Катрин Каултър
Съдби в окови (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Лондон, 1807

 

Синджан го видя за първи път една вечер в средата на май на приема, даван от дука и дукесата на Портмейн. Той стоеше изправен в другия край на балната зала близо тридесет стъпки далече от нея, до една палма, чиято буйна зеленина отчасти го скриваше, но това нямаше значение. Беше видяла достатъчно, за да не откъсне повече очи от него. И когато той гъвкаво се отправи към групичка от няколко дами, тя проточи врат над двете знатни вдовици, между които стоеше, и го проследи с поглед. Той се поклони на млада госпожица, покани я на танц и я поведе във фигурите на котильона^[1]. Беше висок, тя веднага го забеляза, защото партньорката му стигаше едва до рамото. Ако не беше така, значи младата дама до него е джудже, което е малко вероятно, помисли Синджан. Не, той наистина беше висок. Много по-висок от нея, слава на вси светии.

Тя продължи безсрамно да се взира в непознатия, без да си дава сметка за това. Усети, че някой сложи ръка на рамото й. Не й се искаше да изпуска от поглед красивия мъж точно сега. Без да се обърне, тя отмести ръката от рамото си и тръгна, като продължаваше да го гледа. Чу зад себе си женски глас, но не се обърна. В момента той се усмихваше на своята дама и Синджан усети как нещо вътре в нея се разбушува. Насочи се към двойката, обиколи дансинга и съвсем ги приближи. Сега той беше на десетина стъпки разстояние и го видя в цялото му великолепие. Беше, висок колкото брат й Дъглас, мускулест и силен като него. Косата му беше по-черна от тази на Дъглас — синьочерна и много гъста. Очите му — о, мили Боже! Не беше възможно мъж да има такива очи. Бяха тъмносини, почти черни. По-тъмносини от сапфирите, които Дъглас подари на Алекс за рождения й ден. Само да беше достатъчно близо да го докосне, да погали трапчинката на брадичката му, да прокара пръсти през блестящата му коса. В този миг разбра, че нищо друго не й трябва до края на живота, освен да го гледа. Разбира се това беше налудничава идея, но си беше истина. Тялото му беше прекрасно. И двамата й по-големи братя бяха неудържимо мъжествени, така че беше наясно с мъжката хубост. Да, имаше тяло на атлет — силно и мускулесто. Беше млад, може би по-млад от Райдър, който съвсем наскоро навърши двадесет и девет години. Някакъв тих глас, дълбоко в нея, й нашепваше настойчиво, че се държи като глупачка, че трябва да изтрезнее и да сложи край на това безразсъдство, защото в края на краищата той е само един мъж — мъж като всички останали, и в най-добрия случай под великолепната му външност се спотайва характер на трол^[2]. А можеше и да е по-лошо — досаден бърборко, кръгъл глупак или пък да има развалени зъби. Но не, последното поне не беше вярно. Той току-що отметна глава назад и избухна във волен смях, който разкри красиви, равни и бели зъби. Този смях говореше на проницателното момиче за голяма интелигентност. Беше дълбок и богат, съвсем като очите му. А нали очите му бяха на интелигентен човек. Но въпреки това можеше да е пияница, комарджия или развратник, или пък да има някакъв друг осъдителен порок.

Това изобщо не я интересуваше. Не можеше да откъсне очи от него. Дълбоко в нея се надигна неудържим копнеж, който се сля с безброй други копнения, които тя не разбираше, но с цялото си същество усещаше, че са предизвикани от него.

Най-после котильонът свърши. Той сведе глава над ръката на младата дама, с която танцуваше и я, поведе обратно към възрастната й придружителка. След това се присъедини към няколко джентълмени, които радушно и шумно го поздравиха. Значи беше известен мъж, както нейните братя Дъглас и Райдър. За голямо съжаление на Синджан обаче групата се оттегли към игралната зала.

Някой отново я потупа по голото рамо.

— Синджан?

Дори когато се обърна и видя, че до нея стои снаха й Алекс, не можа да сдържи въздишката си.

— Да?

— Добре ли си? Доста дълго стоиш вкаменена като някоя от древните гръцки статуи в Нортклиф. Преди малко те повиках, но ти като че ли даже не ме забеляза.

— О, да, чувствам се прекрасно — отвърна Синджан и отново обърна погледа си натам, където го бе видяла за последен път. Чу мъжки смях. Знаеше, че гласът е неговият — чист и звучен. Заля я приятна възбуда. И вълнението отново се надигна в нея, този път почти неудържимо. Усети го чак в пръстите на краката си.

Единствено самото съвършенство би могло да й направи впечатление от пръв поглед. Това, което ставаше с нея беше направо невероятно. Не беше нито наивна, нито глупава, нито беше дебютантка в обществото. Не можеше да се мами в преценката си, особено след като толкова добре познаваше братята си, които скандализираха обществото със свободното си поведение. Този мъж сигурно беше трол, поне в същината си.

Дъглас Шербрук се намеси, без да сдържа смеха си.

— Синджан, какво, но дяволите, става с теб? Наистина ли си добре?

Тя пое дълбоко въздух и реши да държи езика си зад зъбите, което въобще не беше типично за нея. Но всичко беше твърде ново, твърде неясно и неизпитано досега. Засмя се звънко и рече:

— Алекс, много ми харесва нейно благородие, дукесата на Портмейн. Галено я наричат Бренди. И тя ме помоли да не я наричам с това ужасно име Брендела. Остроумно хрумване е така да съкрати Брендела, нали? — Синджан се наведе над ухото на снаха си. — Би ли погледнала за миг деколтето на нейно благородие. Възможно ли е тя да е по-внушителна от теб? Разбира се, по-старичка е от тебе и се надявам един ден да я догониш.

Дъглас Шербрук се намеси, без да сдържа смеха си.

— Мили Боже, Синджан, нима смяташ, че възрастта има някакво значение. И че природните дарове на една жена растат с годините? Боже мой, когато Алекс стане на шейсет, дукесата дори няма да може да ходи изправена. Но този проблем изисква задълбочено, изследване на дукесата. От друга страна, Синджан, като твой по-голям брат съм длъжен да ти обърна внимание, че е крайно неблаговъзпитано да коментираш надареността на нейно благородие и липсата на чак такава надареност у Алекс.

Синджан се усмихна на думите на брат си и на изражението на снаха си, когато той се обърна към Алекс и продължи с печален глас.

— Бях убеден, че ти си най-достойно надарената дама в цяла Англия, Алекс. Може би си носителка на това отличие само за Южна Англия. Може би държиш палмата на първенството само в околностите на Нортклиф Хол. Може би съм бил подведен… Може би съм бил заблуден…

Любящата му съпруга го потупа по рамото и каза:

— Предлагам да запазиш впечатленията и съображенията си за вкъщи, където им е мястото, уважаеми съпруже, и да оставиш дукесата и нейната надареност на дука.

— Права си — съгласи се графът и се обърна към сестра си. Очите му — любящи и критични — веднага забелязаха, че тя е някак променена. В началото на приема тя изглеждаше както обикновено, но сега беше различна. Синджан по начало си беше като безоблачно небе в ясен летен ден. Изразителното й лице беше отражение на чистите й мисли и чувства. Сега това лице не беше като отворена книга за Дъглас и той нямаше никаква представа за какво мисли сестра му. Това го смути. Имаше усещането сякаш конят, който току-що е възседнал, грубо го е хвърлил на земята. Стройната и доста привлекателна млада дама пред него му беше съвсем непозната. Опита се да прикрие недоумението си.

— И така, малчо, добре ли се забавляваш? Котильонът беше единственият, който пропусна тази вечер нали?

— Тя вече е на деветнадесет, Дъглас — намеси се Алекс. — Крайно време е да престанеш да я наричаш малчо.

— Дори когато си играе на Невестата-дева и ме стряска в съня ми?

Двамата съпрузи се впуснаха в спор относно съществуването на злочестия призрак от шестнадесети век, за който се говореше, че обитава Нортклиф Хол, и Синджан имаше достатъчно време да обмисли своя отговор. Когато спряха да спорят, тя се приближи плътно до брат си и кратко му отговори.

— Не съм се правила на никакъв призрак. Поне не в Лондон, Дъглас. О, Боже, ето го и лорд Касълбаум с неговата обична майчица. Съвсем забравих, че съм му обещала следващия танц. Той ужасно се поти, Дъглас, ръцете му винаги са влажни…

— Знам. Но освен това е симпатичен млад мъж. Виж какво, Синджан — той продължи бързо и вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Дори и да е светец по отношение на потенето, това няма никакво значение. Не се налага да се омъжваш за него. Приеми факта, че този симпатичен лорд се поти, и се забавлявай. Запомни — ти си тук, в Лондон, единствено за да се забавляваш. И изобщо не се съобразявай с Майка.

Синджан не можа да преглътне въздишката си.

— Майка — повтори тя. — Доста е трудно, Дъглас. Според нея трябва да побързам към олтара, иначе скоро ще се озова в окаяната редица на тези, които си търсят мъж. Старите Моми. Винаги държи на главните букви. И след това продължава със списъка на всички останали ужасяващи категории, в които съм застрашена да попадна, включително и заплахата да се превърна в слугиня на Алекс, когато един ден Майка се прости със земната суета. Тя даже ми обърна внимание, че не съм първа младост. И когато си огледах зъбите в огледалото, забелязах, че е започнал да ми никне мъдрец.

— Не я слушай. Главата на семейство Шербрук съм аз, забавлявай се, весели се и флиртувай, колкото си искаш. Няма никакво значение, ако не срещнеш някой господин, който да ти хареса.

Думите му прозвучаха толкова строги и наставнически, че Синджан не успя да сдържи усмивката си.

— Но аз навърших деветнадесет години и очевидно наближавам възрастта, гибелна за една мома. Възраст, до която е абсолютно недопустимо едно момиче да не е имало поне един обожател. Тя дори ми даде за пример Алекс, която се омъжила за теб на осемнадесет. Софи пък имала голям късмет, като успяла да подлъже Райдър да се ожени за нея, защото тогава била почти на двадесет години и се очертавало да си остане стара мома за цял живот. Да пипне Райдър, както твърди тя, било единственото умно нещо, което Софи е направила в живот си. А също, че това е вторият ми сезон в обществото. Майка казва, че трябва да си държа езика зад зъбите, защото мъжете не харесват жени, който знаят повече от тях. Според нея това ги тласкало към пиянство и хазарт.

Дъглас промърмори нещо грубо и неприлично. Синджан се засмя, но смехът й не беше искрен.

— Е, човек никога не знае, нали?

— Аз пък знам със сигурност, че Майка много говори. Прекалено много.

Но докато Дъглас говореше, без да скрива своето недоволство от промяната в нея, пред Синджан стоеше образът на мъжа и тя се усмихна, този път от сърце. Очите й се изпълниха с топлота и копнеж. Знаеше, че снаха й Алекс я наблюдава внимателно. Върху лицето й беше изписано недоумение но не я попита нищо, само каза:

— Щом решиш да споделиш с мен, можеш да го направиш по всяко време, Синджан.

— Може би съвсем скоро ще го направя. О, ето го и лорд Касълбаум с неговите потящи се ръце и всичко останало. Но той танцува превъзходно. И обезателно ще обсъдя с него възрастовите граници. Ще ви видя двамата по-късно.

Докато отново се озърташе да мерне отнякъде, мъжа, тя на три пъти настъпи лорд Касълбаум. По-късно започна да си мисли, че очите й са я измамили. Не беше възможно един мъж да й направи такова впечатление от пръв поглед. Но през нощта го сънува. Бяха заедно. Той се смееше и стоеше близо до нея, докосвайки с връхчетата на пръстите си страната й. Тя знаеше, че го желае. Накланяше се към него, искаше да го докосне. Очите й искряха от изпепеляващ копнеж. И той разбираше причината за този блясък и плам. Образите постепенно губеха очертанията си и изчезваха, сливайки се в палитра от багри и преплетени тела. И тя се събуди на зазоряване с разтуптяно сърце, обляна в пот и с пресъхнало гърло. Тялото й беше безжизнено и отпуснато. Усещаше странна болка в корема. Знаеше, че насън е изпитала магията на любовта, но образите бяха неясни. За да изплуват отчетливи в съня и, трябваше да го познава, да бъде още по-опиянена от него. Искаше й се да знае поне името му, защото не можеше да приеме такава интимност с един безименен мъж.

 

 

За втори път го видя на една музикална вечер в градската къща на Ренли, на площад Карлисъл, три дни по-късно. Обемистата певица, сопрано от Милано, удари с юмрук по рояла, когато пианистът виенчанин започна с мъка да налучква клавишите, което не му пречеше с ентусиазъм и ожесточение да ги натиска. Синджан бързо се отегчи и стана неспокойна. След малко внезапно усети някакво особено раздвижване зад себе си и вече знаеше, просто знаеше, че той е влязъл в залата. Лекичко се изви на стола си — наистина беше той. Дъхът й секна. Току-що бе съблякъл черната си пелерина и разговаряше спокойно с един от господата. Видя й се още по-прекрасен, отколкото на бала на Портмейнови. Беше облечен в черно, със снежнобяла фина риза. Гъстата му коса беше сресана назад, малко по-дълга от модната линия за сезона, но според Синджан беше великолепна. Той седна малко встрани от нея и тя можеше да го гледа до насита, само като се обърне в профил към дерящото се сопрано. След като седна, той остана неподвижен. Синджан забеляза, че не помръдна дори когато сопраното наду гърди и изпълни едно звучно горно до. Явно е смелчага и храбрец, помисли си тя и кимна сама на себе си. Учтив и възпитан.

Пръстите я сърбяха да докоснат трапчинката на брадичката му Видя, че челюстта му е силна и добре оформена, че носът му е изящен и тънък и че устните му я караха да иска да… Не, тя трябваше да се овладее. За миг виденията от съня й се появиха отново и тя вече знаеше, че е загубена. Божичко, сякаш й беше съпруг или годеник. Успя поне външно да запази спокойствие, докато концертът свърши, най-после, й преминаха в салона за вечеря.

Без много да му мисли, тя се обърна към лорд Клинтън, приятел на Дъглас от клуба „Четирите коня“, който я придружаваше тази вечер.

— Кой е онзи господин оттатък, Томас? Един висок, с много черна коса. Виждаш го — с онези трима, които даже приблизително не са толкова високи, колкото него, нито пък толкова впечатляващи.

Томас Менърли, лорд Клинтън, хвърли поглед в посоката, която тя му сочеше. Беше късоглед, но въпросният мъж безспорно биеше на очи. Беше много висок и прекалено добре сложен, проклетникът.

— О, това е Колин Кинрос. Отскоро е в Лондон. Граф е на Ешбърнхам и е шотландец — последните думи изрече с презрителни нотки в гласа

— Защо е в Лондон?

Томас се втренчи в красивата девойка редом, която беше висока почти колкото него. Това със сигурност беше малък недостатък, но той не беше длъжен да се жени за нея, а само тактично да я държи под око. Докато махаше някакво въображаемо мъхче от ръкава на черното си сако, той внимателно каза:

— Защо се интересуваш, Синджан?

Тя не отговори, при което той се наежи.

— Мили Боже, да не би да те е обидил с нещо? Тези проклети шотландци си остават варвари, дори когато са получили образованието си в Англия като него.

— О, не. Не. Питам само от любопитство. Пирожките с омари са много вкусни, нали?

Той се съгласи, а Синджан си помисли: Най-после узнах името му. Най-после. Искаше й се да извести с цяло гърло победата си. Най-после. Томас Менърли я погледна точно в този миг и дъхът му секна пред най-красивата усмивка, която беше виждал някога в живота си. Забрави за пирожката с омари в чинията си. Каза й нещо, нещо галантно и даже мъничко дръзко-интимно, но остана разочарован, когато забеляза, че тя дори не го е чула. Ако не грешеше, тя беше впила поглед в проклетия шотландец.

Само след няколко минути отвътре започна да я човърка. Трябваше да научи нещо повече за него, не само името му и факта, че е шотландски благородник. Трябваше да разбере защо в думите на Томас Менърли усети някакво презрение към него. Тази вечер нямаше да има голяма възможност да узнае нещо повече за Колин Кинрос, но не се отчая. Скоро щеше да пристъпи към действия.

 

 

Дъглас Шербрук, граф Нортклиф, се бе настанил удобно на любимия си кожен стол в библиотеката и четеше „Лондон Газет“. Случайно вдигна очи от вестника и видя сестра си, застанала на вратата. Защо, по дяволите стоеше там? Нормално беше да нахълта с гръм и трясък и още преди да й обърне внимание, да бърбори нещо и да се залива от смях. Този смях, толкова безгрижен, обичлив и невинен, заразяваше и него. И тогава тя се навеждаше, целуваше го по бузата и силно го прегръщаше. Сега обаче не се смееше. Защо, по дяволите, изглеждаше толкова променена? Сякаш беше извършила нещо ужасяващо. Но в Синджан нямаше и следа от срамежливост. Разбра го още в мига, когато я взе от бебешката и люлка и тя го хвана за ухото и така го изви, че той изпищя от болка. Той сгъна вестника и го сложи на коленете си. Свъси вежди.

— Какво има, малчо? Е, вече си твърде голяма, за да те наричам така. В такъв случай, кажи, скъпа. Хайде, влизай. Какво става с теб? Алекс каза, че нещо си си наумила. Изплюй камъчето, Синджан. Не ми харесва как се държиш. Съвсем не е в твой стил. А това ме изнервя.

Синджан пристъпи бавно в библиотеката. Беше много късно, почти полунощ. Дъглас и посочи да седне срещу него. Невероятно, мислеше си тя, докато се приближаваше до брат си. Винаги беше вярвала, че Дъглас и Райдър са най-красивите мъже в света. Но явно, че е грешала. Нито един от тях не можеше да се равнява с Колин Кинрос.

— Синджан, държиш се доста странно. Не приличаш на себе си. Да не би да си болна? Или пък Майка те е тормозила пак?

Тя тръсна глава и отговори.

— Да, но тя винаги го прави. Казва, че е за мое добро.

— Пак ще разговарям с нея.

— Дъглас…

Тя спря. Той запримига от недоумение като видя, че е забила поглед в земята и нервно подръпва муселинената си пола.

— Мили Боже — бавно каза той, озарен от догадката. — Ти си срещнала мъж.

— Не, не съм.

— Синджан, знам, че не си надхвърлила определената ти сума. Харчиш толкова малко, че след няколко години ще бъдеш по-богата от мен. Вярно, Майка непрекъснато ти натяква, но в интерес на истината, ти не обръщаш внимание на забележките й. Алекс и аз те обичаме и се опитваме според възможностите си да ти създадем условия да се чувстваш добре. Очакваме след около седмица да пристигнат Райдър и Софи…

— Знам името му, но не съм се запознала с него.

— О! — Дъглас се облегна, усмихна й се и вплете пръсти в очакване. — И как му е името?

— Колин Кинрос, граф Ешбърнхам. И е шотландец.

Дъглас свъси вежди. За момент таеше надеждата, че Томас Менърли е този, когото тя харесва. Къде тоя късмет?

— Познаваш ли го? Женен ли е? Сгоден ли е? Комарджия ли е? Убивал ли е на дуел? Женкар ли е? — отрупа го с въпроси тя.

— Иска ти се да е нещо по-иначе, нали, Синджан? Шотландец! Не, не го познавам. Щом като дори не сте се запознали, защо си така дяволски заинтересувана?

— Не знам — тя замълча. Изглеждаше необичайно беззащитна. Сви рамене, търсейки нещо останало от предишната Синджан, и нерадостно се усмихна. — Просто така.

— Добре — каза Дъглас и изпитателно я изгледа. — Ще разуча всичко за този Колин Кинрос.

— Нали няма да кажеш на никого?

— Само на Алекс, на никой друг.

— Нали за тебе няма значение, че е шотландец, а?

— Няма, разбира се.

— Забелязах в гласа на Томас Менърли нотки на презрение и неприязън. Нарече го варварин.

— Верую на бащата на Томас беше, че истинският джентълмен още с рождението си трябва да диша прекрасния английски въздух. Явно Томас е наследил абсурдните теории на покойния си баща.

— Благодаря ти, Дъглас — Синджан се наведе и го целуна по бузата.

Той леко сбърчи чело, докато я наблюдаваше да излиза от библиотеката. Бавно вплете пръсти. Единственото, което имаше против шотландците беше, че ако сестра му се омъжи за такъв, ще живее много далеч от семейството си.

Не след дълго я последва и се качи на втория етаж. Влезе в спалнята и видя Алекс пред тоалетната масичка да разресва косата си. Очите им се срещнаха в огледалото. Той се усмихна и започна да се съблича. Тя остави гребена пред себе си и се обърна към него.

— Докато остана гол-голеничък ли ще ме гледаш? — попита я той.

Тя се усмихна и кимна.

— Защо ме гледаш така, Алекс? Дали не се тревожиш, че съм напълнял? Може би ти трябва да се увериш, че не съм трупнал нито грам тлъсти на и тялото ми все още е безупречно?

Тя се усмихна още по-широко. Поклати глава и каза:

— О, не. Сигурна съм че си в идеална форма. Снощи поне беше, тази сутрин също и… — тя прихна.

Той съблече всичките си дрехи, отиде до нея, взе я на ръце й я занесе на леглото.

Щом отново беше в състояние да говори свързано, той се изтегна в леглото до жена си и забеляза:

— Нашата Синджан е влюбена.

— Това значи е причината да се държи толкова странно. — Алекс се прозя широко и се надигна на лакът до мъжа си.

— Името му е Колин Кинрос.

— Мили Боже!

— Какво има?

— На музикалната вечер снощи някой ми го посочи. Изглежда ми твърдоглав и своенравен, Дъглас.

— И всичко това само от едно виждане?

— Доста е висок. Може би по-висок от теб. Това е добре, защото Синджан е малко височка за жена. Но има вид на мъж, който не се спира пред нищо. Който е способен на всичко, за да получи това, което иска.

— Алекс, не е възможно да разбереш само от гледане всички тези неща за един мъж. Ако не престанеш да говориш празни приказки, ще трябва да взема мерки. Да те оставя два дена без дрехи ще стигне ли?

— Не знам нищо за него, Дъглас.

— Каза, че е висок, брутален и не се спира пред нищо. Разполагам със страхотни данни като начало.

— Да. Ще се увериш, че съм права — тя се засмя и топлият й дъх погали рамото му. — Баща ми презира шотландците. Надявам се да не си предубеден като него.

— Не, не ги презирам, Синджан ми каза, че още не се е запознала с него.

— Не се съмнявам, че това ще стане съвсем скоро. Знаеш колко е изобретателна.

— Междувременно аз ще се постарая да узная всичко възможно за този шотландски джентълмен. Не се спирал пред нищо, хм-м?

 

 

На следващата вечер Синджан беше луда от щастие. Дъглас щеше да ги заведе двете с Александра в театър „Друри Лейн“ да гледат „Макбет“. Нямаше съмнение, че като шотландец, представител на рода Кинрос и братовчед на безброй Мак-някой си, той също щеше да бъде там. Постановката беше премиера. И той щеше, щеше да бъде там. Но ако придружаваше някоя дама? Ако той… Наложи си да не мисли за това. Беше отделила цял час за тоалета си. Камериерката й Дорис й кимна весело и дяволито се усмихна.

— Изглеждате много красива, миледи — забеляза тя, докато нежно и внимателно нагласяваше една светлосиня панделка в косите на господарката си. — Цветът й е същият като очите ви.

Когато се огледа за последен път, преди да тръгне Синджан остана доволна от себе си. Роклята й беше от тъмносиня коприна със светлосин шлейф и къси буфан ръкави, пристегнати под гърдите с широк кадифен колан в същия цвят като шлейфа. Беше висока, стройна и бледа — в тон с модата. Деколтето беше едва загатнато, защото Дъглас проявяваше изключителна строгост в това отношение. Да, изглеждаше прекрасно.

До антракта Синджан не го видя в залата. Фоайето на театъра беше тясно за блестящата публика. Хората обменяха последните новини, смееха се, а ако се съберяха бижутата им, с парите от тях можеха да се изхранят дузина английски села за една година. Беше горещо и душно. Стотиците запалени свещи в полилея на тавана се топяха и на капки падаха върху неколцина злочести посетители. Дъглас се отдели, за да донесе шампанско за Алекс и Синджан. Към тях се приближи една приятелка на Алекс и Синджан използва случая да огледа всяко кътче на огромното фоайе, за да открие своя шотландец, както го наричаше. С облекчение, и задоволство тя го забеляза да разговаря с лорд Брасли, приятел на Райдър, на осем стъпки зад нея. Брас, както го наричаха, беше женкар, но иначе добродушен мъж. Славеше се с това, че осигурява по-голям разкош на жена си, отколкото на любовниците си.

Сърцето й заби лудо. Обърне с лице към него и тръгна напред. Блъсна се в един възпълен господин и автоматично се извини, без да се спира. Не беше на повече от три стъпки от него, когато го чу да се смее и след това най-спокойно да казва на лорд Брасли.

— Мили Боже, Брас, какво, по дяволите, да предприема? Направо е непоносимо! Никога в живота си не съм попадал в такова свърталище на грачещи нещастници, събрани на групички по две, по три да се кикотят, хилят, дърдорят и зяпат. Не е честно, не. Трябва или да се оженя за някоя богата наследница, или да загубя всичко, което имам. А жените, които видях и които могат да ми осигурят необходимите пари, без изключение, ме плашат до смърт.

— О, скъпи приятелю. Има и други жени, които не са чак толкова неприятни — каза през смях лорд Брасли. — Жени, за които не е необходимо да се жениш, а просто да се забавляваш. Сред тях ще си починеш добре, Колин. Ти със сигурност имаш нужда от това — той потупа Колин Кинрос по рамото. — А за богата кандидатка за женитба, имай търпение, момчето ми. Имай търпение.

— Ха, търпение! Всеки ден ме приближава до катастрофата. А що се отнася до другите жени, по дяволите, за тях трябва да пилея сума ти пари, които и без това нямам. Нито мога да ги засипя с дрънкулките, които ще очакват от мен. Не, нямам време за развлечения, Брас. Трябва незабавно да си намеря богата наследница и то на подходяща възраст.

Гласът му беше гърлен и звучен, преливащ от жизнерадост и сарказъм. Лорд Брасли се засмя, кимна на някакъв познат и се отправи към него. Без да се двоуми нито миг, Синджан се озова пред него и не помръдна, докато красивите тъмносини очи не се спряха върху лицето й и черните му вежди не се повдигнаха въпросително. Тя протегна към него ръката си и заяви.

— Аз съм богата наследница.