Катрин Каултър
Съдби в окови (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Синджан се озова сред четирима мъже, които разговаряха на висок глас на език, който въобще не беше английски. Бяха свалили огромния полилей и ръждясалата верига, на която висеше. Сега, преди жените да почистят с вода кристалните висулки, те остъргваха натрупаната от години мръсотия.

Тя им каза нещо, усмихна се и продължи към малката столова, към която беше тръгнала и която се наричаше Вътрешната господарска стая. Спря, за да види леля Арлет, която гълчеше една от прислужниците, коленичила с четка в ръка върху мраморния под на огромния готически вестибюл.

— Няма да допусна това, Ани. Ставай и се махай оттук!

— Има ли някакъв проблем? — спокойно попита Синджан

Леля Арлет се изви рязко към графинята и отговори.

— Не одобрявам нищо от това, което става тук, моето момиче. Погледни я само какво прави! Тези мраморни плочи от години са си такива.

— Да, и горката Ани сигурно си е превързала колената, за да издържи толкова време в това положение.

— Вече ви казах, че не принадлежите на този дом млада госпожо и имах предвид точно това. На всичко отгоре имате нахалството да пилеете господарските пари за глупости.

— О, не — отговори с усмивка Синджан. — Харча само мои собствени цари, уверявам ви.

— На мен ми харесва, лельо — Сирена се носеше надолу но стълбите, копринената й рокля в нежен светлосин цвят се вееше и тя още повече приличаше на заблудена принцеса след последния път, когато Синджан я бе видяла.

— Какво разбираш ти? Ти, която нищо не правиш, a непрекъснато получаваш. Погледни се само! Ти си луда!

— Какво да се гледам, лельо? Изглеждам прекрасно. Огледалата не лъжат. Ти си стара и ми е ясно, че е съвсем нормално да завиждаш. А сега, скъпа Джоан, как бих могла аз да помогна?

— Много мило от твоя страна, Сирена. Защо не дойдеш във Вътрешната господарска стая да обсъдим това, докато закусваме?

— О, сега не ми се закусва. Мислех да набера малко лилави магарешки тръни. Нали знаеш, че емблемата на Шотландия е магарешки трън?

— Не знаех.

— Така е. Когато викингите слезли на нашия бряг с намерение да изнасилват и плячкосват, един от тях стъпил на магарешки трън и изревал от болка. Това вдигнало на крак келтите и те успели да избягат от врага.

— Бабини деветини! — каза леля Арлет и добави под носа си. — Защо не отидеш да седнеш под някое самодивско дърво?

— Много нелюбезно от твоя страна, лельо! Но дори и да го направя, нищо няма да стане. С всеки изминал ден ставам все по-силна. Сигурно знаеш, Джоан, че аз съм магьосница, но добра магьосница. Ще разговарям с теб по-късно — тя се понесе навън през масивната входна врата, като си тананикаше някаква мелодия.

— Какво е това самодивско дърво? — попита Синджан и забеляза, че дъхът на Ани секна.

— Нищо особено.

— Добре. А сега, лельо Арлет, ти ще бъдеш любезна и ще оставиш Ани на мира. Искаш ли да закусим заедно?

— Ще освободя това място от твоето присъствие — заяви леля Арлет с най-злобния глас, който Синджан беше чувала някога. След това се фръцна и бързо напусна вестибюла, но не излезе навън, както направи Сирена, а се качи горе. Какво ли можеше да съсипе там? Нищо, помисли с облекчение Синджан.

— Когато се измориш, Ани, моля те иди в кухнята и опъни крака. Готвачката е приготвила пълни кани с кафе и чай за всички и се надявам, че има огромен поднос с бруни — Синджан премлясна, когато назова тези вкусни джинджифилови бисквити от овесено брашно.

— Благодаря, миледи.

Синджан се усмихна, дочула шума откъм стълбището, където работеха дърводелците. След като стегнеха централното стълбище и укрепяха перилата, те щяха да се заемат със стълбището към залата на менестрелите. След това им предстоеше стълбата в северната кула. Работата напредваше бързо и Синджан напусна вестибюла със задоволство.

Влезе във Вътрешната господарска стая и се зарадва, когато видя на масата Дулчи, а от двете й страни Филип и Дахлинг.

— Добро утро, Дулчи, добро утро, деца.

Дулчи каза:

— Добро утро и на вас, миледи. Филип, недей да се мръщиш така. Ще ти останат бръчки по челото за цял живот. Дахлинг, престани да мажеш яйцето си по покривката!

Още една нормална закуска, помисли Синджан, припомняйки си закуските с децата на Райдър. Лудница, същинска лудница.

Тя си взе храна от поставените върху страничния бюфет блюда и зае мястото на Колин, тъй като то беше най-близо до децата.

— Това е татковият стол.

— Да, гравиран е много красиво. Освен това размерът му съответства на баща ти.

— Ти си чужда на това място.

— Ти си чужда тук — добави Дахлинг.

— Но аз съм съпруга на баща ви. Къде другаде ми е мястото, ако не тук, във Вер?

Този въпрос затрудни Дахлинг, но не и Филип.

— Сега, след като татко вече е взел парите ти, може да отидеш в манастир.

— Господарю Филип!

— Но аз не съм католичка, Филип. Какво да правя в манастира? Не зная нищо за разпятието на Христа, за утринните молитви и изповеди.

— Тогава върви във Франция и стани кралица.

— Това е по-приемливо, Дахлинг, но за нещастие в момента във Франция няма кралица, а има императрица, която се нарича Джозефин и е съпруга на Наполеон — и двете деца се оказаха в безизходица. — Кашата е много вкусна, сигурно заради пресния овес. Много обичам с кафява захар.

— По-хубава е с бучка масло — каза Филип.

— Така ли? Тогава утре ще опитам с бучка масло — тя преглътна последната лъжица кажа, въздъхна от удоволствие, отпи от кафето и съобщи. — През последните дни работих много усилено. Реших тази сутрин да се наградя и вие ще бъдете моята награда. Ще отидем, заедно на езда и вие ще ми покажете околността.

— Боли ме коремчето — каза Дахлинг, улови се за стомаха и започна да пъшка.

— Тогава трябва да пиеш водна детелина, Дахлинг.

— Аз ще дойда с теб — заяви Филип и смигна заговорнически на сестра си.

 

 

На Филип му трябваха по-малко от два часа, за да я зареже сама на възвишенията Ламонд. На Синджан пък й потрябваха още три часа да се добере до замъка. Но следобедът в никакъв случай не беше загубено време за нея. Тя срещна пет селски семейства и пи пет различни вида сайдер. Сред селяните попадна на мъж, който знаеше да пише — казваше се Фрескин — и по този повод имаше паче перо и няколко листа хартия. Синджан ги използва, за да започне списък с имената на новите си познати и нещата, от които имаха нужда. Жената на Фрескин не можа да скрие уплахата от лицето си, когато мъжът й каза, че са останали с много малко зърно. Имаха нужда и от крава и две овце, но зърното им беше жизнено необходимо.

Дори някой от мъжете, жените или децата да я бе съжалил заради факта, че се е озовала тук единствено заради тлъстите суми пари от наследството си, всички бяха достатъчно любезни да не го кажат гласно. Синджан започна да привиква с местния диалект. Освен чуждите на английския език думи, селяните изяждаха някои звуци, от което се получаваше един напевен изговор. Тя разбра, че сладичка съпруга на шотландски диалект означава клюкарка. Жената на Фрескин сигурно беше сладичка съпруга.

Тъй като времето беше чудесно, тя остави кобилата си да препусне в лек галоп по плавните хълмисти възвишения и през горичките от лиственици, борове, брези и ели. Пи вода с шепи направо от Лок Левън. Беше толкова студена, че устните й изтръпнаха. Остави коня сам да избира пътя сред елите и той без малко не я завлече в едно торфено блато. Поведе кобилата в бавен ход към голите хълмове на изток. В крайна сметка, когато се прибра във Вер беше капнала от умора и беше много доволна от разходката.

Почина си на възвишението, където двамата с Колин бяха спрели неотдавна. Замъкът Вер изглеждаше все така приказен, дори може би още повече, след като тя се чувстваше вече част от него. Напомни си, че трябва да купи плат, от който да ушият знамена за четирите кули. Може би дори щеше да може да открие някоя прелестна девойка със златни коси, която да пожелае да стои на някой от прозорците на кулата и да сплита и разплита косите си.

Въздъхна и в този миг забеляза Филип, изправен до масивните готически порти, явно за да я изчака.

— Ах, господарю Филип, как добре ме нареди! Чудесно, нали! Почакай само да отидем на гости в моя дом в Южна Англия. Тогава аз ще те оставя да се луташ из яворовата гора. Но ще ти направя пътечка от трошички хляб, за да не се загубиш.

— Знаех, че ще се върнеш.

— Разбира се, че ще се върна. Нали тук живея.

Филип ритна някакво камъче с протритото бомбе на обувката си и каза:

— Следващия път ще се постарая по-добре.

Тя не се престори, че не го е разбрала. Засмя се и разроши красивата му гъста черна коса — същата като на баща му.

— Не се съмнявам в това, но чуй и запомни какво ще ти кажа — моето място е тук и е по-добре да свикнеш с това. Не си ли съгласен?

— Дахлинг е права. Ти си грозна.

 

 

Синджан лежеше будна в леглото и гледаше към почернелия таван. Беше минала повече от седмица, без да получи някаква вест от Колин. Тя се безпокоеше, не — беше ядосана. Всички готически стаи бяха приведени в изряден вид и почти всичките й двеста паунда бяха похарчени. Изкушаваше се да отиде до Единбург, но не за да дебне мъжа си, а за да вземе още пари. Хората, които работеха за нея, без съмнение заслужаваха пари за труда си, а не обещания.

Дърводелците бяха готови да се преместят в северната кула. Може би трябваше да изчака Колин, може би беше редно той да наглежда ремонта. Да върви по дяволите. Не заслужаваше подобна чест. Тя се обърна на една страна, след това отново се изтегна по гръб и въздъхна.

Днес й направиха първата визита — местен благородник със съпругата си, които бяха дошли да видят заможната наследница, спасила графа, който бе изчезнал някъде.

Случайно чу леля Арлет да казва.

— Това е огромно бреме за всички нас, Луиза. Може да е богата, но й липсва елементарно възпитание и няма никакво уважение към по-възрастните. Раздава заповеди наляво и надясно, без да ми обърне капчица внимание.

Сър Хектор Макбин се оглеждаше във всички посоки с нарастващо одобрение и с не по-малко удивление.

— Струва ми се, че заповедите й са свършили добра работа, Арлет. Всичко дъха на чисто. Луиза, виж полилея само. Кълна се, че всеки път, когато минавах под това огромно чудовище, умирах от страх. А сега блести от чистота и сякаш виси на нова верига.

Ето това е удобният момент да вляза, помисли Синджан, като пооправи полите на единствената си рокля, и го направи със сияйна усмивка.

Визитата премина чудесно. Филпот, облечен в новата си униформа в яркосиньо и бяло, поднесе кнедлите — специалитет на готвача, които сигурно бяха най-вкусното нещо на този свят. Филпот изглеждаше величествен като крал Джордж III в някой от по-добрите му дни и точно толкова любезен.

Леля Арлет като че ли всеки миг беше готова да започне да съска. Синджан й подаде една кнедла с думите.

— Яйчният сос не може да се сравни с нищо. Нали е много вкусен, лельо?

Леля Арлет беше смаяна. Дори не можеше да кимне.

Макбинови бяха симпатични и изглеждаха искрени в добрите си чувства към Колин. Когато се приготвиха да си тръгват, лейди Луиза се усмихна на Синджан, потупа я по рамото и тихо й каза:

— По всичко личи, че си оправно момиче. Тук, в замъка Вер има много странни неща, носят се и ужасни слухове, но мисля, че ти ще поставиш нещата на мястото им, без да обръщаш внимание на приказките, защото те — разбира се — са глупости.

Каквото и да означава това, помисли Синджан, тя трябва да благодари на жената. Остана на стъпалата на входа и махна с ръка за довиждане. Леля Арлет каза:

— Мислиш се за много по-добра от останалите. Е, надявам се, че Луиза успя да надникне зад фасадата ти. Сега ще каже на всички, че ти си една фукла, невиждано парвеню, което…

— Лельо Арлет, аз съм дъщеря на граф. Ако мислиш, че при тези обстоятелства бих могла да бъда парвеню, явно се нуждаеш от допълнително образование. Престани, ако обичаш, с изобличителните си речи, защото имам много работа — тя се обърна, без да даде възможност на Арлет да издума нещо в отговор. — Дахлинг, ела тук, скъпа, трябва да ти премерим роклята.

Предната вечер в леглото на Синджан имаше змия — дълга и черна, която се виеше неистово и търсеше къде да се скрие. Синджан премигна, като я видя, но след това се усмихна. Уви внимателно около ръката си горката живинка и слезе долу, за да я пусне на свобода да скрие в избуялите градини.

Чудеше се какъв номер ще й погодят тази вечер. Не й оставаше много време да разбере. Оказа се, че са и подготвили ново представление с призрака. Наистина бяха талантливи актьори и тя се усмихна в тъмнината като произнесе силно, с треперещ глас.

— Мили Боже! Недей да идваш отново. Остави ме призрако! Моля те, остави ме.

Духът изчезна малко след това и Синджан беше готова да се закълне, че дочу сподавен кикот.

 

 

Колин извика нейното име още докато изкачваше очуканите стъпала на замъка, но го посрещнаха Филип и Дахлинг. Дахлинг обви ръце около краката му и занарежда колко подла, лоша, грозна и зла била Синджан. Филип не се включи в агитката. Колин стисна в прегръдките си и двете деца и ги попита къде е Джоан.

— Джоан? — попита безразлично Филип. — О, тя се намира едновременно навсякъде. Прави всичко. Никого не оставя на мира. Направо не се търпи, татко.

В следващия миг се появи леля Арлет, добра се възможно най-близо до ухото му и изсъска, че момичето за което бил принуден да се ожени, непрекъснато раздавало заповеди на всички и съсипвало всичко, и най-вече какво е необходимо да направи той, за да сложи край на всичко това. Липсваше само Сирена, но още в следващия миг се появи и тя.

— Радвам се, че се върна — поздрави го тя с нежния си глас, при което веждата на Колин скочи нагоре с цял сантиметър.

— Всички вие, Дахлинг, махни се от крака ми! Филип, отведи сестра си оттук. Къде ли? Където искаш, не ме интересува. Арлет, изчакай един момент, ако обичаш. Къде е Джоан?

— Тук съм, Колин.

Той вдигна поглед и я видя да слиза по широкото стълбище. Беше облечена в нова рокля от прост бледожълт муселин, която съвсем не беше изискана, а беше от тези, които носят селските моми, но на Джоан й стоеше изключително елегантно. Беше му липсвала. Беше мислил за нея много по-често отколкото му се искаше, и се бе прибрал у дома, за да я види, преди да свърши всичко, което трябваше да направи. Да, помисли той, тя наистина е прекрасна. Нямаше търпение да свали тази рокля, за да я целува и има. В следващия миг обаче той помириса въздуха и всичките му приятни представи изчезнаха. Пчелен восък и лимон. В съзнанието му нахлуха спомени от времето на майка му и той отново подуши въздуха, защото просто не можеше да повярва, че това е възможно.

След това се огледа. Това, което видя, го накара изумено да премигне. Никъде нямаше и петънце, не че преди беше забелязвал каква страхотна мръсотия цареше навсякъде. Но сега се сети, че е било така. Да, сети се.

Полилеят беше като нов, мраморният под беше толкова излъскан, че фигурата му се отразяваше в полираната повърхност. Не каза нищо. Беше зашеметен. Отиде в салона, след това във Вътрешната господарска стая. Имаше нови пердета, които приличаха на старите. Но не бяха същите. Не бе възможно килимите да са нови, а в същото време техните сини и червени багри сякаш грееха на следобедната светлина.

— И на мен ми е приятно да те видя, Колин.

Той погледна към жена си, видя присвитите й устни и приглушено каза:

— Виждам, че си имала много работа, Джоан.

— О, да, всички имахме. Обърни внимание на пердетата, Колин. Нови са, но намерих същия плат. Можеш ли да повярваш, че манифактурата в Денди продължава да произвежда все още същия плат? Работят този десен близо петдесет години! Чак да не повярваш!

— Харесвах пердетата такива, каквито бяха.

— О? Имаш предвид, че ти е харесвал прахолякът и натрупаната с години мръсотия по пода?

— Тези килими изглеждат странни.

— Разбира се, че изглеждат така. Те са чисти. И вече от тях не се вдигат облаци прах при всяка стъпка.

Той отвори уста да й отговори, но тя го изпревари.

— Нека да позная — харесвал си ги такива, каквито са били.

— Да. Както казах, ти си имала много работа и си свършила все неща, които не одобрявам.

— Да не би случайно да трябваше да се изтегна в някое удобно кресло и да чета романите, които ги няма в мухлясалата ти стая, наричана от теб библиотека, и да ям бруни?

Той забеляза, че стоят на три крачки разстояние един от друг, но не пристъпи напред. Имаше право да е ядосан и сърдит. Трябваше да я накара да разбере това и да му се извини.

— Длъжна беше да изчакаш да се върна. Специално те помолих да съставиш списъци, които да прегледам, и след това щяхме…

— Татко, тя е лоша и жестока с Филип и мен! Дори ме накара веднъж цяла сутрин да стоя в стаята, а времето навън беше чудесно.

— Дори и с децата ми, Джоан? — Колин сведе поглед към дъщеря си. — Върви при Дулчи. Искам да разговарям с втората ти майка.

— Не я искаме тук. Нали ще й кажеш да не ни бие вече?

Синджан погледна смаяна малкото момиченце, след това избухна в смях.

— Това наистина е доста добре, Дахлинг. Истински оръдеен изстрел, Доста добре.

— Тръгвай, Дахлинг. Ще обсъдя този въпрос с Джоан. О, лельо Арлет, и ти ли си тук? Моля те да ни оставиш и затвори вратата. Разговарям със съпругата си.

— Нали ще й кажеш да престане да съсипва всичко, Колин? В края на краищата ти си този, който е господар, съпруг, граф, а не това момиче тук. Не тя, а ти си този, който отговаря за замъка Вер. Нали ще се погрижиш тя да…

— Прати я в манастир! — извика Дахлинг и изчезна зад вратата.

Арлет само кимна и се оттегли. Затвори много внимателно вратата след себе си. Останаха сами насред безупречно почистения и излъскан салон на Кинросови. Дори изпочупените стари мебели имаха приятна патина, но в този миг Синджан не обръщаше внимание на никое от постиженията си. Беше го насочила изцяло върху своя съпруг. Той сигурно нямаше да повярва на драматичните изпълнения на Дахлинг, сигурно…

— Била ли си децата ми?

Тя впи очи в него. Беше толкова красив, че сърцето й забързваше ритъма си само като го погледнеше, но сега й изглеждаше непознат — един красив непознат, когото й се искаше да удари.

— Била ли си ги, Джоан?

Беше пълен абсурд, беше направо смешно. Трябваше да сложи край на това и то веднага. Бързо отиде до него, обгърна с ръце врата му и се повдигна на пръсти.

— Ужасно ми липсваше — каза тя и го целуна. Устните й бяха напрегнати и топли. Той не отговори на целувката й. Хвана рязко ръцете й и ги свали от врата си.

— Нямаше ме тук почти три седмици. Върнах се, само за да те видя и да се уверя, че си жива и здрава, че проклетите Макферсонови не са се опитали да ти причинят някакво зло. Не можах да открия този мръсник Роби Макферсон в Единбург. Крие се от мен проклетият страхливец. Разбира се ако се беше случило нещо лошо, щях веднага да науча, но исках да дойда и лично да се уверя, че всичко е наред. А ти се чувстваш като кралица в замъка, нали? Бързичко си започнала да се разпореждаш и си правила всичко, каквото си пожелала. Пренебрегнала си ме.

В думите, които той сипеше върху нея, тя почувства тежко обвинение. Не беше свикнала да я огорчават до болка по този начин. Погледна го и простичко каза:

— Направих това, което сметнах за добре.

— Ти си твърде млада, за да се доверяваш само на себе си.

— Това е нелепо и ти добре го знаеш, Колин. О, Сирена е дошла. Сигурно да те целуне отново. Искаш ли да продължиш нравоучителната си проповед в нейно присъствие? Мога да повикам леля Арлет и децата да се върнат, ако желаеш? Може би ще успеят да сформират малък хор и да ти изпеят жалба за моите прегрешения. Не? Добре тогава, ако искаш, можеш да отидеш в стаята си в кулата. Също така, имаш възможност още сега да излееш цялата си злоба върху мен.

Тя се завъртя на пета и се втурна навън. Точно като някой младок, помисли той и стисна челюст. Походката й бе почти напълно лишена от женственост. Въпреки това той добре знаеше какво представлява всъщност. Сви отпуснатите си покрай тялото ръце в юмруци, последва я и каза:

— Щеше да бъде добре, ако беше направила опит да се сприятелиш с децата. Виждам, че те все още те смятат за натрапница, а и ти самата ги харесваш точно толкова, колкото и те теб.

Тя не се обърна, а подхвърли през рамо.

— Говори по-високо, Колин. Децата копират своето поведение от родителите си. Навярно знаеш това.

Той млъкна. Вървеше по петите й, докато стигнаха северната кула. Веднага долови мириса на пчелен восък и лимон и разбра, че тя беше имала наглостта да се разпорежда с неговия кабинет така, както тя си иска — точно както и с целия замък. Избърза напред и като видя ремонтираното стълбище пред себе си, каза:

— Не исках да бъде поправено по този начин. Какво, по дяволите, си направила!

Тя се намираше три стъпала пред него, когато се обърна и му отговори.

— О! И как искаше да бъде, Колин? Може би си имал желанието да разположиш стълбите диагонално? Или пък да изградиш под всяко стъпало по една килия, в която да попадне всеки невнимателен посетител, запътил се към кабинета ти?

— Нямаш право да се бъркаш в моите работи. Бях те предупредил да не го правиш.

Той не каза нищо повече. Заизкачва бързо стъпалата и преди да я отмине, почти се притисна в нея, защото стълбището беше много тясно. Отвори обкованата с месинг врата на кабинета. Лъхна го мирис на свежест и някакъв аромат. Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе. Застана в средата на овалната стая и впи очи във вазата с пресни рози върху бюрото си. Рози, за Бога, това бяха любимите цветя на майка му. На всичко отгоре техният аромат бе примесен с тръпчивия мирис на лимон.

За миг затвори очи, после каза:

— Вие сте надхвърлила всякакви граници, госпожо.

— Нима? Може би предпочиташ мръсотията? Предпочиташ книгите ти да продължават да изгниват? Сигурно ти е добре известно в какво състояние ги остави? Рафтовете, върху които бяха натрупани, бяха изгнили от дървояди и гъмжаха от буболечки и един Бог знае още от какво. Скоро щяха да се разпаднат.

Той се обърна побеснял към нея, напълно безпомощен. Тя беше права, по дяволите. Всичко беше в окаяно състояние, но той искаше лично да се погрижи за ремонта. Това беше неговият дом, това бяха неговите черги и дрипи, неговите задължения. Но тя не се бе съобразила с желанието му, а напротив — беше се разпореждала като някой вездесъщ арбитър и беше направила всичко така, както тя желае, без никакво указание или разрешение от негова страна. Не можеше да й го прости. Беше напуснал дома си, за да се погрижи за нейната сигурност и тя добре се бе отплатила за загрижеността му. Продължи да излива негодуванието си наум, но когато в него се надигна нова вълна на ярост, той процеди през зъби.

— Ненавиждам миризмата на лимон и пчелен восък! Повръща ми се само да ме лъхне на рози!

— Но мисис Ситън каза, че майка ти…

— Да не си посмяла да говориш за майка ми!

— Добре, няма.

— Влязла си в моята стая — единствената лично моя стая сред тази купчина камънаци, която имам, откакто съм се родил. Влязла си тук и с лека ръка си променила всичко по свой вкус.

— Нищо не съм променила. Ако не престанеш да се държиш като безмозъчен идиот и се огледаш около себе си, ще се увериш в това. Розите — да! Но нищо друго. Освен това те не са промяна, а нещо като временно допълнение. Сигурен ли си, че предпочиташ гоблените, които прапрабаба ти е тъкала, да загубят разцветките си под натрупаната от години върху тях мръсотия и един ден съвсем да се разпаднат? И каменната настилка, Колин, Можеше да си счупиш някой крак, ако не бях наредила да я ремонтират. Нищо не съм променила. Можеш да видиш, че дори и проклетите камъни по пода са същите. И килима, мили Боже, този красив килим, чиито ярки цветове най-после могат да се видят.

— Всичко това трябваше да стане по мое нареждане.

Беше като вързано куче. Щом веднъж се докопаше до кокал за нищо на света не искаше да го пусне. Тя призова на помощ вече изчерпващото й се търпение и каза:

— Е, добре, подреждането на камъните не струваше кой знае колко. Защо тогава не си го направил досега?

— Какво съм направил или не съм, си е моя работа. Не съм длъжен да ти давам обяснения за нито едно от своите действия. Това е моят дом и моят замък. Ти си постъпила неправилно.

— Аз съм твоя съпруга, следователно замъкът Вер е и мой дом. Значи отговарям за него.

— Ти си само това, което аз ти позволя да бъдеш.

— Ако наистина вярваш на думите си, ти си идиот!? Очаквах с такова нетърпение да се прибереш. Изминаха почти три седмици, без да получа нито вест от теб. Добре тогава, милорд, вие май сте забравил, че имате и някои отговорности… Например вашите деца.

— Моите деца? Видях, че и след три седмици те не те харесват точно толкова, колкото и когато те видяха за първи път и сигурно има основателна причина да бъде така. Ти си им посегнала, така ли? Въобразила си си, че си заела моето място — и защо не, след като всички пари са твои — и си решила, че щом изпълняваш ролята на мъж, трябва да крачиш надменно, да раздаваш заповеди и да биеш децата, ако не се съгласят моментално с това, което ти искаш.

Синджан си наложи да не вземе първото издание на шекспировите пиеси. Избра един дебел том от някакъв духовник от шестнадесети век, за когото не беше чувала нищо, и го запрати по мъжа си.

Тежката книга го блъсна в гърдите. Той изохка и отстъпи назад. Погледна към нея с разширени, невярващи очи. Тя го беше замерила с книга? Ако имаше под ръка сабя, сигурно щеше да се опита да го прободе.

Беше очаквал с нетърпение да се прибере у дома, макар и само за ден-два. Беше очаквал с нетърпение да види своята невеста. Беше си представял как ще заеме мястото си около голямата маса в столовата и тя ще седне на своето, а блестящите от чистота — без съмнение измити със собствените й ръце — деца ще го гледат с грейнали очи и усмихнати личица. Чуваше звънкия детски смях, виждаше ги кротки като агънца и безкрайно щастливи със своята нова втора майка. Той разтри с длан гърдите си, без да откъсва очи от нея. Приятните му фантазии изчезнаха. Да върви по дяволите тя, той имаше право. Само защото беше заможна, тя се бе намърдала на мястото му и се държеше като господар в собствения му дом. Нямаше да търпи такова отношение.

— Смятам да те заключа в господарската спалня. Не виждам каква поразия в повече би могла да сътвориш там.

Тя се вгледа в него. Денят беше топъл и вятърът бе издухал към тила му красивата му черна коса. Лицето му беше загоряло от слънцето, очите му бяха наситено тъмносини — предателско сини, помисли си тя. Изглеждаше обхванат от гняв и негодувание срещу нея. Тя бавно каза:

— Само защото съм се опитала да стана една от Кинросови ли ще ме накажеш?

— Една истинска съпруга в рода Кинрос не би насилвала никого да се подчинява на нейните заповеди. Би проявила разбиране към всички. Би се съобразила със своя съпруг. Би му се подчинила. Само заради това, че си богата, нямаш право да се държиш като господарка. Няма да допусна това.

Без да каже нищо повече, тя бързо се отдръпна от него. Той се загледа напред и също не пророни нито дума. Тя излезе през открехнатата врата и той чу леките й стъпки да отекват надолу по витото стълбище, по скоро ремонтираното вито стълбище.

— Добре, по дяволите! — каза той.

Синджан отиде направо в конюшнята. Безумно й се искаше Фени да беше сега там, но багажът й от Нортклиф Хол още не беше пристигнал — нито сандъците нито кобилата й. При конете беше Мърдок Дребосъка Като видя бледото й печално лице и очите и, изпълнени с нещо, което той не разбираше, бързо оседла дръгливата червеникавокафява кобила Керът, която тя вече бе яздила.

Синджан не беше облечена с костюм за езда. Но това не я интересуваше. Видя, че Мърдок не бе сложил дамско седло на кобилата. Но и това не я интересуваше. Хвана кичур от гривата на коня и се метна на гърба му. Полите й се запретнаха до коленете, така че се видяха белите и копринени чорапи и черните й пантофки.

Тя пришпори коня и се стопи в далечината, далеч от замъка.

 

 

— Добре. Замина,

Колин се опули срещу леля Арлет.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че тази нахалница се метна на един кон и се махна оттук, без дори да си облече костюм за езда. С вдигнати поли, така че се виждаха чак чорапите й. Видях я от прозореца на столовата.

— Ще можеш ли да задържиш парите й, Колин?

Този въпрос зададе Сирена, която сновеше из вестибюла и се оглеждаше във всяка лъсната до блясък повърхност, покрай която минаваше.

Той нямаше време да отговори, защото в същия миг на вратата се появи Мърдок Дребосъка, стиснал оръфаната си шапка в грубите си ръце,

— Малко съм разтревожен, милорд — това беше единственото, което каза.

Колин изстрели една цветиста псувня, а Мърдок го гледаше навъсено и неодобрително. Леля Арлет се канеше да започне да хули Мърдок, но нямаше време да го направи. Колин излезе през главния вход. През целия път до конюшнята ругаеше. Неговият личен жребец Гъливер дишаше тежко. Метна се върху стария Камбер — един древен боен другар, който бе участвал в много повече битки с враждуващи родове, отколкото всички мъже, живели в замъка.

— В коя посока замина?

— Към западния бряг на езерото.

Не намери нито нея, нито дирите й, нито дори една единствена следа. Търси я в продължение на два часа, като не преставаше да бълва ругатни по неин адрес. Накрая наистина се разтревожи да не би някой от Макферсонови да я е отвлякъл. Не беше сигурен, че Латхам Макферсон, старият господар на клана, наистина е успял да наложи забраната си над набезите в земите на Кинросови. По дяволите, напълно беше възможно Роби Макферсон да се отметне от поетото пред баща си обещание, ако въобще беше давал подобно обещание. Целият плуваше в пот. Накрая, когато слънцето вече взе да залязва, той се върна в замъка. Нейната кобила Керът преживяше сама в конюшнята.

Мърдок Дребосъка само сви рамене и каза, без да погледне господаря си в очите,

— Тя се върна преди повече от час, милорд. Не каза нищо, но изглеждаше добре.

— Ясно! — Колин изплющя с камшика по ботуша си.

Въобще не се изненада, когато видя, че господарската стая не само че не е удостоена с нейното присъствие, но и блести от чистота, както и целият замък. Всичко си беше в същите тъмни тонове, но не беше толкова мрачно. Не му се искаше да признае, че е така. Когато слезе за вечеря изкъпан и официално облечен, реши да държи езика си зад зъбите. Не искаше да правят нова сцена пред очите на цялото семейство.

Видя я да стои изправена до празната камина. Не се бе преоблякла. Държеше чаша шери в ръка. Леля Арлет бръщолевеше нещо, без съмнение неприятно, а Сирена се бе отпуснала върху канапето и замечтано гледаше пред себе си. Децата също бяха там, седнали един до друг в едно кресло, а Дулчи стърчеше зад тях като някоя едрогърда фея закрилница.

Синджан вдигна поглед и го видя да влиза в стаята. По дяволите, беше великолепен. Тя въобще не беше искала да го измества от мястото му. Как можеше да бъде толкова сляп? Искаше свое собствено място, не неговото. Искаше да бъде до него, да се смее с него, да работи с него, да го целува и да гали тялото му.

— Добър вечер — поздрави Колин всички в стаята.

— Татко, тя казва, че не можем да вечеряме на масата, но след като ти си тук, ще трябва да отстъпи.

Дулчи ахна и сграбчи Дахлинг за рамото.

— Ти си едно малко лошо момиче, Дахлинг Кинрос!

— Истинска магьосница, както виждам — каза Колин.

— Този път малко преигра, Дахлинг — каза Синджан и се усмихна на заварената си дъщеря, — но опитът си заслужаваше. Ще ти дам няколко урока по актьорско майсторство. Никога не бива да преиграваш — това е правило номер едно в театъра.

— Много бих искала да се кача на театрална сцена — каза Сирена. — Нали така е правилно да се изразя на английски, Джоан?

— Точно така. Походката ти е толкова грациозна, сякаш не вървиш, а се носиш по вълните. Останалото няма изобщо да те затрудни.

— Наслушах се на глупости — заяви леля Арлет и стана. — Какви са намеренията ти, Колин?

— Да вечерям, лельо Арлет. Джоан, ето го и Филпот, който е дошъл да обяви, че масата е сервирана. Дай ми ръката си.

Не й се искаше да направи точно това, но всички ги гледаха и нямаше друг избор. Когато той я потупа по ръката, тя се стегна. Приготви се за битка.

— О, не тук, скъпа. Ще ти кажа какво очаквам от теб довечера, когато заключа вратата на моята спалня — господарската спалня — изключително чистата господарска спалня.