П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (21)

Глава 21.
Укротяване на чичото

Топло слънце грееше над Сейнт Мери екс. Господин Парадийн слезе от таксито пред прага на своя лондонски клон и се заизкачва равнодушно към третия етаж. Скърбящата за децата си Ниоба не е изглеждала по-покъртително от него, скърбящия за загадъчно изчезналите безценни бисери от колекцията му. Загадката на това изчезване тегнеше като камък на душата му. Когато всички се завърнаха от театъра, последван от късна вечеря, нямаше никакви следи от взлом. Но книгите липсваха. Оттогава господин Парадийн бе изпаднал във вцепенение. Дори спешната телеграма, с която Бил го бе помолил да дойде следобеда в канцеларията, не му направи никакво впечатление.

— Тук ли е господин Уест? — попита той мрачно.

Хенри пристъпи със сияйна усмивка напред — любезен и чевръст в присъствието на шефа. Така напредват младежите в деловия свят.

— Заповядайте, сър.

Бил вдигна поглед при отварянето на вратата. Беше седнал на стола на Слингсби, но стана с любезност и бързина, които дори Хенри не можеше да докара.

— Здравейте, чичо — поздрави той.

Господин Парадийн изсумтя. Беше в свирепо настроение и реши, че Бил е съвсем подходящ за плячка. Не ставаше дума за стълкновение, просто се канеше да стъпче племенника си. За какво — още не знаеше, но и това щеше да дойде.

— Къде е Слингсби? — изръмжа той, след като Хенри, изпълнил дълга си, напусна деликатно стаята и затвори вратата.

— Слингсби си отиде — отвърна Бил.

— Отишъл си! Толкова рано? Къде?

— В Америка.

— В Америка!

Бил се наведе напред и потупа чичо си по рамото.

— Не ме тупай! — изрева господин Парадийн. — Какво, по дяволите, си взел да ме тупаш!

— Слингсби — започна Бил, без ни най-малко да се стресне — беше крадец и мошеник. Подозирах го от самото начало, но вие настоявахте, че е съвършен.

— Слингсби мошеник? Какви глупости говориш?

Изражението му видимо се променяше, докато слушаше разказа на Бил. Гневът му се пръсна като мъгла. Няколко минути остана да тъне в мълчание, после дълбоко въздъхна.

— Трябва ми сестра — промърмори той унило. — Медицинска сестра. Някой трябва да се грижи за мен.

Бил грейна срещу него:

— На вас, чичо, ви трябва някой като мен — да се грижи за делата ви.

— Искаш ли да влезеш в бизнеса, Бил? — попита чичото патетично.

— Готов съм веднага да започна да се уча.

— Добре тогава. Каква заплата искаш?

— Колкото вие ми определите, чичо, само да бъде достатъчно за двама. Имам и жена да издържам.

Господин Парадийн премига.

— Жена?!

— Да, мисля, че я познавате, племенницата на вашия приятел Синклер.

— Какво! Кога стана?

— Все още е тайна, но може би вие ще успеете да съобщите на леля й. Оженихме се вчера.

— Вчера!

— Да.

— Но тя вчера щеше да се омъжва за друг…

— Така беше. Но се срещнахме, поговорихме си и се оженихме. Ние, чичо, младите бизнесмени, действаме бързо. Времето е пари — той се наведе зад бюрото. — Между другото, мисля, че тези книги са ваши.

Господин Парадийн погледна към пакета и за няколко минути остана със зяпнала уста. После изумено взе да върти глава от съкровището си към Бил:

— Къде… къде… къде ги намери?

— О, просто се натъкнах на осиновения ви син Хорас, докато ги хвърляше през прозореца на някакъв бандит в градината на Холи хаус. Тук, там и навсякъде съм аз! Не исках да ви го казвам, чичо, но момчето е член на банда. Явно са го внедрили с идеята да ви обере…

Господин Парадийн въздъхна тежко.

— Сестра! — извика той. — Сестра!

Последва тишина.

— Бил — каза господин Парадийн съкрушено, — връщам назад всяка дума, която може да съм казал в момент на раздразнение срещу роднините си. Те са противна пасмина, но ти възстановяваш равновесието! Отсега нататък — той се изправи — няма да правя и крачка без теб!

— Опасявам се, че ще ви се наложи обаче, ако държите да тръгнете сега. Обещах на съпругата си да се видим тук. Очаквам я всеки миг. Защо не останете да си поприказвате?

Господин Парадийн поклати глава.

— Друг път. Предай й поздравите ми, но сега не мога да остана. Отивам в Холи хаус — той размаха бойко бастуна си, — за да си поговоря с Хорас. Станах за смях във всяко отношение, но поне тази работа ще доведа докрай. Аз я започнах, аз ще я довърша. Ще направя достоен човек от Хорас, дори ако трябва да го пребивам всеки ден до края на живота си. Ще го изпратя в добро училище и ще наема десет учители с рязани пушки да го пазят в неделите. Докато порасне, отличниците в неделното училище ще изглеждат като бандити от Дивия запад пред нашия Хорас. Довиждане, Бил, момчето ми. Ела да обядваш с мен в клуб „Антиквар“ тия дни. Ти си просто невероятен!

— Забравихте си книгите, чичо.

Господин Парадийн се върна от вратата.

— Да, определено ми трябва сестра. Ако чуеш за някоя добра, непременно я прати да ми се обади.

Флик пристигна след няколко минути и завари съпруга си усмихнат унесено. Разговорът с чичо Парадийн бе подействал на Бил като силна доза етер. Женското присъствие го върна към света.

— Е? — попита Флик нетърпеливо.

Бил отново се усмихна.

— Всичко е наред, скъпа. Нещата се нареждат прекрасно. Чичо Кули ми обеща богатство и ме обяви за най-прекрасния човек на земята!

— Но ти си си такъв — потвърди Флик.

— Чудя се обаче… Знам, че съм невероятен късметлия — достатъчно е да те погледна, за да го разбера, но… Премислих всичко и не открих нито едно нещо, което да съм извършил сам. Ти първа надуши нещо нередно у Слингсби. Джъдсън ме свърза с Прудънс Страйкър, а тя ми разкри измамите му. Хорас избра точно момента, когато се криех в градината, за да хвърли през прозореца книгите. И Джъдсън отстрани Родерик тъкмо навреме, за да предотврати…

Флик разроши нежно косата му.

— Това не ме тревожи, съкровище — успокои го тя. — Не знаеш ли, че най-сигурният знак за величие е, когато пълчища хора работят за теб? Виж Пирпонт Морган, Хенри Форд и другите като тях. Те не вършат нищо сами. Просто си седят и оставят другите да работят за тях. Точно това показва колко велики мъже са.

— Май има нещо такова — каза Бил с благодарност в гласа. — Да, има нещо такова.

Притегли я към себе си.

Седнал на едно високо столче с око на ключалката, Хенри тихо въздъхна. Той беше нежна душа.