Катрин Каултър
Съдби в окови (6)

ПЕТА ГЛАВА

— Отиваме в Чипинг Нортън. Ще отседнем в Белия елен — каза Синджан на Колин, когато видя, че се размърдва. — Ще бъдем там след около час. Как се чувстваш?

— Ужасно съм изморен, по дяволите.

Тя го потупа по рамото и рече:

— Прозвуча така, сякаш не ти достигат сили дори да излееш яда си от умората. Съвсем нормално е да си изтощен, след като трябваше да се приготвим толкова набързо и да положим огромни усилия да се измъкнем незабелязано. Не се тревожи. В Шотландия ще сме след шест дни, в най-добрия случай. Имаш достатъчно време да се възстановиш.

В каретата беше тъмно и Синджан не забеляза раздразнението в очите му, предизвикано от усещането за безпомощност, от ограбената мъжественост и от факта, че е като дете в ръцете на бавачката си, само че тази бавачка беше едва деветнадесетгодишна. Той изсумтя.

— Защо, за Бога, си избрала точно Белия елен?

Тя се изхили на глас. Съвсем неочаквана реакция от една бавачка, помисли си с изненада Колин.

— Заради историите, които дочух един ден Райдър и Дъглас да разказват на Тайсън и от които той — съвсем естествено за човек като него, който смята да надвие църковните одежди — се ужаси. Разбира се, Райдър и Дъглас умряха от смях.

— И никой от тях ли не подозираше, че ти, невинна дъщеря и сестра, подслушваш?

— О, не — заяви тя, махна с ръка и се усмихна. — Изобщо нямаха представа. Научих се още седемгодишна да послушвам майсторски, Имам усещането, че ти знаеш всичко за Белия елен и за многобройните любовни вечери, които младите джентълмени прекарват там.

Колин замълча.

— Спомняш ли си твоите тайни любовни срещи?

— Да, в общи линии. Там се срещах с жената на един от професорите си. Казваше се Матилда и косата й беше толкова руса, че направо изглеждаше бяла. След това ходех там с една келнерка от Горящия делфин в Оксфорд. Беше ненаситна дивачка и обичаше пухените постелки на Белия елен. После се сещам за Керис — някакво измислено име, но това няма значение. Беше червенокоса.

— Може би ще бъдем в същата стая или стаи. Може би ще наемем цялата страноприемница, за да не пропуснем някоя възможност, така да се каже. Един символичен жест към твоите младежки лудории.

— Ти въобще не отговаряш на всеобщата представа за девица, Джоан.

Тя го погледна изпитателно. Луната най-после беше изплувала иззад гъстите тъмни облаци и успя да види лицето му. Беше мъртвешки бледо и изпито. Сигурно прекараната треска е била по-тежка, отколкото бе предполагала, щом все още е така немощен.

— Не се притеснявай, че ти се спи, Колин. Дори можеш да хъркаш, ако това ти е приятно. Нямам нищо против да си остана девица, докато оздравееш.

— Това е добре, защото точно такава ще останеш — той докосна раната на бедрото си и се замисли защо ли още се притеснява да й открие, че е ранен. Това вече нямаше никакво значение.

— Освен, разбира се — тя се наклони към него и — според нея самата — сниши глас в съблазнителен шепот, но всъщност съвсем не беше така, — ако ти не пожелаеш да ми кажеш какво трябва да направя, за да приключим с това, което ни предстои. Братята ми винаги са твърдели, че съм изключително възприемчива. Желаеш ли да го направим?

Идваше му да се пръсне от смях, но само простена.

Синджан прие реакцията му за отказ и въздъхна.

 

 

Белият елен се намираше, в центъра на малкия търговски град Чипинг Нортън, в местността Котсуолдс. Странноприемницата наистина беше прекрасна и живописна, в стил късна английска готика, но беше толкова грохнала и разкривена, че Синджан хем беше очарована, хем се помоли на Бога да не се срути върху главите им. Значи това е било мястото, където безброй млади господа правят своите любовни срещи. Изглежда доста романтично, помисли си тя и отново въздъхна.

Беше три часа сутринта. Наоколо не се виждаше жива душа. Но Синджан бе толкова превъзбудена, че не изпитваше никаква умора. Беше успяла да избяга от брат си — подвиг, който не беше за подценяване. За миг скочи от каретата, даде заповедите си на кочияша, който слава Богу не се нуждаеше от много обяснения, но за сметка на това джобовете му се оказаха толкова дълбоки, че побраха повече гвинеи, отколкото бе предвидила. Това обаче не я разтревожи. В случай, че парите свършеха, щеше да продаде перлената си огърлица. За нея най-важното бе Колин и това да се оженят. Тя се обърна, за да му помогне да слезе от каретата.

— Още малко и ще си в леглото. Ако искаш да вляза първо аз, а ти изчакай, докато…

— Я млъквай! — отговори той. — С ханджията ще се оправя аз. Той е един дърт развратник и не искам да остане с погрешно впечатление. По дяволите, поне да имаше брачна халка. Не си сваляй ръкавиците. Ти си моята съпруга и аз ще се погрижа за всичко.

— Добре — тя засия от щастие, след това се намръщи. — О, скъпи, имаш ли нужда от пари?

— Имам пари.

Въпреки това Синджан бръкна в чантичката си и извади пачка банкноти.

— Вземи. Ще бъда по-спокойна, ако са у теб — тя лъчезарно му се усмихна.

— Хайде да приключваме с всичко това, преди да съм се срутил на земята. И не забравяй да държиш устата си затворена.

Десет минути по-късно Синджан отвори вратата на малката спалня, разположена под тъмната стряха. Отдръпна се встрани, за да може Колин да влезе пръв.

— Мисля, че ханджията е убеден, че лъжем — каза тя, без констатацията да я разтревожи ни най-малко. — Но ти се справи чудесно. Подозирам, че той се изплаши от теб. Ти си благородник, следователно от теб може да се очаква всичко.

— Да. Сигурно този разплут стар пръч си е помислил, че лъжа — Колин видя леглото и простена при мисълта за удоволствието, което го очаква. Усети, че тя е хванала пелерината му и замръзна на място. — Съмнявам се, че би повярвал някоя от двойките да са семейство, дори и да е присъствал на сватбата им.

— Нека да ти помогна — пое пелерината му грижовно като бавачка. Това го подразни, но нито каза нещо, нито помръдна от мястото си. Продължи да гледа към леглото. И седмица сън нямаше да му е достатъчно.

— Ако седнеш, ще сваля ботушите ти.

Съвсем скоро и това стана. Имаше достатъчно опит с братята си. Тя отстъпи крачка назад и попита:

— Трябва ли да направя още нещо?

— Не — отвърна той. — Само се обърни с гръб.

Тя покорно изпълни нареждането му, свали обувките и чорапите си и окачи пелерините и на двамата в малкия гардероб. Чу, че леглото скърца и се обърна. Той лежеше но гръб, със затворени очи, завивките го покриваха до голите гърди. Ръцете му бяха открити, отпуснати покрай тялото.

— Всичко е много странно — каза тя разочарована, че гласът й съвсем не е глас на девица — плах и тих.

Той не отговори и тя доби смелост да продължи.

— Виж — каза бавно, — ще бъде справедливо, ако ме обвиниш, че съм прекалено пряма, но братята ми винаги са ме насърчавали да говоря това, което мисля. А и ти го правиш. Но сега мисля, че е доста странно да съм с теб в тази стая, да знам, че си гол и че трябва да легна до теб в леглото…

Монологът й беше прекъснат от леко похъркване. На Синджан не й оставаше нищо друг освен да се присмее сама на себе си. Всичките й сантиментални излияния бяха отишли на вятъра — отправени към нея самата, гардеробчето и един заспал мъж. Приближи се тихо до леглото и го погледна. Той е неин, помисли тя, целият е неин и никой не може да й го отнеме. Дори и Дъглас! Бил убил жена си! Това си е чиста глупост. Докосна нежно челото му. Беше студено. Треската отдавна бе преминала, но той все още беше изтощен. Тя се намръщи, наведе се и го целуна.

Никога досега, през своя деветнадесетгодишен живот, Синджан не беше спала в едно легло с друг човек. Да не говорим пък за мъж, който е огромен и хърка. Мъж, който в нейните очи изглеждаше толкова съвършен, че й се искаше да прекара остатъка от нощта като му се любува, милва и целува. И все пак, всичко беше странно. Е, трябваше да свиква. Дъглас и Алекс, както и Райдър и Софи, винаги спяха на едно легло. Същото правеха всички женени хора. Разбира се родителите й бяха изключение. Но, в интерес на истината, и тя не би се съгласила да спи в едно легло с майка си. Вмъкна се в леглото и дори на педя разстояние от него усети топлината на тялото му.

Легна по гръб и с протегната ръка потърси неговата. Но вместо ръката му, докосна тялото му. Беше гол. Кожата му бе гладка и гореща. Намери сили обаче да отлепи ръката си. Знаеше, че не е честно да се възползва от съня му. Вплете пръсти в неговите. И изненадващо сама заспа скоро след това.

Събуди се изплашена. Слънчевите лъчи вече нахлуваха в стаята през тесния ромбовиден прозорец. Явно денят отдавна бе настъпил. От друга страна, това беше добре, защото Колин се нуждаеше от здрав сън, за да възвърне силите си, и леглото беше за предпочитане пред друсането в каретата. Остана известно време в леглото. Осъзнаваше прекрасно, че той е до нея и дълбоко спи. Видя, че раменете му са открити. Бавничко, макар да знаеше, че не бива да го прави, тя се извъртя и го погледна. Беше изритал одеялото в краката си и лежеше гол-голеничък пред очите й, огрян от ярката слънчева светлина. Никога преди това не бе виждала гол мъж. Реши, че е точно толкова красив, колкото и бе предполагала, че е. Но беше болезнено слаб. Заразглежда корема му, слабините и почти скритата му в черното окосмяване мъжественост. Краката му бяха дълги и стройни, покрити с черни косъмчета. Беше повече от красив. Беше великолепен. Дори ходилата му бяха изящни. Когато най-сетне си наложи да отмести очи от слабините му, почти заслепена от тяхната прелест, тя запримига в недоумение срещу бялата превръзка върху дясното му бедро.

Разбира се, не можеше само треската да бъде причина за продължителното му боледуване. Сети се, че предната вечер го бе видяла да куца. Значи е бил ранен. Ядоса се на себе си и се разтревожи. Беше глупаво от нейна страна да не се досети, че треската и изтощението му не са били случайни. Защо, по дяволите, не й беше казал за това? Тя се измъкна от леглото и нахлузи роклята си.

— Ах ти мерзавецо — каза шепнешком, но не и съвсем нечуто. — Аз съм твоя съпруга и трябва да имаш доверие в мен.

— Още не си моя жена. Какво си заопявала?

По страните му беше набола брада, косата му бе разрошена, но очите гледаха внимателно и бяха толкова тъмносини, че тя за миг замълча и се отдаде на насладата да ги съзерцава.

Колин забеляза смъкнатото одеяло и разголеното си тяло, но спокойно й каза:

— Джоан, моля те да ме завиеш.

— Няма да го направя, преди да ми кажеш какво ти се е случило. Защо е тази превръзка?

— Причината за окаяното ми състояние е, че ме раниха с нож и аз като пълен глупак не потърсих лекар. Не исках да го научиш, защото си представях как с голи ръце ще разпердушиниш на парчета цял Лондон, за да изнамериш злодея и да ми поднесеш главата му на тепсия. Но вече не сме в Лондон и няма значение дали го знаеш или не. Вече не си застрашена от опасностите, които сама можеше да си навлечеш.

Синджан го гледаше безмълвно. Той беше прав. Нямаше и капка съмнение, че само да беше разбрала за нараняването му, и щеше да побеснее. Усмихна се и попита:

— Трябва ли да се смени превръзката?

— Мисля, че да. Конците трябва да се извадят утре или вдругиден.

— Добре — каза тя. — Бог ми е свидетел, че имам опит с всичките деца на Райдър.

— Брат ти? Колко деца има той?

— Наричам ги неговите ненагледни. Райдър обича да спасява деца от беди и опасности и да ги подслонява в Брендън Хауз. Сега там има около дванадесет, но човек никога не знае кога ще пристигне нов обитател или пък кога някое дете ще замине да живее при новото си семейство, което Райдър е подбрал много внимателно. Човек едва сдържа сълзите си, когато види някое детенце, пребито жестоко от своя баща пияница или просто изоставено на улицата от насмукалата се с джин майка.

— Разбирам. Сега се облечи, но преди това ме завий.

Тя го направи без охота. Той вътрешно възтържествува. Не беше срещал жена като нея. Непристойният й интерес към тялото му го смущаваше.

Синджан разреши за себе си проблема с обличането като преметна едно одеяло върху вратата на гардероба. Докато се приготви, не престана да говори на Колин. После, докато закусваше, го наблюдаваше как се бръсне. Предложи да му помогне при измиването, но това удоволствие й беше отказано. Беше с гръб към него, когато й заповяда да приготви багажа. Все пак й беше позволил да погледне ранения му крак. Раната заздравяваше добре. Синджан натисна тъканта около шевовете.

— Слава Богу — каза, — толкова се притесних.

— Вече съм здрав. Остава само да си върна добрата форма.

— Всичко това е много странно…

Той я погледна — огън момиче, което като че ли нямаше страх от никого и от нищо, което считаше, че светът е нейна собственост и може да си го пренарежда и прекроява, както тя си иска. Животът, доколкото той го познаваше, беше безмилостен към такива хора и съумяваше да ги постави на съответното им скромно място. Той почувства, че не му се иска това да й се случи, сякаш желаеше да не се променя още дълго време. Беше силна, а не суетна госпожичка и той беше доволен, че е такава. Една префинена английска дама никога не би оцеляла в замъка Вер и неговите обитатели. Точно в този миг забеляза едва доловима сянка от страх в очите й. Дребно, издайническо напомняне за нейната уязвимост, което го принуди да замълчи. Съвсем скоро тя щеше сама да разбере всичко.

Не след дълго Синджан отново се развесели и се усмихваше дори на ханджията мистър Моул. На тръгване обаче, когато той й направи няколко похотливи подмятания, тя се обърна троснато към него и направо изстреля в лицето му.

— Колко жалко, господине, че сте толкова неприятен и не криете лошото си възпитание. Съпругът ми и аз спряхме в хана ви, само защото той е болен. Уверявам ви, че никога повече няма да дойдем тук, освен по същите причини, разбира се което е малко вероятно, защото…

Колин избухна в смях и я хвана за ръката.

Съвсем скоро той се унесе в размисъл. Синджан реши, че не трябва да го безпокои. Той продължи да мълчи през целия ден, вечерта и на следващия ден. Съзнанието му бе обсебено от мисли, които не бяха свързани с нея, и тя реши да го остави спокойно да реши проблемите си, каквито и да са те. Но когато те спряха да нощуват и той поръча две отделни стаи, без да обясни защо го прави, тя сериозно се притесни. Въпреки това не го попита защо постъпва така.

Късно следобед на следващия ден каретата се носеше към Грантхам, когато той се обърна към нея и изплю камъчето.

— Дълго разсъждавах върху това, Джоан. За мен ще бъде трудно, но трябва да го направя, за да се освободя от малкото действителна вина, която изпитвам. Злоупотребих с гостоприемството на брат ти като се измъкнах от дома му като крадец през нощта и отвлякох сестра му. Не, моля те, не ме прекъсвай. Нека свърша. Накратко, по никакъв начин не мога да оправдая постъпката си. Но има едно нещо, което ще ми помогне да запазя достойнството си и да съхраня себеуважението си. И то е да те запазя невинна до първата брачна нощ.

— Какво! Искаш да кажеш, че съм те оставила ден и половина да си разсъждаваш, да мълчиш като пън и всичко, което си успял да измъдриш е тази невероятна глупост? Колин, чуй ме, ти не познаваш братята ми. Ние трябва, тоест ти трябва да ме направиш своя съпруга, й то още тази нощ, защото в противен случай…

— Я стига! Държиш се така, сякаш искам да те подложа на адски мъки, а не да запазя проклетата ти непорочност. Това не е никаква глупост нито невероятна, нито каквато и да е друга. Няма да те опозоря по този начин. Няма да опозоря и семейството ти. Чувството за собствено достойнство е в кръвта ми, било е в кръвта на цели поколения Кинрос. Когато са убивали, когато са водили жестоки битки през вековете, то винаги се е спотайвало някъде дълбоко в природата на всеки Ешбърнхам. Знаеш много добре, че трябва бързо да се оженя, за да спася фамилията и имотите си от нахлуващите с измама Макферсонови, но това не е оправдание да се отнеса като безотговорен развратник с една невинна девойка, която все още не е моя законна съпруга.

— Кои са Макферсонови?

— По дяволите, не исках да ги споменавам. Забрави за тях.

— Но какво ще стане, ако Дъглас ни догони?

— Ще се разбера с него, когато му дойде времето, ако въобще му дойде времето.

— Разбирам това — за достойнството. Наистина те разбирам, Колин, но, мисля, че има и нещо друго. Съвсем ли не ме харесваш? Знам, че съм висока и доста слаба за твоя вкус, но…

— Не. Нито си висока, нито си слаба. Просто остави всичко да върви но реда си, Джоан. Решението ми по този въпрос е категорично. Докато не се оженим, няма да те пипна с пръст. Това е.

— Слушам, уважаеми господине. Но и аз също съм категорична — моята неприкосновеност ще остане един спомен, докато стигнем Шотландия. Това, че си мислиш, че просто ще се разбереш с Дъглас, ако ни догони, е направо неразумно. Не познаваш брат ми. Вярвам, че съм умна и че съм проявила достатъчно съобразителност как да му се изплъзнем, но той е хитър като лисица. Моята девственост е нещо повече от стъпка към брака. Просто се налага веднага да ме освободиш от нея. Становището ми по този въпрос не търпи никаква промяна. И така, кое решение ще следваме?

Искаше й се той да се разкрещи, както биха направили Дъглас и Райдър в същата ситуация, но Колин каза спокойно с леденостуден глас.

— Моето. Аз съм мъжът. Ще ти бъда съпруг, което означава, че си задължена да ми се подчиняваш. Може да започнеш с подчинението още от сега. Без съмнение това ще се отрази благоприятно на характера ти.

— Никой не е разговарял с мен по този начин, само майка ми, а съвсем спокойно на нея можех и да не обръщам внимание.

— Но на мен не можеш. Не се дръж като дете. Имай ми доверие.

— Въпреки че не крещиш, ти си същият тиранин като Дъглас.

— Тогава трябва да проумееш, че единствената ти възможност е да си затваряш устата.

— Тогава си извади сам конците — каза тя разгневена и се обърна с лице към прозореца.

— Ти си една досадна английска глезла. Трябваше да се досетя по-рано за това. Разочарован съм, без да съм особено изненадан. Можеш да се отметнеш от брака, скъпа, наистина можеш да го направиш с проклетото си английско достойнство. Ти не само говориш без заобикалки, ти си кавгаджийка, когато събитията не се развиват по твоя угода. Освен това си грубиянка и злобарка. Започвам да се съмнявам дали парите ти си заслужават тормоза, на който ще бъда подложен в един съвместен живот с теб.

— За какъв тормоз, ми говориш, безмозъчен дръвнико! Само защото не съм съгласна с теб, и ти решаваш, че съм досадна глезла, злобарка и всички останали определения, с които току-що ме нарече?

— Значи се отмяташ! Чудесно, можеш да кажеш на кочияша да обърне каретата.

— Не, по дяволите. Това е най-лесното. Аз ще се оженя за теб и ще ти покажа какво означава вярност, доверие и отстъпчивост.

— Нямам, навик да се доверявам на жени. Вече ти казах, че ми харесваш, но за нищо повече от това не може да става дума. Трябва да си наясно. А сега, толкова съм изморен, че очите ми сами се затварят. Щом ще бъдеш моя жена, дръж се както се полага, ако обичаш.

— Като скръстя ръце в скута си и си въртя палците ли?

— Да, това е добре за начало. И си дръж устата затворена.

Тя го гледаше в пълно недоумение. Изглежда се опитваше да я принуди да се откаже. Но тя добре знаеше, че този брак е жизненоважен за него. Сигурно беше проява на мъжко своенравие. Освен това и за нея женитбата беше единственият избор. Искаше й се да изкрещи с цяло гърло колко е късно вече за нея да се отказва, защото вече му бе подарила сърцето си. Тя обаче нямаше намерение да му позволи да се превърне в тиранин за нея. Ако сега му признаеше любовта си, все едно да падне в краката му и да му се моли, от което, без съмнение, той щеше да се превърне в същински Чингиз хан. О, да, нямаше нещо за тираните, което да не й беше известно, въпреки че напоследък Дъглас все по-рядко се държеше като такъв. Но още си спомняше първите дни на брака му с Александра. Твърдо решена какво поведение трябва да следва, Синджан хвърляше коси погледи към Колин, но не проговаряше. Беше няма като риба. Колин прекара в сън, докато пристигнаха в страноприемница Златното руно в Грантхам късно същата вечер.

Синджан предположи, че Колин сам ще извади конците от раната си, защото той отново нае две отделни стаи, пожела й като предан съпруг, лека нощ и я остави пред вратата на нейната спалня. На следващата сутрин взе под наем кон, като просто и кратко й съобщи на закуска, че се отегчил от друсането в проклетата карета. Ха! Той се бил отегчил да пътува с нея. През целия ден яздеше до каретата. С нищо не показа, че кракът го боли. В Йорк Синджан също нае кон, готова да отстоява решението си в случай, че той възрази, но Колин само сви рамене, сякаш искаше да й каже: Това са твои пари. Няма да ме изненадаш, ако настояваш да ги прахосаш. Сега тя бе доволна от решението му да не минават през Лейк Дистрикт, въпреки че яростно го оспори, когато стана дума за това. Неговото желание бе да се прибере по-бързо у дома и нейните предупреждения, че Дъглас може да ги догони въоръжен с три пистолета и сабя, не го разколебаха. Докато вятърът развяваше косите й, тя си мислеше, че Лейк Уиндърмиър е доста романтична местност, където имат възможност да бъдат заедно. Безкрайният галоп на север с мълчаливия мъж, който яздеше непосредствено пред нея, нямаше нищо общо с представата й за бягство с любимия в Шотландия.

Сутринта отново яздиха пред каретата тъкмо пресякоха границата и навлязоха в територията на Шотландия, когато Колин дръпна юздите на своя кон и извика.

— Спри за малко, Джоан. Трябва да говоря с теб.

Бяха в подножието на планината Шевиот — ниски и голи хълмисти възвишения, които се простираха докъдето поглед стига. Беше красиво и пустинно. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше и помен от селище. Въздухът беше топъл и влажен, ухаеше на пирен. Тя му каза:

— Радвам се, че не си отвикнал да говориш, като се има предвид колко отдавна не си го правил.

— Я да си затваряш устата. Имам впечатлението, че си ми ядосана, че не си лягам с теб, след като се имаш за млада дама от сой.

— Не е това причината.

— Тогава сигурно се цупиш, че не минахме през Лейк Дистрикт — смехотворна идея, която не може да заблуди даже идиот?

— Не, не се сърдя и за това. Кажи какво искаш да говориш с мен, Колин?

— Най-напред ми отговори дали още искаш да се омъжиш за мен.

— Ако откажа, ще ме насилиш ли да го направя? Само заради парите ми?

— Сигурно бих размислил върху този вариант, ако се наложи.

— Отлично. Тогава няма да се оженя за теб. Най-напред ще се срещнем в пъкала. А сега ме насили!

Той се усмихна за първи път от четири дни насам. Действително се усмихна.

— Признавам ти, че не си досадна. Твоето скандално поведение дори понякога ми е приятно. Добре, утре следобед, след като пристигнем в Единбург, ще се оженим. Имам къща на площад Аботсфорд, която е доста стара и порутена и която ще глътне бая пари, но не чак толкова, колкото замъкът Вер. Ще отседнем там и ще се погрижа да намеря свещеник, който да ни ожени. На следващия ден ще тръгнем за Вер.

— Добре — съгласи се тя. — Колин, искам да ти напомня отново и те моля да ми повярваш — Дъглас е умен и прозорлив, не е за подценяване. Той може да ни причака навсякъде. Изпълнявал е най-различни опасни мисии срещу французите. Предупреждавам те, че трябва да се оженим веднага и…

— Приключихме с този въпрос. Ще яздим до Вер, освен ако не си много разранена и да не можеш да яздиш. Ако се окаже така, ще пътуваш с каретата.

— Не разбирам какво ми говориш.

— Говоря за отнемането на… за нашата първа брачна нощ, за това, че ще кървиш.

— Ти умишлено си жесток, Колин. Нарочно си отвратителен и груб.

— Може би, но ти си вече в Шотландия, скоро ще станеш моя жена и ще разбереш, че ми дължиш вярност и подчинение.

— По друг начин се държеше, когато се видяхме за първи път. Като се разболя, беше дори приятен, въпреки че болестта те правеше, раздразнителен. А сега се държиш направо като глупак. Ще се омъжа за теб и всеки път, когато се държиш глупашки, ще правя по нещо, с което ще те накарам да съжаляваш за това.

Така, смяташе тя, всичко си отива на мястото. Обичаше го до лудост — факт, който добре знаеше, че му е известен и може би това беше причината да си позволява грубо държане с нея. Но тя нямаше да допусне недостатъците в характера му или мухлясалите му разбирания за отношенията в семейството да разрушат представата, която си бе изградила за него.

Той се засмя. Смехът му беше силен и звучен, смях на човек, който си знае цената и се величае пред човека до себе си. Отново беше здрав, чувстваше се силен и готов да покори света — с нейните пари.

— С нетърпение очаквам твоите опити. Но имай предвид, Джоан, че шотландците са господари в своите домове и пердашат жените си, както вашите почтени и любезни английски господа правят само понякога.

— Това е недопустимо! Нито един мъж, който познавам, не би вдигнал даже пръст срещу жена си.

— Била си закриляна. Но с времето всичко ще научиш — той реши да й обясни, че няма никакъв проблем да я затвори в някоя плесенясала стая в замъка, но замълча. Още не бяха женени. Погледна я, целуна я и заби шпори в хълбоците на коня си.

Пристигнаха в къщата на Кинросови на площад Аботсфорд в три часа на следващия следобед. През последния час от пътуването им ръмеше тих дъжд, но Синджан беше твърде развълнувана, за да обръща внимание на струйките вода, които се стичаха във врата й. Бяха минали по „Роял Майл“, която не отстъпваше по красота на лондонската „Боунд Стрийт“. През цялото време тя разглеждаше — с изненада и удоволствие — приятните дами и господата, които изглеждаха точно така, както тези в Лондон, а всички магазини бяха същите като лондонските. След това свиха наляво към площад Аботсфорд и се озоваха пред къщата на Кинросови — висока тясна сграда, изградена от стари червени тухли, която изглеждаше живописна с трите групи комини и покрива от сиви плочи. Прозорците бяха малки, всички със спуснати кепенци. Синджан предположи, че къщата е поне на двеста години.

— Красива е, Колин — каза тя и се плъзна на земята от гърба на кобилата. — Има ли конюшня за конете?

Първо се погрижиха за собствените си коне, а после платиха на кочияша и свалиха от каретата куфарите и сандъците с багаж. Синджан не спираше да говори от вълнение. Непрекъснато въртеше глава й гледаше към двореца на върха на хълма, удивляваше се, че го е виждала на картина целия обвит в сива мъгла, но сега се възправяше пред нея с цялото си величие, слава и могъщество и тя едва намираше думи да изрази възхищението си от гледката. Колин само й се усмихваше и се забавляваше с ентусиазма й, защото беше изморен, дъждът малко го дразнеше — въпреки че бе израснал с такъв дъжд, а дворецът с крепостта наистина заслужаваше внимание, но той просто си беше там, надвиснал над града и никой не се сещаше за него.

Портата отвори старият Енгъс, който през целия си живот бе служил на семейство Кинрос.

— О, господарю, добре дошъл — поздрави той. — О, Боже, младата дама, както виждам, е с вас. Ах, толкова лошо, много лошо, господарю.

Колин замръзна на място в очакване на най-лошото. Страхуваше се да чуе истината, но трябваше да попита:

— Откъде разбра за младата дама, Енгъс?

— Ах, милостиви Боже — простена старецът и отметна дългите кичури бяла коса, паднали върху кръглото му лице.

— Надявам се, че нямаш нищо против, че сам се поканих в дома ти. Твоят човек не ми даваше да прекрача прага, но аз настоях да вляза — каза Дъглас, който се появи иззад Енгъс. После се изхили през зъби и рече. — Хайде, влизай, кучи сине. А що се отнася до теб, Синджан, скоро ще усетиш опакото на ръката ми.

Синджан погледна разгневения си брат и се усмихна. Не й беше лесно, но успя да го направи. Не беше изненадана, че го вижда тук. Но по всичко личеше, че Колин направо е стъписан. Беше го предупредила, по дяволите! Сам си беше виновен, с неговото твърдоглавие. Синджан пристъпи напред.

— Здравей, Дъглас. Прости ми, че ти създадох толкова тревоги, но се страхувах от твоята непреклонност, която си склонен често да проявяваш. Добре дошъл в нашия дом. Да Дъглас, аз съм вече омъжена жена, омъжена по всеки един начин, бих допълнила, така че забрави за каквото и да било намерение да анулираш брака. Ще съм ти благодарна, ако се въздържиш да го убиеш защото съм твърде млада, за да остана вдовица.

— Дявол да го вземе! — брат й Райдър се изтъпанчи до Дъглас, готов да убива. За разлика от Дъглас, който вътрешно изгаряше от ярост, но външно запазваше спокойствие, Райдър беше червен като рак. Той изкрещя, — Това ли е негодникът, който бил тръгнал на лов за богата наследница? Той ли те отмъкна от Дъглас?

— Да, той — каза през зъби Дъглас. — Проклет да е твоят съпруг! По дяволите! Синджан, нямаш никакво време. Двамата с Райдър сме яздили като бесни за да те догоним. Лъжеш, Синджан. Само кажи, че излъга и още на мига тръгваме обратно за Лондон.

Колин влезе в собствения си дом и вдигна ръце.

— Хайде млъквайте всички! Синджан, отдръпни се. Ако братята, ти са решили да ме убият, ще го направят независимо от опитите ти да ме защитиш по женски с бръщолевене. Енгъс, иди донеси нещо за пиене. Жена ми, както и аз, сме жадни. Господа, или ме убивайте, или заповядайте в салона.

Това прозвуча толкова непринудено, че Синджан не успя да сдържи усмивката си.

— Никъде не виждам поставка за чадъри — каза тя, по Дъглас не откликна на шегата. Беше непреклонен, суров и изглеждаше безмилостен като палач.

— Райдър, това е съпругът ми Колин Кинрос. Както виждаш, той крещи силно също като вас двамата и прилича малко на Дъглас с тази разлика, че е по-красив, по-умен и по-разсъдлив от него.

— Глупости!

— Откъде знаеш, Райдър? Ти го виждаш за първи път. Колин, това е брат ми Райдър.

— Започва да става интересно — каза Колин.

Райдър внимателно се взираше в Колин, без да спира да вика.

— Само като го погледна, мога да преценя, че нищо от това не е вярно. В никакъв случай не е по-разсъдлив от Дъглас, по дяволите. Синджан ти си формена идиотка, момичето ми. Нека да ти кажа…

— Заповядай в салона, Райдър. Там можеш да ми кажеш всичко, което желаеш — Синджан се обърна към Колин и то погледна въпросително.

— От тук — каза той и ги поведе по тесния коридор, който миришеше на плесен, а прашният въздух напълни носовете им. Влязоха през единствената врата в стая, която само от любезност би могла да се определи като елегантно мизерна.

— О, Господи — каза Синджан, оглеждайки стаята. — Има хубаво разположение, Колин, но трябва да купим нови пердета, нови килими… Божичко, тези сигурно са осемдесетгодишни. Само погледни столовете — тапицерията им направо е изгнила.

— Млъкни!

— О, Дъглас, съжалявам. Плановете ми като господарка на дома не те интересуват, нали? Заповядай, седни. Както казах, добре дошли в новия ми дом. Колин ми каза, че къщата е на двеста години.

Дъглас погледна Колин и го попита:

— Добре ли си вече?

— Да.

— Заклеваш ли се, че си напълно здрав и си възстановил силите си?

— Да.

— Мили Боже! Проклет да си — Дъглас се нахвърли върху него и го сграбчи за врага. Колин не беше толкова глупав и бе готов да посрещне нападението. Паднаха на пода, от избелелия килим се вдигнаха облаци прах, започнаха да се търкалят като ту Дъглас, ту Колин вземаше надмощие.

Синджан погледна към Райдър, чиито прелестни сини очи се бяха присвили, изпълнени с ярост.

— Трябва да сложим край на това. И преди се е случвало. Ако не беше толкова опасно, щях да го приема за лоша мелодрама. Ще ми помогнеш ли? Това е недопустимо. Би трябвало да се държите като цивилизовани джентълмени.

— Забрави за цивилизацията. Ако твоят съпруг извади лошия късмет да повали Дъглас, тогава ще се намеся.

Синджан извика.

— Спрете! По дяволите!

Призивът й остана без видим ефект.

Тя панически се огледа. Търсеше някакво оръжие. Уви, нямаше нито поставка за чадъри, нито някоя друга разсъхнала се мебел, която би могла да използва, за да цапардоса с нея Дъглас по главата. Случайно погледът й попадна на това, което й трябваше. Внимателно вдигна малката табуретка, която едва се забелязваше зад канапето и я стовари с всичка сила върху гърба на Дъглас. Той изрева, рязко се изправи и впи поглед в сестра си, която сега беше вдигнала табуретката над главата си.

— Да не си посмял да го докоснеш, Дъглас. Ако го направиш, кълна се, че ще строша твърдоглавата ти кратуна.

— Райдър, погрижи се за ненормалната ни сестра, докато аз убия този жалък кучи син.

Но това нямаше да го бъде. Тежкото дишане, ругатните и сумтенето внезапно бяха прекратени от оглушителен изстрел на пушка. Той прозвуча в затвореното помещение мощно като топовен гърмеж.

Енгъс стоеше на прага с една стара, още димяща пушка в ръце. Огромна дупка зееше на тавана.

Синджан изтърва табуретката, която падна с трясък на пода. Погледна дупката и опушения черен таван около нея и се обърна към Дъглас.

— Достатъчно ли е голяма зестрата ми, за да поправим поне това?