Катрин Каултър
Съдби в окови (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Тя не се е самоубила — каза Колин.

— Но защо тогава е този стол зад нея? — попита Синджан. — Обърнат е така, като че ли тя… — не можа да довърши. Преглътна й наведе глава. Колин я прегърна плътно до себе си.

— Знам — каза тихо той. — Знам, че ако бяхме дошли няколко мига по-рано, може би…

Дъглас стана и отиде до камината. Подпря се на нея, взел в ръка чаша с набързо приготвен чай.

— Не, тя не се е самоубила. Сигурен съм. Нали аз развързах възела в основата на полилея. Тя просто няма нито силите, нито умението да направи такъв възел.

— Не трябва ли да изпратим Остал да повика магистрата — попита съпруга си Синджан.

— Аз съм магистратът. Съгласен съм с Дъглас. Имам само един въпрос към теб, Джоан. Какво те накара да се събудиш и да отидеш в стаята и?

— Перлената Джейн ме събуди. Тя ми каза бързо да отида в стаята на леля Арлет. Ние отидохме веднага, Колин. Не сме се колебали нито за миг да го направим. Чудя се защо ли е чакала толкова дълго, преди да ми каже. Може би си е мислила, че леля Арлет ще издържи. Или е искала да умре. Искала е да си получи наказанието за това, което е сторила на Фиона… И на теб, Колин, а също и на мен. Как бихме могли въобще да разберем какви са били мотивите на един призрак!

Дъглас се дръпна от камината. Лицето му бе почервеняло.

— По дяволите, Синджан. Стига вече с тези проклети призраци! Няма да допусна това, не и тук. Вкъщи трябва да търпя, защото това проклета традиция там, но тук — не!

Разговорът продължи още дълго. Синджан беше ужасно изморена. Освен умората я бяха сполетели такива изненади, че тя просто седеше там, слушаше, но всъщност не чуваше нищо от мненията и аргументите, които те непрекъснато излагаха. Но това нямаше значение. След като се бяха събрали представители на рода Шербрук и съпруги на мъже от рода Шербрук, беше ясно, че всеки има свое собствено мнение, което е коренно противоположно на това на другия.

По едно време Софи потръпна, отстъпи бързо назад й се свлече в стола зад нея. Райдър свъси вежди и веднага отиде при нея. Прегърна я, наведе се и допря чело в това на жена си.

— Всичко е наред. Софи. Какво има, любима?

— Насилието Райдър, това ужасно насилие, болката. Това ми напомня за ужасите, които преживях в Ямайка. Мразя спомените. Мили Боже, колко ги мразя.

— Знам, любима. Съжалявам за това, но ти сега си с мен и ще останеш завинаги е мен. Никой никога вече няма да те нарани и да те накара да страдаш. Никога. Забрави проклетия си чичо, забрави и Ямайка — той разтри гърба й и леко я раздруса.

Дъглас се намеси.

— Райдър, защо не заведеш Софи да си легне. Достатъчно й се събра за днес. Изглежда много по-изморена от всички ни.

Райдър кимна на брат си.

Пет минути по-късно, към четири сутринта, Колин каза:

— Дъглас е прав. Всички сме изморени. Достатъчно обсъждахме случая тази вечер. Утре ще поговорим отново за него.

Той притискаше към себе си Синджан, обвил с ръце раменете й и опрял глава в слепоочието й.

— Кой е убил леля Арлет, Колин?

Той усети топлия й дъх по врата си.

— Не знам — отговори той. — Проклет да съм, но не знам кой го е направил. Може да е била съучастничка в убийството на Фиона, а може просто… Не знам. Господи, каква нощ. Нека да си починем малко.

 

 

На следващата сутрин беше изненадващо, но те наистина не водиха дълъг разговор по време на закуска. Колин беше казал на Дулчи да задържи Филип и Дахлинг при себе си, защото не искаше ужасяващите версии, да се обсъждат пред техните млади главици.

Въпреки всичко нямаше много неща за обсъждане.

Сирена не каза абсолютно нищо. Тя изяде овесената си каша, като преглъщаше бавно и кимаше от време на време, като че ли провеждаше някакъв личен разговор със самата себе си, което Синджан си мислеше, че наистина прави. Никога нямаше да разбере Сирена. Съмняваше се, че и самата Сирена разбира себе си.

Най-после Сирена усети, че Синджан я наблюдава. Тя каза със спокоен, ведър глас.

— Жалко, че не беше ти на нейно място, Джоан. Тогава Колин щеше да има парите ти и мен. Да, жалко. Аз естествено те харесвам. Теб човек трудно може да не те харесва. Но все пак е жалко — като каза тези думи, от които кръвта на Синджан направо се смрази във вените й, Сирена се усмихна на всички и напусна Вътрешната господарска стая.

— Тя ме плаши — каза Софи и потръпна.

— Мисля, че всичките й думи са празни приказки — каза Алекс. — И мисля, че говори по този начин, само за да се прави на интересна. Обича да смайва хората около себе си. Синджан, вземи се в ръце. Това бяха само думи, нищо повече.

Колин каза:

— Ще се погрижа Сирена да замине за Единбург колкото може по-скоро. Всъщност може би е най-добре още сега да изпратя Остал да предаде съобщение на Робърт Макферсон. Той може сам да дойде да си я прибере. Нямам причини да чакам.

 

 

Робърт Макферсон дойде във Вер, а заедно с него пристигнаха още дузина мъже, всичките въоръжени до зъби.

— Както виждаш, Алфи вече не е сред моите хора. Обесих го заради убийството на Дингъл.

Той слезе от коня й даде знак с ръка на бойците си да направят същото. Увериха се, че огромните порти след тях ще останат отворени и чак тогава влязоха в замъка.

— Тук има много подобрения — каза той и кимна на Синджан. Добра домакиня сте, нали?

— О, да — каза тя й се запита защо ли не го беше застреляла, когато имаше възможност да го направи. Не вярваше нито на една негова дума. Той беше красавец, но носеше злото в душата си.

— Сега ще заведа Сирена в Единбург. Обещах ти, че ще разговарям с баща си, въпреки че вече те предупредих, Колин, че той не е съвсем наред с ума си.

— Беше съвсем наред, когато го видях последния път — каза Колин. — Ако просто ми кажеш кой твърди пред теб, че съм убил сестра ти, и двамата можем да си спестим много време.

— О, не — каза Робърт Макферсон и спокойно изтръска някаква прашинка от ръкава на сакото си. — Няма да стигнем доникъде, ако ти кажа. Ти ще се опиташ да убиеш човека в яростта си и аз пак ще остана със съмненията. Не, първо ще говоря с баща си. Ще му кажа за този човек, който те обвинява. Ще видя какво ще ми каже той. Повече не ме разпитвай, Колин.

— Няма да убия проклетия ти доносник!

— Ако ти не направиш това, тогава кръвожадната ти съпруга ще го направи.

— Сигурно наистина бих го убила — каза Синджан. — Прав е за това, Колин.

Колин чак сега осъзна, че се намират във вестибюла. Той не искаше Макферсон да влиза в дома му, но той беше дошъл за Сирена. Трябваше да се държи любезно, но това не означаваше, че трябва да го третира като скъп гост — да го покани в салона и да му предложи чаша чай. Щяха да останат във вестибюла. За да наруши неловкото мълчание, Колин каза:

— Нали познаваш съпругите?

— О, да, познавам тези две проклети дивачки. Дами — поправи се Робърт Макферсон и направи дълбок поклон и пред двете. — А това предполагам са техните съпрузи. Чувствам се по-спокоен, като виждам, че и двамата са тук. Тези две очарователни женски създания трябва да бъдат държани под ключ — той се обърна отново към Колин. — От писмото ти разбрах, че искаш да взема от тук Сирена и да я отведа в Единбург. Мога ли да знам какво е наложило това да стане точно сега?

— Леля Арлет умря снощи. Някой я е обесил в стаята й.

— О, разбирам. Примамил си ме тук, за да ме обвиниш, че съм убил дъртата вещица. Имам късмет, че съм довел със себе си своите хора.

— Не ставай глупак, Роби. Всичко беше нагласено, така че да прилича на самоубийство, но Дъглас правилно забеляза, че Арлет няма нито необходимата сила да върже такъв здрав възел, с който въжето беше стегнато около полилея, нито пък необходимото умение. Не е самоубийство. Някой я е убил. Може би това е твоят вестоносец, който е бил неин съучастник. Може би се е страхувал, че тя ще проговори и е решил да я премахне.

Робърт Макферсон го наблюдаваше. Той отстъпи назад — да бъде по-близо до отворените врати и до своите хора, които бяха разположени на стълбите отвън готови да нападнат и да се отбраняват при първия сигнал.

— По дяволите, Роби, това, което ти казвам, означава, че някой се е вмъкнал в замъка и я е убил!

— Може да е била все пак достатъчно силна, за да направи проклетия възел — каза той. — Арлет беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

Колин се отказа от този разговор. Тръгна да доведе Сирена. Докато вървеше до нея надолу по широките стълби, тя го гледаше така, сякаш той е неин възлюбен. Гледаше го така, сякаш той беше нейният Ромео, а тя Жулиета.

— Изпитвам голямо облекчение, че се маха от тук — прошепна Софи на Синджан. — Тя ме плаши, независимо дали думите й са или не празни приказки.

— Мен също — каза Синджан.

— Сестро — каза Робърт Макферсон, кимна и мимоходом направя знак на своите хора да поемат двата куфара от ръцете на Колин.

— Здравей, Роби — поздрави го Сирена. Тя се бе повдигнала на пръсти да целуне брат си по устните. — Днес си по-красив, отколкото беше преди шест месеца. Искрено съжалявам жена ти. Ще трябва да се състезава с теб по хубост. Трябва да ми обещаеш, че когато отидем в Единбург, никъде няма да ме придружаваш.

Дъхът му секна и за един ужасен миг Синджан изтръпна от страх, че той ще я удари. Но Робърт бързо се усмихна и отговори спокойно.

— Ще си пусна брада.

— Радвам се, че можеш да направиш това — каза Сирена. Тя се обърна към Колин, прокара пръсти по страните му, след това се повдигна на пръсти и го целуна по устните, точно както преди малко бе целунала брат си. — Довиждане, любими. Жалко, че предпочете тази. Жалко, че е толкова мила, но съм доволна, че се ожени за нея, защото е заможна.

Без да каже нищо повече. Сирена мина покрай брат си и излезе през главния вход.

Колин само кимна на Робърт Макферсон. Мина покрай него и излезе навън. Денят беше мрачен и студен. Видя как Сирена се мята на гърба на кобилата, която брат й беше довел за нея. Видя как един мъж от хората на Роби привързва куфарите й отзад за седлото си. Видя ги как всички възседнаха конете си и препуснаха по дългата, оградена с дървета алея на замъка Вер.

— Обади ми се, след като разговаряш с баща си — извика Колин след него.

— Със сигурност ще предприема нещо — извика през рамо отговора си Робърт Макферсон.

— Всъщност — обърна се към жена си Колин, когато се върна във вестибюла, — радвам се, че се ожених за заможна жена и то точно за определена заможна жена.

Въпреки че не й беше лесно да го направи, Синджан отвърна на думите му с весел смях. Той се опитваше да разведри настроението на всички, но това трудно му се отдаваше.

Софи потри ръце и каза:

— Сега пред нас стои за разрешаване страхотна загадка. Синджан, искам да науча нещо повече за Перлената Джейн. Защо мислиш, че е дошла при теб и ти е казала за леля Арлет?

Дъглас, се завъртя на пета и напусна замъка. Преди това каза на Алекс, която беше впила очи в него.

— Отивам да пояздя малко. Ще се върна, когато приключите с вашите глупави брътвежи за този проклет призрак.

— Горкият Дъглас — каза Райдър. — Той е от хората, които докрай поддържат една теза, щом веднъж са се застъпили за нея.

— Знам — каза Алекс, — Мога да го накарам да се съгласи почти с всичко, но не и със съществуването на Невестата-дева. Софи е права. Крайно време е да обсъдим подробно това.

Колин каза:

— Щеше да бъде лесно, ако можехме всяка вечер да заключваме замъка отвсякъде. Но не е възможно. Всеки, който дори бегло познава замъка, може да се вмъкне вътре и да отиде където пожелае.

— Това е много жалко — намеси се Синджан. — Представям си как Сирена изплаква очите си за пропуснатите възможности.

Те изказваха мнения, обсъждаха, спореха, докато накрая бяха прекъснати от децата. И двете бяха пребледнели, защото бяха научили от прислугата за смъртта на леля Арлет.

— Елате тук — каза Колин. Той притегли двете деца към себе си и ги прегърна. — Всичко ще се оправи. Ще разберем какво е станало. Знаете, че съм умен. Чичовците и лелите ви също са умни. Мащехата ви понякога, но ако й бъде посочена правилната посока също може да стигне до верни изводи. Всичко ще се оправи.

Той дълго ги държа в прегръдките си, докато накрая Дахлинг вдигна очи към него и каза:

— Пусни ме вече, татко. Синджан има нужда от мен.

Дахлинг заспа в скута на Синджан. Филип стоеше до нея като верен закрилник, помисли тя, и му се усмихна с цялата любов, която носеше в сърцето си.

 

 

Следващия следобед братът на леля Арлет — Ян Макгрегър — дойде и отнесе тялото й. Той не беше нито изненадан, нито смутен от новината, че е била убита в собствената си спалня. Дори и да не беше очаквал това, той успя да го прикрие. Беше ясно, че иска да напусне Вер колкото се може по-бързо. Не искаше да се замесва в нищо! Всичко беше много просто. Имаше жена и седем деца, в края на краищата. Беше им казал това с такова лицемерие в гласа, че на Синджан й идваше да го зашлеви през лицето. Не разполагал с никакво време. Трябвало да се прибира у дома. Той щял да се погрижи за погребението на Арлет. Разбира се, че ще го направел, но щял да остави Колин — както беше редно, щом е била убита в неговия дом — сам да разреши загадката около смъртта й. Арлет винаги си е била странна. Винаги е искала това, което сестра й е имала. Да, това било жалко, но в живота често се случвали жалки неща.

Когато се приготви да тръгва, той се обърна към Синджан.

— Вярвам, че няма да се оставите да ви убият, както горката Фиона, въпреки че мисля, че това вече не е толкова важно, щом Колин се е оженил за вас и парите ви вече са в неговите ръце.

Те го видяха как яхва коня си редом до откритата каруца, в която бе натоварен ковчега с тялото на леля Арлет, покрит с черно одеяло.

— Той е мой вуйчо — каза Колин по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Той е моят проклет вуйчо, когото не съм виждал от петгодишен. Женен е за четвъртата си жена. Има много повече от седем деца. Седем са децата му само от четвъртата му жена. Щом някоя от съпругите му умре от прекалено много раждания за кратко време, той веднага си намира нова и веднага започва да прави с нея същото. Той е едно нищожество.

Никой не възрази на това определение.

— Ти приличаш по нещо на него, Колин — каза Дъглас. — Странно е, че е толкова хубав, а е толкова пропаднал.

Синджан се обърна и зарови лице в гърдите на Колин.

— Какво ще правим сега?

— Това, което истински ме притеснява, е фактът, че някой се е вмъкнал в замъка и е убил леля Арлет. Не може да е била Сирена. Поне се моля да не е била тя.

— Но аз ви казвам, че Сирена не може да направи това — каза Дъглас. — Снощи видях раменете й. Ръцете й са толкова крехки, почти няма никакъв мускул по тях. Синджан би могла да направи това, но не и Сирена.

На Колин не му допадна тази забележка. Той погледна сурово Дъглас, но граф Нортклиф само вдигна рамене.

— Вярно е, Колин — каза Синджан, — Много съм силна.

— Знам — каза Колин, целуна Синджан по челото и въздъхна.

 

 

Синджан беше седнала върху купчина сено и си играеше с няколко новородени котенца, чиято майка — котката на конюшнята Том — ги беше родила в третата клетка, която слава Богу беше празна от четири седмици. Тя чу, че Остал и Крокър разговарят. Чу, че Фени изпръхтя две клетки по-нататък, без съмнение, за да извести, че иска още сено.

Беше капнала от умора, но не обръщаше внимание на това. Страхът се бе стаил дълбоко в нея и можеше всеки миг отново да излезе на повърхността. Беше оставила Колин да разговаря с мистър Ситън. Братята й бяха отишли да поработят заедно със селяните на полето.

— Това ми носи душевно спокойствие — бе отвърнал Райдър, когато Софи го попита защо прави това.

— Освен това Дъглас иска да се поизпоти малко — беше казала Алекс. — Чувства се объркан. Минаха два дни от смъртта на леля Арлет.

Синджан бе оставила двете съпруги да спорят оживено, дори след като вече бяха тръгнали ентусиазирано из замъка, за да проверят всяка врата дали не носи следи от взлом или тайно нахлуване. Синджан беше пожелала да остане малко сама. Котенцата я успокояваха. Сега двама малки Томчовци се катереха по полата й, за да се наместят удобно в скута й и мъркаха доволно, докато тъпчеха фустата й с лапички.

Тя ги погали, но си мислеше за нещо друго. Гласът на Остал вече звучеше далече и ставаше все по-неясен. На нея ли беше казал нещо? Не, разбира се, че не. Гласът на Крокър също едва се долавяше. Фени отново изпръхтя, но Синджан чу съвсем неясно и това. Беше съвсем отпусната и спокойна. Скоро заспа.

Не след дълго се събуди. Котенцата бяха заспали в скута й. Слънцето се бе качило високо и ярко светеше през огромния прозорец на конюшнята.

Макдъф се бе настанил удобно върху сламата срещу нея.

Тя поклати глава и му се усмихна.

— Здравей. Каква приятна изненада. Нека да стана и да те поздравя с добре дошъл, както е редно, Макдъф.

— О, не, Синджан, не е необходимо да ставаш точно сега. Погрижи се за котенцата. Те са хитри малки негодничета, нали? Не, стой там. Аз ще дойда при теб.

— Добре — съгласи се тя е си прозя. — Толкова много неща се случиха, откакто замина. Толкова много. Просто исках да избягам от всичко за малко. Срещна ли се с Колин? Знаеш ли за леля Арлет? Да не би да си дошъл да ни помогнеш?

— О, да — отвърна той. Наведе се над нея, нежно вдигна заспалите котенца от скута й и ги постави върху старото одеяло. — А сега — каза той и миг след това изтегли назад юмрука си и го заби в челюстта й.

 

 

Колин огледа внимателно салона. Беше късно следобед и всички се бяха събрали на чай.

— Къде е Джоан? — попита той.

— Не съм я виждала, откакто се разделихме след обяда — каза Софи. — Нито Алекс я е виждала, защото двете бяхме непрекъснато заедно.

— Ние търсихме някакви следи. По-точно искахме да разберем през коя врата точно се е вмъквал в замъка убиецът. Но не успяхме да открием нищо.

Софи я изгледа презрително и каза:

— Толкова си твърдоглава, Алекс! Ние открихме вратата. Минал е през малката странична вратичка на кухнята, Колин. За мен е очевидно, че тя е била отворена с взлом, въпреки че Алекс твърди, че било нормално да бъде в това състояние заради дълголетната употреба.

— Ще я видя — каза Колин. — Благодаря и на двете за усилията.

— Къде, по дяволите, е Синджан? — Райдър огласи целия салон с вика си.

Пристигна писмо, което малкият син на един от селяните предаде на Колин.

— Стой тук — каза Колин на момчето и веднага разпечата плика. Прочете писмото веднъж, после още един път. Пребледня. След това изруга.

Колин разпита момчето, но не успя да научи нищо от него. Бил някакъв господин, каза то, шапката му била нахлупена ниско над очите и бил увит с шал почти до носа. Изглеждал му познат, но не могъл да се сети кой е. Бил на кон и не слязъл нито за миг от огромния си жребец.

Колин се върна в салона и подаде писмото на Дъглас.

— Мили Боже! Не мога да повярвам, че това е истина!

Настъпи истински хаос, докато накрая Райдър прочете на висок глас.

Лорд Ешбърнхам,

Вашата заможна наследница е в ръцете ми. Ще я убия, ако не ми донесете петдесет хиляди лири. Давам ви два дни да донесете парите от Единбург. Предлагам ви да тръгнете незабавно. Ще ви наблюдавам неотлъчно. Когато се върнете в замъка Вер с парите, отново ще се свържа с вас.

— Проклета да е преизподнята! — изруга Алекс. Няколко минути по-късно в салона влезе Филпот и съобщи, че едно от момчетата току-що е открило Крокър и Остал вързани с кърпи в устата в сайванта. Никой от двамата не знаеше кой ги бе вързал. Просто си говорили, когато някой ги ударил отзад по главите. Колин се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита го Дъглас и го улови за рамото.

— В Единбург да взема проклетите пари.

— Изчакай миг, Колин — каза бавно Райдър, като прокарваше бавно пръст по брадичката си. — Първо трябва да помислим върху това. Вече имам план, предполагам. Елате.

Софи скочи на крака.

— О, не, вие няма да направите това! Дойдохме тук, за да помогнем на Синджан. Не можете да ни държите настрана точно сега!

— Наистина нямате право да го направите! — извика и Алекс и в същия миг се хвана за корема. След това се втурна към ъгъла на стаята, където Филпот беше поставил един леген специално за нея.

 

 

Макдъф видя как Колин напусна Вер рано на следващата сутрин, възседнал огромния Гъливер. Той беше бърз като вятъра. Макдъф бе предположил, че Колин ще тръгне веднага, но в края на краищата той не беше сключвал този брак по собственото си желание, така че нямаше нищо чудно в това да не бърза. Беше се оженил за Джоан Шербрук само за да сложи ръка върху парите й. Защо трябваше да бърза? Защо трябваше да се тревожи, ако бъде убита?

Разбира се, достойнството му изискваше от него да плати откупа и да я спаси.

Колин яздеше сам. Макдъф потри доволно ръце. Ако имаше късмет, Колин щеше да се върне във Вер с парите още същата вечер. Беше решил да ги остави да умират от страх за нея и да не изпрати съобщението си до следващата заран. Но нещо го накара да бърза да доведе нещата докрай. Нямаше причина да се бави и да се оттегля, без да си е свършил работата.

Дори му харесваше обстоятелството, че двамата й братя и жените им се намираха в замъка. Надяваше се, че ще се опитат да се намесят и ще приложат някой глупав план, за да го хванат. Така Колин още по-лесно щеше сам да влезе в капана, който Макдъф бе заложил за него. Щеше да му бъде приятно да им покаже какви глупави английски дървеняци представляват те. Беше много доволен, че са тук. И да искаше, не би могъл да нареди нещата по-добре от това.

Англичаните здравата губят. В това имаше някаква сладка ирония и Макдъф беше доволен. Тази радост притъпи постоянната болка, която чувстваше в гърдите си.

Изчака още малко, за да види дали някой от братята на Синджан няма да напусне замъка, но никой не излезе през главния вход. Изчака още час. Накрая, доволен от това, че никой не беше предприел нещо, Макдъф яхна коня си и се отправи обратно към малката колиба.

През страничната врата на кухнята се бе промъкнал Джейми, най-малкото от момчетата на един от селяните. Той бе влязъл през прословутата врата, за която Софи твърдеше, че е послужила за вход на убиеца. Джейми беше едно от дванадесетте малки момчета, които братята бяха скрили добре в наблюдателните им постове, разположени от всички страни на замъка.

Колин стоеше до масата в кухнята с огромна чаша гъсто кафе в ръка и чакаше.

— Беше един мъж, милорд. Това е вашият братовчед, онзи великан с червената брада, дето му викат Макдъф.

Колин пребледня. Райдър сложи ръка на рамото му.

— Кой е Макдъф, Колин?

— Братовчед ми. Дъглас се запозна с него в Лондон. Мили Боже, Райдър, защо? Нищо не разбирам.

Райдър даде на Джейми една гвинея. Момчето остана с отворена уста, после ахна и каза:

— Благодаря, милорд. Много ви благодаря. Майка ми ще ви благославя, наистина ще ви благославя.

Колин стана.

— А сега, Джейми, заведи ни на мястото, където го видя.

 

 

Дъглас се вмъкна през същата странична врата на кухнята час по-късно. Очите му искряха от зле прикрито вълнение. Той вдигна очи към жена си и видя, че и нейните искрят със същите пламъци.

— Двамата сме от един вид, нали?

— О, да. И скоро ще хванем Макдъф. Спомняш ли си го, Дъглас? Симпатичният великан, който дойде да види Колин в Лондон. Колин едва не припадна от изненада, когато разбра кой му е изпратил писмото. Той не разбира защо би могъл Макдъф да направи това.

— Мили Боже.

— Знам, че това за теб е голяма изненада. Колин и Райдър тръгнаха с момчето, което го е видяло, за да им покаже мястото, където се крие.

— Скоро ще пипнем убиеца на Арлет, както и този на Фиона. Чудя се само какъв ли мотив е имал.

Алекс поклати глава.

— Не знам, Дъглас. Нито Колин знае това. Разбира се Софи твърди, че ако е била с нас в Лондон, веднага е щяла да го заподозре.

Дъглас се засмя.

Когато Дъглас пристигна обратно в замъка в седем вечерта, той знаеше, че Макдъф ги наблюдава както знаеше и мястото, от където ги следи. Внимаваше да държи така извита главата си, че да не се вижда лицето му под гъстата зеленина, на елите. Стараеше се да даде възможност на Макдъф да забележи издутия пакет, които беше привързан на седлото му. Надяваше се Макдъф да не забележи, че Гъливер не е облян в пот и пяна от дългия път, който е изминал. Всъщност Гъливер не беше изминал повече от десетина минути път. Този кон беше цяла стихия. Дъглас си мислеше дали Колин би се съгласил да му го продаде.

Половин час по-късно Филпот предаде писмото, което беше оставено на стълбището пред главния вход. Дъглас го отвори и го прочете. Усмихна се.

 

 

Макдъф си подсвиркваше, когато спря коня си пред пустата колиба, сгушена под клонака на елите близо до източния край на Кравешкото блато. Беше усойно. Вонеше на гниеща растителност и застояла вода. Самата колиба можеше всеки миг да се разпадне. Знаеше се, че някакъв стар отшелник живял в нея в продължение на много години, докато една нощ но време на разразила се яростна буря той просто навлязъл в блатото, възпявайки небесата, и поел своя вечен път. Колибата имаше един единствен прозорец, който отдавна не беше свалян, закован с дъски, които бяха разкривени и изгнили, а една от тях се люлееше на ръждясалия пирон, на който висеше. Макдъф свали ръкавиците си и влезе вътре. Подът беше от пръст. Имаше едно тясно легло, една маса и два стола. Синджан беше вързана здраво за единия от тях. Макдъф сам бе донесъл столовете и масата. Той не можеше да си представи да се храни седнал върху пръстения под. В колибата имаше и плъхове, които се грижеха за остатъците от храната. Той си помисли, че сигурно са правили отлична компания на Синджан, докато него го е нямало.

Синджан забеляза огромния мъж, чак когато той се появи на вратата. Беше толкова едър, че не се побираше в рамката. Изглеждаше доволен от себе си проклетникът. Тя затвори за миг очи и си представи Колин и братята си. Те щяха да я открият. Не се съмняваше и за миг, че ще го направят. От друга страна, тя самата на всяка цена щеше да се опита да избяга. Почти беше готова.

— Не остава много време — заяви Макдъф, настани се на другия стол и потри една в друга огромните си ръце. Столът изскърца зловещо под тежестта му. Той изпъна пръстите си и пукотът от кокалчетата разцепи тишината. Отвори някаква кафява торба и извади от нея един хляб. Отчупи голямо парче от него и започна да яде.

— Не — каза с пълна уста той, — не остава много. Преди малко видях Колин да се връща от Единбург. Оставих писмото на стълбите пред главния вход. Нямаше смисъл да чакам до сутринта. Може би той ще пожелае да те получи обратно жива, мила моя. Кой може да знае това?

— Той е много почтен — каза Синджан, като се стараеше да запази неутрален тон. Тя не беше глупава. Страхуваше се от Макдъф.

Макдъф изсумтя и преглътна залъка си. Не спря да дъвче, докато не изяде целия хляб. Синджан усети как стомахът й се присвива от глад. Този негодник не го беше грижа дали тя умира, защото не е яла.

В този миг тя се замисли дали той наистина възнамерява да я освободи, както беше обещал.

— Гладна съм — каза тя, когато забеляза другата кафява торба.

— Жалко. Аз съм доста едър и няма достатъчно храна, за да дам и на теб. Може би за плъховете е останало нещичко, но не и за теб. Да, много жалко.

Тя го наблюдаваше как продължи да яде, докато и двете торби се изпразниха. Той ги смачка на топка и ги запрати в ъгъла. Въздухът беше пропит с миризмата на наденица и хляб.

— Ако плъховете искат да си хапнат от трошичките, ще трябва да прегризат първо торбите — каза той и се засмя доволно на остроумието си.

Почти беше свободна, помисли тя. Оставаше й малко. Той стана и се протегна. Достигаше изтърбушения покрив на колибата, както беше вдигнал ръце над главата си.

— Може би сега ще ми кажеш защо правиш това?

Той погледна синината на челюстта й, където я бе ударил предния следобед.

— Изкушавах се да те ударя отново, когато снощи ми зададе същия въпрос — той сви юмрук и го притисна в дланта на другата си ръка. — Вече не изглеждаш изискана дама, мила моя графиньо Ешбърнхам. По-скоро приличаш на раздърпана уличница от Сохо.

— Страхуваш ли се да ми кажеш? Да не би да си мислиш, че мога да се измъкна по някакъв начин и да те убия? Ти май се страхуваш от мен, така ли е?

Той отметна назад глава и се разсмя. Синджан чакаше. Молеше се той да не се нахвърли отново върху нея и този път да я убие.

— Дразниш ме, за да ме предизвикаш да говоря, а? Е, добре. Защо пък не? Ти не си глупава, Синджан. Трябва да си даваш сметка, че ако исках, нищо не ми пречи да убия и теб, и Колин. Ти си толкова различна от Фиона. Колин сигурно си мисли, че вече си мъртва и си тръгнала към царството небесно. Ти имаш не само пари, имаш и свободен дух. Това е една непоклатима комбинация. Ще помисля върху това. Но нали ти е ясно, че всичко това, което ти казвам, по никакъв начин не променя изхода от това положение. Правя го просто защото трябва да запълним по някакъв начин времето. Тъй че защо да не ти кажа?

Той се протегна отново и след това огледа малкото помещение.

— Какво мизерно място — каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Тя чакаше и работеше усилено с ръцете си, които бяха вързани зад гърба й.

— Колин е копеле — каза изведнъж Макдъф и избухна в гръмогласен смях. — О, да, той е истинско копеле, тъй като майка му е била курва и е спяла с друг мъж. Арлет знаеше за това, но понеже хранеше надежди да се ожени за графа, когато майката на Колин умря, тя се страхуваше да му каже истината, за да не се обърне заради това срещу нея. Затова тя просто скалъпи онази история за майката на Колин и нейния любовник-келпи. Да, келпи. Нищо подобно — любовникът й е бил мъж от плът и кръв, а и най-важният му атрибут също си е бил от плът и кръв. Старият граф никога не се ожени за Арлет. Той спеше с нея, но нищо повече от това. След това той умря и Мелкъм стана граф. Арлет обичаше Мелкъм и никой от нас не успя да разбере защо. Мелкъм беше покварен, той беше дребнав и зъл. Понякога беше доста жесток. Да, но после и той си получи заслуженото, като отиде в ада и Колин стана новият граф Ешбърнхам. Но нали разбра вече, че той е копеле? Аз бях този, който трябваше да стане следващият граф Ешбърнхам. Аз трябваше да наследя замъка Вер. Арлет беше много объркана и разстроена, когато Мелкъм умря. Тя мразеше Колин. Нямаше никакво съмнение в това. Старата вещица обеща да ми даде доказателството, че той е незаконен наследник. Тя обеща да ми даде доказателството, с което трябваше да отстраня Колин и аз да стана граф Ешбърнхам.

Синджан не помръдваше върху стола. Дори не мигаше. Той беше побеснял, направо вече не се владееше. Тя се страхуваше за живота си повече от всеки друг път.

Той сякаш изведнъж се успокои. Целият бе облян в пот.

Когато отново заговори, гласът му звучеше напевно, като че ли казваше нещо, което дълго време е репетирал и знаеше наизуст всяка думичка. Нареждаше без да спира. Може би се опитваше да се оправдае, да се освободи от чувството си за вина.

— Арлет се опита да те убие, като те лиши от грижи, когато ти имаше нужда от тях. Това беше нейното отмъщение към Колин за това, че той беше жив, а Мелкъм — мъртъв. За голямо съжаление ти оцеля. Тогава старата вещица изпита силни угризения на съвестта. След всички мръсни години тя изпита угризение на съвестта! Убих я, защото отказа да ми даде доказателството, което ми беше обещала. Исках да й счупя кокалестия врат, но реших, че ако я обеся, ще си помислите, че се е самоубила, защото е виновна за смъртта на Фиона.

— Направил си много здрав възел на полилея. Тя не би имала сили да го направи.

Той вдигна рамене.

— Това вече е без значение. Така или иначе аз ще получа петдесет хиляди лири и ще замина с тях за Америка. С тези пари там ще бъда богат, много богат. Реших, че няма смисъл да убивам нито теб, нито Колин, освен ако не ме принудите да го направя. В такъв случай, разбира се няма да се колебая. Иначе нямам причини да ви убивам. Никога не съм мразил нито теб, нито него. Но когато убивам, аз изпитвам някаква странна възбуда, някакво оживление. В тези безценни мигове се чувствам истински щастлив.

— Ти ли уби Фиона?

Той кимна. Лицето му беше замечтано.

— Може би трябваше да убия Колин все пак. Той винаги е имал това, което аз съм искал, въпреки че никога не си е давал сметка, че е така. Фиона беше лудо влюбена в него, а той не даваше пукната пара за нея. Тя направо го побъркваше с нескончаемите си сцени на ревност. Пищеше му, дори само ако погледне в посока, в която е застанала някоя жена. Тя не се интересуваше нито от замъка, нито от хората, които живееха там. Тя се интересуваше единствено от Колин. Искаше той да се превърне в нейното галено кученце. Той просто трябваше да я пребие поне веднъж от бой. Това сигурно щеше да помогне, но той не го направи, а просто се оттегли от нея. Но аз я желаех, обичах я, а тя ме отхвърли. Да, Арлет ми даде някаква отвара, която излях в чашата с бира на Колин. След като старият граф и Мелкъм бяха мъртви, Арлет не се интересуваше дали всички в проклетия замък ще умрат. Тя беше готова да помогне на всички да се озоват в гробовете си. Колин изпи бирата и припадна. Аз счупих красивия врат на Фиона и я хвърлих от скалата. Тя ме умоляваше да не го правя, кълнеше се, че ще обича само мен, но аз не й повярвах. Сякаш за миг-два бях склонен да й повярвам, но бързо ме обзе онази странна възбуда. Не можех да се спра, щом веднъж вече бях започнал. Постъпих майсторски, Синджан. Наместих тялото на изпадналия в безсъзнание Колин близо до ръба на скалата, но не е било достатъчно близо. Ако бях имал късмет, той също щеше да падне от скалата. Ако бях имал късмет, щяха да го обесят за убийството й. Но аз въобще нямам късмет.

Потокът на думите му изведнъж секна, сякаш някой беше завъртял кранчето, от което се изливаше. Но Синджан трябваше да научи истината.

— Ти ли нае човек да го убие в Лондон?

— Да, но онзи глупак не можа да си свърши работата. Дойдох да видя моя скъп братовчед и го намерих щастлив, спокоен и невредим в дома на проклетия граф Нортклиф. Въпреки това аз не се отказах да действам. Мислех, че ако умре в Лондон, далеч от Шотландия, нещата ще се наредят по-удобно за мен наистина щеше да бъде така, по дяволите. Само ако бях имал късмет. Брат ти реагира точно така, както предполагах, когато му изпратих писмото, с което обвинявах Колин в убийството на Фиона. Но ти, Синджан, ти беше напълно непредвидима. Ти бързо отведе съпруга си далеч от Лондон, далеч от намесата на семейството ти, далеч от мен. Колин обвини за всичко Робърт Макферсон, въпреки че единственото, което Роби беше направил, бе да открадне няколко овце и да убие някой и друг от неговите селяни. Опита се да застреля Колин в Единбург, без малко да не оплеска всичко. Непохватният му глупак рани теб. Роби се мисли за много жесток и зъл. Мисли се за такъв, защото го е яд, че е много красив. Мисли си, че колкото е по-зъл, толкова по-малко красив ще го виждат хората. Казах му, че Колин е убил Фиона и той повярва, защото освен това му казах още нещо, което е вярно — казах му, че съм обичал сестра му и не мога да понеса Колин да се измъкне ненаказан за нейната смърт. Убедих го, че е длъжен да отмъсти за смъртта на сестра си.

След като каза това, Макдъф се обърна на другата страна и се прозя.

— Не ми се приказва повече. Казах ти повече неща, отколкото съм казвал на някое друго живо същество. Ако имаш още въпроси, мила моя, можеш да ги отправиш към Господ, когато отидеш на небето — ако разбира се реша да те изпратя там. Реших да поспя — той се разсмя. — Мисля да дремна малко. А може и много. Ти просто си почивай, мила моя, слушай как плъховете си гризкат. Ще се опитам да не хъркам.

Той разгъна няколко одеяла и ги постла на пода. Легна отгоре им, като внимаваше да не опира дрехите си до земята. Беше обърнат с гръб към нея.

Тя му даде двадесет минути. Трябваха й не повече от десетина, за да си освободи ръцете. Китките й бяха разранени и разкървавени. Но това нямаше значение. Още малко, оставаше й още съвсем малко.