Катрин Каултър
Съдби в окови (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Синджан беше готова да изкрещи отново, но се отказа. Той се беше наместил между краката й, държеше ги в ръцете си и бе опрял леко брадичка в корема й. Хилеше се срещу нея.

— Е? Искаш ли да продължа?

Тя едва се овладя, Беше й трудно, защото никога не си беше представяла такова… Високо каза:

— Това, което направи, беше нещо изумително. Доста ме смути. Сигурен ли си, че такива неща се правят?

Той се наведе и отново я целуна нежно, след това вдигна глава, разтвори още по-широко краката й и чаровно й се усмихна.

— Много си вкусна, Джоан. Да, скъпа, за мъжа е огромно удоволствие да целува жената между бедрата.

— Чувствам се много странно, Колин. Ще ме пуснеш ли? Не съм свикнала да лежа с вдигната до кръста нощница и някой да се намира точно там, където ти си се разположил сега. Това е неудобно. Все пак си мъж.

— Ако продължа да целувам и галя това местенце, ти ще изпиташ невероятно удоволствие.

— О, не, сигурна съм, че няма. Наистина, Колин, пусни ме. Божичко, ти си гол!

— Да. Не се страхувай. Нямам намерение отново да те обладая. Всъщност исках да видя колко си се наранила от ездата.

— Аз съм се наранила! Каква наглост! Ти беше този, който ме нарани.

Той се надигна между краката й и тя видя как впи очи надолу и нежно я погали с пръсти. Беше толкова объркана, че не знаеше какво да каже.

— Страхувам се, че си много разранена, но ще се оправиш. Просто стой настрана от конете известно време — като каза това, той целуна корема й, наведе се и се настани удобно. Тя почувства твърдия му член да се притиска в нея и се опита да събере краката си, което разбира се беше глупаво, защото той се намираше между тях.

— Нали ти е приятно, когато гърдите ти се притискат в мен? Как смяташ?

— Не ми харесва. Мисля, че ти не можеш да се владееш. Не искам отново да ми причиниш болка.

— Аз съм мъж, Джоан, не съм някакъв простак. Няма да вляза в теб, обещавам ти. А сега ме целуни и ще те оставя.

Тя сви устни. Той се разсмя и прокара език по долната й устна.

— Подай ми устните си. Нали си спомняш как ме молеше да те науча да се целуваш? Как успя толкова бързо да си забравиш претенциите!

— Не съм забравила. Просто не искам да го правим както тогава, за да не се превърнеш отново в необуздан варварин.

— Добро основание — той нежно я целуна още веднъж и се претърколи на леглото до нея. Видя как тя бързо смъкна нощницата до ходилата си, след това изтегли нагоре завивките върху двамата и се изпружи по гръб — като катурната за вечни времена статуя.

— Ако искаш, можеш да ми доставиш удоволствие — беше се подпрял на лакът, обърнат с лице към нея. Очите му бяха потъмнели, страните зачервени и тя много добре знаеше причината за това. Разбира се, мъжкият нагон.

— Как може да стане това? Ти обеща, Колин, обеща, че този път няма да ми причиниш болка.

— О, това е напълно възможно. Аз те докосвах и галех между краката. Ти можеш да направиш същото с мен.

Тя го изгледа така, сякаш той беше полудял — един истински луд, безусловно луд човек.

— Така правят помежду си хората, които се обичат.

— Не съм сигурна, че те разбирам, Колин.

— Говоря за моя малък мъж, Джоан. Можеш да го целуваш и галиш.

— О!

— От друга страна може би е по-добре да поспя. Трябва да тръгвам рано сутринта…

— Наистина ли? Това ще ти хареса ли? Ще ти достави ли удоволствие, Колин?

Не можеше да не усети смущението и съмнението в гласа й и бързо й каза:

— Е, добре. Трябва да поспя малко.

— Ще опитам, ако искаш.

— Какво?

— Ще те целувам там, ако искаш.

Той забеляза, че мисълта за това ни най-малко не я отблъсква. Напротив, явно изпитваше любопитство и той усети как започва да тръпне от възбуда. Замисли се, дали да се освободи, ако тя го приеме в устата си. Слабините му запулсираха и той усети мощната си ерекция. Не, по-добре да не я отвращава, защото не беше сигурен дали ще успее да се овладее. Поклати глава, обладан от желание, и каза:

— Добре.

И остана да лежи по гръб, без да прави нищо. Синджан отметна завивката и го погледна. Той почувства изпиващия й поглед върху себе си и запулсира още по-силно.

— Докосни ме — каза той.

Много бавно тя смъкна завивката до ходилата му и един продължителен миг го наблюдава безмълвно. Най-после докосна с длан мускулестия му корем, миг преди той да изкрещи от страхотно желание да го докосне.

— Ти си красив, Колин.

Вече не издържаше. Простена и леко се надигна. Когато тя го докосна с нежност, той целият се разтресе, като неопитен хлапак.

Не помръдваше, ръцете му бяха изпружени покрай тялото, свити в юмруци. Тя коленичи до него. Косата й се спусна на вълни върху корема му, но той не виждаше нейната прелест и топлина, защото гледаше като омагьосан себе си и нейните устни. Почувства горещия й дъх и се разтопи от неописуемото удоволствие. Когато тя лекичко го захапа, той едва не изкрещя.

— Ти си много различен от мен — заяви тя и го погали. Беше почти въздушно докосване, но от това той изпита още по-силна съблазън. — В никакъв случай не мога да се меря по хубост с теб.

Искаше му се да й каже, че това са глупости, но не продума, защото беше напрегнат и изгаряше от желание да го целуне. Но тя не го правеше. Наистина, беше съвсем непросветена, но полека-лека щеше да се научи, а той желаеше да я остави сама да го направи. Тя се опита и той се сгърчи. Идваше му да простене, но не издаде нито звук, защото не искаше да я плаши.

Когато най-после тя го пое в устата си, той знаеше, че няма да може да се овладее. Сладостната болка, която премина през него, го разтресе целия. Трябваше да спре. Не искаше да я смути или отврати. Въпреки че обезумяваше от възбуда и се чувстваше така, както никога преди, той я отдръпна от себе си.

Тя се изви, за да го погледне и косите й се разпиляха върху голото му тяло.

— Не го ли правех както трябва?

Той погледна красивите й шербруковосини очи и се усмихна — едва ли щеше да успее да се усмихне така, както би искал, но поне опита.

— Аз съм мъж, Джоан, и за мен това е непоносимо. Не ми задавай повече въпроси. Настани се удобно до мен и хайде да спим.

Тя се сгуши в него и сложи длан върху бумкащото му сърце, без да каже нищо. Бесният му пулс постепенно се успокои. Тя го целуна по гърдите и каза:

— Ще се постарая да правя всичко както трябва, Колин. Много ми е приятно да те докосвам с ръце и устни, защото ти си направо великолепен. Но онази част от твоето тяло е прекалено голяма и ти навярно си даваш сметка за това. Няма да стане. Вече се увери, че няма да стане. Съжалявам, но е така.

— Ти си едно глупаче, което още нищо не разбира — той я целуна по носа и я притисна по-силно към себе си. — Ще ми бъде по-приятно, ако съблечеш тази смешна нощница.

— Не — отсече тя, след като обмисли миг-два. — Не мисля, че идеята ти е добра.

Той въздъхна и се съгласи.

— Може би си права.

— Колин?

— Х-м-м?

— Ще спиш ли с други жени, когато отидеш в Единбург?

За миг замълча, после на свой ред попита:

— Вярваш ли, че съм имал любовница, докато първата ми жена беше жива?

— Разбира се, че не!

— Добре, тогава защо допускаш, че мога да легна с друга жена, след като сега съм женен за теб?

— Знам, че мъжете го правят. Само братята ми са изключение. Те са верни на своите съпруги, защото много ги обичат. Надявам се ти да си по-скоро като тях, отколкото като всички останали мъже, които нямат капчица достойнство. От друга страна ти не ме обичаш. Затова ти задавам този въпрос?

— Ти ще прелъстиш ли някой мъж, докато ме няма?

Тя го ръгна в корема и той извика, за да й достави удоволствие. После тя погали мястото, където го беше ударила, и пръстите й се спуснаха надолу. Той простена, започна да диша тежко и дълбоко.

— Не. Моля те, недей.

Тя отмести ръката си, при което той изпита и облекчение, и яд.

— Защо леля Арлет каза, че си имал любовница, докато жена ти е била жива?

Той не отговори на въпроса й, а заяви:

— Тя много не ме обича, както сама ще разбереш, щом вече си моя съпруга и живееш тук. Не знам защо.

— И човек би я разбрал, знаеш ли? Ако не ми беше ясно, че не знае как си устроен, и аз бих повярвала. Но след като знам колко си голям и как, само като те погледне, всяка жена би побягнала, за мен е ясно, че не говори истината. Извинявай, Колин, ти си толкова красив, но както ти казах, онази част от тялото ти…

— Нарича се член, Джоан.

— Добре тогава. Твоят член, Колин. Никой жена не би имала желание да направи това. Освен собствената ти жена и то само защото е нейно задължение да го прави.

Той не можа да се овладее и буйно се разсмя.

— Всичко ще разбереш. Да, ще разбереш.

— Да не би да има мъже, които да са още по-големи?

— Как бих могъл да се осмеля да отговоря на този въпрос? Ще прозвуча като някой самодоволен глупак, ако кажа не, и сам ще накърня своята мъжка гордост, ако кажа да. Всъщност не съм виждал чак толкова много голи мъже, особено когато са възбудени. Освен това ти още нищо не си разбрала, Джоан. Но ще разбереш. А сега, заспивай.

Тя заспа преди него. Мислите на Колин обаче непрекъснато се връщаха към Робърт Макферсон, който явно имаше намерение да го убие. Мислеше и за невинната си съпруга, която не се свенеше да му задава прямо всякакви въпроси за неговите мъжки атрибути. Наистина беше забавно. Не беше срещал момиче като нея. А какви само усещания изпитваше, когато тя го докосваше с устни — това беше предостатъчно да накара един силен мъж да се разкрещи.

Той наистина не искаше така набързо да се раздели с нея, но нямаше друг избор. Трябваше да свърши толкова много неща, а не искаше да я излага на опасност. Тук поне беше на сигурно място. Макдъф му беше казал, че Макферсон е в Единбург, далеч от Вер. Да, тук тя щеше да е в безопасност, а той самият щеше да има свободата да проследи Робърт Макферсон, да го вразуми или — ако откажеше да бъде вразумен — да убие този мръсник. Поне нямаше да се притеснява от неудобството съпругата му — в желанието си да го защити — да тръгне сама да напада Макферсон.

 

 

Когато на следващата сутрин Синджан слезе на първия етаж, Колин вече беше заминал. Тя погледна Филпот, иконома на Кинросови, и попита с малко глух глас.

— Той замина ли вече?

— Да, мила госпожо, още на зазоряване.

— Добре, по дяволите — каза Синджан и влезе в салона.

Синджан се взираше в герба на Кинросови над грамадната камина в централната средновековна част на замъка. Върху златния щит бяха изобразени три сребърни лъва. Други два по-големи лъва придържаха щита, а над тях имаше грифон. Под щита се четяха думите: РАНЕНИ, НО НИКОГА ПОБЕДЕНИ.

Тя се засмя. Девизът беше чудесен и сега, когато все още я болеше между краката, той звучеше доста актуално и за нея.

— Фиона винаги се възхищаваше на герба на Кинросови и не си спомням някога да се е смяла пред него.

Синджан се обърна и видя Сирена. Усмихна й се и каза:

— Девизът просто ми напомни нещо. Мислех да взема Филип и Дахлинг след като обядваме. Знаеш ли каква е програмата им за деня?

— Леля Арлет има главоболие. Филип и Дахлинг сигурно вече са се качили на главата на Дулчи.

— Божичко, как не знаех за това. Извини ме, Сирена, ще отида при тях.

— Той никога няма да те обикне, нали знаеш това?

Синджан се вторачи в жената срещу себе си и се смая от възмутителната й откровеност.

— Защо не? Нито съм лоша, нито съм грозна, въпреки че на Дахлинг й доставя удоволствие да мисли, че съм грозна.

— Той обича друга — съобщи Сирена с глас на артистка от трагедия.

Синджан едва не избухна в смях. Тя притисна гърди с ръка, пое въздух и попита.

— Друга?

— Той обича друга — повтори Сирена и се оттегли с изяществото на принцеса от огромния готически салон.

Синджан само поклати глава.

По пътя към детската стая попадна на икономката мисис Ситън, която имаше много тъмни очи и сключени над тях гъсти черни, вежди. Беше съпруга на мистър Ситън, който — както Колин й бе споменал беше важна особа в местната черква, а в имението изпълняваше длъжността управител. Синджан лъчезарно й се усмихна.

— Миледи, разбирам, наистина се убеждавам, че вече не сме в онова бедствено положение.

— Това е вярно. Негова светлост е вече в Единбург, за да ни измъкне от водите на Стикс^[1].

Мисис Ситън си пое дълбоко въздух и каза:

— Слава Богу. Откакто се помня замъкът Вер е бил моят дом. Направо е срамна тази занемареност.

Синджан се сети за Филип и Дахлинг, но реши, че могат да се насладят на удоволствието да поизмъчват още малко Дулчи.

— Имате ли нещо против да дойда при вас, мисис Ситън, да пием по чаша чай? Можем да изготвим списък на нещата, които са необходими.

Списък, който след това Колин трябваше да одобри. Каква нелепост! Какво разбираше Колин от чаршафи, пердета, протрити дамаски, чинии и тенджери?

— След това ще трябва да ми кажете откъде можем да купим нещата, които са ни необходими.

Помисли, че мисис Ситън направо ще се разплаче. Хлътналите й бузи се издуха и леко порозовяха от удоволствие.

— О, да, миледи, да, наистина.

— Забелязах още, че прислугата не е облечена подобаващо прилично. Има ли добър шивач в града? Децата също имат нужда от нови дрехи.

— О, да, миледи! Ще отидем в Кинрос — градчето на другия бряг на езерото. Там ще намерим всичко необходимо. Не се налага да ходим чак до Единбург или Данди. В Кинрос има всякакви стоки, ще се убедите.

— На Колин няма да му допадне, че се бъркате в това. Току-що пристигате, не принадлежите на този дом, а вече се опитвате да се разпореждате. Няма да позволя това.

Синджан запримига срещу мисис Ситън, преди да се обърне към леля Арлет с думите.

— Мислех, че лежите с главоболие, госпожо?

Устните на леля Арлет станаха още по-тънки.

— Станах, защото се опасявах от това, което може да направите.

— Трябва да започнем да попълваме списъка, мисис Ситън. След малко ще дойда при вас в стаята ви. О, да искам също така да видя в какво състояние са помещенията за прислугата.

— Да, миледи — каза мисис Ситън и се оттегли с енергична стъпка.

— А сега, лельо Арлет, какво възнамерявате да правите вие?

— Да правя? Какво имате предвид?

— Ами това дали смятате да се заяждате с мен? Дали възнамерявате да се държите лошо и да разваляте настроението на всички около вас?

— Много сте млада! Как си позволявате да ми държите такъв тон?

— Аз съм съпругата на Колин — графиня Ешбърнхам. Ако пожелая да ви кажа да вървите по дяволите, лельо Арлет, намирам се в правото си да го направя.

Лицето на леля Арлет стана толкова червено, че Синджан за миг се притесни, че е прекалила и уважаемата дама всеки миг може да получи сърдечен удар и да се срути. Но тя бързо се съвзе. Леля Арлет без съмнение беше замесена от сурово тесто. И последните съмнения на Синджан се стопиха, когато тя заяви.

— Вие сте от богат и знатен род. Англичанка сте. Не знаете какво е да си свидетел на това как всичко около теб се руши и загива. Нямате ни най-малка представа какви чувства изпитва човек, когато вижда децата на селяните на плачат от глад. Въпреки това вие идвате тук, перчите се с вашите пари и очаквате всички да коленичат пред вас.

— Не мисля, че очаквам това от някого — отвърна бавно Синджан. — Това, което очаквам, е да ми се даде шанс. Вие не ме познавате, госпожо. Бълвате насреща ми нападки, които едва ли имат нещо общо с някого. Моля ви, нека се опитаме да живеем в мир. Не бихте ли опитала да ми дадете поне малко шанс?

— Вие сте много млада.

— Да, но съм сигурна, че с годините ще натрупам опит.

— Освен това сте и дръзка, млада госпожо!

— Братята ми добре са ме научили, госпожо.

— Колин не го приемат тук като граф Ешбърнхам. Той е по-малкият син и освен това отказа да се подчини на баща си. Отказа да се присъедини към Императора.

— И е постъпил правилно. Много съм доволна, че Колин няма нищо общо с Наполеон. Въпреки всичко той е изпълнил волята на своя баща. Сложил е край на родовата вражда с Макферсонови като се е оженил за Фиона. Нали така?

— Да, но вижте какво стана след това — той уби проклетата кучка. Блъсна я от ръба на онази скала и се престори, че не знае какво се е случило. Престори се, че нищо не помни. О, да, сега той е господар и Макферсонови отново са се изправили на нож срещу нас.

— Колин не е убил Фиона и вие добре знаете това. Защо го мразите толкова силно?

— Той уби Фиона! Няма кой друг да го е сторил. Тя го измами, да, измами го със собствения му брат. Това е голяма изненада за вас, нали, наивна английска глупачке? Това е самата истина. Колин научи за изневярата й и я уби. Не бих се учудила, ако разбера, че е убил и брат си, това красиво момче, моето красиво и умно момче. Тази нещастница Фиона непрекъснато му се набираше в ръцете и го прелъсти толкова неочаквано, че той дори не можа да се опомни какво се е случило.

— Лельо Арлет, вие говорите прекалено много и доста несвързано.

— Ах вие, глупачке! Хубостта на Колин ви е завъртяла главата, нали? Нямала сте търпение да легнете с него. Нямала сте търпение да ви направи графиня. Всички момичета го желаят и никоя няма капка мозък в главата си, както и вие…

— Казахте, че Фиона не го е искала, а в същото време е била негова съпруга.

— Много скоро той престана да я харесва. А тя не беше доволна от начина, по който се отнасяше с нея. Имаше тежък характер.

— Това, което знам със сигурност е, че Фиона не е била добра домакиня. Погледнете, лельо Арлет, всичко е потънало в разруха. Тук има нужда от парцал, метла и кофа с вода, а не от моите пари. Сега ви предлагам да се успокоите и да изпиете чаша чай. Имам намерение да се заема с всичко това и да сложа ред. Вие можете да ми помогнете, а ако не искате — просто няма да се съобразявам с вас.

— Няма да допусна това!

— Говоря сериозно, госпожо. Ще ми съдействате ли или да започна да си върша работата, сякаш вие не съществувате?

Мили Боже, колко е решителна и смела. Беше готова да се обзаложи, че с уплашила леля Арлет. Беше дала своя първи ултиматум. Докато говореше, представяше си Майка и тази представа й бе дала кураж. Никой никога не се осмеляваше да противоречи на нейната майка.

Леля Арлет поклати глава и напусна салона с гордо изправени рамена. Синджан беше доволна, че не вижда лицето на многоуважаемата дама в този миг. Беше спечелила, поне си мислеше, че е спечелила.

Защо, зачуди се Синджан, когато се вгледа в една голяма паяжина, която се спускаше от огромния полилей над главата й мисис Ситън бе занемарила домакинските си задължения? Имаше вид на опитна и енергична жена. Час по-късно тя получи отговор на този въпрос — след като Великият списък бе съставен и двете с икономката седнаха на чаша чай.

— Защо ли, миледи? Мис Макгрегър не разрешаваше.

— Коя е мис Макгрегър? О, леля Арлет.

— Да. Тя заяви, че само да разбере, че някой се е опитал да придаде приветлив вид на тази купчина развалини лично ще го нашиба с камшика.

— Но тя току-що ми каза колко страда от това, че всичко се руши и че децата на селяните плачат от глад.

— Каква несправедливост! Децата на нашите селяни никога не са оставали гладни! Ах, как щеше да я нахока господарят, ако я беше чул да казва това!

— Колко странно. Тя всячески се опитва да сее раздор. Защо го прави? В никакъв случай не съм само аз причината — Синджан се замисли и за другите неща, които леля Арлет бе споменала пред нея. И те ли бяха лъжи? Най-вероятно да.

— След смъртта на сестра й лейди Джудит преди около пет години — лейди Джудит е майката на негова светлост — мис Макгрегър реши, че старият господар ще се ожени за нея, но той не го направи. Мисля, че спеше с нея, но никога не е имал намерение да признае това пред Бога и пред олтара. Ах, тези мъже! Всички са такива с изключение на мистър Ситън. Той не проявява никакъв интерес към плътските желания.

— Много съжалявам, мисис Ситън.

— Да, миледи, и аз съжалявам. Във всеки случай мис Макгрегър беше бясна и колкото повече минаваше времето, ставаше все по-заядлива с всички нас. Издребняваше, бихте казала вие. Но тя обичаше и глезеше Мелкъм, който за кратко време беше господар на рода Кинрос. Тя се отнасяше с него, като с малък принц. Мелкъм дори я предпочиташе пред собствената си майка, защото тя го разглези и разхайти, а майка му здравата го пердашеше през ръцете, когато направеше някаква беля. Тогава той тичаше при мис Макгрегър и й ревеше. И това съсипа характера му, няма съмнение, че беше така. Той стана пройдоха, извинете, миледи, но си беше истински пройдоха, съвсем като баща си. После неочаквано за всички той умря и младият господар Колин зае неговото място. Тепърва ще видим той какво ще направи. Поне едно е сигурно — не е разсипник и е честен. Може да има и още нещо, но аз не знам друго. Що се отнася до състоянието на замъка, мъжете рядко забелязват в каква обстановка живеят, докато някоя паяжина не им падне в супата или не се омотае в лъжицата им. Разбира се, миледи, Фиона нищо не я интересуваше. Когато последно повдигнах въпроса пред новия господар, той каза, че нямаме пари за нищо.

— Е, вече имаме пари. Имаме и желание да направим нещо и двете заедно ще се погрижим за това. Докато негова светлост се върне, Вер ще изглежда отново така, както е бил по времето на майка му.

— Ах, щастлив ден е бил този, в който негова светлост ви е срещнал, за да си го купите.

— Бих предпочела да се бяхте изразила малко по-тактично, мисис Ситън.

— Да, миледи.

Синджан напусна стаята на икономката, като доволно си подсвиркваше с уста, че предвидливо бе отделила своите все още почти непокътнати двеста паунда от парите на Колин. Зачуди се какво ли ще си помисли той, когато види, че парите липсват.

 

 

Синджан лежеше в огромното господарско легло и въпреки че чаршафите бяха изпрани и одеялата добре проветрени, още й се набиваше острата миризма на плесен, с която бяха пропити стените на твърде дълго държаната затворена стая.

Нейните първи три дни във Вер бяха минали неусетно. Мили Боже, толкова много неща трябваше да се направят. Мисис Ситън вече беше пазарила дузина жени и шест мъже да почистят замъка. Синджан възнамеряваше сама да излъска тази стая. Ако трябваше да изчака завръщането на Колин, както той беше наредил, списъкът, който щеше да му даде, можеше да стигне чак до Северно море. Естествено тя и за миг не бе имала намерението да го изчака. Беше посетила стаята на Колин в северната кула и остана едновременно очарована и ужасена от нея. Стълбите към кабинета бяха истинска заплаха, защото дървените стъпала бяха прогнили на много места. Представляваха реална опасност. Самата стая беше потънала във плесен и книгите бяха застрашени от унищожение, ако не се погрижеше бързо за тях. Но тя имаше намерение всичко да бъде в идеално състояние, когато мъжът й се върне и се качи в кабинета си в кулата.

Вчера тя беше отишла до градчето Кинрос, придружена от мисис Ситън, Мърдок Дребосъка — който стигаше едва до гърдите на Синджан, беше един от най-верните слуги на Колин и си падаше малко майстор по всичко, и мистър Ситън — управителя на Кинросови, който беше заклет въздържател. Мисис Ситън, която знаеше всичко в околността, се оказа права — Кинрос се славеше със своята шивачка и дърводелец и в магазините му се продаваха всякакви стоки.

Кинросшайър беше китно градче, което рибарите от близкото езеро Лок Левън използваха за своя база. Тесен път минаваше успоредно на северния бряг на Лок Левън и конете, които четиримата яздеха, го познаваха много добре. Водата поразяваше със синия си цвят, а хълмовете оттатък езерото бяха ту покрити със сочна буйна зеленина, ту голи, скалисти и непроходими. Почти всяка педя земя беше разорана и сега, в началото на лятото, полята бяха засети с ечемик, жито, царевица и ръж.

Щом навлязоха в града мистър Ситън веднага посочи църквата, благослови добродетелите на местните свещеници и прокле всички покварени на вечни мъки в ада. Посочи им и стария градски кръст, който все още стоеше върху железните пилони за назидание на злосторниците. Що се отнася до Мърдок Дребосъка, Синджан забеляза, че той целенасочено избягваше района на църквата и градския кръст на железния пилон.

Скоро й стана ясно, че макар и графиня Ешбърнхам, местните хора се отнасяха с недоверие към нейната платежоспособност. В същото време обаче, не й се искаше да харчи от двестате паунда. Но хората си бяха прави — както изтъкна беззъбият дядо Горм — щом като старият господар бил принуден да продаде мелницата на Кинросови. Сега там живеел някакъв проклет търговец на железарски стоки, който се опитвал да се разпорежда с местното население. Мисис Ситън обясни по най-недипломатичния начин: Да, моята господарка е богата наследница. Тя е червива с пари и господарят се ожени за нея тъкмо за това. Думите й върнаха усмивките и ентусиазма на беззъбия Горм и останалите. Те купиха плат за нови дрехи на децата, за слугите и за Синджан. Купиха нови чинии за слугите, нови чаршафи и продължиха нататък с покупките по реда в списъка, който Колин никога нямаше да види. Какъв ден само беше това! Свършиха много работа и бяха удовлетворени.

Сега Синджан се извъртя на една страна в леглото. Беше изморена, но въпреки умората сънят й не идваше. Мислеше си за мелницата на Кинросови. Беше помолила Мърдок Дребосъка да я заведе там. Видя красива къща с прекрасни градини още от седемнадесети век и стара мелница, чието колело като че ли всеки миг щеше да се завърти от водите на бързия поток. Тя стоеше там и съзерцаваше малките зарибени езерца, изящните скулптури, майсторски оформените в причудливи форми, храсти, невероятно красивите розови градини и тържествено обеща пред себе си двамата с Колин да направят всичко възможно и да върнат мелницата отново на семейството. Техните деца и внуци заслужаваха да бъде възстановено наследството им.

Ужасно й липсваше Колин. От друга страна, той сякаш въобще не бързаше да се върне при нея. Най-после се бе примирила с това, че мъжете трябва да спят с жени и всичко й се видя много просто. Просто не трябваше само да се целуват, а и да влизат в тялото на жената и да освобождават в нея своето семе. Въпреки че той сякаш не бе останал особено доволен трите пъти, когато нея я боля толкова много, особено след като язди на следващия ден. Само да можеше да го убеди, че по веднъж ще му бъде достатъчно, нямаше да й е трудно да понесе това. По един път всяка вечер? По един път на седмица? Не разбираше от тези неща. Зачуди се колко ли често братята й Дъглас и Райдър правят любов със своите жени. Защо, но дяволите, беше пропуснала да разговаря с Алекс и не й бе задала откровено някои въпроси? О, тя добре знаеше защо. Мислеше си, че знае всичко. Беше прочела до една древногръцките пиеси в библиотеката на Дъглас, а те все пак не бяха свенливи по отношение на плътските въпроси.

По дяволите. Тя си представи Дъглас и Алекс, които винаги се докосваха и горещо се целуваха, когато мислеха, че никой не ги гледа. Райдър и Софи правеха същото. Райдър се смееше, докато милваше Софи и се закачаше с нея, дори когато докосваше ушите й. Тя би искала и Колин да прави тези неща. Но той не ги правеше. Защо не беше попитала Алекс? Освен това Алекс беше много дребна и доста по-слаба от Синджан, а Дъглас беше едър колкото Колин. Направо не проумяваше как Алекс понася всичко това. По дяволите.

Тя въздъхна и се обърна по гръб. В този миг долови някакъв шум. Отвори широко очи и се взря в мрака по посока на шума. Чу как нещо сякаш драска. Сигурно си въобразяваше. Къщата беше много стара. Всички стари, постройки издават особени, необясними шумове и скърцания. Затвори очи и се сгуши в леглото.

Отново чу същия шум, този път малко по-силен. Чуваше се дращене, сякаш нещо се бе заклещило в ламперията и драпаше да се измъкне. Плъх. Не беше възхитена от подобна възможност.

Звукът спря, но Синджан остана напрегната в очакване да започне отново. И наистина започна този път още по-силно. Освен дращенето се чуваше още някакъв шум, който звучеше като фон на другия. Сякаш нещо се влачеше по пода. Нещо като тежка верига, която бавно се провлачва по дървения под, но звукът беше странно приглушен.

Синджан подскочи в леглото. Това беше абсурд!

След това чу стенание — далечно, пронизително, човешко стенание, от което кожата й настръхна. Сърцето й лудо запрепуска. Напрегна очи да различи някаква фигура в мрака, но не видя нищо. Трябваше да запали свещ. Протегна ръка към нощната масичка, за да вземе кибрит, но без да иска го събори на пода.

Стенанията изведнъж секнаха. Спря и дращенето. Но веригата продължаваше да се тътрузи бавно но пода и явно се приближаваше, защото се чуваше все по-силно, макар все така приглушено. Вече беше в спалнята.

Синджан изпита истински ужас. Ако викът не бе заседнал в гърлото й, щеше да изкрещи. В най-отдалечения ъгъл на спалнята заблещука слаба светлина. Мъждукаше едва-едва и беше толкова бяла, тънка и бледа, че приличаше на дим. Тя впи очи в този лъч светлина и едва не си глътна езика от страх.

Стенанията се подновиха и изведнъж веригата се удари силно в някого или в нещо. Чу се вик, като че ли наистина веригата се бе стоварила върху човек.

Мили Боже, помоли се тя. Не можеше повече да стои в леглото и да трепери като глупачка. Страхуваше се да го напусне, но си наложи да го направи. Опипа с ръка пода за кибрита. Кутийката се бе търкулнала някъде и не можа да я намери. Беше застанала на ръце и колене, когато отново чу стенанието — силно, пронизително, изпълнено с болка. Синджан се смрази. После запълзя към края на подиума. Не смееше да се отдели от пода. Когато стигна края, подаде глава оттатък ръба. В далечния ъгъл светлината заблестя по-ярко. Изглеждаше много особено — едва мержелееше, а в същото време беше и много бяла.

Изведнъж чу ужасен писък. Синджан едва не скочи на крака и не хукна навън. Косите й се изправиха. Цялата трепереше от неудържим ужас.

Също така изведнъж светлината изчезна. Ъгълът на стаята отново потъмня. Не се чуваха повече стенания.

Тя изчака. Започна да й става толкова студено, че вече не трепереше от ужас, а от студ. Продължи да чака с изопнати до скъсване нерви.

Нищо. Никакво дращене. Нищо друго.

Синджан бавно се надигна и придърпа одеялата от леглото. Зави се с тях и се сви на подиума. Накрая заспа.

 

 

На следващата сутрин мисис Ситън я намери на същото място, на което бе заспала. Синджан погледна с недоумение надвесилата се над нея жена, която непрекъснато повтаряше.

— Ох, ох, как сте пострадала, миледи! Ох, ох!

Синджан бе измръзнала и схваната от дългите часове, прекарани на пода, но не беше наранена.

— Мисис Ситън, ох, помогнете ми да стана, моля ви. Да, благодаря. Сънувах някакъв ужасен кошмар и сигурно от страх съм се търколила на пода.

Мисис Ситън вдигна дебелата си черна вежда и й помогна да стане.

— Ей сега ще се оправя. Ако Ема ми донесе малко вода да се измия, скоро ще мога да сляза в салона.

Мисис Ситън кимна и се запъти към вратата на спалнята, после промени посоката, спря и заби очи в пода.

— Ох какво е това, за Бога?

Икономката се намираше в далечния ъгъл на спалнята.

— Кое какво е? — гласът на Синджан прозвуча пискливо и дрезгаво.

— Това — каза мисис Ситън, като сочеше пода. — Прилича на тиня от Кравешкото блато — гъста, черна и миризлива кал. О, дори има дребни буци… — гласът й секна и тя отстъпи крачка назад. — Майка ми все казваше, че дяволът има пръст в таз работа — мисис Ситън, която иначе говореше безупречен английски, сега заприказва с подчертан шотландски акцент. Скоро обаче се съвзе и замислено каза. — Как се е озовала тук? Божичко, това блато никак не е близо до Вер — погледна малко особено Синджан и сви рамене. — Няма значение. Ще изпратя някой да го почисти.

На Синджан не й се искаше да види калта отблизо, но я погледна. Беше отвратително. Като че ли нещо или някой беше изсипал това на пода или… го беше довлякъл може би с верига.

Наистина се справиха отлично, помисли си тя, като стъпи във ваната. Наистина отлично.