около коня на Колин, но той продължаваше невъзмутимо и спокойно напред по пътя. Видяха и една коза, която самодоволно преживяше някакво въже, сякаш въобще не се интересуваше от факта, че господарят отново е оказал чест на замъка с присъствието си.

— Всички знаят, че си моята невеста. Моята невеста с голямо наследство, която е тук, за да спаси мен, моя замък и моите селяни от глад и изгнание. Може би по скоро приветстват добрия Господ, отколкото нас. Но истината е, че ти ме намери и аз ще се постарая всички да узнаят това и те непременно ще те приветстват от все сърце. Макдъф трябва да е още тук. Държах да те посрещнат топло.

— Благодаря ти, Колин. Много мило от твоя страна.

— Можеш ли да ходиш сама?

— Сигурно.

Както беше зад нея, той се усмихна на дързостта й. Не и липсваше кураж. А той щеше да й потрябва много скоро.

 

 

Синджан се събуди, когато бледият вечерен мрак се бе спуснал над околността. Беше объркана, но миг след това паметта й вече беше свежа и тя затвори очи, за да избяга от действителността. Изглеждаше невероятно, но беше самата истина. Колин не й беше казал нищо. За свое удобство бе премълчал едно от нещата, което щеше да има особено значение за живота й във Вер като негова съпруга. Тя поклати глава, недоволна и разгневена заради проклетото му мълчание. Огледа огромната спалня — господарската спалня с великанското легло, разположено на подиум, което можеше да побере поне шест души, легнали един до друг. Стаята беше облицована в тъмна ламперия от дъбово дърво, която беше много красива, но потъналите в прах завеси в убит червен цвят, които закриваха прозорците, я правеха мрачна и неприветлива като монашеска килия. Мебелите бяха допотопни. Тя веднага разпозна готическия стил на огромния шкаф, който заемаше почти целия ъгъл. Продължаваше да разглежда около себе си, без да помръдне. Обмисляше списъка на предстоящите покупки и вече го попълваше наум. Толкова неща трябваше да се направят. Не знаеше откъде да започне. Не й се мислеше за това как я бяха приели като графиня Ешбърнхам, но се налагаше да го стори.

Когато я въведе през огромните дъбови порти в просторния четириъгълен салон на първия етаж, Колин бе обвил ръката си около кръста й. Продължи да я държи там, дори когато се появиха слугите, които до един бяха впили очи в нея и без съмнение намираха жеста на господаря си за много романтичен. Залата на менестрелите заемаше трите страни на втория етаж. Парапетът беше стар, с много орнаменти. Огромен тежък полилей се спускаше от третия етаж. Покрай стените бяха наредени столове в готически стил с високи облегалки и други с по-малки размери. Беше видяла всичко това като в мъгла, докато слушаше Колин да й представя един след друг присъстващото множество. Болеше я, но тя не беше нито бъзла, нито глезла. Усмихваше се и повтаряше имената. Които моментално след произнасянето забравяше.

— Това е леля Арлет, по-малката сестра на майка ми. Арлет, това е съпругата ми Джоан.

Пред нея застана старо лице с остра брадичка. Синджан се усмихна, пое ръката на жената и я поздрави.

— А това е… беше… снаха ми Сирена.

Млада жена с рядка красота, не много по-възрастна от Синджан, й се усмихна приятелски.

— А това са децата ми. Филип, Дахлинг, елате тук да поздравите новата си майка.

В този миг Синджан престана да забелязва какво става около нея. Погледна мъжа си, но не каза нищо. Помисли си, че не го е разбрала правилно. Към нея обаче бавно запристъпваха две начумерени личица с присвити, пълни с подозрение очи, Колин имаше две деца — шестгодишен син и дъщеря на около четири-пет години.

— Кажете здравей на Джоан. Тя е моята нова съпруга и ваша мащеха — гласът му беше плътен и заповеднически. Синджан веднага щеше да възнегодува, ако се бе обърнал към нея с такъв тон. Той не пристъпи нито крачка напред, към собствените си деца.

— Здравей, Джоан — каза момчето и добави. — Аз съм Филип.

— А аз Дахлинг — каза момиченцето.

Синджан се опита да се усмихне и да бъде мила. Обичаше деца, наистина ги обичаше, но не можеше да се примири с мисълта, че изведнъж става мащеха, без изобщо да е предупредена за това. Погледна отново Колин, който в този миг се усмихваше на момиченцето. После вдигна детето в ръцете си, а то го прегърна през шията и му каза:

— Добре дошъл у дома, татко.

Татко! Това не можеше да бъде вярно, но явно беше. Синджан най-после се окопити след зашеметяващата изненада и попита:

— Наистина ли си дарлинг^[3]? През цялото време?

— Разбира се. Каква друга мога да съм?

Колин се намеси.

— Истинското й име е Фиона, като на майка й. За да не ги бъркаме, започнахме да й викаме Дахлинг, което е нейното второ име.

— Здравейте, Дахлинг, Филип. Радвам се да се запозная и с двамата.

— Ти си много висока — каза Филип, който беше пълно копие на баща си, с изключение на студените сиви очи, които я гледаха настойчиво.

— Дрехите ти са изпомачкани — каза Дахлинг. — И имаш много грозен белег на лицето.

Синджан се разсмя. Винаги трябва да очакваш от децата да бъдат прями до грубост.

— Това е вярно. Баща ви аз яздихме през целя път от Единбург до тук, всъщност яздим още от Йорк. И двамата имаме нужда от една добра баня.

— Братовчедът Макдъф каза, че си била хубава и трябвало да бъдем мили с теб.

— Харесва ми това, което ви е казал — каза Синджан?

— Достатъчно, деца — намеси се ляла Арлет и се приближи към тях. — Извинете ги… ъ-ъ…

— О, моля, наричайте ме Синджан.

— Не, наричай я Джоан.

Сирена гледаше ту единия, ту другия. В този миг Синджан пожела с цялата си душа сега да е на скалите край Нортклиф Хол и да се взира в Ла манша, а морският вятър да развява косите й. Болеше я между краката, ужасно я болеше. Тя погледна Колин и каза спокойно:

— Страхувам се, че не се чувствам много добре.

Той реагира много бързо, не можеше да му се отрече. Взе я на ръце, без да каже никому нито дума, понесе я нагоре по някакво широко стълбище, след това по дълъг и просторен коридор, който беше тъмен и миришеше на плесен. На Синджан й се стори, че Колин измина цяла миля с нея на ръце, преди да влезе в огромната спалня и да я положи, на леглото. След това понечи да вдигне полата й, но тя го удари през ръцете и извика.

— Не!

— Джоан, нека да видя раната. За Бога, аз съм твой съпруг. Вече съм видял всичко от теб, което може да се види.

— Остави ме, Колин. Не съм особено разположена към теб в този момент. Моля те, остави ме.

— Както желаеш. Да ти изпратя ли малко топла вода?

— Да, благодаря. А сега ме остави.

Той излезе и преди да минат десетина минути на вратата се появи младо момиче.

— Казвам се Ема — съобщи тя. — Донесох вода, господарке.

— Благодаря ти, Ема — тя освободи момичето по най-бързия начин.

Наистина състоянието й беше ужасно. Задните и части бяха изранени и изпитваше ужасни болки след целодневното яздене. Изми се, след това допълзя до леглото и се сви в единия му ъгъл. Чувстваше се самотна в това чуждо място, беше ядосана на Колин, че е премълчал толкова важно нещо и по този начин я бе разтревожил неимоверно силно. Тя беше мащеха на две деца, които — по всичко личеше — нито я искаха, нито пък я харесаха. За нейно облекчение бързо потъна в дълбок сън.

Но вече беше будна. Трябваше да стане от леглото. Трябваше да се изправи пред Колин, пред неговата леля, пред неговата снаха, която вече не му беше снаха, и пред двете му деца — неговите деца.. Не искаше да го прави. Чудеше се как Колин е обяснил на семейството си внезапното й оттегляне. Сигурно не е казал истината. Навярно всички вече я считаха за глезла, за най-обикновена английска глезла.

Тя тъкмо се канеше да стане от леглото, когато вратата се открехна и иззад нея надникна едно малко личице.

Беше Дахлинг.