Дейвид Морел
Знакът на пламъка (9)

Денят на Страшния съд

Отвън спряха две коли. Чу се затварянето на вратите.

Тес отново погледна с опасение към мъжа от охраната, застанал до вратата, който надникна през прозореца и успокоен отпусна оръжието.

След малко влязоха четирима мъже. Тес позна двамата — те бяха отвели Присила и професора в болницата.

Другите двама не беше виждала досега, но се досети, че са шофьорите на пощенския микробус и сивата кола.

— Отървахте ли се от микробуса и колата? — попита непознатият.

Двамата кимнаха.

— Изоставихме ги на паркинга до един супермаркет. Разбира се, с подправени номера и табели. Никакви отпечатъци. Дори оставихме ключовете. При малко късмет, вече са откраднати.

— Отлично. Никой ли не ви проследи?

— Никой. Колата, която взехме не е замесена. Чиста работа.

— А погребението?

— Всичко е уредено. Жалко, че няма да можем да присъстваме.

— Но нашите молитви ще ги изпратят. — Непознатият наведе глава. След кратко скръбно мълчание той се прекръсти, въздъхна и се обърна към другите двама: — Тес сигурно ще иска да знае какво каза докторът за Присила и професора.

— Жената получи инжекция инсулин. След като се нахрани, се оживи. Професорът е прекарал миниинсулт. Започнаха лечение. Когато си тръгвахме, успя да проговори.

— Какво каза?

— Само две думи… на жена си. „Обичам те.“

В гърлото на Тес заседна буца.

— Аз съм виновна. Само аз.

— Не — възрази непознатият. — Виновни са вредителите.

— Иска ми се да е така. Но ако не бях отишла да ги питам, професорът… — Тес присви ядно очи. — Все по-лошо. Все по-малко възможности за избор. Накрая остава само един — да ви сътруднича.

— По силата на обстоятелствата — кимна непознатият. — Боя се, че вече е време. Хайде — той посочи телефона на прашното бюро. — Потърси приятелите на баща си. Настоявай за помощ. Обясни им в каква безизходица си. Нека се почувстват виновни за смъртта на баща ти. Поне един от тези, които откликнат ще бъде…

Мъжът, който беше откарал Присила, го прекъсна:

— Може да е важно. Докато пътувахме насам, съобщиха по радиото, че пожарът и убитите от миналата нощ във Вашингтон се свързват с пожара в Александрия. Полицията…

— Не ме е грижа за полицията. Телефонът, Тес. Обади се!

— Преди това… — обади се Крейг. — Обещах да се свържа с шефа на полицията в Александрия.

— Той ще почака.

— Грешите. Ако не му се обадя, с кариерата ми е свършено. Ще ме тикнат в затвора за укриване на обстоятелства по углавно престъпление. Ако, разбира се, остана жив. Нямам много основания за оптимизъм. Но аз обичам работата си. Искам да я запазя. Само не обичам да разговарям с някого, без да знам името му.

— Моето име ли? Не е важно.

— За мене е.

— Наричайте ме… — непознатият се поколеба. — Добре. Отец Болдуин.

— Сигурен ли сте, че не предпочитате „отец Смит“ или „отец Джоунс“?

— „Отец Болдуин“ е достатъчно.

— Не ви прилича много. Може би греша, но долавям европейски акцент. Французин?

— Лейтенант, прекалихте с въпросите. Вдигнете слушалката. Обадете се на шефа на полицията в Александрия, щом смятате, че това е полезно за задачата на Тес. Просто му кажете, че не сте я намерил още. Не се тревожете, че ще открият откъде се обаждате. Специално устройство пренасочва разговора през Лондон и Йоханесбург.

— Добре измислено. Впечатлен съм.

— Стараем се. Все пак имаме столетен опит.

— Личи си — Крейг извади листче от джоба на изпомачканото си сако, погледна го и набра номера.

В същото време отец Болдуин натисна един бутон. Сега разговорът можеше да се следи от всички в стаята.

— Кабинетът на началника Фарли — обади се мъжки глас.

— Тук е лейтенант Крейг от отдел „Издирване“, Ню Йорк. Фарли очаква да се обадя.

— По дяволите, отдавна. Стой така.

Отново се чуха сигнали.

Докато чакаше да го свържат, Крейг погледна отец Болдуин, после обви с ръка рамене на Тес.

— Знам какво ти е бебчо.

— Ако някой друг ме бе нарекъл така…

— Татко наричаше така майка ми.

— Тогава звучи чудесно.

Слушалката изпука.

— Фарли слуша. Къде се губиш, по дяволите. Очаквах да се обадиш…

— Знам. Още преди два часа. Проблемът е, че не можах да намеря…

— Тереза Дрейк ли? Тя вече не ме интересува. Моите хора все още разследват пожара в къщата на майка й вчера. Вашингтонската полиция имала подобен инцидент днес следобед. Проверяват дали двата случая нямат връзка. Но не мога да разбера какво общо има ФБР с това!

— Кой?

— Не съм ги викал и не разбирам какво ги засяга убийството на Мелинда Дрейк.

— ФБР ли? — попита Крейг.

— Ерик Чатъм, самият директор на ФБР, ми се обади по обед. Трябвало да разговаря с Тереза Дрейк. Националната сигурност. Много важно. Строго секретно. Дрън, дрън, дрън. Върша си работата и когато някой външен ми се бърка и ме учи… Няма значение. Казах му за уговорката с теб. Вече не е моя грижа. Наредиха ми — от най-високо ниво — да забравиш за мен, а да се обадиш на Чатъм. Три пъти вече се обажда да провери дали си се появил и да ми напомни, че трябва незабавно да му позвъниш. Незабавно. Крейг, какво става, за бога?

— Кълна се и аз не знам.

— Тогава разбери, по дяволите. Както казва Чатъм, веднага. Не искам да си имам неприятности с ФБР.

— Слушам, сър.

— Добре, чуй и това, Крейг. Някога ще те срещна и ще трябва да ми обясниш. Помни ми думата, няма да е приятно. Защото аз съм отмъстително копеле и ще се погрижа твоят капитан също да ти свие сармите.

— Слушам, сър.

— Чудно нещо. Най-сетне някой да ме слуша, вместо да ми нарежда. Обади се на Чатъм. Ето номера на прекия му телефон.

Крейг го записа.

— Разкарай този бюрократ от мен — продължи Фарли. — Не мога да си върша работата. Трябва да открия кой е убил Мелинда Дрейк.

— Обещавам, ще се постарая — угрижен, Крейг затвори.

— Е — обади се отец Болдуин. — Май се започва.

Тес трепна.

— Мислиш, че Ерик Чатъм е от онези, които ме преследват?

— Възможно е. Казах ти, че са стигнали до много високи постове. Но може и да е съвпадение. Той познаваше ли баща ти?

— Много добре.

— Тогава може да е просто желание да те защити.

Но Тес изглеждаше силно притеснена.

— Само преследвачите знаят, че съм била миналата нощ у мама.

— Ами Брайън Хамилтън? И моите хора, разбира се.

— Но Хамилтън е мъртъв! Началникът Фарли го знае от Крейг. Но откъде е научил Чатъм?

Очите на отец Болдуин блеснаха.

— Предполагаш, че е получил информация от нападателите?

— Изглежда правдоподобно — отбеляза Крейг.

— Възможно е — поклати глава отец Болдуин. — Но едва ли е така просто. Еретиците са успели да оживеят в продължение на толкова столетия след Монсегюр само благодарение на умението да се прикриват. Ако Чатъм беше от тях, не би се изложил на опасността да привлече подозрението с толкова пряка намеса.

— Ами ако вече са изгубили търпение. Те искат да ме убият заради снимките и това, което знам за тях. Сега, след заповедта на Чатъм да предадат случая на ФБР, в полицията няма да ме изслушат. Така преследвачите постигат част от целта си.

Отец Болдуин помълча.

— Може и да си права. Но има само един начин да узнаем.

— Да — въздъхна Тес. — Трябва да се обадя.

Тя протегна ръка към листчето пред Крейг.

— Чакай — спря я отец Болдуин.

— Преди минута ме подканяше…

— Нещата се промениха. Сега, когато знаем с кого ще имаме работа, искам да те инструктирам как да говориш с него. Нужни са и други приготовления. Досадни, но наложителни. Вече минава седем.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да хапнете.

— Остави. Това е последното, което ме интересува.

— Няма да си ми полезна изтощена. Знам, че не ядеш месо. А риба?

Потискащо бе, че Отец Болдуин познаваше живота й с такива подробности. В гърдите й се надигна възмущение. Но тонът му не търпеше възражения.

— Щом настояваш. Всъщност, моето съгласие има ли значение? Добре, може риба.

— А ти, лейтенант?

— Преди седмица бих си поръчал стек с пържени картофи. Но сега… Каквото каже тя, ще е добро и за мен.

— Кажете ми също размерите на дрехите и обувките си. Тези за нищо не стават. Ще трябва да се преоблечете.

За втори път днес Тес усети, че се разтреперва.

 

 

Ерик Чатъм беше застанал в подножието на стъпалата, водещи към мемориала на Линкълн. Статуята и белите мраморни колони сияеха в тъмнината. Тази част на кръга около мемориала беше затворена за движение, но вдясно проблясваха фаровете на колите по алеята „Дание Френч“ към паркинга, където посетителите на мемориала слизаха и тръгваха към него. Отдалеч Чатъм оглеждаше паркинга, очаквайки мъжа, изпратен от Тес.

Нощта беше топла. Но в стомаха си Чатъм усещаше буца лед. Той се умисли, безсилен да потисне опасенията си. Не защото се беше съгласил, противно на принципите си, на тази необичайна и може би опасна среща. А защото това бе втората му странна среща днес. Първата беше на националното гробище в Арлингтън с Кенет Маден, завеждащ секретните операции в ЦРУ. Между двете срещи имаше връзка. Чатъм предусещаше, че ще се случи нещо лошо. Спомни си за убийството на Мелинда Дрейк и се поправи. Не ще се случи, то вече ставаше. Сега. Опитът от ФБР му подсказваше, че лошото вече е започнало и може би вече е извън контрол.

Тес беше изплашена, в това нямаше съмнение. Когато му се обади преди два часа, го стресна нейният треперещ отчаян глас. Още преди да й каже защо я търси, тя го прекъсна, заяви, че знае кой е убил майка й, че има важна информация за убийството, но не може да я каже по телефона. Трябвало да му каже — не, да му покаже лично това, с което разполага.

— Тогава ела в кабинета ми или не — по-добре у дома — беше предложил Чатъм.

— Нямам вяра и на двете места!

— Извинявай, Тес, не прекаляваш ли с мерките за сигурност?

— След всичко, което преживях? Ерик, ти просто нямаш представа.

— Добре, успокой се. Щом смяташ, че опасността е толкова голяма, ще наредя да сложат специална охрана около дома ми.

— Не. Срещата трябва да е както аз ти кажа. Ако си бил истински приятел на татко, ще направиш всичко, за да спасиш живота ми!

Чатъм се беше поколебал.

— Добре. Заради баща ти.

— Мои приятели ще те вземат и ще те доведат при мен.

— Съгласен.

— Бъди сам.

— Не ми харесва това, но добре, така да бъде.

— Така приятелите ми ще се убедят, че никой не те следи. Тези, които искат да ме убият, може да те следят.

— Пак преувеличаваш.

— Не, Ерик. Просто съм разумна. Ако не се погрижа, те ще ме намерят чрез теб. Няма значение кой си. Еретиците показаха, че са твърдо решени да ме спрат.

— Еретици? — думата беше поразила Чатъм. — За какво говориш?

— Преструваш ли се… Наистина ли не знаеш?

— Не.

— Чакай там, моля те. Умолявам те! — Тес му каза набързо условията на срещата. — Ще чакам да те доведат при мен.

Сега в тъмнината Чатъм поглеждаше нервно часовника си. Единадесет и десет. Сред туристите в подножието на тържествено осветената колонада на мемориала той потръпваше въпреки топлата нощ. Срещата бе уговорена за единадесет и вероятно мъжът, който трябваше да го вземе, в момента обикаляше наоколо, за да се увери, че Чатъм е сам и никой не го следи. Но директорът на ФБР се чувстваше застрашен сред множеството туристи, всеки от които можеше да представлява реална заплаха.

Овладей се, каза си той. Скоро ще започнеш да подозираш всекиго… като Тес.

Скоро ли? Вече подозирам.

Един мъж спря до него и направи снимка на мемориала. Среден на ръст, нищо забележително, банално облекло.

— Сигурно нищо няма да излезе — поклати глава мъжът. — Май не съм взел подходящ филм.

— Кой знае. Може да имате късмет — отговори Чатъм напрегнат.

— Тес Дрейк — каза мъжът, като направи още една снимка на статуята. — Сам ли сте?

— Както обещах.

— Вярвам на думата ви, но все пак проверих.

Чатъм вдигна рамене.

— Предположих.

— Готов ли сте да тръгнем?

— Готов съм на всичко, за да открия какво става. Да не губим време — Чатъм се обърна нетърпеливо към паркинга.

— Не, ще минем оттам — мъжът го поведе точно в обратната посока към металната преграда, затваряща алеята около мемориала. Зад нея проблясваше със светлините си потокът коли по моста при Арлингтънското гробище и се вливаше по-нататък в Двадесет и трета улица. — Знам, че там няма паркинг, но не се безпокойте, всичко е предвидено.

Той извади от калъфа на фотоапарата телефон, набра номер и докладва кратко:

— Чисто е. Ние сме готови. Две минути.

Мъжът прибра телефона.

— Не сте против да се поразходим, нали?

Без да чака отговор, той поведе Чатъм към металната преграда. Заобиколиха я и навлязоха в обрасло с трева отклонение на пътя, скрито под дървета с надвиснали клони.

— Знайте, че не съм сам — обади се отново мъжът. — В момента проверяват дали има опашка след нас.

Макар и напрегнат, Чатъм се пошегува.

— Нашите инструктори в Куантико могат да ви вземат за учители.

Мъжът с фотоапарата — който според Чатъм не беше фотоапарат, а замаскиран пистолет — махна с ръка.

— Никога няма да приема, но ценя похвалата ви.

— Аз пък бих оценил, ако ми кажете…

— Ей сега, господин Чатъм. Скоро.

Стигнаха булеварда, по който с шум профучаваха колите, слизащи от моста, и спряха. В светлината на фаровете Чатъм забеляза, че въпреки невзрачния си външен вид, спътникът му всъщност беше мускулест и гъвкав, в по-добра форма от най-добрите му бодигардове.

Един микробус се отдели от множеството заслепяващи светлини и спря на уширението пред тях. Страничната му врата се отвори веднага.

— След вас — подкани го спътникът.

Чатъм се качи с усилие. Няколко мъже с безлични физиономии му кимнаха приветливо, но ръцете им стискаха пистолети.

Чатъм се настани между двама — това бе единственото свободно място, а неговият придружител приклекна на пода и затвори вратата. Моторът изрева, микробусът набра скорост и отново се вля в гъстия поток от коли.

Мъжът на седалката пред него говореше по телефона.

— Няма опашка? Много добре. Знаете къде да ни намерите. — Той затвори телефона и се обърна към Чатъм. — Здравейте, господин Чатъм. Благодарим, че се отзовахте.

— Нужно ли бе всичко това?

Мъжът просто го погледна, сякаш отговорът беше очевиден.

— Кои сте вие? — попита Чатъм.

— Тес ви обясни — приятели.

— Ще повярвам, когато я видя. Скоро ли ще стигнем при нея?

Мъжът отпред изглеждаше развеселен.

— По-скоро, отколкото предполагате.

Докато Чатъм се мъчеше да проумее намека, чу зад себе си познат глас.

— Точно зад теб съм, Ерик.

Той се обърна изненадан. В задната част на микробуса Тес се надигна от пода и седна на един сандък. До нея изникна едър мъж със сурови черти, в синя риза с навити нагоре ръкави.

Тес се усмихна на Чатъм, но той остана напрегнат.

— Колко време мина. Приятно ми е да те видя, Ерик.

Той се намръщи, преглъщайки любезностите.

— Но по телефона… ти ми каза, че ще ме заведат в убежището ти.

— Извинявай, трябваше да те заблудя. Страхувах се, че може да те подслушват или следят. По начина, по който те взехме, има съвсем малка вероятност някой да те проследи. В най-лошия случай ще смятат, че идваш при мен и няма да нападнат микробуса.

— Да нападнат? И допускаш, че телефонът ми може да се подслушва? — Чатъм поклати глава. Беше озадачен. — Телефонът ми се проверява всяка сутрин. Кой би могъл да го подслушва? И кой ще се осмели да нападне микробуса, когато аз съм в него?

— Еретиците.

Отново тази странна дума.

— Те не се поколебаха да убият Брайън Хамилтън — добави Тес.

От изненада Чатъм не знаеше какво да каже.

— И той беше важна личност. Защо тогава ще се колебаят да убият директора на ФБР? За да ме пипнат, да ми попречат да разкрия тайната им, те са готови на всичко.

— Каква тайна? Какви са тези еретици?

Тес му подаде няколко снимки и фенерче.

Още по-объркан, Чатъм разгледа снимките, усещайки през цялото време върху себе си внимателния поглед на мъжа отпред. Една от снимките беше доста странна.

— Мъж язди бик и прерязва гърлото му?

— Това е барелеф.

— Господи!

— Не си ли виждал такова нещо досега? — настоя Тес.

— Не, със сигурност. Не бих могъл да забравя нещо тъй ужасно.

Мъжът отпред продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Тес, аз ти се доверих. Дойдох съвсем сам. Направих всичко, което поиска. Сега, за бога, кажи ми какво става?

Човекът отпред го прекъсна.

— Откъде знаехте, че Тес и лейтенант Крейг трябва да се свържат с началника на полицията в Александрия?

— Аз не знаех.

— Нещо не се връзва — обади се съседът на Тес и Чатъм стреснат се обърна. — Защо се обадихте на Фарли?

Чатъм погледна объркан към невъзмутимия мъж отпред, после пак се обърна назад към съседа на Тес.

— Вие ли сте лейтенант Крейг?

— Отговорете ми — мрачно настоя онзи. — Щом не сте знаели, че ще се свържем с него, защо му се обадихте?

— Бях обещал.

Тес рязко се приведе и го сграбчи за ръката.

— На кого?

— На Кенет Маден.

— Маден? — повтори бързо мъжът отпред. — От ЦРУ?

Чатъм пак се завъртя.

— Да, завеждащият секретните операции.

— Какво общо има той? Защо му е трябвало на Маден да се обаждаш на полицията в Александрия?

— Въпрос на гордост. Местните управления не обичат да се месим в работата им, ако случаят не се отнася автоматично до нас. Но още по-малко обичат да им се меси ЦРУ. Един такъв опит със сигурност ще предизвика недоволство, да не говорим за обясненията по телефона. Всъщност — Чатъм постоянно местеше поглед от Тес към съседа й — ти дори не си представяш колко много от приятелите на баща ти се тревожат за теб. Смъртта на майка ти ги шокира. Боят се, че и ти може да си в опасност. Затова използват лостовете на системата. Помолиха ме да позвъня на полицията в Александрия — най-вероятното място, където ще потърсиш защита. Но приятелите на баща ти могат да ти осигурят по-добра закрила.

— Под „приятели“ вие разбирате ЦРУ и Кенет Маден? — студеният глас на мъжа от предната седалка накара Чатъм отново да се обърне.

— Да. Заради Тес. Заради паметта на баща й. Но трябва да знаете, че внушението да се защити Тес идва от още по-високо място. Много по-високо то ЦРУ и ФБР.

— Откъде?

— От Белия дом.

— Да не искаш да кажеш, че самият Президент е научил, че съм в опасност и иска да ме защити?

— Не той. Вицепрезидентът.

— Алън Джерард? — мъжът до Тес беше изненадан.

— Знам, знам какво пишат вестниците за него — каза Чатъм. — Но той наистина се интересувал. Казал на Маден да се свърже с мен, а Маден пък ме помоли да позвъня на Фарли. Не обичам да работя с ЦРУ. Те трябва да си гледат външните операции, а това, което става в страната, е наша грижа — тези две сфери не трябва да се смесват. Но щом Вицепрезидентът ми нарежда, доколкото не нарушавам закона, ще направя всичко, което ми нареди. Всъщност, трябва да я убедя да се обади на Маден.

— И Маден ще я постави под своя закрила? — попита мъжът отпред.

— Не, той е само брънка от веригата. Вицепрезидентът иска да я постави под закрила. Мисля, че ще използва Службата за национална сигурност.

— И откъде този височайши интерес към мен? — поклати глава Тес.

— Казах ти — заради баща ти. Той беше близък с него и смята, че правителството е в дълг — заради смелостта му и твърдостта при мъченията… и трябва да го изплати, като осигури твоята безопасност.

Микробусът се отправи обратно към Вирджиния. Известно време пътниците мълчаливо премисляха казаното от Чатъм.

Чатъм наруши тишината.

— Какви са тези еретици, които непрекъснато споменавате?

Тес вдигна поглед към мъжа отпред, сякаш питаше за разрешение. Мъжът кимна:

— Знаеш уговорката.

— Ерик, мисля, че няма да съдиш предубедено…

— След тези няколко години, в които съм директор на ФБР, малко неща могат да ме учудят. Карай.

— През 1244 година…

В продължение на половин час Чатъм слушаше смаян без да прекъсва. Към края на разказа на Тес той отново разгледа снимката на барелефа с помощта на фенерчето.

— Това е всичко — приключи Тес.

— Не съвсем, но това е всичко, което можем да ви кажем — поправи я мъжът пред Чатъм.

— Останалото, предполагам, е свързано с вас и вашето участие — забеляза Чатъм.

— Не правете предположения. Това, което научихте, е достатъчно, за да ви постави под заплаха. Всяка дума в повече само ще увеличи риска. Какво ще предприемете сега?

— Да си призная, ако не бях видял тези снимки… Ако не го беше разказала самата Тес…

— Истина е Ерик. Всяка дума — тя го погледна изразително.

— Но звучи съвсем неправдоподобно… Трябва да проверя.

— Значи ще започнеш разследване?

— Разбира се.

— Надявам се, дискретно — обади се мъжът отпред. — Проверете нещата сам. Не се доверявайте на никого. Вредителите се спотайват където най-малко очаквате. Спомнете си участта на Брайън Хамилтън. Една непредпазлива стъпка и ще бъдете следващата им жертва.

— Доверете ми се. Не съм бил винаги чантаджия — похвали се Чатъм. — Тринадесет години бях много добър агент. Не съм забравил.

— Добре тогава. Докажете майсторлъка си.

— А как да се свържа с вас? Как да ви съобщя какво съм открил?

— Няма проблеми. Ние ще ви намерим.

— Сигурен съм. Но защо трябва да ви се доверявам?

— Заради Ремингтън Дрейк, Мелинда Дрейк, Брайън Хамилтън и Тес.

— Разбира се, заради Тес, заради живите.

— Трябва ни и телефонният номер на Маден.

— Ето ви картичка с личния му номер.

Изведнъж Чатъм се стресна.

— Но ако вие сте прави, ако всичко това не е заблуда, значи Маден и Джерард — завеждащият секретните операции на ЦРУ и вторият човек след Президента — може да са част от…

— Нали ви казахме, вредителите са там, където най-малко допускате. — Мъжът погледна през стъклото отпред. — Гра-фикът ни е перфектен. Тъкмо свършихме и ето ни пред дома ви. Между другото, ще намерите колата си в гаража.

— Предполагам, че човекът, който я е докарал, прилича на мен.

— Точно така. После трябва да е изчезнал зад къщата.

— Жалко, че не работите за мен.

— Стига ви, че работим заедно с вас.

Микробусът спря.

— Е, не мога да кажа, че пътуването беше приятно — каза Чатъм, — но научих много неща, макар и неприятни.

— Надявахме се не да ви развалят настроението, а…

— Да ме изплашат?

— Да.

— Смятайте, че е така.

 

 

Тес, Крейг и останалите от екипа изпратиха с поглед Чатъм, докато той не се скри в голямата си хубава къща. В това време микробусът се измъкна от сянката на дърветата и потегли.

— Дали е от тях? — обади се отец Болдуин.

— Не се знае — отвърна Крейг. — Очите му не са сиви.

— Това нищо не значи. Само някои от вредителите имат този белег. Освен това често носят цветни контактни лещи — за маскировка.

— Аз също го наблюдавах внимателно — каза Тес. — Реагираше съвсем естествено.

— Разбира се. Един истински професионалист винаги се държи естествено. Не съм се съмнявал в това. Затова ще продължаваме да го наблюдаваме. Докато беше с нас, в къщата му са монтирани „буболечки“ и подслушвателно устройство на телефона. Също и в кабинета му. Хвали се, че всяка сутрин проверяват всичко, но срещу нашите средства обичайните мерки са безсилни. От този миг се записва всяка негова дума. Ще бъде поставен под най-прецизно наблюдение. Само да се обади на когото не трябва, или пък да се срещне с някой от тях, само една погрешна дума и ще знаем какъв е.

— Мисля, че е чист — каза Тес.

— Остава да проверим Кенет Маден и Алън Джерард. Отиваме все по-високо — вторият човек в ЦРУ и вторият човек в Белия дом. Възможно е да са чисти. Но подушвам, че приближаваме вредителите. Зловонният им дъх е много силен. Хайде, обади се.

— На Маден?

— Да. Следвай програмата. Нагоре по стълбата на властта. Накрая със сигурност ще попаднем на тези, които търсим.

— Искам само да остана жива. Трябва ли да поемам този риск?

— Помни, ако не ги унищожим, те неизбежно ще те убият.

— Но като се свързвам с Маден и после с Джерард, също се излагам на опасност — възрази Тес.

— Крейг и аз ще бъдем до теб. И не забравяй — в токовете на обувките, които носите, има миниатюрни микрофони с радиопредаватели. Моите хора по всяко време ще знаят къде се намирате и какво става.

— Слабо утешение — все пак може да ни убият, докато се доберете до нас.

— Тес, без нас смъртта ти е гарантирана. Само чрез нас ти и лейтенант Крейг имате шанс заедно да се насладите на остатъка от живота си.

— Аз съм съгласен на тези условия — обади се Крейг. — Хайде, Тес, не можем да се откажем точно сега. Щом и без това ни преследват, да подгоним тези копелета — поне ще знаем, че сме опитали всичко. Нямаме друг избор.

— Толкова ме е страх.

— Знам. И има защо. Аз също се страхувам — Крейг я притисна в обятията си.

— Хайде, Тес. Обади се на Маден — подкани я отново отец Болдуин.

 

 

Военновъздушна база „Андрюс“

Един след полунощ. Почти ослепени от прожекторите, Тес и Крейг спряха набързо наетата кола пред строго охранявания вход в настръхналата с бодливата си тел ограда на летището.

Постовият се появи веднага.

— Очакват ви — каза той, когато чу имената им. — Документите за самоличност, ако обичате.

Двамата показаха шофьорските си книжки. Постовият ги провери внимателно, сравнявайки снимките с лицата им, и ги упъти към ВИП-а на базата.

Тес и Крейг продължиха с колата под вдигнатата бариера. Зад дългите сгради пред тях, по които се плъзгаха светлини на прожектори, се носеше рев на излитащ реактивен самолет.

— Отец Болдуин ни подведе. Обеща, че ще бъде с нас — промълви Тес.

— Няма никаква възможност — разтвори ръце Крейг. — Не и тук, в базата „Андрюс“. Двамата сме заедно от доста време, затова не буди подозрение, че те придружавам, но трети човек би изглеждал подозрителен. Как ще обясним присъствието му? Една по-внимателна проверка — и край. Не трябва да възбуждаме съмнения у Джерард. Ще ни устрои веднага клопка.

— И това ако не е клопка! — Тес нервно насочи колата към внушителната, добре осветена сграда на ВИП-а. — Хората на Болдуин не могат да припарят тук, дори да изпаднем в беда.

— Нищо не може да ни се случи. Поне не тук и не сега. Има прекалено много хора.

— Ти вярваш на охраната?

— Те служат на военновъздушните сили, не лично на Джерард. Невъзможно е всички да са вербувани.

— А после? — потръпна Тес. — За какво Маден ни препрати тук? Ако ни натоварят на самолет?

Крейг беше мислил за този вариант.

— Не сме сигурни, че Джерард иска да ни убие. Или пък Маден. Просто ни предават по веригата — Чатъм на Маден, а той на Джерард.

— Сякаш играят дяволски бейзбол.

— Просто се дръж спокойно.

— Не съм свикнала да рискувам живота си като теб.

— Аз да съм свикнал? В началото бях автопатрул в Бронкс. Изобщо не можах да свикна. Нито в отдел „Издирване“. Всеки божи ден ставам с мисълта, че зад всяка врата, на която почукам, може да се крие маниак с насочен пистолет.

— И сега има доста оръжие наоколо.

Тес спря плимута пред огромните постови на входа на ВИП-а.

Повтори се ритуалът по проверката.

— Документите. — Те подадоха книжките си. — Излезте от колата, моля.

Металният детектор, с който ги проверяваха за оръжие, запищя. Постовият погледна свирепо Крейг.

— Аз съм офицер от полицията — поясни Крейг. — Нося служебния си пистолет.

— Не и тук — постовият прибра пистолета му.

Тес, която остави пистолета си на отец Болдуин, тъй като нямаше разрешително, се почувства напълно незащитена. Погълната от проверката, тя не забеляза как и откъде се появи добре облечен цивилен, който приближи с обезоръжаваща усмивка.

— Госпожице Дрейк, лейтенант Крейг, добре дошли — подаде ръка новодошлият — тридесетгодишен тъмноок мъж. — Аз съм Хъф Кели, секретар на Вицепрезидента. Тъкмо навреме. Той ви очаква.

Дружелюбният вид на Кели поуспокои Тес. След хаоса, в който беше попаднала, той й изглеждаше толкова нормален, че тя се запита дали не подозира напразно Джерард. Но забележката му „тъкмо навреме“ я озадачи.

— Последвайте ме — каза Кели.

Тес очакваше да влязат в зданието на ВИП-а. Вместо това той ги поведе по пистата. Не след дълго забеляза нещо, което я накара да трепне.

— Господи — промълви тя.

— Впечатляващ е, нали — каза Кели. — Поръчахме го още през 86-та. Имахме големи главоболия заради забавянето, а разходите се превърнаха в политически проблем — от шейсет и пет милиона на шестстотин и петдесет, но трябва да кажа, че въпреки всичко, си заслужаваше чакането.

Това, което Тес гледаше смаяна, беше самолет, висок колкото шестетажна сграда и дълъг колкото футболно игрище — най-големият „Боинг“ 747, който беше виждала, с невероятно елегантна линия (включително кабината на носа), но в същото време излъчващ мощ. Върху ослепително белия му корпус имаше само един надпис „Съединени Американски Щати“, а на опашката му беше изрисуван американският флаг.

— Никога не съм виждала… — от възхищение Тес не намираше думи. — По телевизията, списанията и вестниците — да. Но никога на живо. Толкова отблизо… изглежда невероятен. — Тя промълви с благоговение: — Номер едно на Военновъздушните сили.

— Всъщност Номер две — каза Кели, — но те наистина не се различават. А това, което сте виждали, е бил старият номер едно. Седемстотин и седем. Беше прекрасен самолет, но моделът остаря. С мъка се разделихме с него. Той не може и да се сравнява с новия модел. „Боинг“ надмина себе си. Това е наистина един от най-хубавите пътнически реактивни самолети в света, може би най-добрият. Ще разберете, като се качите на борда.

— На борда? — повтори изненадан Крейг.

— Не ви ли казаха? — Кели също изглеждаше изненадан.

— Наредиха ни да дойдем веднага в базата „Андрюс“.

— А аз се чудех защо нямате багаж. Не се тревожете. Тук имаме всичко необходимо: четки и пасти за зъби, шампоани, самобръсначки. — Той погледна внимателно Тес. — И по-интимни неща. Вана с душ. Каквото поискате.

— Но — Тес се поколеба, мислейки за радиопредавателя в обувката си. Отец Болдуин сигурно не по-малко се тревожеше за отговора на нейния въпрос. — Къде отиваме?

— В Испания.

Главата й се замая.

Испания! Там, където според отец Болдуин еретиците бяха намерили втори дом след превземането на Монсегюр в 1244 година.

Испания! Значи ли това, че Джерард е нейният враг?

Или е съвсем обикновено съвпадение?

Тес почувства студ. Но веднага се мобилизира, мускулите й се напрегнаха. Някакъв инстинкт й подсказваше да бяга. Но накъде?

И как? Наоколо беше пълно с охрана. Невъзможно бе да се измъкне от базата. Тя се огледа неспокойно.

— Какво има? — попита Кели.

— Нищо — Тес се постара да изглежда естествена. — Просто съм изненадана. Всичко става тъй бързо. Преди два часа дори не очаквах да дойда тук, а вие ми казвате, че отлитаме за Испания.

— Разбирам. И ние едва след полунощ научихме, че ще имаме гости. — Той погледна златния си часовник „Ролекс“. — Но да побързаме. След десет минути трябва да сме във въздуха.

Тес се обърна към Крейг с привидно спокойно лице, но очите издаваха страха й.

Крейг стисна ръката й, а очите му говореха: „С теб съм. Ще се справим.“

Отправиха се към стълбата. Тес преброи двадесет и шест стъпала до отворената врата зад огромното прибрано назад крило на самолета.

Нямаше път назад.

Стюард в униформа затвори вратата. Тя бе пленница на борда на Номер две.

 

 

Тес огледа отделението, където ги въведоха. То бе скъсено и изглеждаше по-широко. Отпред и отзад имаше прегради с врати и множество телефони. Седалките — около седемдесет — напомняха местата от първа класа, но бяха по-големи, по-удобни, а проходите между тях — по-широки.

Това сигурно е отделението за представителите на пресата и на вицепрезидентския екип, помисли си Тес, като се чудеше защо помещението е празно. Бяха сами със стрюарда и секретаря.

— Скоро излитаме — каза Кели, — но мисля, че имаме време за чаша шампанско.

— Предпочитам минерална вода — каза Тес.

— И за мен — каза Крейг.

— Какво предлагате? — Кели се извърна към стюарда.

— „Дом Периньон“.

— Донесете ми. Междувременно ще съобщя на Вицепрезидента, че гостите са тук. — Той отиде до предната врата и почука. След кратка пауза почука отново.

Вратата се отвори.

— Сър, те са тук.

— Чудесно — отвърна звучен глас.

Вратата се отвори докрай и Алън Джерард пристъпи вътре.

Тес го бе виждала често на приемите в бащиния си дом, а понякога и на по-неофициални събирания. Тогава той все още не беше вицепрезидент. Затова тя го огледа внимателно и забеляза, че той не се беше променил външно — усмихнат, с безукорен тен, блестящи зъби, фотогенични черти и великолепна коса — същински киноартист. Единствената разлика за шестте изминали години бе, че изглеждаше помъдрял, с чувство за отговорност и опит, противно на твърденията на вестниците, че отделя повече внимание на тениса, отколкото на политиката.

Въпреки подозренията си, Тес се поддаде на обаянието му на преуспял мъж. Вицепрезидент. Тази дума имаше магическа власт. Но не трябваше да забравя, че бе възможно точно той да е нейният враг.

Беше облечен неофициално, но елегантно — мокасини ръчна изработка, отлично изгладен ленен панталон, свободна памучна риза с островни мотиви в зелено и кафяво. Приближи я и разтвори ръце.

— Тес! — Той я прегърна и целуна по бузата с нежност, съчувствие и подкрепа. — Майка ти! Каква загуба за всички нас, които някога се радвахме на нейното гостоприемство. Тя беше легендарна с твърдостта и благородството си в този бездушен свят, нуждаещ се от примери за подражание.

Тес отстъпи, притиснала с пръсти напиращите сълзи в очите. Беше решила, че най-добрият начин да не събуди подозрение е да се държи с него както преди смъртта на баща си.

— Благодаря ти Алън, но няма нужда от речи. Не си в предизборна кампания. Признателна съм ти за съчувствието, но беше достатъчно да ми кажеш просто едно „съжалявам“.

— Все тъй горда, като едно време!

— Не мога да се променя. Наследила съм го от родителите си.

— Бог да ги благослови. Всички скърбим за тях. Лейтенант Крейг, разбирам, че сте били опора на Тес в опасностите и скръбта. Добре дошли на борда.

— Благодаря, сър.

Стюардът внесе напитките. Докато отпиваха, Джерард възвърна самоувереността си.

— Преди да затегнем коланите, да ви покажа останалата част на самолета. Много съм горд с него.

Тес нямаше никакво желание, но кимна:

— Води ни, Алън. За нас това е удоволствие и чест.

Дали гласът й не трепна?

Джерард ги въведе в покоите си. Въпреки страха, Тес беше поразена от луксозното обзавеждане: автоматични завеси на прозорците, тоалетна, вана с душ, гримьорна, гардероби, двойни легла, телевизионна система, приемаща осем канала едновременно, включително монитори за дистанционно управляваните камери, с които да се наблюдава тълпата от посрещачи преди Вицепрезидентът да излезе от самолета, и… две странни куки на тавана над леглото.

Тес ги посочи учудена.

— А това ли? Понякога не ми дават да заспя. Не обичам да си спомням за тях. Те са за интравенозни системи в случай на… хм, как да кажа… инцидент. В самолета има миниболница — Джерард замълча и добави мрачно: — и място за ковчег. Но да не бъдем песимисти — добави той с по-бодър тон. — Има още много за показване.

Минаха отново през централното отделение към задната част, която порази Тес още повече. За разлика от пустото помещение, където бяха, зад преградата имаше зала за заседания, достойна за някоя компания от „Форчън 500“^[1], с голяма правоъгълна маса, около която седяха десетина мъже.

— Агенти на службата за национална сигурност — поясни Джерард. — Координират тактическите мерки за безопасност при пристигането в Испания и са свързани с помощта на телефони и компютри с испанските секретни служби.

Испания. Тази дума отново жегна Тес. Трябваше да положи усилия да не издаде страха си.

В следващото помещение друга група мъже — сътрудници на Вицепрезидента — усърдно работеха с компютри, принтери и копирни машини, подготвяйки речите и разписанието на срещите.

Върнаха се отново в централното помещение.

— Има още за показване, всъщност много повече — каза Джерард. — Зала за пресконференции, въпреки че за това посещение не съм взел репортери. Две кухни с отлични майстор-готвачи, които могат да поднесат каквото пожелаете. Хранителни запаси за цяла седмица. Противоракетна система. Специално екраниране на уредите за управление за защита от електромагнитни смущения при атомен взрив. Шестканална стереосистема. Двеста тридесет и осем мили кабели и проводници. Двадесет и трима души екипаж — кабината им е точно над нас… Тес, знам, че не пушиш, и вие, лейтенант Крейг, благоразумно сте отказали цигарите, въпреки че още дочувам катрана в дробовете ви, но защо не вземете за спомен от тези?

Той им подаде рекламни кибритени кутийки с надпис „От борда на Номер две“, салфетки, листчета за бележки и карти за игра със същия надпис.

— Нямам думи — поклати глава Крейг с благодарност. — Това е голяма чест. Не колекционирам сувенири, но тези са много ценни за мен — той прибра подаръците в джоба си.

— Май че е време — каза Джерард.

— Внимание, моля — прозвуча от уредбата. — Готовност за излитане. Всички пътници да заемат местата си.

Само след десет секунди групата агенти и екипът от сътрудници бяха при тях, заеха местата си и затегнаха коланите. Тес и Крейг направиха същото.

— Обикновено при излитането съм в моята кабина, но вие сте специални гости. Ако ми позволите — Джерард седна до тях.

Стюардът запозна пътниците с аварийните изходи и процедурите за евакуация.

Джерард се наклони към Тес.

— Сигурно се чудиш защо ви повиках и какво правите на борда на път за Испания?

Тес потисна присвиването в стомаха си. Номер две плавно рулираше към пистата за излитане. Тя знаеше, че обшивката на самолета не позволява на отец Болдуин да приема сигнала от радиопредавателя в обувката й. Но въпросът интересуваше и нея.

— Да, Алън. Какво правим ние тук?

Самолетът излезе на пистата и мъркането на четирите двигателя постепенно премина в мощен рев, а ускорението притисна Тес към седалката. Внезапно той вдигна нос нагоре. Под тях се чу шума от прибирането на колелата. Учудващо бързо светлините на базата в прозореца отплуваха назад и надолу. Мярнаха се сияещи като галактики градове. После нощта обгърна самолета.

— Причината за моето присъствие тук — започна Джерард, — причината да летя до Испания е смъртта на Президента на Испания тази сутрин. Сърдечен удар. Трагична загуба не само за Испания, но за цялата Европейска икономическа общност. Аз съм изпратен като официален представител на Съединените щати за погребението. А ти и лейтенант Крейг сте тук, защото не мога да си представя по-безопасно място от борда на този самолет. Щом може да оцелее при ядрено нападение, едва ли някой може да ви нападне тук, докато сте с мен. Всички тези агенти на службата за национална сигурност са инструктирани да охраняват и вас. Докато разнищим тази бъркотия, вашият живот е гарантиран.

Звучеше много логично. Ако Тес не подозираше Джерард, тези обяснения сигурно щяха да разсеят страха й. Теоретично тук тя имаше най-добрата възможна защита.

— Тъй като миналата нощ нападнаха бащиния ти дом — продължи Джерард, — накарах моите следователи да направят по-обширно разследване. Научих за смъртта на приятеля ти в Манхатън в събота. Изгорен — той поклати глава. — Научих също, че лейтенант Крейг се опитва да разбере защо е бил убит.

Тес понечи да възрази, но се отказа и кимна в мълчаливо съгласие.

— Вчера вечерта си долетяла във Вашингтон да видиш майка си, което ми подсказва, че вероятно си искала да използваш връзките на баща си за изясняване на случая, което пък ме кара да подозирам, че между пожара в къщата и смъртта на твоя приятел има връзка, че ти си общият знаменател. Нещо повече — че и смъртта на Брайън Хамилтън има отношение към това. Моите хора установиха, че вчера си разговаряла с него по телефона и че е пропуснал приема на съветския посланик, за да посети майка ти, всъщност тебе. След разговора той загина при катастрофа на магистралата, на път за среща с директора на ФБР. Обадил му се е от колата — самият Чатъм го съобщил на Кенет Маден тази сутрин. Накрая, днес следобед във Вашингтон, е имало нападение, подобно на вчерашното над къщата на майка ти. Собствениците на къщата не са открити, но единият от тях — професор Ричард Хардинг, ти е преподавал история на изкуството в Джорджтаун. Пак ти си общият знаменател. Тези съвпадения ме тревожат. Много е важно, Тес. Кажи ми честно. Не, не отвръщай поглед. Беше ли у професор Хардинг днес следобед?

Тес неохотно кимна, отпъждайки в съзнанието си спомена за кошмара.

— Нещата непрекъснато се повтарят. Тес, ще бъда прям. Кажи ми, кой те преследва така отчаяно, че не се колебае да убива и хората, с които се срещаш? Защо? Да си призная, и аз изпитвам опасения за себе си. — Последното очевидно беше преувеличение в присъствието на агентите от службата за национална сигурност. Но Вицепрезидентът гледаше внимателно Тес, очаквайки отговор.

— Твоите следователи са много старателни, Алън.

— Затова работят за мен. Те са най-добрите.

— Тогава може би са открили защо съм преследвана.

— Не. Иначе нямаше да питам теб. Еретиците ли? Те ли искат да те убият?

Тес почувства, че изстива.

— Еретиците?

Не очакваше… Не можеше да повярва…

— Моите агенти разследваха миналото на твоя приятел от Манхатън. Той е бил еретик. Знаем за тях от известно време. В началото бяха само слухове за някаква международна мрежа. Но постепенно започнаха да се появяват доказателства. Странни дипломатически решения. Внезапна промяна на политическата линия в някои страни, по-специално в Европа. Убийства. Неочакваната кончина на някои чужди дипломати, дори може би на Президента на Испания. Нещо става, но не знаем точно какво. Изнудвания, манипулирани гласувания, натиск върху политици. Убийства на директори на големи компании предизвикват паника в основни отрасли на индустрията. Не става дума за бившия Съветски съюз — неговата система сама се срути. Това е друго. Нова заплаха дойде на мястото на Студената война и придобива все по-значителни мащаби. И всичко заради група фанатици, кой знае как запазили религията си от Средните векове, които сега са проникнали навред в правителствата и големите международни корпорации. Много е трудно да бъдат открити. Зад гърба си имат столетна практика на нелегално съществуване, но вече сме попаднали на техните следи и знаем, че са решени да унищожат както демокрацията, така и капитализма. Те са по-голяма заплаха от Съветите, които все още тайно хранят надежди за възвръщане на предишната мощ.

— Империята на злото — промълви Тес. — Рейгън беше обсебен от тази идея. Да не би новият президент да вярва, че Съветският съюз…

— По дяволите Съветският съюз. Те не могат да ни заблудят. Възможно е еретиците да са причината за падането на Комунистическата партия от власт. Но аз ти говоря за…

Самолетът вече бе набрал височина. Надписите за коланите изгаснаха. Глас от високоговорителя съобщи на пътниците, че могат да стават и да се движат свободно.

Без бавене агентите от службата за национална сигурност и сътрудниците на Вицепрезидента се изнизаха през вратата, за да продължат работата си.

Джерард се наклони отново към Тес.

— Искам да те попитам, не мислиш ли, че еретиците са твоите преследвачи? Твоят приятел е бил от тях. Може би се страхуват, че знаеш твърде много?

Тес се постара да прикрие изненадата си. Когато се качиха с Крейг на борда, не знаеше какво може да се очаква от Джерард, но изобщо не допускаше, че той сам ще подхване темата за еретиците. Това, което й каза за мащабите на конспирацията им, далеч надхвърляше нейната информация. Може би напразно го подозира? Ако беше един от тях, щеше ли да бъде тъй прям, да й разкрие толкова много?

Или пък с този наглед чистосърдечен разговор се опитва да спечели доверието й, да приспи подозренията?

Не можеше да се преструва, че нищо не знае и реши да възприеме същата игра.

— Доколкото мога да съдя, вероятно да, Алън. Но — да си призная — въпреки че напоследък постоянно налитам на тях, почти нищо не знам. — Тя бръкна в чантата си и извади снимките. — Ето това е единственото доказателство, което имам. В спалнята на моя приятел намерих този барелеф, но после той изчезна. Потърсих професора, за да ми обясни какво може да означава това странно изображение.

— А той обясни ли ти?

— Жена му… Мъжът върху бика е бог на име Митра. Змията, кучето и скорпионът представляват неговият съперник — бога на злото. Те искат да попречат на кръвта да оплоди земята, за да порасне житото, както и да унищожат мъжката сила на бика. Това е всичко, което знам. Също и че част от еретиците са се спасили след гоненията в Средновековието и са успели да проникнат в управляващите кръгове на много страни, за да окажат натиск да не бъдат преследвани.

Джерард я погледна внимателно.

— Може би те преследват не заради това, което знаеш, а заради това, което си. Боят се, че ще използваш влиянието на бащините си приятели — значи и моето — за да се разправиш с тях. Парадоксалното е, че всички тези усилия и жертви бяха напълно безмислени, защото ние знаем за тях много повече от теб. Майка ти и Брайън Хамилтън загинаха напразно. Каква загуба. Толкова съжалявам, Тес.

Спазми свиха гърлото й. В същото време я измъчваше един въпрос: ако хората на Джерард — значи и правителството — са знаели за еретиците, защо Чатъм се кълнеше, че нищо не е чувал за тях. Не може директорът на ФБР да е бил изолиран от разследването. Или пък Чатъм лъжеше?

Главата й се замая. Вече в нищо не беше сигурна. Истината и предположенията се смесиха в мъгла. Тес се уплаши, че почва да губи чувство за реалност.

Джерард я извади от вцепенението, като я хвана за ръката.

— Обещавам ти, Тес. Ще използвам цялата си власт, за да им отмъстя за смъртта на майка ти.

— Благодаря ти, Алън. Как искам да свърши този кошмар.

— И това ти обещавам. Ще направя всичко, за да свърши.

Настъпи мълчание. Чуваше се само равномерния шум на двигателите.

Джерард погледна към Крейг, седнал до Тес.

— Лейтенант, моите хора ми казаха, че обичате оперна музика.

— Така е — изненада се Крейг.

— Не се чудете. Както казах, те са много старателни.

— Какво общо има операта…

— Вижте в джоба на седалката пред вас.

Крейг бръкна и извади слушалки.

— Поставете ги, а куплунга пъхнете в гнездото върху пулта на седалката. Пети канал, „Отело“ от Верди. За мен тя е най-голямата опера на всички времена.

— Верди е голям композитор, но аз предпочитам Пучини.

— Това не знаех. За съжаление тук имаме само Верди, Моцарт и Вагнер.

— Ще послушам Верди.

— Ние с Тес ще седнем ей там. Не сме се виждали толкова години. Имаме да си казваме много неща.

Крейг стана неспокоен.

— Заповед на Вицепрезидента — засмя се Джерард. — Послушай оперна музика… Тес? — той се надигна.

Тес също стана.

— Късно е. До Мадрид има доста път. Ако не поспиш, ще пристигнеш уморен, Алън. А и аз вече съм изтощена. Искам по-скоро да се гушна на рамото на Крейг и да заспя.

— Ще те чакам — увери я Крейг.

— Няма да я задържа дълго — успокои го Джерард. — Искам само да й разкажа една кратка история.

— Дано да е вълнуваща като операта.

— По-вълнуваща.

Те седнаха в дъното на празното помещение.

— Е?

— Всъщност историите са две. Едната е за оцет. Другата за жаби.

— Какъв оцет? Какви жаби, Алън?

— Ще разбереш, когато чуеш.

 

 

— Първо трябва да ти кажа — започна Джерард, — че ми докладваха, че си станала защитник на околната среда, като професионален журналист в списание.

— Така е.

— Признавам, не съм чел нищо от теб, но моите хора прегледаха няколко от последните броеве. Твоите статии били доста добри. Особено били впечатлени от тревожната статия за изчезването на блатата и редките видове, които ги населяват. Много убедителна статия, с изключителни снимки към нея.

— Благодаря за оценката — каза Тес. — Ако хората ти са последователни, трябва просто да направят дарения на организациите, които се борят за съхраняването на блатата.

— Те го направиха.

— Благодари им още веднъж.

— Ще им предам. А сега на въпроса. Макар че не чета „Майка Земя“, и аз съм защитник на околната среда. Може би си чула за конфликта ми с Президента, когато гласувах в Сената в полза на законопроекта против замърсяването на въздуха.

— Бях впечатлена. Ти постъпи правилно.

— Президентът не смята така. Нямаше да искаш да си на моето място… Да беше чула как ме навика в Овалния кабинет, задето съм бил нелоялен към него. Но той не знае, че когато се касае за околната среда, ще продължавам да съм нелоялен, дори това да доведе и до нов избор в следващите президентски избори. Дойде време всеки да поеме гражданска отговорност, независимо от личната изгода.

Съмненията на Тес започнаха да избледняват. Джерард будеше уважение.

— Той ще направи голяма грешка, ако те отстрани.

— Кажи му го. Напиши му писмо — засмя се Джерард. После стана пак сериозен. — Като специалист в същата област, може би знаеш тази история, но все пак ще ти я разкажа.

Научих за един мъж, който живее в Айова. Фермер. Казва се Бен Гулд и е любител климатолог. До хамбара си е направил метеорологична площадка с дъждомер, барометър, ветромер и други прибори за измерване на времето. Преди две години, след продължителна суша, която почти унищожила посевите му от царевица и соя, няколко дена валял благодатен дъжд. Поне така мислел Гулд. Той обул ботушите си и прегазил калта до площадката с приборите си. Съдът на дъждомера бил почти пълен. Той прелял съдържанието му в стерилен бидон и го отнесъл у дома, където имал прибор за химически анализ на водата. С компютър. Индикаторът на прибора показал две цяло и пет.

Две цяло и пет — повтори Джерард. — Такова било измереното рН на събраната дъждовна вода. Чистата дъждовна вода има рН пет цяло и три. А измерената — две цяло и пет. Такова е нивото на киселинност на оцета. Гулд бил шокиран. Помислил, че има грешка и проверил отново с вода от другия дъждомер. Но показанията били същите. Гулд изведнъж се сетил защо посевите му съхнат. Оцет! С това се полива салатата, а не нивите. Дори да вали всяка седмица, посевите пак ще съхнат. Разтревожен, Гулд анализирал записите за посоката на вятъра. Глобалното затопляне било причина вятърът в Айова да духа предимно откъм Ню Мексико. Медодобивните заводи в Ню Мексико са печално известни с изхвърляните огромни количества серни газове в атмосферата. А тези серни газове, както знаеш, се превръщат в киселинни дъждове. Същите киселинни дъждове, които унищожават земята на Гулд.

Джерард замълча, после продължи:

— Това е историята за оцета. Предпочитам краят да беше щастлив, но истината е, че отровата продължава да вали над нивите на Гулд и нищо няма да се оправи, докато не създадем закони, които да принудят медодобивните заводи и другите гиганти на тежката индустрия да работят без да замърсяват въздуха. Такива закони са нужни не само в Америка, а по целия свят. В Германия и Чехословакия например хиляди хектари гори са напълно унищожени от киселинните дъждове.

Тес кимна.

— Знаех за тези поражения в Европа, но това в Айова е ново за мен.

— Тогава напиши статия. Може би ще има полза, тя ще накара хората да се замислят, да искат действия от своите представители в конгреса.

— Ще напиша. Хората се тревожат за унищожените гори само, когато ги видят. Но историята на Гулд ще им помогне да възприемат реално проблема.

— Щом си съгласна с мен, запомни и другата история, която ще ти разкажа — за жабите. Главно действащо лице в нея е един биолог — Ралф Маккуин. Той се занимавал със земноводни и всяка година провеждал експедиции до Сиера Невада. Преди десетина години изследвал тридесет и осем езера, гъмжащи от жълтокраки жаби. Последната година се завърнал от експедицията и просто не можел да повярва на това, което открил, по-точно не открил. Жабите изчезнали напълно… освен в едно от езерата. Опитал се да установи причината. Първото му предположение било, че това се дължи на някакъв смъртоносен вирус. Междувременно миналата есен участвал в конференция по херпетология в Брюксел, където научил от колегите си, че изчезването на жабите се наблюдава не само в Сиера Невада, а повсеместно: в Съединените Щати, Коста Рика, Япония, Европа, Австралия, Африка, Индонезия, Малайзия, Южна Америка — навсякъде. Киселинни дъждове, пестициди, замърсяване на водите, на въздуха, глобално затопляне, изтъняване на озоновия слой — трудно е да се каже коя е причината. Може би всички тези фактори. Чувал съм как миньорите са вземали със себе си клетки с канарчета в каменовъглените мини. Те им показвали появата на отровния минен газ, който няма нито цвят, нито миризма. Малките канарчета умирали първи — Джерард замълча, свил вежди. — Може би тези жаби са канарчетата на планетата. Масовото им измиране трябва да е предупреждение, че става нещо лошо. Възможно е изчезването им да има катастрофален екологичен ефект. Жабите изяждат огромно количество насекоми. Без тях ще се размножат мухите и комарите. В същото време други по-големи животни, например някои птици, използват жабите за храна. Те също ще измрат. — Джерард поклати глава. — Съвсем обикновени жаби. Бяхме тъй свикнали с тях, че не ги забелязвахме. Сигурно много хора няма да се разтревожат от масовото им измиране, но те не разбират, че жабите са основен елемент на природната среда и без тях… Напиши и това, Тес. Епитафия за жабите. Предупреждение за всеки, който още не разбира колко силна е заплахата за нашия свят.

— Обещавам, ще напиша.

Джерард хвана ръката й.

— Разказах ти тези истории, не защото и двамата сме еднакво загрижени или защото имат отношение към работата ти. Мотивът ми беше друг и той е свързан с еретиците.

Стресната от новото споменаване на думата, Тес наостри уши.

— Това, което не ти казах за еретиците, е че — доколкото мога да съдя — тяхната конспирация за оказване на натиск върху корпорации и правителства, убийства на политици и внедряване на свои представители, изнудване на депутати и сенатори да гласуват закони за опазване на околната среда — всичко това се дължи на желанието на еретиците да съхранят света. Снимката, която ми показа, символизира техния мотив — Джерард направи жест, като че очерта невидимо изображение. — Богът на доброто, който оплодява земята. Богът на злото иска да му попречи. Еретиците смятат, че богът на злото е взел надмощие и се опитва да унищожи земята… Сигурен съм, не можеш да ги разбереш. Навсякъде около нас виждаме доказателства за унищожаването на планетата. Техните намерения са като твоите и моите, макар че методите им са отблъскващи. Но признавам, че някаква част от мен им симпатизира. Когато човек е силно уплашен, когато законните средства не действат, може да прибегне към отчаяни мерки. Не ги одобрявам, но споделям отчаянието им, същото отчаяние, което ме накара да гласувам против волята на Президента. Искам да кажа, че доброто и злото не винаги могат ясно да се отличат. Ако еретиците успеят да спасят планетата, може би в крайна сметка техните методи са оправдани. Наистина не знам. Аз съм политик, а не специалист по етика. Но ето какво ще ти кажа: Има моменти, когато се колебая, когато се питам доколко трябва да се стараем да ги преследваме. Ако децата ми доживеят да имат свои деца и те дишат чист въздух, пият чиста вода, ядат незамърсени храни, може би ще е защото еретиците са се оказали прави. Не знам.

Той погледна Тес, очаквайки реакцията й. Тес не отговори веднага. Опитваше се да подреди обърканите си мисли.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш, Алън. Някаква част от мене, също като теб, се идентифицира с еретиците, или поне споделя мотивите им. Но с убийства ли? Изнудвания? Семейства в траур? Никога не съм била привърженик на смъртното наказание, въпреки че имам желание да удуша онзи капитан, който поради пиянство допусна катастрофата на петролния танкер при Големия бариерен риф. Но аз никога не съм виждала този капитан. Не познавам нито добрите, нито лошите му черти, затова ми е лесно да го ненавиждам отдалече. Моят приятел, който бе изгорен — той не одобряваше убийствата и изнудванията. А Брайън Хамилтън не бе направил нищо, застрашаващо околната среда. Майка ми, Бог да я прости, беше само една наивна, нещастна, изнежена дама от обществото, която не бе причинила никому зло. Аз я обичах, въпреки недостатъците й. Още я виждам — простряна с изтичаща кръв. Същото могат да направят с мен. Не вярвам в смъртното наказание, но искам да отмъстя, Алън. След всичко, което преживях, след ужаса на последните няколко дни, искам само да си платят. Нали и ти ми го обеща?

Джерард кимна.

— Не ме топли, че еретиците споделят моята загриженост за спасението на света. Кучи синове. Те са злото — всъщност дори по-голямо от бога на злото, срещу който мислят, че воюват. Побъркани копелета! Готова съм на всичко, за да ги пратя по дяволите, защото там им е мястото и това наказание им е малко. Може би не си струва да се спасява този свят, в който доброто се защитава с убийства и майка ми загина заради това.

Джерард я погледна внимателно.

— Разбира се. Точно това очаквах да кажеш. Разбира се, че съм съгласен с теб. Само исках да ти обърна внимание колко е сложно. — Той хвърли поглед към часовника си. — Стана късно. Беше ми приятно да поговорим, но утре ме чакат много задължения. Извини ме. Стюардът ще ти покаже къде е банята.

— Благодаря ти Алън. И на мен ми бе приятно да се видим отново.

— Ти си най-приятният ми гост на Номер две.

Тес изпрати с поглед Алън, който се прибра в личната си кабина, и тръгна към банята. Десет минути по-късно тя се върна и седна до Крейг.

— Как беше?

— Всичко е много объркано и сложно. Разстроих се. Но съм много уморена сега. После ще ти разкажа. — Тя отпусна глава на рамото му и почти мигновено заспа от изтощение.

 

 

Полетът трая пет часа. Но заради часовата разлика, когато подхождаха за кацане в Мадрид, беше почти единадесет сутринта.

Самолетът се приземи плавно, но отмина терминала и се насочи към най-отдалечената част на летището. Бързо го наобиколиха няколко коли, от които наскачаха въоръжени полицаи и заеха позиции с гръб към самолета. В същото време към стълбата приближи черна лимузина с дипломатически флаг.

В централното помещение на самолета настъпи оживление. Агентите от службата за сигурност забързаха към покоите на Вицепрезидента, докато сътрудниците му се върнаха в своето работно помещение отзад. Тес и Крейг наблюдаваха през прозореца какво става долу. От дипломатическата кола слязоха двама официално облечени с посивели коси мъже и се здрависаха със секретаря Хъф Кели. След като размени с тях няколко фрази, той ги хвана под ръка и ги поведе по стълбата към покоите на Вицепрезидента.

— Какво ще правим сега? — попита Крейг. Той огледа измачкания си костюм. — Не мога да кажа, че съм много представителен. Дано успеем да си купим нещо по-прилично, за да не излагаме компанията.

— А пък аз си мислех, че когато съпровождаш Вицепрезидента, можеш да получиш всичко, което ти потрябва.

В този миг вратата към покоите на Джерард се отвори и той застана на прага. Беше в сив костюм, връзка на райета и бяла риза. Черните му обувки бяха лъснати до блясък.

— Надявам се, че спахте добре. Готови ли сме?

— За какво? — попита Тес.

— Да се прехвърлим на другия самолет.

Тес не можа да скрие изненадата си.

— Погребението не е ли в Мадрид? Президентът на Испания… — тя спря объркана. — Мислех, че ще бъде погребан в столицата с почести.

— Правилно. Погребението ще бъде в Мадрид. Но то е чак след два дни. Преди това трябва да се срещна с някои важни лица, но помолих испанските домакини да не известяват пресата, че пристигам днес. Преди официалната част искам да видя един дипломат, всъщност мой стар приятел, който не е в града. Твърде възможно е той да е следващият президент. Затова ще се прехвърлим на по-малък самолет до неговото имение. Домът му е забележителен, а гостоприемството — безгранично. Наистина ще ви хареса. С неговата охрана и моите агенти няма защо да се боите за безопасността си.

Напълно естествено предложение, помъчи се да се успокои Тес. Но сърцето й се сви. С мъка преодоля колебанието и последва Джерард. Крейг окуражително я прегърна, докато чакаха Вицепрезидента и двамата дипломати да слязат по стълбата. Джерард им махна да се присъединят към групата.

— Самолетът е ей там.

Тес не разбираше много от самолети, но този двумоторник й се видя твърде малък.

— Не е ли опасно да пътуваш така…

— Незащитен? Имаш предвид, че няма специални екрани и сложно комуникационно оборудване? — Той поклати глава и сините му очи весело блеснаха. Дясното беше леко зачервено. — Знаеш какво пишат за мен журналистите. Аз съм безобиден. Кой би искал да ме убие?

— Терористите може и да не четат вестници. Все пак ти си Вицепрезидентът на Съединените щати.

— Няма защо да се тревожиш — увери я Джерард. — Пътувал съм така и преди. Много малко хора от правителството — и то напълно доверени — знаят, че пристигам по-рано. Гарантирам ти, ние сме в безопасност.

Тес не можеше да откаже, особено в присъствието на многобройната охрана. Тя се остави да я съпроводят до стълбичката на самолета.

Вътре редовете бяха само с по една седалка от двете страни на тесен проход. Изведнъж Тес съобрази, че освен за пилотите, Джерард, Хъф Кели, Крейг и нея, имаше само още пет места за охраната.

Отново, както когато стъпи на борда на Номер две, тя се почувства в капан. Нужно й беше да мобилизира цялата си воля, за да спре треперенето на ръцете си, когато закопчаваше колана. Джерард седна срещу нея, а Крейг — зад него.

Крейг й смигна и изведнъж настроението й се промени.

В отговор Тес му се усмихна.

Трябваше да признае, че беше започнала да го харесва. Каквото и да станеше, независимо от опасностите и неминуемия риск, тя и Крейг бяха заедно във всичко това и чувството, което изпитваха един към друг, беше тъй значимо, че вярваха в победата си над всеки враг. Бяха длъжни да победят.

„Боже, помогни ни!“ — молеше се на ум Тес. „Помогни на отец Болдуин. Дали е успял да ни проследи до Мадрид? Ще може ли да улови сигналите от радиопредавателя и да ни последва там, където отиваме?“

Пилотът получи разрешение за излитане. След две минути самолетът проби мръсната пелена на смога и се издигна в чистото небе.

Тес се чувстваше съвсем безпомощна, но се преструваше че спокойно наблюдава гледката през прозореца. Под тях се простираше низина, после се заредиха възвишения и плата с червеникав цвят.

— Накъде летим? — попита безгрижно тя.

— Към северното крайбрежие на океана. Една област, която се нарича Биская. Ще кацнем в Билбао.

— Билбао? — тя се мъчеше да завърже разговор, с надеждата, че отец Болдуин го слуша отнякъде. — Нямаше ли някаква песен…

— За луната над Билбао? Но тя е доста стара. Не знам дали това е същият Билбао от песента.

— Далече ли е?

— Около час. Достатъчно за подремване.

Крейг се наведе напред.

— Защо Президентът не дойде сам за погребението?

— При други обстоятелства щеше наистина да дойде. Случаят ще събере много държавни глави от Европа, нещо като неофициална среща на високо равнище. Но програмата му е много натоварена. Скоро заминава на отдавна запланувано посещение — в Перу, на регионалната конференция за борбата с наркотиците. Миналата година се проведе в Колумбия. Ако вие се боите, представяте ли си как се чувства той, като знае, че кокаиновите барони биха направили всичко, за да го убият. Затова не иска да отмени участието си в конференцията, за да не помислят, че се е уплашил. Той е забележително смел. Въпреки разногласията помежду ни, аз се моля да бъде жив и здрав.

Те се отпуснаха в креслата и се опитаха да подремнат. Тес също затвори очи. Ако опасенията й се оправдаят, щеше да има нужда от всичките си сили.

 

 

Събуди я докосването на колелата до пистата. Тя разтърка очи и погледна през прозореца. В сравнение с летището в Мадрид, това беше доста по-малко, но въздухът по-чист. Може би бризът от океана издухваше изгорелите газове от колите, помисли Тес. Отново отминаха терминала и спряха в края.

Навън Джерард, също като в Мадрид, бодро ги попита дали са готови за нов полет.

— Нов? Мислех, че целта ни е Билбао — Тес силно се надяваше отец Болдуин да ги чува.

— Само за да сменим самолета. Сега ще летим на изток, към Памплона.

В паметта на Тес изплува разказът на Присила. Пот я обля, искаше й се да побегне, но от двете й страни крачеха хората от охраната.

— Моят приятел няма писта за кацане в имението си — затова ще използваме това — посочи Джерард.

Беше хеликоптер.

С омекнали колене, Тес се остави да я качат в хеликоптера, като с ужас осъзна, че в него имаше място вече само за двама от охраната. Помисли си, че е обречена. Хвърляйки поглед към Крейг, видя, че и той е напрегнат.

Този път Крейг не й смигна, нито тя имаше кураж да му се усмихне в отговор. Само преглътна горчилката в устата си.

За да се овладее, реши, че трябва да наблюдава околностите — може би всяка подробност беше важна. За разлика от безкрайната равнина в централната част на страната ландшафтът тук край океана беше хълмист. В долините под тях се виждаха ферми, където мъже и жени косяха избуялата трева. Мъжете носеха широкополи шапки. Жените бяха с дълги поли и кърпи на главата. Не се виждаха машини. Къщите бяха каменни, покрити с плочи. Всичко това напомняше на Тес сцена от старинна картина. Но впечатлението бе мимолетно — нетраен плод на усилията й да не мисли за страха.

— Там, зад възвишенията вдясно, е Памплона — каза Джерард компетентно. — Виждат се само покривите. На север е Франция. Тази област се нарича Навара, а планините — Пиренеи.

Колко ли далече оттук зад границата се намират руините на опожарената крепост Монсегюр, запита се Тес. Мястото на масовото унищожение на еретиците от рицарите-кръстоносци преди повече от седем столетия и източникът на днешното безумие.

Планините бяха величествени: високи, със стръмни каменисти клисури и буйни реки, потъващи в гъсти борови гори.

Хеликоптерът ги наближи. Върховете сякаш израснаха по-високи. Сигурно са над две хиляди метра, мярна се през главата на Тес. Не колкото в Швейцария или Колорадо, където бе ходила с баща си на ски. Но бяха с по-стръмни и остри очертания, които ги правеха да изглеждат по-високи, а дефилетата — по-непристъпни. Сурови, диви. От гледката на почти отвесните стени на клисурите под нея й се зави свят.

Долу, сред гъстата гора, тесен черен път извиваше по дълбоко врязаните гънки на планината. Хеликоптерът също се вмъкна между два склона и шумът му се усили от ехото в скалите, които се издигаха като две остриета, сякаш всеки момент ще се сблъскат с него.

Изведнъж шумът почти изчезна и хеликоптерът започна да се спуска над малка долина. Поляни, обградени с гъсти гори, а в центъра, сред лабиринт от живи плетове малки постройки обграждаха каменна сграда, към която се насочи хеликоптерът.

Сградата приличаше на селските къщи, които Тес бе видяла край Памплона — каменна, с покрив от плочи. Но много по-голяма. С приближаването изглеждаше направо внушителна.

— Това е замък — обясни Джерард. — Не като тези, които познаваш от Франция и Англия. Това е испански замък. На юг замъците са в мавритански стил, а този е характерен за Севера. Няма кули, парапети, нито ров с подвижен мост. По-скоро е смесица между къща на феодал и крепост. Камъните и плочите са преграда за огъня. От дърво са само…

— Прозорците — викна Тес през шума на хеликоптера. — Капаците. Изглеждат доста дебели.

Джерард кимна.

— А вътре са отделени от стаите с други двойни врати. Достатъчно дебели, за да не допуснат огънят да проникне навътре. Но всъщност никой не може да запали дори капаците на прозорците. Виждате ли тесните процепи-бойници в стените? Те са дебели метър и половина. Едва ли някой стрелец е могъл да пресече откритото пространство около замъка, за да се доближи и изстреля запалена стрела, без да бъде застрелян през бойниците от надеждно укритите защитници.

Хеликоптерът се насочи към площадката за кацане. Тес забеляза заградени поляни с пасящи животни. Имаше коне и…

— Алън, твоят приятел да не е фермер? — попита тя.

Алън изглеждаше учуден от предположението й. Изведнъж разбра.

— А това там ли? Това не са говеда. Това са бикове. Отглежда ги като хоби. Някои от тях ще участват следващия месец в борбите в Памплона. Сигурно си чувала за този празник. Биковете се пускат да тичат из улиците, а смелчаци от тълпата изпитват куража си, тичайки пред подлудялото стадо. Някои падат, прегазват ги, а се случва и да ги намушкат. Осем дни и нощи веселие. Осем кориди всеки следобед.

Тес наистина беше чела за това. Вече по-отблизо можеше да различи животните, мускулестите им бутове, широките гърбове и дългите рога, извити пред твърдото чело.

Биковете.

Те бяха неизменна част от Испания.

Един бик беше затворен в отделно поле и Тес можа да го огледа по-добре. Бикът беше величествен. В миг всичките й надежди, че Джерард не е с нейните врагове се изпариха. Пред очите й беше снимката на барелефа. Митра прерязва гърлото на бик. Бял бик. Точно като този под тях. Един бял бик.

След като отпаднаха и последните й съмнения за Джерард, Тес бе обладана от страх. Беше повече от ясно. Абсолютно сигурно. Всички в този хеликоптер, освен Крейг, бяха заплаха за нея, дори двамата агенти от националната сигурност. Джерард едва ли ги беше избрал случайно. Тя се проклинаше задето миналата нощ се остави обаянието на Джерард да я подлъже. Загрижен за спасението на планетата! Не трябваше така леко да решава, че Джерард не може да й причини нищо лошо. Всъщност не беше казал и една остра дума срещу еретиците. Само се опита да я убеди, че благородните мотиви могат да оправдаят крайните им мерки. Той се бе опитал да се споразумее с нея, може би дори да я привлече за каузата им, но тогава беше твърде развълнувана от разговора, за да разбере истинската му цел. Джерард не можа да я убеди със силата на логиката, оставаше му само едно — да я убие.

Хеликоптерът кацна. Джерард помогна на Тес да слезе. Двамата агенти и Хъф Кели останаха до Крейг.

Какво си мислят, че ще направим? Че ще побегнем ли?

Но накъде? Няма да стигнем и до началото на гората. Вече е късно. След като влязохме в базата „Андрюс“, нямаме никаква възможност да се изплъзнем.

Но необходимостта да проверят дали Джерард е един от еретиците беше тъй важна, че те послушаха отец Болдуин, а сега бе твърде късно да бягат. Бяха хванати натясно с Крейг и единственият им шанс беше да търсят някакво споразумение.

Не, имаше още един — ако отец Болдуин и неговите хора успеят да ги проследят по сигнала от устройството в обувката й. Можеше само да се моли.

„Стегни се!“ — каза си тя. „Събери силите си. Наблюдавай, не изпускай нищо от очи.“

А въздухът навън ухаеше. Тя пое дълбоко аромата на трева и планински цветя. Небето беше замайващо синьо. Не помнеше откога не беше дишала чист въздух. Но опиянението й бързо отлетя. Огледа околността. Отвсякъде ги ограждаха планински върхове, освен откъм изхода на долината, през който бяха дошли с хеликоптера.

„Капан!“ — помисли отчаяно Тес. „Но все трябва да има някаква надежда. По дяволите, трябва да има нещо, което да ни помогне, за да се спасим с Крейг.“

Гласът на Джерард я сепна:

— Моят приятел ни чака. Той много иска да ви види.

Тес се обърна. До дървената ограда пет-шест души в работни дрехи наблюдаваха стадото бикове. Един от тях се отдели от групата и бързо тръгна към хеликоптера. Обувките му бяха прашни, а ризата мокра от пот. Беше висок мускулест здравеняк с червена кърпа на загорялата шия. Лицето му бе мургаво, с правоъгълна брадичка, а широкото му чело напомни на Тес за бика. Около четиридесетгодишен, прецени тя и погледна очите му. Бяха кафяви. Той поздрави гостите с широка усмивка.

— Senor Gerrard! Buenas tardes! Mucho gusto! Como esta usted?^[2]

— Muy bien. Gracias — отвърна Джерард. — Y usted?^[3]

— Excelente!^[4]

Двамата се прегърнаха, като се потупваха сърдечно по раменете.

След прегръдката испанецът мина на английски. Гласът му бе дълбок и звучен, глас на политик.

— Доста време ви нямаше. Знаете, че сте винаги добре дошъл тук.

— Ще се постарая да идвам по-често.

— Дано. — Без да обръща внимание на двамата агенти, испанецът се усмихна топло на Хъф Кели и стисна ръката му. — За мен е удоволствие да ви видя отново, сеньор Кели.

— За мен също.

— Bueno. Bueno. Алън, това сигурно са твоите приятели.

— Простете невниманието. Тес, лейтенант Крейг, това е Хосе Фулано. Официалното му име и титла са много дълги, но сега не сме на маса за конференции. Телефонирах на Хосе, че ще ме придружавате тук.

Фулано се здрависа сърдечно с тях.

— Както казват американците, приятелите на Алън са и мои приятели. Домът ми е на ваше разположение. Mi casa, su casa.^[5] От каквото и да имате нужда, не се притеснявайте да го поискате.

„Остава да повярвам.“ — помисли си Тес. „Дали да не попитам как да се измъкна от тук?“ Но тя прикри страха си зад любезна усмивка.

— Благодарим ви, сеньор Фулано.

— Предпочитам Хосе.

— Страхотна къща — обади се Крейг. — Не съм виждал по-хубава.

Фулано прие похвалата с удоволствие.

— Доста време прекарвам в Мадрид. Трябва да съм луд, че напускам това място. — Той се засмя. — Но, Алън знае, че заради отговорностите не можем да се радваме на истински важните неща, на красотата на живота. — Фулано погледна Тес. — Алън ми спомена, че се борите против замърсяването на околната среда. Сигурно забелязвате колко чисто е тук.

— Видях още от въздуха. Като че дишам чист кислород.

Фулано се усмихна.

— Сигурно сте уморени от пътуването. Трябва ви почивка, баня. Ще ви покажа стаите. Навярно ще искате да се преоблечете.

Той ги поведе горд покрай външните постройки към замъка. Към него водеше павиран път с трева по края. Отдолу се виждаше, че сградата е около шестетажна, но много широка, а дълбочината не можеше да се определи. Повечето от капаците бяха отворени, откривайки широки светли прозорци. На по-горните етажи имаше ажурни ковани балкони, отрупани с ярки цветя в саксии. Две стъпала водеха към огромна извита отгоре двойна врата от тъмно дърво.

Фулано бутна тежката врата и ги покани вътре. Първото, което почувства, прекрачвайки прага, беше хладината. Вън беше доста горещо. А тук, зад дебелите стени, температурата бе с няколко градуса по-ниска. След ярката светлина навън за миг не виждаше нищо в тъмното помещение. Нужно й беше време да различи в полумрака дълга старинна дървена маса, заемаща средата на гостната. На двете стени висяха гоблени с горски пейзажи. На другата — гоблен, изобразяващ матадор, който пронизва бик с меча си. В далечния ляв ъгъл проблясваше рицарска броня. Дебели тъмни греди поддържаха тавана.

— Оттук — Фулано ги поведе през стаята, после по три каменни стъпала свиха наляво в тъмен коридор и се заизкачваха по масивно дървено стълбище, което кънтеше под стъпките им. На втория етаж имаше подобно голямо помещение с маса в средата. Покрай стените бяха наредени огромни дървени кресла, подобни на тронове. Между тях имаше врати.

— Това е вашата стая, Тес, а това вашата — посочи Фулано на Крейг.

— Чудесно, но ние с Тес сме заедно.

— Заедно? — учуди се Фулано. — Искате да кажете…?

— Че сме сгодени.

— О, извинете ме. Ето тази стая е за вас. Пътували сте дълго. Починете си. Но в осем ви каня на вечеря в столовата. Долу, вляво по коридора. Имаме изненада за вас.

— Нямам търпение. Ще се пооправим и ще слезем в осем — обеща Крейг.

— Bueno.

 

 

Стаята беше просторна и богато наредена със старинни испански мебели и огромно легло. Крейг заключи вратата. Тес хвана ръката му.

— Благодаря ти Боже, ти…

Но Крейг сложи пръст върху устните й.

— Виж какъв изглед се открива от балкона. И тези цветя. Ела да видиш — без да чака отговор, той хвана Тес и я изведе на балкона. — Сигурен съм, че стаята се подслушва — измърмори Крейг. Но не вярвам, да се чува чак от балкона. Забеляза ли охраната отвън?

— Да.

— А белият бик?

— Да, направо съм поразена.

— Ние сме в плен. Планът на отец Болдуин се провали.

— Може би все пак той…

— Напразно се надяваш. Сами сме — ти и аз. Не разбирам защо Джерард и Фулано още не са ни убили, но трябва да забравим за отец Болдуин и да се надяваме само на себе си.

— Сигурно имат някаква причина да ни оставят живи.

— Засега.

— Да, засега. Нещо непредвидено става. Може би изненадата, която спомена Фулано.

— Каквото и да е, не е в наша полза.

— Какво да правим? Да бягаме?

— А охраната? Проклет да е отец Болдуин. Целта му не е била да ни помогне, а само да ни използва. Ако не го бяхме послушали, щяхме да сме в безопасност.

— Щяхме да сме вече мъртви.

— Добре — съгласи се Крейг. — Засега ще се оставим събитията да ни водят. Когато се стъмни, може да ни се удаде възможност да се измъкнем. Може да се спуснем през балкона. Ако някой ни се изпречи, аз ще го задържа, докато ти…

— Не, или двамата, или никой.

— Тес… — Крейг хвана главата й, наведе се и я целуна. — Тес, няма полза да загиваме и двамата. Ако трябва да се избира, предпочитам ти да се измъкнеш.

Тя нежно го целуна в отговор.

— Ти не излъга, когато каза, че сме сгодени. Просто нямахме време да говорим за това. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

Тя го потегли за ръката.

Крейг не разбра.

— Какво правиш?

— Влизаме вътре. Оттук нататък ще се държим като влюбени, иначе ще предизвикаме подозрение. Как каза че баща ти наричал майка ти? Бебчо? Хайде, бебчо, да довършим започнатото. Ако ще умираме… — Тя изведнъж го прегърна, хлипайки. — Това е цялото време, което ни остава. Джерард и Фулано ще ни чакат в осем. Да не губим нито минута. Искам да се изкъпя заедно с теб.

Тя започна да разкопчава ризата му. Целуваше го по гърдите, а сълзите й пареха кожата му.

— Сигурна ли си? — попита я той.

— Да не искаш да умра без да съм била с теб? Прегърни ме. О, Господи, толкова ме е страх!

— Зная. И аз се страхувам.

— Не искам да умирам… Да, така е добре. Страхувам се Крейг. Ела.

Те се придвижваха към банята, сваляйки един на друг дрехите, но леглото се изпречи на пътя им. Полудяла от страст, Тес събори Крейг напреко върху леглото, притиснала тяло отгоре му. Те се обсипваха с целувки, а ръцете им трескаво галеха телата.

Тес разкопча колана му и дръпна ципа на панталона му. Крейг се изви разтреперан под нея и обхвана възбудените й гърди. Езикът му я докара до полуда. Тес изрита дънките си, а Крейг, целувайки гърдите, а после корема й, се плъзгаше все по-надолу. Накрая смъкна бельото й, като продължаваше сладострастно да целува вътрешността на стегнатите й бедра. Тес смъкна последните останки от облеклото му, изви се и легна под него. Двамата се притискаха силно, сякаш искаха да се докоснат с всеки милиметър от кожата си. Тес впи език в устата му, сякаш искаше да влезе в него, да бъдат едно цяло и когато най-сетне Крейг проникна в нея, тя забрави за микрофоните в стаята. Виеше в пристъпите на екстаза, без да мисли дали ги подслушват. Кулминациите следваха отново и отново, докато накрая и двамата достигнаха едновременно до момента на върховна наслада, забравили за всичко на света.

Неохотно се отделиха и се отпуснаха един до друг. Тес бавно овладяваше дишането си, сърцето й бумтеше в гърдите. Няколко минути не промълвиха нито дума. После се целунаха — този път лениво и нежно.

След петнадесет минути отново се любиха. Накрая, в пълно изтощение, стигнаха до това, с което мислеха да започнат — ваната. Тя се оказа неочаквано голяма. Двамата морно се отпуснаха в топлата вода и я оставиха да отмие от телата им праха, болката и умората.

 

 

Тяхното време беше изтекло.

— Готова ли си? — попита Крейг.

— Не. Но можеш ли да предложиш нещо друго?

— За съжаление не мога.

— Тогава да го направим с финес.

— Обичам те.

— И аз те обичам… Целуни ме. Така е по-добре.

Когато отвориха вратата, насреща им вече седяха двама агенти и ги очакваха. Без да продумат, те ги последваха надолу до столовата, където завариха Джерард и Фулано да седят на старинната маса. Двамата им се усмихнаха и станаха да ги поздравят. Фулано беше сменил работните си дрехи с панталон и спортно яке.

Тес и Крейг също бяха сменили дрехите си с други — един прислужник им ги донесе малко преди да напуснат стаята. Крейг беше облечен почти като Фулано. Дрехите на Тес не бяха по неин вкус: син шал и копринена блуза в тон, червена памучна пола и сандали от мека кожа, удобни като пантофи. Тес не обичаше да ходи с пола, при това дълга до глезените, а сандалите означаха, че трябва да се раздели с маратонките си и радиопредавателя в петата на едната. Тя пъхна маратонките в обемистата си чанта-торба. Въпреки това не можеше да се отърве от подозрението, че Фулано нарочно бе наредил да й дадат тези дрехи, за да не може да бяга. Чувстваше се безпомощна и уязвима.

— Прекрасна си, Тес — посрещна я Фулано.

— Gracias — тя се опитваше да изглежда простодушна.

— Научила си испански — засмя се той.

— Само тази дума. Наистина благодаря. Дрехите са страхотни.

— Радвам се.

През широките прозорци залязващото слънце хвърляше червени отблясъци в столовата.

— Сигурно очаквате да научите каква е изненадата — каза Фулано.

— Като на рожден ден. Обичам изненадите — възкликна Тес, като сядаше. Тя успешно прикриваше страха си. Забеляза, че двамата агенти заеха места до вратата. Вътрешният двор също се охраняваше от въоръжени стражи.

— Струва ми се, че не сте били досега в Испания. Едно от нещата, които трябва да знаете, е че испанците имат друго разписание на деня, различно от това в Америка. Те работят от девет до един. След това имат дълга почивка за обед — сиеста. Подремват. Правят любов. Кой каквото иска. В четири се връщат на работа до седем. После могат да се видят с приятели, да хапнат и пийнат леко. Основното им ядене е късно — към десет. А тези леки закуски се наричат тапас и са гордост на испанската култура. Това е изненадата, която ще опитате сега.

Тес почувства внезапно облекчение. Фулано даде знак и трима прислужника донесоха множество чинии на масата.

Тес не беше гладна, но трябваше да яде, защото имаше нужда от всичките си сили.

— Първо калмари — покани ги Фулано. — Това са маслини, а това тук — сардини. Не като в Америка. Тези са пресни. Парченца пържено пиле, скариди и, разбира се, хляб, пържени картофи с майонеза и…

— О, спрете! — извика със смях Крейг, но Тес знаеше, че веселието му е престорено. — Ако това е лека закуска, изобщо не си представям какво трябва да е основното ядене.

— Ще се изненадате.

— Предполагам.

Зад прозорците все така се разхождаха хората от охраната. Тес се престори, че се интересува от храната.

— Тези малки чинийки за какво са?

— Отделна чинийка за всяко блюдо. Важно е да не се смесват вкусовете им.

— Тогава да опитам. Умирам от глад.

Тя забеляза, че освен риба и пиле нямаше друг вид месо — многозначителен пропуск. Сипа си по малко от всяко блюдо и разположи чинийките пред себе си.

— Искате ли чаша отлежало вино? Испанските вина са много добри. Или cerveza? — предложи Фулано.

— Какво е това?

— На испански „бира“.

— Благодаря — каза Крейг. — Предпочитам вода.

— И за мен — каза Тес. — Не понасям алкохол. Замайва ми главата.

— Интересно и на мен — каза Фулано и наля в чашата й вода от каната.

Тес го изчака да налее и на себе си и да отпие, преди да опита от своята чаша.

— Боже, преядох — оплака се Крейг.

— Помнете, че основното ядене е после. А сега имаме друга изненада.

Ето, започва се, сепна се Тес. Последната вечеря на осъдените на смърт.

— Отново? Тази долина, замъкът, тези тапас. Изненада след изненада. Още ли има?

— Нещо наистина специално — обясни Фулано. — Може да го видите само веднъж в годината. Но ни е нужен хеликоптер. Сигурно не сте си починали напълно от пътуването, но обещавам да не ви разочаровам. Ще видите, че си заслужава.

— Тогава да вървим — каза Крейг и стана.

Тес не знаеше какво планира, но се изправи след него. Агентите от националната сигурност също станаха.

След пет минути, когато слънцето вече обагряше в пурпур ръба на планинската верига над долината, те заеха местата си в хеликоптера. Отсъстваше секретарят на Джерард — Хъф Кели. Тес се зачуди къде ли може да бъде. Не го беше виждала откакто бяха пристигнали.

Но нямаше време да прави предположения. Само след минута, сякаш по тревога, хеликоптерът излетя и се насочи към планините на север. Тес кръстоса и притегна здраво коланите на седалката, като очакваше всеки момент двамата агенти да я сграбчат и да я изхвърлят навън. Но всички седяха спокойно, а хеликоптерът се издигаше все по-високо, приближавайки смрачените планини.

— Алън ми каза, че сте били под заплаха в Америка — обърна се Фулано към Тес. — Мога да ви уверя, че това, което ще видите, ще разсее тревогите ви.

Хеликоптерът пресече планинската верига. Далеч на запад слънцето се бе скрило зад ридовете. Долината под тях потъна в мрак.

— Наближаваме френската граница — забеляза Джерард.

— Разбира се нямаме намерение да нарушаваме въздушното пространство на Франция. Но изненадата, която искаме да ви покажем, е един обичай, който е дошъл тук от Южна Франция още преди векове. Струва си да го видите.

Хеликоптерът пресече верига от хълмове и навлезе в друга тъмна долина. Но не… Хиляди малки светлинки мигаха из нея.

— Какви са тези светлинки? — посочи Тес. — Не са села, нали? Много са малки и разпръснати. Сякаш се движат!

— Права сте. Това са огньове. Селяните са ги запалили заради празника — обясни Фулано.

Джерард се наведе към нея.

— Знаеш ли какъв ден сме днес? Имам предвид датата.

Тес се замисли за момент.

— Двадесет и втори юни?

— Точно така. Датата на лятното слънцестоене — началото на лятото. Това, което виждаш, са огньове, запалени в чест на новата реколта, на плодовете на земята, обещани от пролетта.

— Много стар обичай — допълни Фулано. — По-стар от християнството, макар че някои такива празници, например Великден, който е бил всъщност празник на възраждането на природата, християнството е облякло в свои традиции. А този е станал празник на Свети Йоан.

Тес не знаеше дали Фулано има предвид Йоан Кръстител или автора на Евангелието, последното от четирите евангелия, човекът, написал много послания както и книгата „Изповеди“. Спомни си, че в библията, намерена в стаята на Джоузеф, бяха запазени само писанията на Йоан и онова, което допадаше на еретиците — борбата между доброто и злото при свършека на света.

— Селяните и фермерите се молят около тези огньове. Те носят кръстове от полски цветя и житни класове.

Пламъци и житни класове, сепна се Тес. Спомни си барелефа: факлоносците, Митра върху бика, кръвта капе върху земята, за да я оплоди, кучето иска да оближе кръвта, а змията — да унищожи поникналото жито. Борба между доброто и злото. За живота или смъртта на природата. Изведнъж тя осъзна, че религиозният празник в тази долина е наследство от митраизма, а ереста е много по-дълбоко вкоренена и разпространена, отколкото можеше да допусне.

Гнездата. Отец Болдуин говореше за еретическите гнезда, които издирват, по-специално в Испания, но те ги търсеха в Пико де Европа на запад, а не тук, под Пиренеите, на изток. Той не подозираше, че това не са изолирани гнезда, а огромната област, включваща цяла Южна Франция и Северна Испания и че местните селяни така бяха смесили митраизма с католическата вяра, че едва ли подозираха истинския произход и смисъл на ритуала, който изпълняваха.

А може би знаеха смисъла му и това го правеше още по-свещен и опасен. И Тес, като селяните и фермерите долу край огньовете, бе посветила живота си на природата, но сега се намираше във властта на Джерард и Фулано и — кой знае — може би с Крейг щяха да бъдат следващите жертви, принесени пред Митра.

Хеликоптерът започна да се спуска надолу, насочвайки се към изолирана група огньове.

— Няма ли да се връщаме? — попита Крейг.

— Още не — отвърна Фулано.

— Защо? — в гласа на Крейг се промъкна тревога.

— Имаме още една изненада — каза Джерард.

— Изненада след изненада. Започнах да се уморявам. Не знам дали с Тес можем да понесем още изненади.

— Повярвайте, тази си струва — каза Джерард.

Хеликоптерът продължаваше да се спуска, а Тес забеляза, че част от огньовете имат странно разположение, сякаш очертаваха площадка за кацане. Хеликоптерът се приземи точно на това място, осветено от мигащите светлинки.

— Сега ще видите нещо тъй свещено, че много малко хора са били допускани до него.

— Започвам да се притеснявам. Аз съм от Ню Йорк. Тези долини и ритуални огньове за мене са като от Марс.

— Тогава заповядайте да видите Марс — каза Фулано. — Обещавам — ще останете поразени. Пригответе се за най-впечатляващото събитие в живота си.

— Ще трябва да ви се доверя. Предполагам, че като домакин чувствате отговорност за гостите си.

— Разбира се.

— Добре тогава, да видим каква е тази изненада, която трябва да запомня за цял живот.

— Вървете след мен.

Те наскачаха от хеликоптера.

 

 

Множество селяни в празнични дрехи бяха събрани край огньовете. Кръстовете в ръцете им, обвити с цветя и житни класове, оживиха в паметта на Тес думите на Присила, че поклонението пред кръста е по-старо от християнството, че той е бил символ на култа към слънцето и едва по-късно се е превърнал в символ на разпятието. Тези кръстове несъмнено са посветени на слънцето и на Митра, бога на слънцето, помисли си Тес.

Фулано взе факел от един селянин и направи знак на Тес и Крейг да тръгнат с него. Джерард взе друг факел и заедно с двамата агенти всички поеха направо през поляната. Към малката им група незабелязано се присъединиха още хора. Но те не носеха празнични дрехи и кръстове от жито и цветя, като онези край огньовете. Бяха с груби горни дрехи и автомати.

Далеч от огньовете поляната тънеше в непрогледен мрак, разкъсван само от факлите на Фулано и Джерард отпред. Като факлоносците от олтара, помисли си Тес. Краката и полата й се измокриха от росата на високата до колене трева. Да можеше да побягнат с Крейг в тъмнината! Но тези въоръжени хора веднага щяха да ги последват, а и селяните щяха да се включат в търсенето. Дори не знаеха къде да търсят спасение в тези чужди краища. Щяха да ги хванат отново!

Поляната стана по-стръмна. Мяркаха се букови дървета и големи камъни. Групата продължи да се изкачва. Замириса на борова гора.

Изведнъж наклонът свърши, а зад тревата изникнаха скали. Тес се взря напред и в светлината на факлите различи тесен процеп в основата на една скала, почти напълно скрит зад храстите. Пещера. Групата влезе в нея, но само няколко крачки по-нататък пред тях се изпречи ръждясала метална врата и всички спряха.

Фулано извади ключ от джоба си и отключи катинара на вратата. Натисна с рамо, вратата се отвори бавно и със скърцане и Фулано изчезна зад нея. Известно време се чуваха само стъпките му. После се чу шум от мотор и пещерата се освети от мъждива лампа, висяща от тавана.

Някой побутна Тес в гърба. Тя се обърна и видя Хъф Кели, който незабелязано се бе присъединил към групата. Беше облечен в същите груби дрехи, като въоръжените им спътници.

— Влизай, там има обувки и яке. В пещерата е хлъзгаво и студено.

— Нося си маратонките — каза Тес. Тя ги измъкна от чантата и бързо се преобу, чувствайки най-сетне краката си сигурни.

Изгасиха факлите. Тес взе едно от якетата, които бяха закачени до генератора, и го облече, но все още продължаваше да трепери. Отново тръгнаха. Тесният проход свършваше непосредствено над главите им. Десет метра по-нататък спряха пред нова врата. Фулано отключи и нея, а в това време Хъф Кели заключи първата зад гърба им.

Това е, каза си Тес. Свършено е с нас.

— Не се притеснявайте — обърна се Фулано и гласът му глухо отекна сред каменните стени. — Това е само мярка за безопасност. Нощ е и не забравяйте, че не само вие сте изложени на риск. Алън и аз сме под постоянен прицел. Не се съмнявам в местните хора, но под прикритието на тъмнината други могат да се промъкнат след нас и лесно да ни хванат в това отдалечено място. Оставихме трима от охраната да пазят отвън, за да не ни изненада някой при излизането. Агентите на Алън тук не се чувстват на своя територия.

— Забелязах — Тес беше уверена, че агентите всъщност охраняват нея и Крейг, а не Джерард и Фулано. — Но ако някой премахне стражите ви отвън?

— Ние държим връзка с тях по радиото. Ако не ни отговорят, ще използваме друг изход.

— За всичко сте помислили — забеляза Крейг.

— Стараем се — Фулано бутна вратата. — А сега изненадата.

— Едно от чудесата на света — добави Джерард. — Малко хора са го виждали. Само онези, които заслужават, които могат да го оценят, които са загрижени за Земята и живота на нея. Тес, ти си заслужила това право.

— След малко — Фулано отвори докрай вратата — ще видите мистерията. Най-голямата тайна. Нещо тъй свещено, че след като го видите, никога няма да сте същите.

— Не мога да си представя какво…

— Не се опитвайте — каза Джерард. — Приемете истината. Застанете тук и гледайте. Предстои ви да се промените коренно.

— Както я карам напоследък, наистина трябва да се променя. Към по-добро, надявам се.

— Към по-добро — потвърди Фулано. — Обещавам ви.

Тес ги последва през вратата и хвана ръката на Крейг. Почти физически усещаше присъствието на охраната зад гърба си. Фулано остана да заключи.

Все по-безнадеждно става, повтаряше си Тес.

Груби стъпала, изсечени във варовика, ги поведоха надолу. Влажната скала край стълбата проблясваше в светлината на лампите. Накрая стигнаха широка сводеста зала. След тесния коридор огромните й размери изненадаха Тес. Почти с благоговение се взря в сталактитите и сталагмитите, напомнящи с очертанията си странни животни. От устата й излизаше пара.

— Тук температурата е постоянна през цялата година — дванадесет градуса и половина по Целзий. Преди хиляди години каменна лавина затрупала основния вход и създала естествена изолация за пещерата. Тя останала скрита почти през цялото време. Но в началото на деветнадесети век друг трус отворил процеп в скалата. Един местен овчар, търсейки стадото си, попаднал на този вход и влязъл в пещерата. Не стигнал далеч, защото цепнатината се стеснявала, но успял да види голямата зала зад нея. После разказал за находката си в селото. Така — от човек на човек — вестта стигнала до моя пра-пра-прадядо, който се интересувал от пещери и организирал експедиция до мястото. Негова е заслугата за разширяването на прохода. След това влязъл с хората си навътре и намерил това, което ще ви покажем сега. Когато го видели, накарал работниците си да дадат клетва, че ще го пазят в тайна. После поставил желязната врата и я заключил, като отнесъл ключа със себе си. По-късно поставил и втора врата. Това не са вратите, които видяхте — онези се разпаднали преди много години. Последните подобрения — стъпалата, осветлението — са отскоро.

— Какво е открил тук? И защо е пожелал да го скрие?

— Не толкова да го скрие, колкото да го запази — отвърна Фулано. — След миг ще разберете.

Той преведе групата през залата и отново влязоха в тесен коридор, който извиваше ту наляво, ту надясно и ги отвеждаше все по-ниско надолу.

Затвореното пространство на пещерата измъчваше Тес. Влажният въздух я притискаше. Прескачаше локви. Отнякъде се чуваше шум от стичаща се вода. Студените капки я стряскаха. Коридорът приличаше на лабиринт. След поредния завой пред тях се показа нова огромна зала. Фулано и Джерард ги чакаха при входа с блеснали очи.

Крейг спря зад Тес. Хъф Кели и останалите също приближиха отзад.

— Защо спираме?

— Стигнахме. Не виждате ли? — попита усмихнат Джерард. — Наистина ли не виждате? — Смехът му проехтя в пещерата и се върна назад сякаш усилен. — Погледнете!

Тес обърна поглед накъдето сочеше Джерард. Гледката я смрази. Тя отстъпи назад, поразена и разтреперана.

— О, Господи! — промълви тихо и повтори отново, по-силно: — О, Господи!

Коленете й се разтрепераха. Тя потърси опора в скалата.

— Прекрасни са! — изтръгна се от устата й. — Не съм виждала нищо подобно! Просто не мога да повярвам на очите си!… Господи, ще се разплача.

Крейг също клатеше глава. Бе поразен и не можеше да каже дума.

Навсякъде по каменните стени наоколо и над тях стотици животни се разхождаха или пасяха, плуваха, скачаха, или просто стояха в прекрасни пози. Рисунките по стените бяха тъй много, че Тес не можеше нито да ги изброи, нито да ги обхване наведнъж. Животните се припокриваха, сливаха, сякаш в едно неизброимо, огромно, вечно, застрашително стадо.

— Да — каза Джерард развълнуван. — Бил съм безброй пъти тук, но всеки път величествената им красота извиква сълзи в очите ми. Прекрасни до болка. Сега нали разбирате, че не преувеличавах. Едно от най-големите чудеса на света. За мен това е душата на планетата.

Елени, лосове, бизони, коне, кози, мечки, лъвове, мамути. Много, много други, някои от които Тес дори не познаваше, вероятно, защото бяха отдавна изчезнали видове, обитаваха пещерата и я изпълваха със своята божествена красота.

Някои бяха издълбани в скалата и очертани с въглен, други — с червено. Някъде контурите бяха цели, другаде като пунктир. Животните бяха в естествена големина. На тавана огромен елен простираше разклонените си рога. Мускулите на задните му бутове изпъкваха почти релефно.

Животните сякаш щяха всеки момент да скочат от стената. Тук-там бяха странно деформирани, с което се постигаше усещането за движение, а някъде изображенията им следваха извивките на скалата. Прескачаха пукнатини, изчезваха в бездни.

— Кой ги е нарисувал? — успя най-сетне да изрече Крейг. — И кога?

— Преди двадесет хиляди години.

— Нима?

— Тези изображения са от зората на човечеството — обясни Фулано. — Кой е авторът им? Непосредственият предшественик на съвременния човек в еволюцията. Кроманьонският човек. Неговото чувство за красота, преклонението му пред природата е огромно. Направете сравнение със сегашното отношение към природата. Може да се каже, че сме не стъпка напред, а стъпка назад в развитието. Някои наричат кроманьонците „пещерни хора“, но това е абсурд, защото те никога не са живели в пещери. Не биха могли да издържат на студа и влагата. Живели са навън. Но понякога — антрополозите не могат да обяснят защо — навлизали дълбоко в пещерите и в подобни зали изобразявали великолепието на животните. Според мен тези пещери са били за тях нещо като църкви, в които са идвали при особени случаи, може би на пролетното равноденствие или лятното слънцестоене, за да се поклонят на чудото на възраждащата се природа и да посветят подрастващите деца в мистичните ритуали на племето. Най-голямата мистерия — животът. Това е място за преклонение, за подсъзнателно сливане с духа на природата.

Джерард поясни:

— Това не е единственото подобно светилище, открито през деветнадесети век.

— Чувала съм за рисунките в пещерата Ласка, Франция и Алтамира, тук, в Испания — кимна Тес.

— Но Ласка бе открита едва в средата на този век. Алтамира е първата открита такава пещера, през 1979 година. Но моят прадядо открил тези рисунки десетки години по-рано. Той инстинктивно чувствал, че нито един историк няма да повярва в автентичността им. Как е възможно примитивният човек да създаде такава красота? Учените щели да обявят рисунките за фалшификация. За да не му се присмеят, той заключил пещерата и така я запазил само за себе си, за своето семейство и много близки приятели. Бил е прав, защото при откриването на рисунките в Алтамира специалистите не ги взели насериозно. Едва като били намерени и други подобни във Франция, антрополозите признали грешката си. Ласка и Алтамира са толкова впечатляващи, че често ги наричат Сикстинската капела на палеолита. Не съм бил в Ласка, но съм виждал рисунките в Алтамира и мога да ви кажа, че не могат да се сравняват с тези, които виждате. Това е истинската Сикстинска капела на палеолита. Благодарен съм на този мой прадядо. Той разбрал, че пещерата, недокосвана толкова хиляди години, е тъй уязвима, че ако в нея нахлуят тълпи от хора да разглеждат рисунките, топлината от телата им ще наруши температурното равновесие. С обувките си ще внесат микроорганизми, дъхът им ще увеличи влагата, кондензирана върху стените. Тези рисунки, запазени по щастливо стечение на обстоятелствата, ще бъдат разядени от гъбички и ще бъдат замърсени от саждите на факлите. Събитията от нашия век показаха, че е бил прав. Рисунките в пещерата Ласка, посещавана от много туристи, се покриха с разрушителна зелена плесен. Сега тя е отново затворена и достъпна само за специалисти при особени мерки за чистота. В Алтамира се допускат само няколко души на ден, след предварително записване. Но тук, в тази отдалечена пещера, се допускат още по-малко. Двете врати осигуряват добра изолация от външния въздух. Казах ви, че това ще бъде най-силното преживяване в живота ви. Малко неща могат да се сравнят с това.

— Още не сте видели най-хубавото — каза Джерард.

— Още рисунки ли има? — вдигна учудено вежди Крейг.

— Да, още една зала — каза Фулано с блеснали очи. — Последната изненада преди края. Елате. Насладете се. Преклонете се. Точно зад онзи завой. Ще бъдете поразени. Но защо да ви казвам, убедете се сами. Внимание!

Тес пристъпи до него и спря поразена, захласната и уплашена. До нея застина Крейг.

Залата, подобно на другата, беше покрита с извънредно живи рисунки на животни. Но само бикове. Навсякъде. И не с въглен или червена глина. Изображенията бяха многоцветни, не просто очертани, а напълно реалистични: черни копита, кафяви бутове и червени извити гърбове. Извитите напред рога също бяха черни. А очите им тъй живи, сякаш примигваха ядно, загдето бяха приковани навеки към стените и тавана. Те риеха с копита, напрягаха мускули, извиваха тела — апотеоз на силата, поразяващо красиво постижение на природата, която двадесет хиляди години по-късно беше пред прага на унищожението си.

— Контурите са от въглен на прах, охра и железен окис, примесени с животински мазнини и кръв. Тази техника се нарича полихромна — поясни Джерард — и може да се види тъй широко приложена само на още две места, Ласка и Алтамира. Това е най-великото творение на изкуството. Защото внушава най-важното послание — жизненото значение на природата. Но както показва и зелената плесен по рисунките в Ласка, нашето взаимодействие с природата води до нейното съсипване и унищожаване. Затова ние имаме свещена мисия. На всяка цена планетата трябва да се спаси от гибел.

Гледката все повече потискаше Тес. Обзе я страх.

Бикове. Както огньовете и кръстовете, те играеха важна роля в нейния кошмар. Плъзгайки погледа си по стените с изображения, тя изведнъж се вцепени. Един от биковете беше по-голям от другите и чисто бял, както онзи от барелефа и също като него бе вдигнал глава в агония, а от шията му стърчеше нещо като копие. Тес проследи погледа на бика и видя нова желязна врата.

Какво беше казал току-що Джерард? Нещо за свещена мисия. За спасение на планетата на всяка цена. А Фулано? За последната изненада преди края. Какво ли ги чакаше зад вратата?

— Това е единственото изображение на насилие в пещерата — прекъсна тревожните й объркани мисли Фулано. — Но моят прадядо не бил изненадан. Той разбрал защо е нужно насилие в рисунките и защо цветът на бика е такъв — това било знак. Знаел какво трябва да направи.

Тес стисна отчаяно ръката на Крейг, докато Фулано отключваше последната врата.

— Не ми се вярва да има още рисунки — каза Крейг.

— Правилно — отвърна Фулано. — Ще видите нещо напълно истинско.

Тес се вкопчи още по-силно в ръката му. Но Хъф Кели и останалите идваха отзад. Със свито сърце тя пристъпи прага.

 

 

Зад вратата цареше полумрак, нарушаван тук-там от мъждукащи светилници. Нямаше електрическо осветление. Когато Фулано затвори вратата, зад тях стана още по-тъмно.

— Подът е влажен, но равен. Не се страхувайте — успокои ги Джерард. Стъпките им ехтяха. Когато приближи първия светилник, Тес видя, че беше от камък, закрепен в пода. Отгоре имаше съд с масло и горящ фитил. Пламъкът трепкаше от невидим полъх. Отпред се виждаше друг светилник, но по-нататък беше тъмно. В този миг чу драсване и видя в светлината на пламъка как Джерард се привежда да запали нов светилник. Същото правеше Фулано. Двамата се придвижваха из залата, а зад тях светваха нови и нови светилници. Тъмнината отстъпваше постепенно. По тавана играеха фантастичните им сенки.

Сикстинската капела на палеолита, беше казал Фулано. Вдигнала глава нагоре, Тес видя, че се намира в истинска капела — с колони и сводове. Приличаше на римски храм. Но Фулано бе казал, че пещерата е открита през деветнадесети век. Въпреки древната си архитектура, църквата трябва да е била построена след това. Беше иззидана от варовикови камъни, от три части. Вдясно три стъпала водеха зад сводеста арка към страничен неф с пейки, издълбани в стените. Отляво други три стъпала водеха към също такъв неф с пейки. В средата, зад по-широка арка, имаше голямо пространство, по-ниско от страничните нефове. Вътрешността на църквата беше устроена така, че да насочва вниманието към олтара зад централната част, а там бе поставен — сърцето на Тес подскочи — познатият барелеф на Митра. Искаше да извика. Главата й се замая.

Барелефът бе двойно по-голям от онзи в стаята на Джоузеф. Белият мрамор бе загубил блясъка си, беше надраскан, очукан, тук-там ръбовете бяха откъртени. Тес беше сигурна, че това не е копие. Това бе оригиналът, който малката група отчаяни еретици бе спасила, спускайки се с въжета от непристъпните скали на Монсегюр в нощта преди падането на крепостта.

— Както ви обещах — каза Фулано. — Истината.

— Да идем по-близо.

Джерард сложи ръце на раменете на Тес и Крейг и ги поведе към централната част на църквата. Преди да влязат спряха пред съд с вода, поставен върху пиедестал, и Джерард потопи дясната си ръка в него. След това докосна последователно челото, гърдите си, лявото и дясното рамо — кръстният знак.

Но не християнски кръст. Този кръст беше кръстът на слънцето.

— Светена вода? — страхът й отстъпи пред недоумението.

— Напомня ти на католицизма — каза Джерард. — Но този ритуал е много по-стар. Като много други и той е бил взаимстван… откраднат след като през четвърти век император Константин въвел християнството като официална религия. Първо ни преследваха, а след това лицемерите откраднаха причастието, освещаването на хляба и виното, нафората. Техният хляб и вино символизират тялото на техния лъжлив Христос, а нашите символизират плодородието, изобилието на земята. Също и тази вода — която няма нужда да се освещава, тъй като щом е вода, вече е благословена — е преклонение пред дъжда и реките, които утоляват жаждата на земята.

Те пристъпиха до олтара. Тес потръпна, когато отблизо различи кучето, скорпиона и змията. Доброто и злото в единоборство.

— Време е — каза Джерард.

Фулано приближи.

— Сигурен съм — обърна се към тях Джерард, — че въпреки старателната подготовка на тези разкрития, за вас те не са истинска изненада. За мен беше ясно, още когато стъпихте на борда на Номер две, че ме подозирате — да използвам вашия език — че съм еретик, макар че за нас християнството е ерес. Ясно беше също, че и вие се досещахте, че го знам. Дълго се преструвахме — игри на думи, остроумни диалози, в които всеки се опитваше да надхитри другия. Но никой не беше убедителен. Въпреки това, твоите думи ме разколебаха, Тес. Твоята дълбока загриженост за природата, за спасението на планетата… Когато ми казаха във Вашингтон, че представляваш заплаха за нас, наредих да те насочат към мен, за да уредя лично премахването ти. В имението на Хосе лесно можеше да се инсценира нещастен случай. Но вече не съм убеден, че трябва да бъдеш убита. Виждам по-добра възможност. Твоят талант на журналист и ревностна убеденост могат да ни бъдат от полза. Права си да негодуваш за убийството на майка ти. Аз също. Безсмислено, ужасно, ненужно убийство. Но не можем да я върнем. Затова въпросът, който трябва да ти задам е: За да запазиш своя живот, готова ли си да пренебрегнеш скръбта и да работиш с нас? Помисли. Това е най-важният въпрос в твоя живот.

Тес беше все още замаяна, но бързо се овладя.

— Убийства, изнудване, тероризъм? Погрешни методи — каза тя.

— Но необходими, след като нищо друго не помага. Ценя твоята честна реакция. Въпреки оръжието, насочено в гърба ти, не се изкуши да излъжеш. Забележително. Но може би има надежда. Не бих искал да дам нареждане за екзекуция. Ти си тъй хубава, жизнена, здравомислеща млада жена — образец на живота, който искаме да опазим. Искрено ще съжалявам, ако се наложи да те премахнем.

Крейг се изкашля.

— Ще добавите ли нещо, лейтенант? Помнете — търпим ви само заради романтичната ви връзка с Тес. Ако ви бяхме убили, тя щеше да откаже да ни сътрудничи.

— Естествено — отвърна Крейг. — Ние се обичаме с Тес и много държим да останем живи. Да предположим, че аз забравя работата си в полицията, а Тес забрави, че убихте майка й.

— Продължавай.

— Как може да сте сигурни, че не ви мамим? Че можете да ни се доверите?

— Ти вече почти си отговори сам. Щом се обичате, не бихте искали да застрашите бъдещето си. Това е планът, който нашите предшественици са измислили преди много години. Ние сме проникнали във всяко правителство, във всяка голяма компания, да не споменавам комуникационните мрежи и финансовите институции. Ти и Тес никога няма да се изплъзнете от полезрението ни. Ще бъдете под постоянно наблюдение. В момента, в който решите да разкриете съществуването ни и да насъскате неверниците срещу нас, ще бъдете убити.

Тес си припомни с ужас как миналата вечер отец Болдуин ги беше заплашил със същото. Само да се опитат да разкрият тайната на Инквизицията и неговите хора, които постоянно ги държат под око, ще ги убият. Бяха в капан. Между доброто и злото. Но къде беше доброто и къде злото? И двете страни използваха едни и същи зловещи смъртоносни методи.

— Да, това е убедително. Тази част на отговора е ясна. А другата? Как можете да ни се доверите? И как можем ние да вярваме, че сме в безопасност?

— Тук трябва да се доверим на преценката на Хосе. Макар че в Америка съм вицепрезидент, тук властта ми е ограничена. Хосе е пряк потомък на водача на еретиците, избягали от Монсегюр. Той взема окончателното решение, когато се касае за живот или смърт.

Двамата се обърнаха към Фулано.

Испанецът присви очи.

— Харесахте рисунките, нали?

— Много, въпреки че треперех от страх. Невероятни са — отвърна Тес.

— И разбирате значението им?

— Те изобразяват същината на природата.

Фулано я огледа.

— Тогава, въпреки различията между нас, може би си приличаме повече, отколкото мислите. Можем да постигнем примирие. — Той се смръщи. — Но трябва да дадете доказателство, за да ви повярваме.

— Какво доказателство?

— Да се покръстите.

— В митраизъм?

— Няма друг начин. Когато станете част от нас, когато бъдете посветени в тайнството и усетите силата на свещения ритуал, няма и да помислите да ни предадете.

— Значи кръщение.

Фулано кимна.

Тес трескаво мислеше. Какво не би дала да се измъкне от тук. Ще я поръсят с вода. Няколко молитви. Не може и да се сравнява с всичко, което преживя. Тя се престори, че се колебае.

— Добре.

— Не мислете, че може да ни измамите. Това кръщение не е като онова, което познавате. Предупреждавам ви, с него ще ви изпитаме много по-дълбоко, отколкото си представяте.

„Какво може да бъде?“ — чудеше се Тес. „Цялостно потапяне в ледената вода на подземната река? Май някои християнски фундаменталисти го практикуват. Но той каза, че не било като при християните.“

— Благодаря за предупреждението, но аз вече премислих и съм съгласна. Ще направя всичко, което мога. Ще се покръстя. Щом е нужно, за да ни оставите с Крейг намира и да живеем без страх, съгласна съм.

— Без страх, но трябва да ни сътрудничите.

— Без насилие.

— Разбира се, като журналист в борбата за спасението на земята — увери я Джерард. — Лейтенант, а вие?

— Каквото каже Тес, аз съм с нея.

— Тогава ме последвайте — Фулано тръгна по един сводест проход вдясно от олтара.

Тес закрачи след него, готова да демонстрира решимостта си, но внезапно трепна, дочула странен звук от тъмнината в дъното на прохода.

Тропот.

— Какво е това?

Последва диво пръхтене.

— Прилича на… — започна Крейг.

— …животно — довърши разтреперана Тес.

— Казахме ви — обърна се Фулано. — Това кръщение не е като другите.

— Изпитание?

— Да. От вашата реакция зависи дали ще живеете или ще умрете. Веднага ще разберем дали сте приели искрено вярата, защото ще бъде очевидно.

Тайнственото невидимо животно издаде нов звук като тропот с копито в стената на пещерата, който отекна в сводовете на църквата.

След това изпръхтя сърдито.

Тес се парализира от страх.

Но Хъф Кели и охраната пристъпваха непосредствено зад нея и Крейг и ги притискаха към входа в олтара.

Джерард и Фулано влязоха бързо пред тях, запалиха светилниците и в отблясъка на езичетата им Тес и Крейг видяха какво имаше в пещерата зад църквата.

Тя с мъка сподави вика на ужас.

 

 

Белият бик стоеше затворен в тесен загон от сив камък с желязна врата в единия край. Беше същият, който видяха отделен от стадото, когато приближаваха имението на Фулано. Ето какво е правил Хъф Кели, докато го нямаше. Трябвало е да уреди довеждането на бика.

В трепкащото осветление белият бик се извърна към Тес, яростен от дългия си плен в тъмнината. Ноздрите му се разшириха, запръхтя и метна пръски наоколо, протегна шия и насочи рога напред, сякаш се надяваше отчаяно да достигне и промуши неприятеля, който го беше затворил.

— Господи! — простена Тес.

— Да — каза Джерард. — Богът. Това е смисълът на барелефа. Белият бик символизира луната, която разпръсква тъмнината, триумфа на доброто над злото. Луната е нощният двойник на слънцето, т.е. този бик е двойник, заместител на Митра — Бога на слънцето.

Тес продължаваше тихо да хлипа.

— Разбирам страха ти — каза Джерард. — Но се надявам това да са сълзи на благоговение. Свещените ритуали винаги предизвикват дълбоки чувства. Това е изпитание. На двама ви предстои да се промените. Гарантирам ви го. По един или друг начин, в живота или в смъртта, чрез съгласие или отказ, но вие трябва да се промените.

Тес потрепера.

— Елате по-близо — каза Фулано. — Погледнете бика.

Двамата не мръднаха.

— Не ми помагате. Трябва да докажете на самите себе си.

Кели и охраната ги заставиха да приближат загона. Бяха само на около три метра от бика и Тес се взря в отблъскващите му очи. Горещата пара от ноздрите му я парна по лицето.

Ужасена, Тес изтри бузите си. В същото време усети, че краката й пропадат. Тъмни стъпала водеха към още по-тъмна ниша право под бика.

Джерард потри дясното си око, което отново бе раздразнено. Извади от джоба си малка кутийка, приведе глава и свали една след друга контактните лещи от очите си.

Когато вдигна глава, очите му, до този момент сини, бяха станали сиви.

Тес потрепера.

— Още една тайна. Наследствен белег — поясни Джерард.

— Знам, рецесивен белег.

— Знаеш повече отколкото очаквах. Много повече. Хайде, време е. Влизайте.

Фулано също си бе свалил контактните лещи, разкривайки същите сиви очи като Джерард. Тес се разтрепера още по-неудържимо.

— Свали дрехите си — нареди Фулано.

— Какво? — озъби се Крейг. — Чакайте малко.

— Не става дума за секс — увери го Джерард. — Нечистите импулси само оскверняват духа. Допускаме ги неохотно, доколкото са нужни за продължаването на рода. Вашата голота няма да е по-възбуждаща за нас от естествената голота на животните. Но ние уважаваме чувството ви за приличие. Няма нужда да се събличате пред нас. Направете го там, в тъмното, под бика. Хвърлете дрехите горе на стъпалата. Иначе ще се изцапат.

— От какво?

— При кръщението. Но вашата съпротива започва да ме тревожи. Хайде, покажете, че сте достойни. Направете каквото ви казах. Влезте долу и свалете дрехите си.

Отзад Хъф Кели и хората от охраната продължаваха да ги побутват.

— Няма нужда да ни бутат — каза Тес. — Съгласни сме. Казахме ви, че не искаме да умираме.

— Но само ако наистина приемете тайнството на покръстването. Това скоро ще се разбере. Или ще приемете с душата си ритуала, или ще умрете.

Тес събра останалата й смелост и заслиза. Притиснати, застанаха заедно с Крейг долу. Загонът тънеше в мрак. Треперещи, те свалиха дрехите си и ги хвърлиха на стъпалата.

Привиквайки постепенно с тъмнината, Тес обърна очи нагоре, откъдето проникваха отблясъците от светилниците. Дебели пръти образуваха гъста решетка над главите им, а върху нея бе стъпил белият бик.

— А сега какво трябва да стане? — промърмори Крейг.

— Нали видя барелефа — прошепна Тес. — Не се ли сещаш?

Той разбра. Джерард също беше чул шепота й.

— Кръвта на агнеца — чуха гласа му отгоре. — По християнския обичай трябва да се изкъпете в кръвта на агнеца божи. И това са откраднали от нас. Техният вариант на кръщението. След това замениха кръвта с вода. Но преди това кръвта на агнеца беше кръвта на белия бик. Ние не изменяме на традициите си. Запазили сме ритуала, който идва от древен Ирак. После се появил в Гърция, на остров Крит. Белият бик, излязъл от морето, бил принесен в жертва от Тезей на бога на слънцето Аполон. После в древния Рим чрез това кръщение започнали да посвещават в митраизма. Коридата в Испания е най-късният вариант на жертвоприношението. Стадионът за борби с бикове в Мерида е построен на мястото на древен римски храм, посветен на Митра. Във вътрешността на храма имало такъв загон, наречен тауроболиум — в него римските центуриони сваляли дрехите си и приемали кръщение преди всяка битка, за да им даде сила срещу врага. Ритуалът се запазил и след четвърти век, независимо от въвеждането на християнството от Константин. Съхранен бил тайно и през Средновековието, въпреки преследванията от Инквизицията. Той съществува и сега. И ще съществува, докато е жива природата. Заради вечната си сила и величие.

— Добре, направете го — изкрещя Тес. — Да свършваме!

Гласът на Фулано я прекъсна.

— Като пряк наследник на предводителя на малката група, оживели от Монсегюр, заемам мястото му, мястото на Митра. Принасям в жертва двойника на Митра — гласът му се изгуби.

Тес чу над главата си яростното пръхтене на белия бик. Знаеше какво става — Фулано, с риск за живота си, го беше яхнал.

До тях долетя гласа на Джерард, тъй спокоен, че ги смая.

— В нощта на пролетното равноденствие тази свещена жертва символизира възраждането на природата към живот. При лятното слънцестоене, обаче, чрез жертвата посвещаваме младежите от нашата вяра в нейните тайнства. Понякога, това се случва доста рядко, покръстваме. Новопокръстените изпитват силата на тайнството и ако са достойни, приемат необходимостта от жертвата.

Горе изплашеният бик риеше, пръхтеше и бясно блъскаше стените.

Тес си представи Фулано на гърба му — как го хваща за рогата, извива главата му назад и забива ножа в гърлото, а оттам бликва кръвта.

Неочаквано върху тях се изсипа кървав водопад — горещ, противен, плътен и тежък, димящ, дразнещ, солен и горчив. Невъобразимо количество кръв изтече през прътите на решетката. Лепкава и пареща, тя ги скова, попи в косите и давейки ги, заля лицата им.

Бикът ревеше в предсмъртен изблик на гордост и отчаяна смелост. Краката му се подкосиха. Тес чу как копитата му риеха в желязната решетка, после тялото му се строполи върху нея. Нов фонтан от кръв обля косата й, лицето, голото й тяло, краката й бяха затънали до глезените в ужасната димяща течност.

Тя почти изгуби съзнание и се свлече. Крейг се опита да я подхване, но също залитна под напора на пороя.

— Господи! — възкликна Крейг.

— Сега разбра ли? — Фулано стана от падналия бик и се прехвърли през оградата на загона.

Тес беше потресена от безумието, но вече не трепереше, защото димящата животворна кръв на свещения бик я бе стоплила. Тя мигаше през стичащата се лепкава червена течност. Опита се да събере мислите си, но не можа да отговори на Фулано.

— Отговори!

— Жертвата — едва се изтръгна от гърлото й — ме научи, че животът е безценен. — Гласът й бе дрезгав, думите излитаха като протяжен стон. — Кървавият порой от бика е тъй шокиращ, че за цял живот ще помним, че от смъртта няма връщане и че нищо не трябва да загива в природата, освен при абсолютна нужда. Затова не ядете месо. Затова сте предимно вегетарианци, защото житото се ражда отново следващата пролет, но убитото животно не може. Ако унищожим много от тях могат да изчезнат цели видове. Ако не се грижим, ще унищожим цялото богатство на Земята.

Възцари се ужасяваща тишина.

— Ти разбра — проговори Фулано. — Добре дошла. Ти си една от нас.

Тес избърса слепените си от кръвта устни. Пое дъх и едва не се задави от кръвта в ноздрите си.

Това беше посланието. Уважение към живота, защото смъртта е необратима.

Но къде беше уважението ви към живота, копелета, когато убихте майка ми! Лицемерни лайнари!

Далечно ехо прекъсна яростните й мисли. Трусът, макар и далечен, разлюля скалата под краката им.

— Какво става? — извика Джерард горе.

Бам! Втори гръм разтресе скалите. Някъде се търкулна камък.

— Срутване — викна Фулано.

— Не, експлозии! — Джерард беше уплашен.

— Проверете веднага — нареди Фулано на охраната. — Ето ключа! Отворете вратата!

До тях долетя шумът от множество стъпки.

Крейг сграбчи ръката на Тес и я повлече по стъпалата нагоре. Тя се хлъзгаше, падаше и отново ставаше. Накрая прекрачи последното стъпало и се изправи до Крейг. Кръвта върху телата им изстиваше. Треперейки от студ, навлякоха дрехите си, които веднага подгизнаха. Без да погледнат величественото тяло на белия бик в загона, те обърнаха поглед към църквата. Фулано, Джерард и Хъф Кели стояха в началото на сводестия проход, а хората от охраната тичаха през църквата към вратата.

В момента, в който я отвориха, се обърнаха втрещени.

— Светлината е изгаснала!

— Две врати, две експлозии — сви пръстите си Фулано. — При първата е взривен и генераторът.

— Но кой е могъл… — започна Джерард.

— Знаеш кой! Инквизиторите!

— Няма да ни намерят в тъмното.

— Те са се подготвили. Трябва само да следват жиците. — Той викна на охраната: — Скрийте се в тунела! Щом се появят, стреляме. Тук ще ни паднат в ръцете!

Вратата бе затворена отново.

— Но как са ни проследили? — мърмореше Фулано.

Джерард се завъртя към Тес и Крейг.

— Вие! Вие сте ги довели!

— Как? — озъби се Крейг. — Знаете, че не беше възможно. Държахте ни в плен още от базата. С кацането ни прехвърлихте на друг самолет. После на хеликоптер. Подчинявахме се напълно. Дори се покръстихме. Направихме всичко, за да докажем, че сме с вас.

— Все някак трябва да… — Фулано ги оглеждаше. — Претърсихме ви за оръжие. Дрехите…

— Погледни краката й. Тя е със същите обувки! Взела ги е със себе си. Това е! Сигурно има нещо в тях, което сигнализира!

— Свали ги! — нареди Фулано. — Дай да ги видя!

Тес отстъпи назад.

— Значи познах! — изкрещя той.

— Кели — извика Джерард. — Застреляй ги. Ние им се доверихме. Те не го заслужават. Стреляй!

Кели вече насочваше оръжието си.

Със светкавичен скок Крейг се хвърли към Тес и двамата се търкулнаха в езерцето зад един сталагмит. Но изстрелите, които се чуха, не идваха от Кели.

Те долетяха иззад вратата на църквата. Чуха се стонове, вратата се отвори и хората от охраната нахлуха вътре и я затръшнаха след себе си.

— Нямаха фенери — викаха от охраната. — Бяха с очила за нощно виждане. Не можехме да се скрием никъде!

— Прикривайте ни! — нареди Фулано.

Вече се чуваха удари по вратата.

— Залегнете, ще я взривят! — викна Фулано.

Кели се беше обърнал натам.

Възползвайки се настъпилия хаос, Крейг се измъкна от езерцето. Кели го чу и се извърна, но късно. Преди да успее да види какво става, Крейг го събори, затисна го по очи, хвана го за брадичката я дръпна нагоре. В същия миг стовари едното си коляно върху гърба му.

Тес чу две страшни изпуквания — от гърба и шията на Кели. Тялото му се отпусна безжизнено на пода. Крейг грабна автомата на Кели и го обърна към Джерард и Фулано.

Но те бяха изчезнали през прохода към църквата. Крейг се втурна с ругатни натам. Мощна експлозия го отхвърли назад. Металната врата отлетя и с трясък се стовари на пода. От тавана се посипаха камъни.

Ушите на Тес зазвъняха. Охраната стреляше към входа на тунела, а оттам, откъм залата с биковете, им отговаряха други. Чу се нова експлозия, после още една. Гранати! Инквизиторите хвърляха гранати! Църквата се изпълни с дим и пламъци. Тя стисна с две ръце главата си, но не можеше да заглуши стоновете на умиращите.

Стрелбата се усили. Нови експлозии разтърсиха скалите. Наоколо се сипеха камъни. Каменни колони се пръскаха на парчета, летяха отломки. Един от големите светилници в църквата се пръсна, разливайки горящо масло по пода.

От пещерата с биковете нахлуха инквизиторите. Тес едва ги различаваше през дима. Бяха целите в черно, дори лицата бяха намазани с нещо тъмно. Имаха странни очила. Пускаха спусъка на автомата само за да хвърлят някоя граната. Хората от охраната падаха, някои пометени от откосите, а други — повалени от откъртващите се камъни.

Малка група оцелели — между които Джерард и Фулано — се вмъкнаха през прохода в пещера зад църквата.

Край сталагмита, зад който се криеше Тес, притича мъж. Тя протегна крак и го спъна. Главата му изкънтя при удара в пода. Под напора на адреналина, Тес изскочи от прикритието си и измъкна автомата от ръцете му. Не беше стреляла с такова оръжие. Но мълниеносно си спомни движенията на Кели, когато се готвеше да ги разстреля с Крейг. Издърпа предпазителя и тъкмо навреме, защото падналият вече се надигаше. Натисна спусъка.

Пръсна кръв, тялото се свлече. Дулото скочи нагоре и автоматът едва не излетя от ръцете й.

„А Крейг? Къде е той?“ В хаоса от изстрели, дим и пламъци не посмя да натисне спусъка, от страх да не го улучи случайно. Тогава го видя — беше залегнал и стреляше. Охраната отстъпваше — блъскаха се един друг и падаха окървавени.

Тес даде един откос по отстъпващите над главата на Крейг. Пламъците в църквата се бяха усилили, а димът стана по-дразнещ. Изстрелите приближаваха. Тес и Крейг продължаваха да стрелят.

Тя забеляза движение вдясно от себе си. До загона с бика се надигна Фулано и се прицели с пистолета си в Крейг. Но Тес го изпревари, надупчвайки тялото му с автомата си. Прекият потомък на лидера на еретиците подскачаше при всеки изстрел, после увисна върху оградата и се свлече до белия бик.

И отново не можа да удържи автомата си. От отката той се завъртя нагоре, докато пръстът й инстинктивно продължаваше да натиска спусъка. От дърпането му Тес се завъртя и внезапно видя Джерард пред дулото.

Вицепрезидентът извика, вдигнал ръце пред гърдите си, сякаш да се защити, но куршумите удариха по-високо, в красивото му лице и превърнаха сивите очи в тъмни дупки.

Неочаквано действителна експлозия отхвърли Тес на пода. В задната част на църквата избухваха гранати. Тя се опита да се надигне, уверена, че експлозиите приближават пещерата, и видя прелитаща граната.

В този миг тежко тяло се стовари върху нея и я остави без дъх. Беше Крейг. Той я сграбчи и заедно се претъркулиха надолу по стъпалата под загона. След болезнена серия удари по коленете, гърба и челото, двамата се пльоснаха на дъното в лепкавата съсирена кръв, която почти ги обгърна. Двамата инстинктивно стиснаха ушите си с ръце, точно в момента, когато граната се взриви, пръскайки шрапнели на всички страни. Ехото се луташе между стените на пещерата, от които дълго се сриваха отломки.

Цялата в кръв, Тес надигна глава и се заслуша в редките автоматните откоси горе. Прочистваха пещерата. Над тях беше тъмно. Въздушната вълна от гранатата беше изгасила светилниците.

— Довършихме ги — дочу тя дрезгав глас.

— Провери — обади се друг, по-звучен.

Тес го позна. „Отец Болдуин! Спасени сме!“ — помисли си тя. Понечи да се надигне, но Крейг затисна с ръка устните й и наведе главата й надолу. Инстинктивно щеше да изкрещи, но се подчини на Крейг, защото го обичаше. Тя разбра.

Той искаше да й каже нещо с това. Да я спаси. Мускулите й се отпуснаха и тя му се довери.

Тежки стъпки отекнаха в пещерата.

— Всички са мъртви — докладва бодър глас. — Някои са премазани от камъните, останалите са застреляни.

— Проверете отново! — нареди отец Болдуин.

Гласът на инквизитора идваше до тях приглушен. Тес разбра — скалите се бяха срутили върху телата на Фулано и бика и бяха затрупали входа на стълбата, водеща към тяхната ниша.

— Мъртви — докладва отново бодрият глас отгоре. — Но таванът може всеки момент да се срути.

— Поставете зарядите — нареди отец Болдуин. — Навсякъде.

— Започнаха вече.

— На първо място този барелеф. Сам ще сложа взрива и ще го пратя по дяволите. Благодарение на Бога, най-сетне напипахме главното им гнездо. Сигурно има и други. Но това е най-важното.

— А жената и детектива? Никъде не ги открихме.

— Сигурно са затрупани под отломките. Дори и да са още живи, след пет минути няма да има значение. Ще загинат, когато взривим пещерата. Дължим им много. Но не можем да си позволим да ги оставим живи — те знаят тайните ни. Ще получат отплата на небето. Готови ли сте?

— Свършихме.

— И аз съм готов с бомбата под барелефа. Заедно с телата на вредителите и това нещо ще литне по дяволите.

— Да вървим — бодрият глас долиташе вече от църквата.

Другите стъпки бързо изтрополиха.

— Останалите заряди? — гласът на отец Болдуин също се отдалечаваше.

— Трябват ни пет минути, за да се измъкнем от пещерата. За толкова съм нагласил устройството.

— Бързо. Поставете още взрив на излизане. Нищо не трябва да остане от пещерите.

Тропотът затихна.

Крейг свали ръката си от устата на Тес. Целите в лепкава кървава каша, те изкатериха стъпалата и достигнаха каменната плоча, която се бе срутила върху изхода. Крейг откри процеп и се измъкна отгоре. Тес го последва бързо. Догарящите пламъци от разлятото по пода на църквата масло им бяха достатъчни, за да намерят път през отломките.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Крейг.

— Но как, дори да стигнем изхода преди взривовете, там хората на отец Болдуин ще ни застрелят.

— Да обезвредим бомбите.

— Няма време! Едва ли ще ги открием всичките.

— Не можем просто да седим тук и да чакаме смъртта!

— Чакай, помниш ли какво каза Фулано на влизане. Ако стражите отвън не отговорят по радиотелефона, ако някой успее да ги премахне, ще използваме друг изход! Трябва да има друг изход!

— Някъде наблизо! — сърцето на Тес биеше до пръсване.

Крейг се залута наоколо.

— Какво търсиш?

— Някой труп. Якето ми е цяло в кръв. Няма да гори. Ето! — Той издърпа нещо, притича до пламъците в църквата и се върна със запалената дреха. — Гранатите събориха светилниците. Целият под е в масло. Усещам миризмата му. — Той поднасяше запаления ръкав към различни места по пода. Внезапно по пода плъзна пламък и започна да се разпространява между отломките. Тес и Крейг отстъпиха. Пещерата се освети.

— Там, вляво. Тунел — посочи Крейг.

Тес се втурна нататък, прескачайки струпаните камъни.

— Внимавай, ще си счупиш краката.

— Повече ме плашат взривовете.

Зад тях се срути част от тавана.

— И падащите камъни.

Добраха се до тунела.

— Сигурно оттук са вкарали бика. Проходът, по който дойдохме, е твърде тесен за него. Като имам предвид колко са буйни, би трябвало да ги вкарват по възможно най-късия път.

Крейг беше прав. На двадесет метра по-нататък в светлината, проникваща зад гърба им, се виждаше желязна врата. Тес изстена, а когато се опитаха безуспешно да я отворят, почти се разплака.

— Заключена е — изпръхтя Крейг и изгубил сили се облегна на стената. — Остава ни съвсем малко време.

— Може би има и друг изход — изхлипа Тес.

— Не разчитай на това. И да има, бомбите ще избухнат всеки момент.

Те се върнаха тичешком откъдето бяха тръгнали. Един скален къс се стовари от тавана на пещерата и ги накара да отскочат, а пламъците се разлюляха.

— Виж там отзад. Друг тунел.

— Пламъците, Крейг, погледни ги!

— Какво има?

— Става течение! Дърпа ги към тунела! Още като дойдохме тук, забелязах, че става течение, но мислех, че е от движението на хората. Този тунел трябва да извежда навън!

— Нямаме друг избор! Давай!

Те се хвърлиха към тунела. В момента, когато влязоха вътре, от тавана падна грамадна каменна плоча точно върху мястото, където бяха преди секунда.

Запрепъваха се напред, а светлината зад гърба им все повече намаляваше.

— Ако има разклонения, сме изгубени — дишаше тежко Крейг.

Стана толкова тъмно, че трябваше да опипват стените, за да продължават напред.

— Не усещаш ли полъх? Усилва се.

— Да! Но чувам нещо.

Отпред долиташе грохот, който нарастваше с всяка стъпка.

Тунелът се изви и тръгна надолу, изчезна и най-малкият отблясък от огъня в пещерата. В пълна тъмнина те пристъпваха, следвайки стената. Шумът нарасна толкова, че Тес почти не чуваше какво й вика Крейг.

— Какво?

— Мисля, че е…

Тъмнината беше непрогледна. Без да го вижда, тя сграбчи ръката му и направи стъпка. В този миг нещо я подметна и блъсна напред — ударните вълни от експлозиите следваха една след друга. Таванът пукаше, готов да се срути. Тялото й се завъртя, скалата под нея изчезна и тя полетя. Зад нея тунелът се срути. Тес пищеше, стиснала ръката на Крейг. Двамата се носеха в тъмната бездна към непрекъснато усилващия се рев.

Беше буйна река. Ледената вода задуши вика й. Тя потъна надолу — уплашена, немощна, ослепена, без дъх. Смътно разбираше, че плясъците зад нея са от падащи камъни, но силата на течението я отнесе далече от тях. Тес се изви нагоре, опитвайки се да вдигне глава над повърхността с отчаяна надежда, че са вече навън. Но въпреки усилията си не стигна повърхността.

Потокът се ускори. Отвсякъде ръцете й докосваха гладка скала. Не разбра кога беше изпуснала Крейг. Отчаяно се извиваше, риташе към повърхността и неочаквано усети, че пада. Господи, Исусе, молеше се тя, почти неспособна да задържа повече дишането си. Внезапно тялото й излетя през някакъв отвор, водата го подхвърли и преметна във въздуха. Дробовете й инстинктивно поеха въздух. В следващия миг падна в спокойна вода и потъна надолу под напора на водопада. Тя загреба към повърхността, удряйки с отслабналите си ръце. Най-сетне отгоре. Тес отчаяно пое въздух и постепенно осъзна, че над главата й греят звезди, че навън е прекрасната нощ и че брегът е ето там.

В следващия момент се озърна, търсейки трескаво Крейг. Тялото му се носеше към нея. Тя бързо загреба към него и го сграбчи. Крейг вдигна глава, плюейки вода и кашляйки, докато Тес го влачеше към брега. Двамата изтощени се проснаха на тревата.

Крейг все още се давеше и повръщаше вода. Тес скочи и го завъртя по корем с обърната настрани глава. Бръкна в устата да провери дали гърлото е чисто и притисна с ръце гърба му да изкара водата, проникнала в белите дробове. Крейг се изкашля няколко пъти и пое свободно въздух.

Чак тогава Тес се отпусна безсилна на земята. Въздухът ухаеше на чистота и свежест. В небето плуваше великолепна луна, блестяха звезди. През грохота на водопада се чуваше и шума на потока, който изтичаше от вира и скачаше по камъните надолу към долината.

Крейг се обърна към нея. Изкашля се пак и стисна ръката й.

— Благодаря ти — той дори се усмихна.

— Трябваше да сме двамата, за да успеем — отвърна му с усмивка Тес и въздъхна. Беше щастлива, че той е жив. После се разтрепера неудържимо. Зъбите й затракаха. Двамата лежаха притиснати един до друг и опитваха да съберат отново сили. След няколко минути Крейг се надигна.

— Тази вода ме смрази — той също трепереше. — С тези дрехи направо ще замръзнем. Трябва да се стоплим и изсушим, Тес.

Наистина, затова ли се измъкнахме — за да умрем тук, помисли Тес. Тя погледна към долината и благодари мислено на бога.

— Всичко е наред, няма проблеми.

— Най-близкото село сигурно е на няколко мили. Да не смяташ да запалим огън с триене на дървета?

— Не, друг вече се е погрижил. Всъщност много други.

Озадачен, Крейг проследи погледа й. Под тях в долината просветваха множество огньове.

— Празникът на Свети Йоан, бях забравил.

— Като малки частици от слънцето. За пръв път огънят не е срещу нас. — Тес се изправи и хвана ръката му. — Светъл огън, а не тъмен. Хайде, бебчо.

Събра цялата си сила, за да го вдигне. Ръка за ръка, подкрепяйки се един друг, притиснати, те запреплитаха крака надолу през тревата към огньовете.

— Водата поне изпра кръвта от дрехите ни — сети се Тес. — Мисля, че беше… нещо като кръщение. Но второто отменя първото. Второто наистина ни пречисти.

— Само че с това не свършват проблемите ни.

— Знам… отец Болдуин. Как се сети, че той иска да се отърве от нас?

— Просто предчувствие. В моята работа трябва да се доверяваш и на предчувствията. Казах си, нека да изчакаме да видим дали ще ни потърси. Очевидно за него сме заплаха — заради тайните, които ни довери.

— Точно в момента не ме е грижа за скапаната му Инквизиция. Искам само да сме заедно. Чудесно е, че сме живи.

— Доброто срещу злото — потръпна Крейг. — Можеш ли да кажеш каква е разликата. И едните и другите са зло. Щом разберат, че сме живи, отново ще ни подгонят.

Тес се поколеба.

— Може би не.

— Някакъв план ли имаш?

— Нещо подобно. Още го обмислям. Но ако се опитат да ни преследват, ще се боря. За мен те извършиха непростим грях.

— Защото ни предадоха ли?

— Не. Защото унищожиха пещерата. Рисунките. Цял живот ще ги помня — елени, бизони, коне, лосове, бикове… Божествени, величествени, неповторими.

Стръмнината свърши и Тес забеляза един огън наблизо. Край него се въртяха сенки на селяни с кръстове от цветя и житни класове. Те се взряха с подозрение в Тес и Крейг, но Тес вдигна дясната си ръка, още мокра от водата, и се прекръсти. Селяните кимнаха и се сместиха, за да им направят място край огъня.

Топлината бързо ги стопли и изсуши дрехите им. Те не изпускаха ръцете си и останаха така цялата нощ, придремвайки и отново будейки се, взрени като омагьосани в пламъците на огъня.

 

 

Александрия, Вирджиния

В гробището край града, чувствайки с благодарност присъствието на Крейг зад гърба си, Тес стоеше и гледаше гроба на майка си. Сълзи замъглиха погледа й. Погребението бе едва вчера, шест дни след като се измъкнаха от пещерите и два дни след завръщането им от Испания.

Толкова много неща се случиха. След нощта край огъня местните хора ги съпроводиха до най-близкото село. С големи трудности, поради незнанието на езика, Тес се добра до телефон и се свърза с американското посолство в Мадрид. Съобщението й докара половин дузина хеликоптери същия следобед, от които се изсипаха американски и испански висши държавни служители, съпроводени от многобройна въоръжена охрана. Разпитваха ги многократно. Тес и Крейг показаха на следователите затрупаните входове на пещерите. Заведоха ги и до водопада.

След това пристигнаха още хеликоптери, още следователи и още по-многобройна охрана. Разпитите продължиха до късно през нощта. След няколко часа сън и бегла закуска, Тес и Крейг продължиха да отговарят предпазливо на новите въпроси, придържайки се към версията, която бяха обмислили преди да телефонират.

Това бе планът на Тес за тяхното спасение както от Инквизицията, така и от еретиците. Повече от всичко тя искаше да разкаже на журналистите, за да е сигурна, че всичко ще бъде разгласено. Но когато пристигнаха представителите на медиите, двамата с Крейг бяха отведени под най-строга охрана с хеликоптер до Билбао, после до Мадрид, където разпитите продължиха в Главното управление на испанското контраразузнаване. Към висшите испански офицери там се присъединиха и притеснените важни служители от ЦРУ.

Журналистите все пак научиха достатъчно от неназовани източници, за да разгласят широко историята по вестниците и телевизията. Под натиска на различни правителства американските и испанските власти най-сетне открито признаха това, което дотогава отхвърляха като слухове. Вицепрезидентът на САЩ и евентуалният бъдещ президент на Испания бяха намерили смъртта си от ръцете на терористи, докато показвали на своите американски гости културните и природни забележителности в провинция Навара в Северна Испания.

Терористите не бяха идентифицирани.

Това, което не бе публикувано, бе нарастващото разочарование на мрачните следователи, разпитващи Тес и Крейг.

— Защо ви трябваше да ходите в Испания? Как влязохте в страната? Но вие нямате паспорти.

— Майка ми бе убита — продължаваше да поддържа версията си Тес. — Алън Джерард е, т.е. беше стар приятел на семейството ни. Той ни покани с годеника ми да го съпроводим с Номер две до Испания, с надеждата да разсее мъката ми. Беше внезапна покана. Нямахме време за паспорти, а аз бях толкова зашеметена от скръбта, че не можах да откажа на такава покана — не просто от приятел, а от Вицепрезидента на САЩ. Вие бихте ли отказали?

— Но как се озовахте в Северна Испания?

— Преди официалната си програма Алън искаше да посети Хосе Фулано в имението му край Памплона. Двамата бяха приятели. Но аз подозирам, че искаха да обсъдят и някои делови въпроси. Както и да е, взеха ни със себе си. Алън беше оптимист, че може да ме откъсне от мрачните мисли. Все повтаряше, че няма да си прости, ако не ни покаже тази забележителност на страната.

— Пещерата? Посред нощ?

— Заради празника на Свети Йоан. Двамата с Хосе настояваха да видим огньовете в полята. После ни заведоха с хеликоптер до пещерата. Била необикновена, с рисунки от ледниковия период, и много малко хора я били виждали.

— Праисторически рисунки?

— Да. Бяха прекрасни.

— И там ли ви нападнаха терористите?

— Беше неочаквано. Не знам откъде са разбрали за пещерата. Нападнаха ни. Видях Алън и Хосе да стрелят. Ние с годеника ми побягнахме през един тунел. От взривовете таванът на пещерата падна зад нас, но успяхме да стигнем до потока и да се спасим.

— Много удобно.

— Удобно? Просто имахме късмет. Да не искате да кажете, че и ние трябваше да умрем?

— А убийците? Кои бяха?

— Нямам представа. Бяха с маски. Вътре беше доста тъмно.

После всичко започваше отново. Опитваха се да открият противоречия в показанията им, но Тес и Крейг твърдо се придържаха към своята версия. В голямата си част тя бе истина. Сътрудниците на Вицепрезидента и агентите от националната сигурност подкрепиха показанията им. Не можеше да се провери само дали Тес и Крейг познаваха нападателите. Трябваше да повярват на твърденията им.

Усилията да извадят телата се оказаха безрезултатни. Недрата на планината се бяха срутили изцяло. Загиналите трябваше да останат погребани навеки под високия връх, който щеше да им бъде паметник.

Неизвестни извършители. Никакъв друг намек, освен споменаването на рисунките в пещерата. Тези два детайла — Тес беше научила това от баща си — бяха в основата на плана за спасението им, и точно тази дезинформация прочетоха в един вестник вече на борда на Номер две на път за Америка. Разпитите щяха да продължат във Вашингтон — така й казаха — но без съмнение скоро щяха да ги освободят поради непотвърдени подозрения като две невинни странични лица.

А сега двамата бяха тук, в гробището, пред гроба на майка й.

Тес се извърна към Крейг. Гласът й издаваше скръб.

— Има нещо, което не съм ти казвала. Помниш ли нощта край огъня?

Крейг я прегърна, а тя отпусна глава на гърдите му. Тес продължи с усилие:

— Вече разбирам защо вярващите в Митра се прекланят пред огъня. Той се ражда от мъртвото. Сухи клони. Мъртви листа. Като феникс.

Крейг кимна.

— От смъртта се ражда живот.

Тес вдигна глава.

— Проблемът е, че и пламъците са тленни, както клоните и листата. Накрая изгасват и се превръщат в… — тя се взря скръбно в гроба на майка си. — Пепел при пепел, прах при праха.

Крейг не отговори веднага.

— Прахта в градината дава плодородие на земята. Кръговратът на смъртта и живота продължава.

— Чудото на природата — гласът й пресекваше. — Само мама вече няма да я има.

— Но ти си тук. Ти си животът, създаден от нея.

— Толкова години странях от нея, а сега бих дала всичко да сме заедно.

— Не смяташ ли, че тя би искала да я погребат не тук, а в Националното гробище „Арлингтън“, до баща ти.

— Не. Майка ми е истинска съпруга на дипломат. Тя знаеше правилата. На първо място кариерата на баща ми. Тя трябваше да бъде в сянка. Но не възразяваше. Защото го обичаше.

Крейг целуна подутите й от плач очи.

— А аз обичам теб. Обещавам ти да си винаги на първо място, най-важната част от живота ми.

Хванати за ръка, те се отдалечиха от гроба.

— Страшно исках да отмъстя — каза Тес. — Но когато застрелях Джерард и Фулано… Не изпитах радост. Никакво удовлетворение. Бях принудена, за да се спасим. Затова сега се чувствам пречистена. Всички тези мъже, които застрелях… Цялата тази кръв… Този ужас. Още имам кошмари.

— Аз ще бъда до теб.

Те се насочиха към колата, която бяха наели.

— Никой не знае кой в действителност е убил Джерард и Фулано. Инквизицията мисли, че са нейните хора. Еретиците също. Никой не обвинява нас.

— Още ли вярваш, че ще ни оставят на мира?

— Така показват пресмятанията. Наистина вярвам. При разпитите нищо не казахме за отец Болдуин и Инквизицията. Нито за еретиците. Нито за това, че в пещерата имаше църква. И двете страни знаят какво сме говорили. Надявам се да оценят нашето мълчание като знак, че могат да ни вярват.

— И ти ще ги оставиш така? Не искаш ли да им попречиш?

— Никога няма да можем. Не знам кои са по-лошите — дали еретиците, които с тероризъм спасяват планетата, или инквизиторите с тяхната постоянна борба за чистота на вярата. Да оставим копелетата да се изтребват. Ако имаме късмет, може да се довършат едни други, а хората да проявят повече разум и да спасят света по друг начин, с любов.

По пътя от гробището Крейг включи радиото и новините го накараха да спре рязко. По време на погребението на майката на Тес беше и официалното погребение за Алън Джерард. Преди това, в изпълнение на конституцията, Президентът посочи нов Вицепрезидент, който трябваше да бъде одобрен от двете камари на Конгреса. Въпреки усложнената обстановка в страната, президентът Гарт реши да не отлага пътуването си до Перу за конференцията против наркотиците. Както каза в реч по телевизията, не можел да си позволи наркобароните да мислят, че убийството на Вицепрезидента го кара да се страхува за собствения си живот.

В момента говорителят съобщаваше с нескрито отчаяние, че самолетът на Президента, Номер едно, е взривен от ракета земя-въздух при приближаването на летището в Лима.

Тес слушаше вцепенена, неспособна да приеме станалото. Ужасен въпрос се загнезди в съзнанието й. Значи ще има нов Президент и нов Вицепрезидент. Дали някой от тях нямаше да е със сиви очи?