П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (3)

1.

Пролетта идва в Англия като плахо кутре, което се опитва да си намери приятели. Пристъпва, дръпва се уплашено, пак пристъпва и пак се дръпва боязливо, докато накрая, добило увереност, се втурва буйно и радостно. След приятния следобед, подмамил господин Хамънд да седне в градината си, последваха онези обезкуражаващи априлски дни, когато слънцето се показва немощно сегиз-тогиз, подгонено от всеки облак, изпречил се на пътя му, а леден дъжд дебне осмелилите се да излязат без чадър. Но ето, че две седмици по-късно сутринта бе все едно юнска. Топъл ветрец подухваше от запад, слънцето къпеше в царствен блясък благодарния свят. Дори Уимбълдън комън, макар и незагубил напълно мрачината на големите публични пространства, по които пролетариатът всеки миг хвърля някоя смачкана хартия, някак просветля. Градината на Холи хаус от другата страна на пътя се превърна в истински рай.

Поне така се струваше на Флик, докато крачеше по ливадата. Дърветата край зида бяха забулени в зелена мъгла от млади листа, сняг от ябълков цвят покриваше тревата, нарцисите поклащаха златистите си главици. Носеше се освежаващият мирис на прясно разкопана земя, въздухът звънтеше от звуци — от медното гласче на един дрозд в храстите до далечния алт на госпожа Франсес Хамънд, която добросъвестно вземаше урока си по пеене във всекидневната. Така силна бе магията на деня, че сякаш нищо не можеше да потисне приповдигнатото настроение на Флик.

Опитваше се да не се вглежда в чувствата си. Защо всеки нерв в тялото й трепваше с такава възторженост? Едва ли защото в 4.30 часа следобед щеше да се отбие в редакцията на Родерик и да бъде заведена от него на чай в „Кларидж“. Харесваше Родерик, но едва ли при всичките му достойнства мисълта за него можеше да опияни някоя девойка, дори ако й предстояха годеж и женитба с него. Не, реши тя, просто ще се случи нещо хубаво. Както знаем, подобно предчувствие често спохожда младите в този сезон. Ние, с побелелите бради, толкова пъти подмамвани навремето от шепота на пролетта, сме станали неподатливи за примамките на априлските утрини. Но на двайсет и една години е друго и Флик Шеридан бе подмамена.

Тя спря, за да погледа златните рибки в циментеното езеро. Вятърът се бе усилил и къдреше повърхността на водата, така че рибките в този момент се виждаха на пресекулки. Вятърът се засили още, обърна от западен на източен, пролетта сякаш съжали за разпалеността си и въздухът стана по-студен. Белите облаци взеха да се трупат пред лицето на слънцето. Флик тръгна към къщата, за да си вземе шала, когато от отворения прозорец на кабинета на мистър Хамънд на първия етаж долетя гневен вик, мигновено последван от куп листа, които игриво прелетяха над нея. В рамката се появи господин Хамънд с разрошена коса и мастилени пръски по челото:

— Тая магарица, прислужничката, забрави вратата отворена и стана течение. Събери ги, момичето ми.

Флик събра листата и му ги подаде. Мистър Хамънд изчезна и в същия миг времето отново се обърна. Вятърът позатихна, слънцето пак грейна силно и Флик, забравила за всякакви шалове, тръгна отново към градината. Точно пред ливадата зърна още един лист хартия. Подхвръкваше по тревата към езерото, а подир него яростно тичаше териерът Боб, очевидно решил, че е някоя от птичките, в чието преследване минаваше животът му. Листът се извърташе и изплъзваше като жив. Спираше за миг и Боб почти го настигаше, после игриво отскачаше нататък. Накрая, разбрал, че Боб няма да се откаже, кацна в езерото. Боб се позавъртя неуверено по ръба и реши да го остави на мира. Обърна се и припна към храстите. Последен полъх на замиращия ветрец залепи листа за една лилия и Флик успя да го извади с греблото. Докато се протягаше да го вдигне, погледът й падна върху началните думи:

Господине,

Ако желаете да спасите един човешки живот…

Флик уважаваше неприкосновеността на чуждите писма и не прочете нито ред повече. Но сърцето й тупкаше силно, докато тичаше през ливадата към кабинета на господин Хамънд.

— Вуйчо!

От другата страна на прозореца се зачу дълбоко изпъшкване. Господин Хамънд се мъчеше със статията си за „Фортнайтли“ на тема „Крошо и Франсис Томпсън, прилики и разлики“ и вече за трети път го прекъсваха, откак бе седнал.

— Е? — появи се той в рамката на прозореца и лицето му се отпусна. — Ти ли си, Флик. Ако обичате да изчезнете незабавно оттук, млада госпожице, за да може един мъж да поработи. Върви да си плетеш венчета.

— Но, вуйчо, много е важно — тя му подаде писмото. — Нямаше как да не прочета първия ред. Става дума за спасяване на човешки живот. Помислих си, че трябва веднага да го видите.

Господин Хамънд се пресегна зад гърба си. В следващия миг една гюдерия прелетя през въздуха и цапна Флик между очите.

— Добър изстрел! — затържествува господин Хамънд. — Това ще те научи да не ми прекъсваш работата с разни просяшки писма.

— Но…

— Спомням си го това писмо. Получавам ги с десетки. Във всяко пише, че ще продадат постелята изпод някоя бедна умираща женица, ако не изпратя една лира, седем шилинга и три пенса с обратна разписка, и всичките са писани от противни мърляви мъже, които се нуждаят преди всичко от бръснене. Ако някога започнеш така да си вадиш хляба, Флик, никога не искай кръгла сума, например пет лири. Никой никога не дава пет лири, но светът е пълен с идиоти, които ще си изпотрошат краката да изпратят една лира, седем шилинга и три пенса или две лири, единайсет шилинга и пет пенса.

— Но, вуйчо, откъде знаеш? — не отстъпваше Флик с настойчивата упоритост на своя пол.

— Проверил съм. Когато имам свободно време, ще ти покажа някои данни от благотворителните организации. Девет десети от писмата се пишат от професионалисти, които добре си живеят от това. Сега ме остави, дете, но първо ми върни гюдерията. Ако пак се появиш преди обяд, ще те замеря с ръжена.

— Но това може да е истинско…

— Не е.

— Откъде знаеш?

— Инстинкт. Изчезвай да играеш!

— Имаш ли нещо против да го прочета?

— Сложи си го в рамка, ако искаш. И не забравяй какво ти казах за ръжена. Аз съм отчаян човек, не знам какво върша.

Флик се върна на ливадата. Прочете писмото, както крачеше, а слънцето, колкото и старателно да предизвестяваше идването на лятото, постепенно чезнеше от небето. Хладна безутешност се прокрадна над градината. Лесно му беше на вуйчо Синклер да говори така, но как можеше да е сигурен? Това беше първото просяшко писмо, което й попадаше, и тя го попи със свито сърце, както толкова се искаше на авторите, но така рядко го постигаха. За Флик всяка дума беше истина и тя изтръпна от мъка при мисълта, че подобни неща съществуват на планетата, която десет минути преди това й бе изглеждала преливаща от щастие.

Писмото беше с много грешки, но разказваше история. Написано от госпожа Матилда Пол от Мърмонт меншънс № 9, Батърси, то повдигаше завесата пред един свят, за чието съществуване досега Флик не бе и подозирала — свят на болести и отчаяние, на пресрочени наеми, на дебнещи на прага вълци и хазаи. Ужас и съчувствие обзеха Флик и гонгът за обяд, достигнал до агонизиращата й душа, й се стори като вик на присмехулен демон. Обяд! Горещо печено месо… салати… плодове… картофи… колкото хляб искаш… а госпожа Матилда Пол от Мърмонт меншънс № 9, Батърси, така притисната от съдбата, че само три лири, шестнайсет шилинга и четири пенса, изпратени незабавно, щяха да я спасят от бездната!

Изведнъж един глас — може би гласът на госпожа Пол — заговори на Флик и тя си спомни, че в спалнята си има разни дрънкулки — пръстенчета, огърлици, една брошка… Спусна се към къщата и на половината път зърна рипсените панталони на Джон, градинаря, наведен над една цветна леха. Джон беше приветлив човек, с когото почти се бе сприятелила през февруари покрай едни луковици.

— Я ги лалетата! — обяви Джон не без известна родителска гордост, изправяйки се при шума от стъпките й. — Ш’са поникнали, докато да мигнете, госпойце.

Преди час Флик щеше с готовност да заговори за лалетата, но сега пневмонията на госпожа Пол ги бе отпратила сред незначителните неща от живота.

— Джон — каза Флик, — някога залагал ли си нещо?

Джон се изпъна нащрек. Историята от миналия юли с оная липсваща ножица бе отшумяла и той смяташе въпроса за приключен. Но човек никога не знае, светът е пълен със сплетници, готови да наклеветят честните хора. Подръпна рипсените си панталони, за да спечели време, и зазяпа вдървено в един аероплан, който мъркаше в небето като далечен котарак. Канеше се да поувърта още, подмятайки, че когато бил момче, не е имало такива неща, но Флик му спести тази необходимост.

— Прочетох в една книга и се чудех как се прави.

Джон се успокои. След като се установи, че въпросът е чисто академичен, можеше да го подхване като експерт. Няколко минути по-късно Флик отиде на обяд, напълно осветлена за описаната от градинаря Джон процедура.

Обядът беше точно толкова добре сготвен и апетитен, колкото Флик очакваше. И не стана на пепел в устата й. Тя бе открила начин.

2.

Нещо от кипящото щастие, което изпълваше Флик преди появата на госпожа Матилда Пол в живота й, окриляше и Бил Уест в 1 часа същия следобед, докато крачеше весело по Пикадили — на кого ли му се вре в таксита и автобуси в такъв ден, — за да се срещне с господин Уилфред Слингсби, лондонския директор на „Парадийн — целулоза и хартия“. Тази сутрин за пръв път, откак потеглиха от Америка преди две седмици, Джъдсън Коукър излезе от тъмния си облак. Лекото повдигане на настроението изцяло преобрази атмосферата в малкия апартамент.

Джъдсън прие, разбира се, извънредно зле дисциплинарните мерки на Бил. След като корабът „Аквитания“ измина три мили от американския бряг, той мина през цяла гама от емоции — от пълно неверие до вцепенено отчаяние. Отхвърлянето на предложението му — направено точно преди „Аквитания“ да стигне трите мили — двамата с Бил да обърнат по едно малко в пушалнята, отначало му се стори пълен майтап. Бил, помисли си той, винаги е бил шегаджия. Как само успя да не се засмее! Но привечер взе да мисли, че шегата си е шега, и той ги разбира тия работи, но преиграеш ли, вече не е толкова смешно. И когато Бил твърдо отказа да му съдейства за коктейла преди вечеря, без който, както всеки знае, организмът просто не може да приеме храната, трагедията недвусмислено надигна зловещата си глава. От този миг затворническият мрак обгърна младежа и нашето перо няма желание да се впуска в подробности. Достатъчно е да кажем, че Джъдсън Коукър пристигна в Лондон съсипан и Бил трябваше почти непрекъснато да гледа снимките на Алис, за да се утеши за прекараните в обществото на страдалеца дни. Жалостивите молби на Джъдсън можеха да трогнат и най-коравото сърце. Животът бе нерадостен в апартамента, който след двудневен опит в скъпи хотели Бил нае за три месеца.

Но днес нещата бяха различни. Дали пролетта си вършеше работата, или черният дроб на приятеля му най-сетне бе започнал да се възстановява — Бил не можеше да каже. Но така или иначе състоянието на въздържателя видимо се подобри. На два пъти Бил го видя да се усмихва, а на закуска тази сутрин дори се засмя за пръв път от две седмици. Кратък стържещ смях, от който прислужничката се спъна и изля каната с кафе в краката на Бил, но все пак смях. Нещата започват да се оправят, помисли си Бил.

Обядът с господин Слингсби дойде в резултат на едно посещение в канцеларията и два телефонни разговора. Господин Слингсби може и да бе допуснал приходите да спаднат, но явно не беше безделник. Времето за него беше пари и едва днес, пет дни след като Бил му се представи, успя да намери време за по-дълъг разговор.

При кратката им първа среща господин Слингсби завладя Бил. За няколкото минути, които големият шеф успя да отдели за приказки, личността му остави дълбоко впечатление у младия мъж. Уилфред Слингсби беше от онези приветливи, сърдечни, силни спретнати мъже на възраст 40–50 години, които винаги изглеждат току-що обръснати, готвещи се след два часа пак да изтичат да се обръснат. Челюстта му бе широка, идеална за блестящата му усмивка.

Усмивката му блесна, когато Бил влезе във фоайето на ресторанта. Господин Слингсби пристъпи напред с протегната десница, излъчвайки деловитост и добра воля, и Бил още веднъж помисли, че личността на този човек е необикновена. Почувства се като дете, нещо повече, като дете дюстабанлия и с липсваща половина от мозъка.

Мистър Слингсби го поведе през ресторанта, седна на запазената маса, покани Бил на един стол, оправи вратовръзката си и повика келнера. Показа се като един от ония властни мъже, които не се церемонят с келнерите. Даде поръчките със заповеднически глас. Апострофираше келнера, тормозеше го. Накрая се появи друг, а първият изчезна някъде. Нищо чудно на другия ден да извадеха тялото му с кърваво петно на гърдите от Темза, несъумял да преживее падението си.

— Да, сър! — представи се умело вторият келнер.

Той имаше молив и тефтерче, които липсваха на първия. Всъщност, като се замисли човек, какъв келнер беше първият, никакъв келнер дори не беше, а само някаква отрепка, която ще те изкара от кожата ти, като ти тръсне чиния с питки на масата. Новият беше друга работа и щом разпозна сродна душа, господин Слингсби поомекна. Дори благоволи да му поиска съвет. Накратко, докато поръчката беше приета и ордьоврите — донесени, атмосферата се разпусна и господин Слингсби разказа виц за ирландци. След ордьоврите, когато поднесоха рибата, той поде непринуден разговор:

— Значи си племенникът на стария, а? Страхотен е! И какво правиш, откак си в Лондон?

Бил разказа простичката история на първата си седмица в Лондон, спомена за Джъдсън, както и за две оперети, които бе гледал.

— О, значи видя „Момичето с розовата туника“? — заинтересува се господин Слингсби. — Как ти се стори? Смяташ ли, че може да се покаже и в Ню Йорк? Знаеш ли, аз участвам с дял в тази постановка.

Чувството на Бил, че принадлежи към по-низш биологичен вид, се засили. Той нямаше познанствата на Джъдсън в театралния свят и хората, които имаха дялове в театрални постановки, бяха за него важни личности.

— Наистина ли? — възкликна той.

— О, да — нехайно отвърна господин Слингсби. — Занимавам се с такива неща — и кимна приятелски на едно преминаващо конте. — Ренфрю — обясни след това, — играе главната роля в „Полезно е да се флиртува“ в „Риджънт“. Трябва да го видиш. Хубаво представление. Съжалявам, че не се включих, когато ми предложиха. Но някак не ми допадна либретото. Така човек пропуска шансовете си.

Бил беше объркан. Хартията сякаш не значеше кой знае колко за този директор на лондонския клон на една от най-големите американски компании. Взе да си мисли, че тайната на спадащите приходи може би е много по-проста, отколкото предполагаше чичо му Кули. Полази го чувство на известна неприязън към този чудесен човек. Господин Слингсби го гледаше отвисоко, а Бил не обичаше да го гледат отвисоко. При това точно този човек не успяваше да докара прилична печалба от един отличен бизнес. Изгледа критично сътрапезника си. Определено не го хареса. Ако този дръвник продължаваше да му се дуе със скапаните си театрални познанства, щеше да си получи заслуженото.

Всъщност, реши Бил, защо да не си го получи още сега? Вярно, че му беше гост и се тъпчеше с неговите ордьоври и меса, но всъщност нямаше основания за скрупули, защото обядът при всички случаи щеше да иде за сметка на фирмата.

— Чичо Кули — започна той, сменяйки темата рязко, може би дори малко брутално, докато господин Слингсби разказваше по повод на една забележителна млада дама, минала покрай масата, за момичетата от балета и как хубаво си прекарвал в тяхната очарователна компания човек с финансови интереси в театъра. — Чичо Кули — повтори Бил вече съвсем студено — ме помоли, докато съм тук, да проверя защо печалбите на лондонския клон са спаднали толкова много. Много е загрижен.

Последва пауза. Внасянето на хладната делова нотка вцепени господин Слингсби. Той изглеждаше изненадан, наранен, изумен, засегнат, обиден, учуден и дълбоко наскърбен.

— Какво! — изпищя той, сякаш най-верният му приятел го бе ударил в гръб. От половин час удостояваше Бил със своята сърдечна дружелюбност, а ето какво получаваше. Уилфред Слингсби явно бе потресен. Но се съвзе и се изсмя. Изсмя се ехидно.

— Печалбите да са спаднали! — и той дори не се опита да скрие, че Бил, допреди малко сътрапезник, сега слизаше до равнището на първия келнер. — Ако питаш мен, твоят чичо трябва да е благодарен, че изобщо има някаква печалба. Ще ти кажа, че не са много хората, способни на мое място да докарат толкова добър баланс. Никак даже, повярвай ми — той се вторачи мрачно в Бил.

— Ти, разбира се, си напълно наясно с хартиения бизнес?

— Не — простичко отвърна Бил.

Точно такъв въпрос можеше и да очаква от този човек. Съжали горчиво за зле прекараната си младост. Ако бе използвал както трябва времето си, за да научи всичко за хартиения бизнес — а има ли по-вълнуваща тема за един мъж в пролетта на живота му, — щеше да е в състояние да се справи с тоя Слингсби. Обаче сега май господин Слингсби се готвеше да го смачка.

Подозренията му се оправдаха. Господин Слингсби го размаза.

— Аха — започна джентълменът с отблъскващ тон на превъзходство, — в такъв случай едва ли си заслужава да се впускам в този въпрос. Все пак ще се опитам да ти го обясня най-простичко.

Представата на мистър Слингсби за най-простичко обяснение бе да залее Бил с порой от данни за условията на труда, валутните курсове и икономическите реалности, които накараха младежа да се задъха като риба на сухо още след първите пет изречения. Никой дънер, вкаран във фабриката на мистър Парадийн, не е бил така грижливо смилан на каша, както Бил в края на тези 15 минути. И когато, докато си поемаше дъх, домакинът му показа, че се кани да продължи с глава втора, той не издържа. Съзнаваше, че отстъпва панически и оставя бойното поле на врага, но не можеше нищо да стори. Погледна си часовника, измърмори някакво извинение и се изправи. Господин Слингсби, възвърнал предишната си веселост, отново стана сърдечен:

— Трябва да тръгваш? Май и на мен ми е време да ставам.

Той поиска сметката, подписа я със замах, хвърли няколко монети в чинийката, кимна като монарх към свелия глава келнер и тръгна напред:

— В моята посока ли си?

— Мисля да се върна в апартамента си. Трябва да напиша няколко писма.

— Няма ли да се отбиеш в клуба си?

— Не членувам в никой лондонски клуб.

— Надявам се, че си добре настанен в този апартамент. Ако решиш да се местиш, спомени името ми в „Регал“ и няма да имаш проблеми.

— Наех апартамента за три месеца — каза Бил, твърдо решен никога да не споменава името на този човек където и да било.

— Къде се намира?

— В Батърси. На Мърмонт меншънс.

Господин Слингсби свъси черните си вежди:

— Батърси? Защо, за Бога, си се заврял в тая дупка?

— Защото е евтино — отвърна Бил през зъби.

— Такси! — извика господин Слингсби, нежелаещ да навлиза по-надълбоко в тази принизяваща тема, и отмина като римски император в колесницата си.

Толкова чудно е устроена човешката природа, че неприкритото презрение към малкото му кътче окончателно затвърди омразата на Бил. Маниерът на индустриален магнат, театралното перчене, лекцията за хартиения бизнес — всичко това можеше и да се прости. Нелесно, но можеше. Но последното беше непростимо. Макар и само нает, домът си е дом и всеки достоен човек ще възроптае от подигравките на неделикатни хора по негов адрес. Докато стигна до апартамента си на Мърмонт меншънс № 9, Бил така се изнерви и настърви срещу господин Слингсби, че само една пура можеше да го успокои. Той захвърли сакото, яката, вратовръзката и обувките си; запали пура и седна на дивана в дневната. Потъна в мрачни мисли.

— Проклето плямпало, какви ги надрънка!

Помисли още малко.

— Убеден съм, че е мошеник. Ще го държа под око. Тъкмо когато взе това твърдо решение, на вратата се позвъни. Стана с неохота. Джъдсън винаги си забравяше ключа.

Не беше Джъдсън. Беше момиче.

3.

Настъпи пауза. Момичето беше много привлекателно. Бил, както знаем, бе влюбен в Алис Коукър и все пак успя да забележи колко необикновено привлекателно беше това момиче. Девойките, разбира се, се деляха на две категории — Алис Коукър и останалите, но посетителката несъмнено стоеше много високо във втората. Беше стройна и руса, с елегантна фигура, очарователно облечена в рокля от нещо кафяво. (Не беше кафяво, а бежово, но Бил нямаше око за такива подробности.) Особено го поразиха очите й — ясносини и необикновено големи. Тя се взираше в него — както му се стори в неговото смущение, с недоверие и ужас, като да я бе настъпил по някое чувствително място.

Бил се изчерви и направи опит да пъхне стъпалата си под изтривалката. В магазина на „Бърлингтън аркейд“ чорапите му изглеждаха чудесно, но сега много му се искаше да скрие някак розовите им и зелени петна. Тъжно отбеляза наум колко неблагоразумно е в този превратен живот да си събуеш посред бял ден обувките. Така че в този първи миг Бил с нищо не допринесе за начеването на разговор.

Момичето заговори първо:

— О, Боже! — изрече то.

Бил почувства, че става все по-зле.

— Това, разбира се — продължи тя, премигвайки с огромните си сини очи, — е господин Уест!

На челото му изби студена пот. Не стигаше, че посреща тази толкова красива девойка необут, без сако и без яка, ами освен това, както в този миг осъзна, и с дупка на чорапа. На всичкото отгоре тя, изглежда, си спомняше, че вече са се срещали, а той нямаше представа къде. Не, не й беше забравил името, просто не я познаваше.

— Ти си ме забравил!

— Забравил! — извика Бил, за да заглуши усещането, че му разбъркват вътрешностите с кол. — Аз да ви забравя! — изсмя се той звънко. — Хайде де! Аз… зле съм с имената.

— Фелиша Шеридан.

Бил почувства как лицето му просивява.

— Фелиша Шеридан — повтори той. — Шеридан. Разбира се…

— Е, след като ми спасихте живота — каза Флик, — щях да се обидя, ако ме бяхте забравили напълно.

Едно от предимствата да не се хвърляш често в геройски подвизи е, че можеш лесно да си ги припомниш. Бил имаше късмета да е спасявал само един човешки живот. Усети как го залива вълна на дълбоко облекчение.

— О, Божичко! — извика той и я загледа също толкова вторачено, както тя него преди малко. — Но толкова сте се променила! — отбеляза той.

— Нима?

— Нима! Последния път, когато ви видях, бяхте кльощаво момиченце, само крака и лунички… Искам да кажа… Няма ли да влезете?

Влязоха в дневната. Бил бързо нахлузи обувките си, нехайно захвърлени до дивана, и трескаво започна да слага яката си. През това време Флик, която деликатно беше отклонила поглед по време на операцията, огледа стаята. Нямаше как да не забележи снимките на госпожица Алис Коукър. И да пропуснеше пет, другите шест стояха прекалено явно подредени.

Флик усети как отгоре й пада някаква сянка. Опита се да бъде разумна. Откъде накъде младеж като Бил ще стои свободен пет години? Освен това бяха говорили едва десетина пъти, когато тя, както правилно отбеляза той, беше само едно кльощаво момиченце, цялото крака и лунички. А и беше сгодена за достоен млад мъж, когото много, много харесваше.

Междувременно Бил, обут и спретнат, имаше време да се замисли върху загадката на нейното посещение. Беше напълно озадачен.

— Предполагам — обади се Флик в този момент, — че се чудите как съм попаднала тук. Всъщност явно съм дошла на погрешен адрес. Полицаят на ъгъла ми каза, че това е Мърмонт меншънс.

— Така е.

— Мърмонт меншънс, Батърси?

— Мърмонт меншънс, Батърси.

— Номер девет?

— Номер девет.

— Тогава коя е Матилда Пол? — попита Флик. — Госпожа Матилда Пол?

Бил не разбра въпроса.

— Госпожа коя?

— Пол. Матилда Пол.

Бил поклати глава.

— Не съм чувал за нея.

— Но тя живее тук.

Предполагаемото петно върху почтеността на ергенския му дом предизвика у Бил ревностно отричане.

— Е, поне това е адресът, който тя е посочила в писмото — Флик порови в чантата си. — Ето. Това писмо пристигна тази сутрин за чичо ми. Нали го помниш?

Цялото същество на Бил, докато поемаше писмото, изразяваше единствено недоумение. И докато го четеше, недоумението му се засили, както се стори на Флик. И изведнъж настъпи рязка промяна. Лицето му се разтопи в усмивка. В следващия миг той едва се дотътри до дивана, за да потърси опора, смеейки се истерично.

— Джъдсън — най-сетне промълви той, когато срещна удивените очи на Флик.

— Джъдсън?

Бил махна с ръка към снимките.

— Човекът, който живее с мен. Джъдсън Коукър. Братът на момичето, за което съм сгоден.

— О!

Възклицанието бе унило. Непонятно нещо са жените. Нямаше причина за униние. Тя самата беше сгодена за достоен млад мъж, когото много, много харесваше, и дори сега бе тръгнала да го вземе от работа, за да пият чай в „Кларидж“. Какво значение имаше, че един почти непознат човек като Бил също се е сгодил? И все пак тя беше унила.

Бил си бършеше очите:

— Доведох Джъдсън с мен от Америка. Съвсем му беше отпуснал края и аз се явявам нещо като бавачка. Не му е позволено да разполага с никакви пари и ето как се надява да си ги намери! Тъкмо бе почнал да изглежда по-весел последните дни. Представяш ли си! Очаквах какво ли не от стария Джъди, но писането на просяшки писма е нещо ново.

Флик се присъедини към смеха му, но някак вяло. На никое момиче с характер не му е приятно да разбере, че е сгрешило, а възрастните са били прави.

— Да бях знаела… — каза тя. — Заложих си брошката, за да намеря пари за тази госпожа Пол.

Бил се трогна. Реши да запази смеха за себе си.

— Много мило от ваша страна. Не ги оставяйте на Джъдсън!

— Няма! И ако ви се прииска да ударите своя приятел с нещо твърдо и тежко, когато се прибере, не се колебайте. Дори ми се иска да съм тук, за да видя.

— Защо не? Той скоро ще се върне. Останете.

— Не мога, благодаря. След половин час трябва да съм на Флийт стрийт. Довиждане, господин Уест. Каква странна среща… Как е чичо ви?

— О, много добре. А вашият?

— Много добре, благодаря.

След сведенията за здравето на чичовците, изглежда, им стана трудно да намерят нова тема на разговор. Флик пристъпи към вратата.

— Ще сляза да ви спра такси — предложи Бил.

— Не се притеснявайте. Денят е прекрасен, мисля да походя до Слоун скуеър.

Бил усети, че му се отваря възможност да я изпрати. Но един кораб тръгваше утре, а той още не беше написал писмото си до Алис. Тя беше на първо място.

— Е, довиждане — каза Флик. — Ще се срещнем отново, надявам се.

— Аз също. Довиждане.

Когато вратата се затвори, Бил внезапно осъзна, че е пропуснал да попита за адреса й. За момент понечи да изтича след нея… Не. Крайно време беше наистина да седне да пише на Алис. Той се върна в дневната.

Навън Флик си помисли, че животът, колкото и обещаващ да изглежда сутрин, в действителност си е доста банален. Странно нещо — но жените са си странни, — улови се, че не мисли с особено добро чувство за Родерик.

4.

Писмото на Бил до Алис бе написано, прочетено, препрочетено, запечатано и адресирано, когато ключът щракна във външната врата. Влезе Джъдсън Коукър.

— Има ли поща за… ъъъ, някого? — измънка той.

Физически въздържанието се отразяваше добре на Джъдсън. От лицето му бе изчезнала нездравословната бледност отпреди две седмици, сега страните му розовееха. Очите му сега гледаха ясно, бе изгубил тика си да върти врат насам-натам. Добил бе и една съвсем нова за него сериозност. Джъдсън имаше вид на човек, погледнал към живота си и съзрял там пълна разруха.

— Все за поща питаш напоследък — каза Бил.

— Ами защо не? — Джъдсън зае отбранителна позиция. — Не може ли човек да попита за поща?

— Добре де, няма. Въоръжи се с търпение, приятелю. Обратна разписка ли чакаш?

Джъдсън се сепна. Новодобитата розовина се оттегли от лицето му. Той облиза устни.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е срамота! — кипна Бил. — Щом имаш пневмония, закъсал си с наема и не си хапвал от три дни, защо, по дяволите, госпожа Пол не вземе да ти помогне?

Джъдсън зяпна слисан. Като през мъгла видя, че приятелят му се отдава на неуместен смях.

— Как разбра? — преглътна той.

Бил се посъвзе. Седна отмалял. Имаше моменти, в които съжаляваше, че е взел Джъдсън със себе си, но лицето му в този миг многократно възмездяваше малките неприятности, които се налагаше да преживее.

— Тук преди малко беше едно момиче, което така се развълнувало от писмото ти, че заложило брошката си, за да ти набави пари.

Джъдсън потрепери.

— Къде са? — попита той нетърпеливо.

— Кои?

— Парите, които донесе момичето — лицето му доби студен израз. — Едва ли е нужно да ти напомням, Уест, че парите ми принадлежат по право. Така че, ако си ги прибрал, ще съм ти благодарен да ми ги предадеш незабавно.

— За Бога, нали не мислиш, че съм ги взел? Щом се разбра, че ти си писал писмото, й казах да не оставя парите.

Джъдсън му хвърли смразяващ поглед.

— И ти си ми приятел!…

Обърна се и тръгна по коридора, а Бил го последва, без ни най-малко да се трогне. Искаше да изясни още някои моменти:

— Как се сети за този номер? — попита той, докато Джъдсън отваряше входната врата. — Не съм чувал за него.

— Баща ми непрекъснато получава такива писма — отвърна Джъдсън студено. — Няма причини да не опитам и аз.

— Но как избра госпожица Шеридан?

— Не съм писал на никаква госпожица Шеридан. Тя сигурно има някакъв сродник, чието име започва с „X“. Написах писма на всички с „X“ от „Кой кой е“.

— Защо „X“?

— Защо не? На тази буква отворих.

Той издърпа надменно ръкава на палтото си от ръката на Бил и заслиза по стълбите. Бил се надвеси над парапета, все още незадоволил докрай любопитството си:

— Чакай малко! — извика той. — Откъде взе пари за марките?

— Заложих един златен молив.

— Ти нямаше златен молив.

— Ти имаше — отвърна Джъдсън и изчезна.