Катрин Каултър
Съдби в окови (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Съпругите изпитаха едновременно чувство на облекчение и на разочарование, когато при пукването на зората Дъглас и Райдър не се появиха във Вер. В осем часа сутринта в господарката спалня Софи най-после даде израз на безпокойството си.

— Но къде са те? Мислиш ли, че може да им се е случило нещо лошо, Алекс?

— О, не, даже не го допускам — каза Алекс и сви вежди. — Започвам да си мисля, че са ни сърдити и затова не идват. Искат да ни дадат урок. Дъглас се умори да се опитва да се налага и все да стига някъде по средата. Сигурно е решил този път да ме накаже с отсъствието си.

Синджан погледна първо едната, после другата си снаха и избухна в смях. Върху лицата и на двете беше изписано едно и също изражение — на дълбоко засегнати, но тя не можеше да спре да се смее.

— Не мога да повярвам, че това сте вие. Звучите така, сякаш искате в тази секунда да пристигнат.

— О, не!

— Това е абсурдно!

Синджан отмести поглед от едното разочаровано лице върху другото.

— Някоя от вас двете блестящи любими направи ли си труда да остави бележка къде е?

Алекс погледна Синджан така, сякаш тя изведнъж се бе побъркала и сви презрително рамене — беше изпълнение, от което Дъглас щеше да се пукне от гордост.

— Защо? Естествено, че му писах къде отивам. За какъв човек ме смяташ? Никога не бих си позволила да разтревожа Дъглас.

— И какво точно му написа?

— Ами… че съм отишла на гости на Софи. О, по дяволите!

Синджан бързо отмести очи върху Софи, която се мръщеше и беше забила поглед в бледосивите си пантофи.

— А ти? Писа ли на Райдър закъде сте тръгнали?

Много бавно, с вперен в пантофките си поглед, Софи поклати глава.

— Просто му писах, че отиваме на екскурзия в Котсуолдс и че ще му се обадя кога ще се върнем.

— О, Софи. Не е възможно да си го направила! — Алекс я замери с една възглавница. — Не мога да повярвам, че не си му писала истината. За какво си мислила, за Бога?

— Е, Алекс, и ти не си постъпила кой знае колко по-добре — отвърна й Софи и хвърли обратно възглавницата, уцелвайки величествения й бюст. — Казала си само част от истината и сама си направила първата крачка към лъжата, така да се каже. Ти също не е требвало да лъжеш.

— Трябваше да си дадеш сметка, че не е било необходимо да се лъже! Трябваше да помислиш за това, но не си го направила, ти…

— Да не си посмяла да ме наречеш глупачка!

— Не съм имала намерение да те нарека глупачка, но ако смяташ…

— Престанете веднага и двете! — каза Синджан, като полагаше неимоверни усилия да не се разсмее. Великолепният бюст на Алекс прииждаше и се отдръпваше като огромна вълна, Софи беше почервеняла със свити в юмруци ръце.

Най-после Алекс наруши мълчанието. Гласът й прозвуча много нещастен, когато попита:

— Какво ще правим сега?

Синджан не се усмихна. Смехът беше замрял в гърлото й. Каза твърдо.

— Райдър и Дъглас бързо ще се досетят какво е станало. Убедена съм в това. Ако ще се чувствате по-спокойни, като им пишете, побързайте да го направите още сега, а аз ще изпратя някое от момчетата да занесе писмата ви до Единбург. Въпреки че не мисля, че това се налага.

— Това ще отнеме цяла вечност!

— И не е необходимо — повтори Синджан. — Имайте ми доверие. Обещавам ви, че съвсем скоро и двамата ви съпрузи ще бъдат тук. Държа на казаното, че ще пристигнат в петък, не по-късно. Искате ли сега да си подадете ръка и да се заловим за работа?

Докато наблюдаваше как снахите й роптаят една срещу друга, дори и докато се прегръщаха, Синджан усети, че се чувства много добре. Да, беше по-силна от вчера. Още не напълно възстановена, но умът й сечеше като бръснач и работеше безотказно. Не се чувстваше вече отпаднала.

Разискваха плана толкова подробно, докато Синджан сметна, че им е казала всичко. Бяха обсъдили евентуалните последици, за които Синджан се бе сетила. Софи и Алекс не харесаха плана й, но Синджан настояваше пред тях, че друга възможност не съществува.

— Да не би да мислите, че е по-добре да го застрелям и да изхвърля трупа му в езерото? — попита тя и с това сложи край на възраженията им. Беше написала писмото предния следобед и го беше дала на Остал да го предаде. Той беше единственият посветен в тайната. Молеше Бога да не я издаде.

Синджан погледна първо едната, после другата си снаха и каза:

— Започваме действията тази сутрин. Не можем да рискуваме да губим цял ден. Може да нямаме друга възможност. Вие може и да се съмнявате в Дъглас и Райдър, но не и аз.

И Алекс и Софи бяха взели със себе своите джобни пистолети. И двете умееха да стрелят, разбира се не, толкова добре колкото Синджан, но все пак прилично добре. Видът на пистолетите ги накара да стъпят на земята.

— Невестата-дева каза беда, Синджан — рече Алекс. — Не сме толкова глупави, макар и да не сме помислили за всичко. Или не сме написали всичко. А сега, къде е твоят пистолет?

Синджан измъкна малкия пистолет изпод възглавницата си.

— Чувствам се достатъчно силна да приключим с това тази сутрин. Така ще наглася нещата, че Колин да има някаква работа навън, за да не обръща внимание какво правите нито вие, нито аз. Ще се справя някак си с него. Сега елате и слушайте внимателно.

Но се оказа не толкова лесно да се освободи от Колин, колкото се бе надявала Синджан. Накрая, когато вече беше изчерпала цялата си изобретателност, тя реши да се престори, че й е зле. Започна да кашля мъчително. Преви се на две и притисна с ръце гърдите си. Кашлицата не й даваше мира. Разбира се, започна да я боли главата. Остра болка пронизваше лявото й око. Едва си поемаше дъх. Изигра го безупречно, дори очите й се просълзиха от раздиращата кашлица. Успя даже убедително да потръпне няколко пъти така, сякаш я тресеше.

— По дяволите. Мислех, че вече си добре — каза Колин, като я взе на ръце и започна да разтрива гърба й. Той самият предложи, а после направо настоя да отиде и да доведе доктор Чайлдрис, но преди да тръгне, помоли Софи и Алекс да му обещаят, че ще бъдат неотлъчно със Синджан. Изобщо не го излъгаха, когато му обещаха да изпълнят молбата му. Синджан изпита неудържими угризения, когато той прояви такава загриженост, но знаеше, че не трябва да се отклонява от твърдия курс, който вече беше поела.

Само да не бяха толкова упорити и неподатливи на обработване тези мъже, помисли тя, но това си беше направо мечта.

— Чувствам се отлично — каза Синджан в отговор на въпроса на Алекс, докато бързо обличаше един от спортните си костюми от син шевиот, излъскан от старост и употреба. — Сигурно по-късно ще се чувствам отпаднала като новородено коте, но сега съм добре. Не се тревожете за мен. Трябва да го направим, преди да са пристигнали съпрузите ви. Не, не се гледайте така кръвнишки. Ще дойдат и то съвсем скоро.

— Къде отиваш?

Въпросът зададе Филип. Влезе в спалнята, без да обърне никакво внимание нито на Алекс, нито на Софи. Отиде направо при Синджан. Сложи ръце на хълбоците си по същия начин, по който баща му обичаше да прави това и впери очи в нея.

— Къде отиваш? — повторно я попита той. — Облякла си костюм за езда, а не нощница. Татко няма да остане доволен, че си го направила, Синджан. И аз не съм.

На Синджан й се искаше да зарови пръсти в косата му, но се въздържа. Вместо това леко му се усмихна.

— Само ще разведа из имението новите ти лели. Чувствам се много добре, Филип. Ще внимавам, обещавам. Щом почувствам умора, веднага се връщам в леглото.

— Къде е татко?

— Сигурно е отишъл да купуват нещо с мистър Ситън или пък е тръгнал да наобиколи селяните. Отсъства цели три седмици и много неща очакват с нетърпение височайшето му внимание. Ти не го ли попита къде отива?

— Не бях долу, когато е тръгнал. Дахлинг я прихвана нещо и се опитваше да ухапе по крака Дулчи. Трябваше да остана и да защитя Дулчи.

— В такъв случай може ли, докато аз изпълнявам задълженията си на любезна домакиня, ти да следиш вместо мен какво прави леля Арлет?

Очите му светнаха.

— Добре. Ще го направя, но, Синджан, моля те внимавай да не се измориш.

— Обещавам, че няма — тя проследи с поглед Филип, който напусна спалнята. Чувството за вина я прободе като острие в сърцето. — Никак не ми се искаше да постъпвам по този начин, но той се опитва, също като баща си, да ме закриля и пази.

— Ти си първокласна актриса, Синджан — заяви Алекс, докато се измъкваха по задното слугинско стълбище. — Аз никога не съм достигала твоята класа.

— Не исках да го правя, но нямах друг избор — каза на един дъх Синджан. — Изпитвам ужасни угризения! Но трябва да спася Колин, Той непременно ще разбере колко важно е това за мен. Ще ме разбере, ако въобще някога научи какво сме направили.

— Построила си пясъчната кула на своя оптимизъм, скъпа — каза Софи. — Той е мъж. Разбирането не е качество, което мъжете развиват в себе си, особено когато става въпрос за разбирането към собствената съпруга.

— Софи е права — каза Алекс. — Ако Колин разбере, а ако съдя по собствения си опит, съпрузите обикновено научават всичко, което крият от тях съпругите им, той ще се вбеси и ужасно ще се разтревожи, защото напълно възможно е да пострадаш. И като мъж, той разбира се ще те обвини, че си станала причина за тревогата му. За всички мъже това има огромно значение. Странно е, но е така.

— Един мъж не може да се примири, че има неща, които той не може да прави — продължи Софи. — Ако жена му успее в нещо, в което той не е успял, направо побеснява от яд. Непременно в такъв случай я кара да изпитва вина затова, че е успяла.

— Знам — каза Синджан и дълбоко въздъхна. — Вече съм омъжена и си давам ясна сметка, че Колин не е по-различен от Дъглас или от Райдър. Докато не ми кипне, не спира да вика и да крещи. Но сигурно ще разбере, че не съм имала друг избор да направя това, което трябва.

— Ха! — това беше единствената реакция на Алекс.

— Ха-ха! — тази на Софи.

— Това ще стане, само трябва да му обясня.

— Ти фантазираш — каза Алекс.

— Думите ти приличат повече на пиянски брътвежи — беше по-ясна Софи.

Трите дами се отдадоха на мрачни мисли, докато стигнаха конюшнята. Синджан намери Остал и му поръча да оседлае Фени и още два коня за дамите.

— Не ми харесва това, миледи — каза Остал, а после повтори думите си.

— Ще държиш езика си зад зъбите, Остал — каза Синджан с такъв заповеднически тон, че изненада снахите си. — Веднага щом заминем, ти тръгваш за Единбург, за да проучиш останалото. Изключително важно е никой да не знае причината за заминаването ти. Важно е да се върнеш възможно най-бързо. След като се върнеш, трябва да се срещнем насаме. Разбра ли ме, Остал?

Той беше ужасно притеснен, но кимна утвърдително. Сладките гвинеи издуваха джоба му и накланяха везните към решението да не споделя с господаря си какви ги върши жена му.

За нещастие поради бедността, която беше споходила конюшните на Кинросови през последните години, там имаше само една кобила, подходяща за жена.

— Добре — отвърна само след миг Синджан. — Аз ще взема Аргил, Софи — Фани, а ти, Алекс, съжалявам, но ще трябва да яздиш Керът.

Керът, глупавата десетгодишна кобила с хлътнал гръб, погледна Алекс, силно изпръхтя и заклати длъгнестата си глава.

— Съгласна съм — каза Алекс, която се славеше като добра ездачка.

— Ъ-ъ, миледи, Аргил днес не е в спортна форма. Не е, миледи. Негова светлост се канеше да тръгне с него, но като видя колко е нервен, взе Гъливер. Негова светлост тръгна преди няма още десет минути.

Гъливер беше червено-кафяв жребец, който Колин държеше в Единбург. Беше се върнал с него, когато Филип отиде да го повика преди няколко дена. Тя преглътна и каза:

— Е, няма значение дали е нервен или спокоен. Приготви за мен Аргил. Казваш, че господарят е тръгнал преди десет минути? Побързай, Остал. И не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Никога преди това не беше яздила жребеца на Колин! Мили Боже, когато се метна върху широкия му гръб имаше чувството, че с него може да изпревари и разбушувал се ураган. Молеше се Колин да не забележи, че Аргил не е в конюшнята. Но дори и да забележеше, не можеше нищо да направи. Нямаше да знае в каква посока са поели. Остал също нямаше да бъде тук, за да го разпитва и да изтръгне истината от него. Тя въздъхна дълбоко и заби пети в мускулестите хълбоци на Аргил.

След няколко минути трите дами вече се носеха в лек галон по дългата, оградена с дървета алея на замъка на Кинросови. Летният вятър галеше нежно лицата им, ярките слънчеви лъчи пробиваха гъстия свод от зеленина над тях.

— Толкова е хубаво тук — каза Софи и изви силно врата си, за да огледа извисилия се в края на алеята замък.

— Да — съгласи се Синджан и преглътна. — Колин каза, че един от прадедите му — този, който е нарисуван гол, е засадил дърветата. Много са красиви. Разбира се тук няма като вашите градини в Нортклиф Хол Алекс.

— Вярно, но за сметка на това дърветата наистина са великолепни. Непременно трябва да засадя такива в Нортклиф Хол. Как мислите, ще подхождат ли борови брези и дъбове? — попита Алекс.

Синджан знаеше, че и двете й снахи изпитват смътен страх от плана й и се тревожеха за нея. Затова Алекс бръщолевеше за дървета. А Софи приличаше на мрачен генерал след загубено сражение и гледаше право между ушите на Фени. Синджан не каза нищо. Беше задействала своя план. Насочи ги направо към тесния път. Не искаше да оставят следи, по които Колин да ги последва, ако случайно или нарочно попадне на тях.

Яздеха, без да разговарят. Двете снахи не се отделяха много от жребеца на Синджан, който изглеждаш много доволен от своята ездачка. За щастие не й създаде никакви проблеми. Никак не й се искаше да разпилява насъбралата се в нея енергия за укротяване на някакъв си проклет кон.

Изминаха миля и Синджан им викна да спрат. Намираха се близо до пустото голо поле Краигнюа.

— Замъкът на Макферсонови Свети Монанс се намира на седем мили от тук, оттатък този пуст участък и възвишенията Авимор след него. Остал ми показа един по-кратък път до него. Ще сме там след час. Вие двете готови ли сте за това? Сигурни ли сте?

— Никак не ми харесва цялата тази работа, Синджан — каза Софи — Нито на Алекс. Не може да няма някакъв друг начин. Беше по-лесно да разговаряте и да се споразумеете, отколкото това, с което сега сме се захванали. Опасно е. Могат да се случат доста неприятности.

Синджан поклати глава.

— Дълго размислях. Последното нещо, което искам, е аз или Колин да се срещнем с него случайно или нарочно и да разговаряме. Той вече се опита веднъж да убие Колин. Възможно е и още веднъж да е направил опит да го премахне. Втория път по случайност бях ранена аз — дъхът им секна, защото Синджан още не им бе разказала за стрелбата в Единбург. Тя продължи все така уверено. — Трябва да запазя самообладание и да действам според плана. Ще го изненадаме. Знам, че е възможно да възникнат неочаквани проблеми, но не можах да измисля нищо по-добро. И този план ще ни свърши работа. Трябва да ми имате доверие. Остал ще получи в Единбург необходимата за по-нататъшните ни действия информация. Всичко едва ли ще ни отнеме повече от два дни. Дори и съпрузите ви да пристигнат, тогава просто аз ще се измъкна от замъка и ще довърша сама нещата. После ще оставя Колин да крещи и да блъска юмруци в мебелите, ако въобще разбере какво съм направила. Това няма да има никакво значение. Глупавото му поведение ще ми достави истинско удоволствие, щом знам, че вече е в безопасност. А сега, скъпи мои, да вървим.

— Мъжът ти не само ще крещи и ще боксира мебелите, но ще убие и трите.

— Ще го излъжа. Той ще знае, че го лъжа, но въпреки това няма да може да разбере истината.

— Каква лъжа си сътворила, за да обясниш своето и нашето отсъствие от замъка? — попита я Алекс. Тя вдигна ръка и продължи. — Виж какво, Синджан. За да се справим с това, трябва да разполагаме изцяло c днешния и с утрешния ден. Възможно е да имаме работа и през останалите дни. Планът ти е трудно осъществим, дори и без намесата на съпрузите. Кажи сега какво ще излъжеш Колин.

— В интерес на истината още не съм измислила нищо, но когато той се разкрещи насреща ми, без съмнение ще ми хрумне нещо гениално. Винаги става така. Всичко с времето си. Да тръгваме — Аргил се понесе напред, като пръсна дребни камъчета след себе си.

Да яздят беше доста мъчително. Видяха много малко хора по пътя. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-труден ставаше теренът. Лилавият пирен беше разцъфтял и се подаваше между острите камънаци, като засилваше хубостта на дивния пейзаж.

— Сигурна ли си, че този път е по-кратък? — попита я Алекс.

Синджан кимна и каза:

— Вече наближаваме.

 

 

Замъкът Свети Монанс, домът на клана Макферсон, беше разположен на края на Билки Лок — малко езеро, което още повече се бе стеснило през последното столетие. Около него имаше малки горички и плодородна обработваема земя. За разлика от замъка Вер на Свети Монанс възрастта му личеше. Тъй като беше лято, бяха нацъфтели изключително красиви цветя, които успяваха да смекчат донякъде опустошителното въздействие на времето, но въпреки всичко плевелите бяха повече от цветовете. Всичко изглеждаше запуснато и занемарено, обрулено и бедно. Същото беше казал и Крокър за замъка. Сивите камъни на зидовете се ронеха или бяха изкъртени и напукани. Някога около замъка е имало ров, но сега той се бе превърнал в тресавище, покрито с буйни плевели, което вонеше ужасно — като Кравешкото блато в онази гореща утрин.

— И това място има въпиюща нужда от богата наследница, Синджан.

— Според това, което научих, това се отнася почти за всеки шотландски клан, особено пък за тези във високопланинските райони. Ние имаме късмет, че сме на Файф. Тук обработваемата земя е в изобилие, освен това не се налага да се внасят отвън овце, нито пък селяните да напускат земята си, така както става във високите планински райони. Не знам защо Макферсонови са бедни. Божичко, аз се разбъбрих съвсем като теб, Алекс — Синджан пое дълбоко въздух. — Горещо се надявам Робърт Макферсон да си е у дома. Както знаете, в писмото си му писах, че ще бъда сама и ще пристигна тази сутрин. Ако не е тук, аз съм направо провалена. Стискайте палци. Стойте тук и не се показвайте. Сега имам нужда от уверенията ви, че всеки мъж само като ме погледне, ще загуби ума и дума от страстно желание да бъде с мен.

— Поне е сигурно, че ще загуби дар слово — каза Софи и имаше предвид точно това.

По тази част от плана и двете й снахи имаха сериозни възражения, но Синджан изглеждаше уверена в себе си.

— Остал се закле, че е предал писмото — каза тя. Трите размениха погледи, но не намериха повече какво да си кажат. Спряха в средата на малка горичка от брези и ели и снахите се приготвиха да чакат.

— Ако не се върнеш с него до половин час, идваме да си те вземем — каза й Алекс.

Синджан се насочи право към портите на замъка. Пред Аргил щъкаха пилета, кози и кучета. Навън имаше около дузина мъже и жени, които спряха работата си, за да видят жената, която се приближаваше върху коня си.

Тя забеляза двама мъже, които още щом я видяха, изчезнаха оттатък окованите с желязо порти. Тя спря Аргил при долното стъпало на входа и се усмихна на хората около себе си.

За нейна изненада и облекчение, Робърт Макферсон застана на прага на отворената врата. Стоеше там и се взираше в нея. Бавно, без да пророни и дума, той заслиза надолу по очуканите каменни стъпала и спря, когато очите им се изравниха.

— И така — каза той, кръстосал ръце пред гърдите си, — Вие дойдохте. Въпросът ми към вас, скъпа госпожо, е защо дойдохте съвсем сама в моите земи и защо не виждам никакъв страх в красивите ви очи?

Толкова е красив, помисли тя. Всяка негова черта беше самото съвършенство — от безупречната извивка на русите му вежди до тънкия аристократичен нос. Очите му бяха точно толкова красиви, колкото нейните шербруковосини очи Тя го поразгледа още няколко мига.

— Елате да пояздим — каза тя.

Робърт Макферсон отметна назад глава и избухна в смях.

— Нима ме смятате за толкова глупав? Без съмнение мъжът ви се е скрил с още дузина други мъже сред брезите й ме причакват да ме убият.

— Това са чисто, ваши измислици. Вие пък наистина ли смятате, че Колин Кинрос е толкова непочтен, че да изпрати собствената си жена за примамка на врага му?

— Не — отвърна бавно Макферсон. — Колин е твърде горд, за да направи това. Но тук не става въпрос за почтеност. Вие сте се омъжила за един безочлив мъж, мила моя. Той е прекалено горд и прекалено зъл. Не би се поколебал и секунда, ако реши да дойде сам, да спре пред портите на замъка и да ме предизвика.

— Значи излиза, че според вас е безстрашен!

— Не. Държи се глупаво, защото е неописуемо суетен. Сигурно един ден ще умре без да разбере как се е случило това. Да не би вие да сте дошла да ме предизвикате?

— Може би не сте разбрал правилно писмото ми? Нима съм била път до тук напразно?

— О, не, много добре разбрах всяка ваша дума, скъпа госпожо. Бих казал, че прислужникът ви едва не подмокри гащите, когато ми предаде писмото. Толкова беше уплашен. Но не и вие. Това е любопитно. Но в интерес на истината желанието ви да се срещнете с мен не ми изглежда правдоподобно. Последната ни среща не остави в мен впечатлението, че желаете да се видим отново. Наистина страшно ви се ядосах тогава. Заради вас трябваше да измина пешком дълъг път.

— Вината си беше ваша. Вие ме подценихте само защото съм жена. Честно казано, държахте се просташки. Не трябваше нито да ме насилвате, нито да ме сплашвате. В такива случаи аз не се държа никак мило с мъжете. Сега ви давам възможност да покажете по-добри обноски и може би да спечелите приятел.

— Точно това ме интересува. Защо го правите?

Синджан се наклони към него, както беше на седлото. Гласът и прозвуча нежно, топлият й дъх погали лицето му, очите й синееха като безоблачно небе.

— Вие сте прекалено красив за мъж. Заинтригува ме вашата хубост. Искам да разбера дали в панталоните ви има истински мъж или просто едно хубаво момче, което се перчи с мъжко тяло.

Очите му се присвиха от ярост. Той я сграбчи, а тя ловко измъкна ръката си и насочи пистолета си право в лицето му.

— Казах ви, че не понасям простаци, сър. Сега ще ми докажете ли какво представлявате всъщност — хубаво момче или истински мъж, на когото не са чужди плътските желания?

Тя видя, че в очите му се надигат буйни страстни пламъци. Беше репетирала това безброй много пъти предния ден и сега беше спечелила. Но от победата й я побиха тръпки.

— Откъде да знам, че няма да ме застреляте с този хубав малък пистолет, когато отидем в горичката?

Тя му се усмихна.

— Знаете, че няма да направя такова нещо.

Той я стрелна с изпитателен поглед.

— Пребледняла сте. Да не би да се страхувате?

— Малко. Все пак възможно е и ваши хора да са скрити в горичката и да ме застрелят. Но репутацията ви ще бъде жестоко опетнена, ако убиете жена. От друга страна, кой знае? Винаги съм смятала, че човек трябва да черпи с пълни шепи от всичко, което му предлага животът, и че не, е интересно, ако от време на време не рискуваш. Има ли скрити от вашите хора наоколо?

— Не. Както казахте, вие сте само една жена. Освен това сте англичанка, дъщеря на граф. Не съм срещал друга жена като вас. Очарован съм. Защо сте се омъжила за Колин щом не го желаете? Женени сте само от два месеца, ако не се лъжа?

— Може би също така сте чул, че за това време сме прекарали много малко дни, а и нощи, заедно. Той замина за Единбург, а мен остави тук, вързана за проклетия му порутен замък. Умирам от скука вече, сър. Вие изглеждате толкова различен от останалите. Още в мига, когато ви видях, разбрах, че вие сте различен от Колин. Доста сте красив и — без съмнение — това ви е добре известно.

Той я погледна замислено и й каза:

— Елате с мен до конюшнята. Ще взема коня си и после, мила моя, ще ви отведа на онова специално място, където ще ви покажа, че е възможно едни мъж да има красиво лице и в същото време да бъде надарен с великолепни мъжки атрибути.

— Великолепни като на Колин?

Той целия се вдърви, сякаш беше глътнал бастун.

— Много неща мога да кажа за съпруга си, но не мога да отрека, че от всяка частица на тялото му се излъчва неудържима мъжественост. Проблемът между нас е, че аз не го интересувам, интересуват го само парите ми.

— Той не представлява нищо особено — каза накрая Макферсон. — Скоро сама ще се убедите в това.

Синджан искрено се усъмни, че това е възможно, но естествено не обори твърдението му. Целта й беше той да тръгне с нея, а не да започне да крещи от ярост и да се опита да я свали от коня. Последното нещо, което й се искаше, беше да го застреля тук, върху собствената му земя, но ако се наложеше, щеше да го направи.

Десет минути по-късно Робърт Макферсон беше заобиколен от три дами, всяка от които яхнала кон и насочила пистолет към него. Той се обърна към Синджан.

— Виждам, че съм бил прав.

— Със сигурност не. Колин не знае нищо за това. Той е прекалено почтен, за да ви проследи и да ви убие. Истината, сър, е, че ние трите решихме да свалим това бреме от плещите му. Не мога да ви позволя да се опитате отново да го нараните. Наистина не трябваше да правите опит да го убиете нито в Лондон, нито в Единбург. Не биваше да изгаряте колибите на нашите селяни и да убивате нашите хора. Ще си платите за престъпленията. А аз ще изпитам огромно облекчение, когато се махнете за дълго от тук. Между другото, съпругът ми не е убивал вашата сестра. Щом не убива нищожества като вас, как тогава можете да допуснете, че би причинил подобно нещо на жена, особено ако тази жена е собствената му съпруга?

— Тя му досаждаше. Беше му омръзнала.

— Може би сте прав. В края на краищата само след две срещи вие успяхте да ме отегчите ужасно. Но въпреки че се изкушавам да ви хвърля от някоя скала, няма да го направя, макар че освен простак, страхливец и лицемер, вие още сте и човек без капчица достойнство. Правя го, защото разбрах от Колин, че баща ви е добър човек, и не искам да му причиня огромната скръб да ви загуби. Стига толкова! Алекс, Софи, казах това, което имам да кажа. Ще го вържем ли за коня му?

 

 

Колин първо се притесни ужасно, след това така се вбеси, че му идеше едновременно да плюе и да ругае — нещо, което не беше никак лесно да се направи.

Застана пред сина си и го запита с леденостуден глас, който прозвуча доста овладян.

— Казваш, че мащехата ти и двете ти лели са излезли да се поразходят из имението?

— Да, така ми каза Синджан, татко. Каза, че се чувства прекрасно и иска да им покаже имението. Попитах я ти къде си… сега разбирам, че не ми е казала истината.

— Вероятно искаш да кажеш, че те е излъгала. По дяволите очите й, ще я пребия, ще я заключа в спалнята, ще…

— Милорд — каза доктор Чайлдрис, като докосна ръкава на Колин с покритата си със старчески петна ръка. — Какво не е наред? Нали в крайна сметка графинята не е болна?

— Жена ми — каза през зъби Колин, — се престори на много болна, само за да ме разкара от пътя си. По дяволите! Какво ли си е наумила?

Той помълча известно време, след това се плесна с длан по челото.

— Как можах да бъда толкова глупав?

Той се завъртя на пета и хукна към Гъливер, който доволно си пощипваше от розите на леля Арлет покрай стълбището пред входа.

Филип каза на лекаря.

— Страхувам се, че майка ми много е ядосала баща ми. Мисля, че е добре да отида с него, за да я защитя, ако се наложи. Извинете ни, господине — и Филип изтича след баща си.

Доктор Чайлдрис остана сам и смутен. Той се заслуша в забързаните стъпки на момчето, които отекваха по мраморния под на вестибюла. Познаваше Колин от мига, в който се бе появил на бял свят. Пред очите му беше израснал силен, здрав и горд. Беше видял как баща му и по-големият му брат се опитаха да смажат духа му, но слава Богу, не успяха. И на глас тъжно си каза:

— Опасявам се, че младата жена е дръпнала, лъва за опашката!

 

 

Лъвът спря под прикритието на няколко ели и отправи поглед към замъка Свети Монанс. Гъливер дишаше тежко. Докато наблюдаваше замъка, Колин потупваше леко жребеца по врата.

— Ти си моя беден стар приятел, нали, Гъл? — нареждаше той на своя кон. — Мисля, че си в много по-добро положение от жена ми, на която никак няма да и хареса начина, по който ще протече денят й, след като ми падне в ръцете. И още нещо — продължи да нарежда на коня си той, — Остал не беше в конюшнята. Казват, че май се бил разболял и отишъл да си легне. Това съвсем не ми изглежда правдоподобно. Представяш ли си, глупавата ми жена е имала нахалството да вземе Аргил — той потръпна при произнасянето на тези думи. Гъливер обаче не му обърна особено внимание, а само тръсна глава, за да отпъди мухите.

Колин не забелязваше нещо необичайно в замъка Свети Монанс. Хората на Макферсон вършеха ежедневната си работа. Не се виждаше, никакво оживление, нямаше насъбрани хора, нямаше викове. Въобще всичко беше най-обикновено.

Какво бяха намислили да правят Джоан и двете съпруги? Той не можеше да намери отговора на този въпрос. Какво си беше наумила жена му? Наистина ли беше дошла тук?

След още десетина минути отегчително съзерцаваме той разбра, че само си губи времето. Ако не отидеше до огромните, обковани с желязо порти на Свети Монанс, за да попита къде е съпругата му, нямаше смисъл да виси тук и да зяпа като глупак. Страхът за жена му и яростта от своеволието й го бяха тласнали към необмислени и прибързани действия.

Къде, по дяволите, беше Джоан? Къде бяха съпругите?

Той издиша дълбоко, обърна Гъливер и опули очи срещу сина си, който стоеше мирно и кротко върху гърба на своето пони. Колин не каза нищо. Дори не беше чул кога е пристигнал Филип. Явно не беше в добра форма. Поклати глава.

 

 

Баща и син заедно се върнаха замислени във Вер.

Не беше особено изненадан, когато видя трите коня на местата им в конюшнята да преживят необичайно енергично. Беше очевидно и за най-непросветеното око, че са изминали тежък път. Аргил обърна глава към него и го погледна така, сякаш искаше да каже — Тя наистина го направи този път, любезни мой.

Колин се засмя, въпреки че никак не му беше весело. По-скоро беше готов да убива. Какво бе сторила тя, по дяволите? Беше яздила коня му, по дяволите красивите й очи.

Той се отправи към къщата, като замахваше с камшика си по бедрото си в ритъм с крачките си.

На никого нищо не каза. Поклати глава към Филип, когато той понечи да му каже нещо. Изкачи стълбите, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

— Недей да забравяш, татко — извика Филии след него. — Не забравяй, че беше болна!

— Ще се моля треската да я повали отново, преди да съм свършил — извика през рамо Колин на сина си.

Видя леля Арлет. Тя на свой ред видя гнева му и се усмихна. За Колин беше очевидно, че тя горещо се надява той да убие жена си. Беше добра идея, но предпочиташе да я удуши бавно и мъчително. Ема излизаше от една от спалните на съпругите. Като видя графа, тя бързо се шмугна обратно в стаята.

— Доста умно от твоя страна — промърмори той под носа си. Искаше му се да нахлуе в господарската стая и да се разкрещи. В последния миг обаче се овладя и запази спокойствие. Трябваше да бъде внимателен с тези жени. Бяха свикнали с мъже, който викат. Крясъците му нямаше да предизвикат желания от него ефект — пребледняване, объркан говор, горещи молби и най-накрая пълни самопризнания.

Много внимателно, с почти сгърчени от усилието да потисне гнева си пръсти, Колин отвори вратата на спалнята. Странно, но въобще не се изненада, когато видя двете съпруги, облечени безупречно, като изискани светски дами, събрали се на чаша чай. Изглеждаха елегантни, свежи и красиви. Жена му лежеше в леглото. Косата й нежно ограждаше с букли лицето й. Беше облечена с красив дантелен пеньоар. Изглеждаше млада, елегантна и невинна като агънце. В ръката си държеше книга. И трите бяха спокойни на вид. Сякаш се намираха в някой английски салон на площад „Пътнам“. Нито едно косъмче не беше разместено от прическите им. Нямаше нито една гънчица но роклите им. Хвърляха му въпросителни погледи, сякаш искаха да му кажат Мили Боже, в спалнята е влязъл мъж. Колко странно. Дошъл е без покана. Какво да правим с него?

Синджан извика с нежен и невинен като лицето си глас.

— О, Колин. Радвам се, че се върна. Прости ми, че съм те изпратила да повикаш доктор Чайлдрис. Почувствах се по-добре почти миг, след като ти тръгна. Не е ли странно това? Опитах се да те върна, но ти вече беше извън пределите на замъка. Вече съм съвсем добре, както виждаш. Не си ли доволен?

— Това, което виждам — каза спокойно Колин и влезе в стаята, — е едно идеално представление, достойно за всяка театрална сцена на „Друри Лейн“. И трите действително сте от голяма класа. Винаги съм знаел, че Джоан е като светкавица — върши невероятно сложни неща за много кратко време, спомнете си само как избягахме, за да се оженим. Но сега виждам, че и вие двете не сте за пренебрегване. Дори сте съчетали цвета на роклите си с този на нейния пеньоар. Забележително. Моите аплодисменти.

Синджан не каза нищо. Съпругите също мълчаха и се усмихваха смутено, отпуснали ръце в скутовете си.

Той отиде до Синджан и седна на леглото до нея. Много леко прокара пръсти по бузата й. Тя изведнъж се изчерви като узряла ябълка. Беше й толкова ядосан, че му се искаше да я удуши. Погледна настървен бялата и шия. Косата й беше нежна и красива, гъста и къдрава. Прокара пръсти през няколко кичура. Не каза нищо. Само я гледаше и галеше лицето и косата й.

Синджан беше убедена, че той ще нахлуе с гръм и трясък в спалнята, че ще започне да крещи и да й надува главата с проповеди. Но той не беше постъпил така и тя вече губеше почва под краката си. Не вярваше, че ще се справи с положението. Продължаваше да изчаква и да мълчи. Не можеше да намери пукната дума, която да каже в този момент.

— Колко красива изглеждаш — каза той след като мълча няколко минути. — Хубава и чиста. Няма и следа от миризмата на кон.

— Яздихме съвсем малко. Бързо се изморих.

— Сигурно е било така. Милата ми, сигурна ли си, че си вече добре? Наистина ли да спра да се притеснявам, че състоянието ти отново може рязко да се влоши?

— О, да, Колин. Чувствам се великолепно. Много мило от твоя страна, че си толкова загрижен за мен.

— Да, нали? Всъщност, Джоан, това, което искам от теб, това, което искам веднага, още в този миг, е да ми кажеш истината. Ако ме излъжеш, ще разбера и ще те накажа.

— Ще ме накажеш? Наистина ли, сър? Не е цивилизовано да ме заплашваш по този начин.

— В този момент въобще не се чувствам цивилизован. Напротив, чувствам се като дивак. Говори, Джоан! Веднага! — гласът му беше толкова тих и спокоен, а думите му… О, Боже, нима той можеше да е по-опасен от Дъглас или Райдър?

Тя хвърли бърз поглед към Софи и Алекс, които стояха като истукани върху столовете си. В този миг Софи, Бог да я благослови, скочи на крака.

— Всичко, Колин, всичко, което направихме, беше само една кратка разходка с конете. Нищо повече. След това Синджан се почувства малко отпаднала и се върнахме в замъка, за да си легне. Не можеш да се сърдиш, че сме направили това.

Колин любезно й отвърна.

— Лъжеш, Софи. За щастие не съм твоя съпруг и следователно нямам право да те набия. Но тази глупачка тук е моя жена. Тя ми принадлежи. От нея се очаква като моя съпруга да се подчинява на волята ми. Но се оказва, че това е нещо, което тепърва ми предстои да й втълпя. Тя трябва да разбере най-после, че…

Алекс се хвана за корема, простена и скочи на крака.

— О, Боже! Бебето! Стомахът ми! Софи, повдига ми се! О, Боже!

Това беше изненадващо драматична кулминация, достойна за изпълнението на Ема Хамилтън. Колин не остана безразличен към актьорския талант на Алекс. Той започна да ръкопляска.

— Браво! Брависимо!

Но Алекс се свлече на колене и повърна върху скоро изпрания килим.