Дейвид Морел
Знакът на пламъка (4)

Бог ми е свидетел

ПРЕД БИТКАТА ЗА ЧИСТ ВЪЗДУХ В СЕНАТА

Вашингтон, окръг Колумбия, 10 юни (Асошиейтед Прес)

При най-голямото за годината противопоставяне между демократите и републиканците днес в Сената започна обсъждането на спорния проектозакон Баркър-Хъдзън срещу замърсяването на въздуха. Той препоръчва да се възприемат и приложат в национален мащаб мерките за строг контрол на замърсяването, прилагани напоследък в Калифорния.

„Въздухът ни е замърсен с изгорели газове като над сметище с горящи гуми“, обяви сенаторът Баркър (демократ. партия, Ню Йорк) пред журналисти на стъпалата на Капитолия в мръсната мъгла вчера. „Поемете дълбоко въздух, ако имате смелост. Дано не се задавите. Би трябвало да носим противогази.“

„И не излизайте навън“, добави съавторът на проектозакона, сенатор Хъдзън (демократ. партия, Ню Хампшир). „Миналата вечер бях на разходка с жена ми. Издържахме само десет минути. Втурнахме се обратно вкъщи и затворихме плътно всички прозорци. Аз отказах цигарите преди десетина години. Можеше и да не си правя този труд. Според данните, с които разполагам, въздухът е толкова замърсен, че все едно вдишваме дима от две кутии цигари на ден. Ако не ви е грижа за себе си, поне защитете своите деца. Длъжни сме да спрем разрушаването на техните и вашите бели дробове.“

Проектозаконът Баркър-Хъдзън настоява за пълна забрана на тютюнопушенето на обществени места, големи глоби за производителите на коли и камиони, които в рамките на следващите две години не успеят да намалят емисията на вредни газове, също такива глоби за производствата, замърсяващи въздуха, увеличени такси за собствениците на повече от един автомобил, задължителни системи за пречистване на вентилирания въздух от ресторанти, пунктове за химическо чистене…

 

 

Джорджтаун, Вашингтон

Както всяка сутрин старши сенаторът републиканец от Мичиган Роналд Дейвис стана в шест, като внимаваше да не събуди жена си. Той слезе долу, направи си кафе, нахрани котката, вдигна вестника „Вашингтон Пост“, оставен пред входната врата, и се върна с него в кухнята. Дейвис сръбна от димящото кафе, сложи очилата, разтвори вестника и потърси по страниците името си. Не се наложи да чете дълго. Под заглавието за проектозакона Баркър-Хъдзън името на Дейвис се споменаваше няколко пъти като лидер на републиканската опозиция срещу „крайно репресивния, радикален и икономически самоубийствен подход към един, наистина сериозен, но временен проблем, който трябва да се решава постепенно и предпазливо.“

Дейвис кимна доволен както от изказването си, така и от точността, с която го бяха цитирали. Той беше петдесет и осем годишен, висок, с впечатляващо запазена посребрена коса, патрицианско лице и фотогенично стройно тяло, което поддържаше във форма с ежедневни половинчасови упражнения на велоергометъра. Ще отида да повъртя педалите, помисли си той. Денят ще бъде доста натоварен. Освен това беше нетърпелив да види сутрешните новини.

Но първо да дочете репортажа. Баркър и Хъдзън даваха най-апокалиптични прогнози за „парников ефект и разрушаване на озоновия слой… увеличаване на заболяванията от рак на кожата… засушаване… топене на полярния лед… покачване нивото на океана…“ Звучеше като сценарий на фантастичен филм.

Дейвис презрително изсумтя. Демократите нямат никакви изгледи да прокарат закона през Сената, макар че трябваше да се отдаде дължимото на Баркър и Хъдзън — знаеха как да спечелят вниманието на медиите и да извлекат полза за изборите, поне в районите на либералите. Но тази тактика май ще се обърне срещу тях. Никой не гласува за губещите, а Баркър и Хъдзън със сигурност ще загубят днес. Чист въздух? Страхотна идея. Само че американците не обичат да жертват удобствата си. Нека другите да правят жертви. Пушачите, притежателите на повече от една кола, работниците — всички, чийто начин на живот или доходи са застрашени от бъдещия закон, ще настояват техният сенатор да гласува против него. Баркър и Хъдзън не са ли чували за компромиси?

Дейвис дочете репортажа, доволен, че в края отново го цитираха като гласа на разума: „Проблемът съществува, но само в големите градове и най-вече през лятото. Не че трябва да стоим със скръстени ръце. Но не можем за един ден да променим начина си на живот, както, изглежда, искат уважаемите колеги. Това, което ни трябва и което ще предложа щом анализирам статистическите данни, е едно умерено и балансирано решение, налагащо предпазливи и постепенни ограничения.“

Отлично, помисли си Дейвис. Вестникът ми е отделил доста място, а пресата в Мичиган сигурно още повече. Пушачите в моя избирателен окръг няма да се чувстват предадени. Също и семействата с две коли. Но най-важното е, че производителите на коли ще са ми страшно благодарни за спестените мерки срещу вредните газове от колите и заводите им.

Страшно благодарни.

И щедри.

На вратата се позвъни. Дейвис хвърли поглед към часовника: 6:14. Толкова рано? Сигурно някой подранил журналист. Дейвис приглади с ръце косата си, загърна халата и, стараейки се да изглежда приветлив, отвори предната врата.

За негова изненада пред вратата нямаше никой. Той огледа улицата с редицата елегантни къщи в утринната мъгла, но видя само изчезваща зад ъгъла кола. Изведнъж нещо върху стъпалата привлече вниманието му. Голям плик. Дейвис го вдигна, огледа отново улицата и се върна в къщата, като заключи вратата.

Не може да е секретарката, помисли си Дейвис. Сюзан щеше първо да се обади, ако имаше нещо важно. Даже да не е имала време, нямаше просто да го хвърли и да изчезне без обяснение.

Притеснен, Дейвис отвори плика и измъкна някакви документи. Твърде любопитен, той зачете първите страници, вървейки към кухнята, но още по средата спря и изстена.

Господи!

Набързо довърши страницата и прелисти останалите документи.

Мамка им!

Там бяха вписани датите, местата, имената и сумите на всеки подкуп, на всяка нелегална вноска за кампанията, на всяка почивка, отчетена като командировка…! Зад тях имаше снимки, които накараха Дейвис да се облегне на стената. Уплаши се, че внезапната болка в гърдите може да е сърдечен пристъп.

На снимките — ясни, лъскави, професионално направени — бяха Дейвис и страхотната му млада секретарка — голи на палубата на яхта и заети с доста извратени сексуални игри.

Дейвис си припомни много живо оня пикантен летен следобед. Бяха само двамата. Като внимаваха някой да не ги проследи, те пристигнаха поотделно на малък остров в Карибско море, собственост на един от най-мощните поддръжници на Дейвис. Бяха ги уверили, че островът е пуст, но предпазливостта никога не е излишна. Дейвис изкара яхтата в открито море, та никой да не ги види.

Но някой ги е наблюдавал!

По ракурса Дейвид определи, че снимките са направени с телеобектив от самолет. Но бяха тъй ясни, сякаш Дейвис и секретарката му бяха позирали. Лицата им се разпознаваха с лекота, освен на снимката, където Дейвис беше заровил стръвно глава между краката й.

По дяволите, имаше още!

След снимките, от които болката в гърдите му се смени с бяс, странно оформеният текст върху една бележка му подейства смразяващо:

ПРЕДЛАГАМЕ ДА ПОМИСЛИТЕ КАК ЩЕ ГЛАСУВАТЕ ПО ЗАКОНА БАРКЪР-ХЪДЗЪН

Дейвис скъса документите, снимките и бележката на две, после пак и пак. Докато ги надробяваше, ругаеше с тиха ярост, за да не събуди жена си.

„Да го духат!“ — помисли той, смътно долавяйки иронията, защото на снимките, които отчаяно искаше да унищожи, го духаше неговата секретарка. В същото време знаеше, че напразно ги къса настървено на все по-малки парченца. Който ги беше пратил, сигурно беше достатъчно умен да запази оригиналите.

Да! Който и да беше! Но той се сещаше кои бяха.

Баркър и Хъдзън!

Дейвис потръпна от възмущение. Тези лайнари не си ли даваха сметка, че имаха пред себе си един изпечен политик. Ще ги…

Какво? Какво точно ще направи? Да им се противопостави? Само ще засили ефекта от обвиненията им. Каквото и да им направи, няма да е нищо в сравнение с онова, което те могат да му сторят, ако разкрият съдържанието на този пакет. С кариерата му ще бъде свършено. Тогава — какво всъщност да направи?

— Скъпи?

Дейвис се стресна и припряно напъха парченцата в плика.

— Позвъни ли някой? — Жена му се появи до стълбата. Очите й, потънали в бръчици, бяха подпухнали. Тя беше пълна и отпусната. Бялата й коса беше на ролки.

— Да, скъпа. Нищо особено. Донесоха ми последните данни за проектозакона срещу замърсяването на въздуха.

— Боже, каква досада! Да ни безпокоят тъй рано.

— Знам, скъпа, Но беше важно. Промених решението си. Започвам да симпатизирам на Баркър и Хъдзън. Децата на нацията — трябва да ги защитим, да им осигурим чист въздух за дишане.

— Но какво ще кажат…?

— Щедрите ми спонсори от Детройт? Трябва да ги убедя, скъпа. — Дейвис мислеше за снимките и възбуждащата миризма на секретарката си. — Да, те ще разберат.

 

 

Коралово море, Южният Пасифик

Супертанкерът „Аргонавт“, натоварен със суров петрол от Персийския залив за рафинерията до Бризбейн на източния австралийски бряг, се движеше с три часа пред разписанието. Тихо време и спокойно море през целия път. Нищо повече не може да се желае, мислеше си капитанът Виктор Малоун. Двадесет и две години плаваше в океана като служител на компанията „Пасифик Рим Петролиум Корпорейшън“. Беше на четиридесет и осем, среден на ръст, с оредяваща тъмна коса. Въпреки че рядко излизаше на палубата, леко подпухналото му лице беше червендалесто. На капитанския мостик, който напоследък му създаваше чувство за клаустрофобия, той провери метеорологичните условия, сонара, радара и навигационните прибори. Нищо нередно. „След десет часа пристигаме“ — помисли си той. Утре сутрин. Уверен, че предстои една обичайна вечер, Малоун предаде управлението на дежурния помощник-капитан:

— Ще бъда в кабината си.

След пет минути, като заключи кабината отвътре, Малоун отключи едно чекмедже на бюрото си и извади преполовена бутилка водка. Договорът на Малоун с компанията предвиждаше пълно въздържание от употреба на алкохол на борда и дълги години Малоун го спазваше. Не помнеше как и кога започна да поддава, но накрая наруши правилото.

Може би заради развода преди три години — жена му се влюби в свой колега от кантората в Бостън, където работеше — един мъж, който, както сърдито му обясни тя, няма да я оставя сама за цели месеци.

Или заради самотните нощи в чужди пристанища, отдавна загубили романтичното си очарование.

Каквато и да беше причината, пийването преди лягане отдавна му беше станало таен навик, с който убиваше скуката на дългите рейсове. От страх, че започва да губи контрол над порока си, при този рейс Малоун си позволяваше алкохол само при пълно отчаяние.

Но пак беше почти привършил осемте бутилки, които вмъкна тайно на борда. Чудно колко бързо вървят, размишляваше той, като си отсипа сто грама водка и се облегна назад в стола.

Щеше да е добре да има лед и вермут, но утре като пристигнат в рафинерията, веднага след формалностите ще иде в някой бар, където не го познават и ще се наслади отново на едно мартини.

Не, на няколко.

Капитанът си наля още сто грама и след половин час, когато заспа, и бутилката, и чашата бяха празни.

Внезапно го стресна гласът на дежурния помощник-капитан:

— Капитане?

Малоун с усилие отвори едното си око, потърси източника на гласа и разбра, че е от интеркома.

— Капитане, има проблем със сонара.

Малоун надигна с труд размътената си глава, отвори и двете очи и се помъчи да фокусира погледа си. Чашата му се търкулна, когато се изправи и потърси бутона на интеркома.

— Да, какво? Какво е…? Повторете!

— Проблеми със сонара, капитане. Временна загуба на сигнала.

Усещаше езика си надебелял. Устните му бяха като от гума.

— Да не е… късо съединение в сонара?

— Така изглежда, сър. Наредих на екипа по поддръжката да го прегледа. Мисля, че е добре да се качите горе.

— Разбира се. Бях задрямал. Идвам ей сега, само секунда. — Ужасно много „с“-та. Той вдигна чашата, изми я и я прибра. Заключи бутилката в бюрото.

„Да си изплакна устата.“ От огледалото над мивката го стресна видът на зачервените му очи. „Хайде, събуди се.“ Наплиска лицето си с топла и студена вода и глътна два аспирина. Ризата му бе смачкана. „Трябва да я сменя. Ще заподозрат!“

От интеркома прозвуча мрачно гласът на дежурния помощник-капитан:

— Капитане, сонарът излезе от строя. Угасна напълно.

Малоун успя без залитане да прекоси кабината и да натисне бутона:

— Включете резервната система.

— И тя е извън строя, капитане.

— Не…? — Малоун си пое дъх. — Господи. Идвам веднага. С треперещи пръсти той закопча ризата си. В последния момент му хрумна да изплакне с лосион лицето си да не би някой да усети миризмата на уж недоловимата водка.

Господ беше милостив. Никой не го видя как излезе от кабината и залитайки, се вкопчи за перилата.

— Докладвай положението — заповяда Малоун в командната рубка, като се надяваше, че гласът му вдъхва респект.

— Все същото — отвърна помощник-капитанът. — Системите на главния и резервния сонар не работят. Да спрем ли машината?

— Не, не още! Все още не се налага! — Малоун изгледа свирепо останалите. Какво им става? Дават ли си сметка колко време ще е нужно на огромния „Аргонавт“ докато спре и после — след ремонта на сонара — докато отново набере скорост? Три часа! Имаме три часа аванс! Рафинерията ни чака. Сигурно ще получим премия за бързината. Но ако спрем да оправяме един дребен проблем, ще стигнем Бог знае кога и ще получим дръжки!

Малоун разбираше, че пресилва нещата, но не можеше да се овладее. Беше разчитал сутринта да се отърве от задълженията си към коритото, чиито стени напоследък сякаш го притискаха.

Най-силно го блазнеше възнаграждението. Мартини.

Почти усещаше вкуса му.

— Но капитане, сонарът…

— Просто прекъсване в захранването. Ремонтният екип ще го открие и поправи — настоя Малоун. Той разтвори навигационните карти върху масата и отбеляза дълбочините и линията на рифовете.

Да! Добре помнеше тези води! За да избегне рифа в протока Торес на север, той беше превел „Аргонавт“ край Нова Гвинея, после на юг през Соломоново и Коралово море, заобикаляйки Големия бариерен риф край северния бряг на Австралия.

След Големия бариерен риф трябваше да отминат няколко по-малки и по-нататък пътят до Бризбейн беше чист.

— Къде стана повредата на сонара?

— Ето тук, капитане — дежурният помощник-капитан посочи дължината и ширината върху картата.

— Идеално. — В черепа на Малоун се забиваха копия. — Остава да минем само тези два рифа — той се надигна от картата, опитвайки се да запази равновесие. — Двадесет градуса дясно на борд.

— Ест, капитане. — Дежурният изкомандва корекцията на курса на рулевия, който потвърди: „Двадесет градуса дясно на борд“.

Малоун запали цигара с треперещи ръце.

— А сега да оправим сонара.

След час и половина Малоун поиска потвърждение за скоростта на танкера, определи положението му на картата и доволен, че първият риф е преминат, се обърна да даде новата корекция на курса. При завъртането събори чашата си с кафе на пода.

— По дяволите! Да се почисти! Десет градуса дясно на борд!

— Ест, капитане. Десет градуса дясно на борд.

В командната рубка се възцари тишина.

Екранът на сонара премигна.

— Капитане, проблемът е открит.

— Нали ви казах. Дребна повреда. Нямаше нужда да спираме.

Малоун и помощниците се наведоха над светналия пулт.

— Исусе! — промълви някой.

Пред тях мигаха очертанията на рифа. В същия миг корпусът се разтърси с отвратителен трясък и грохот. Малоун залитна и се свлече на колене в локвата разляно кафе. Изпаднал в шок, той не усети втория удар върху танкера.

Кафето. Беше толкова черно.

 

 

Добро утро. Аз съм Дан Райдър от Си Би Ес нюз. Най-тежкото разливане на петрол в историята става все по-катастрофално. След като се натъкна на риф край северния бряг на Австралия вчера, супертанкерът „Аргонавт“ на компанията „Пасифик Рим Петролиум“ все още е заплашен от потъване, а опитите за разтоварване на товара му са обезпокоително неефективни. Около тридесет милиона галона суров петрол се разляха върху девственото Коралово море. Теченията насочват петното към една от най-красивите природни забележителности в света — Големият бариерен риф. Еколозите се опасяват, че ако не стане чудо, чувствителните микроскопични организми, изграждащи Рифа, ще загинат, а заедно с тях и самият Риф. Според нашия кореспондент в Бризбейн още едно от чудесата на света е на път да изчезне.

 

 

Австралия

Капитан Виктор Малоун излезе разтреперан и изтощен от сградата на Бризбейнския съд след продължителния разпит за командите, които беше дал на дежурния офицер при заобикалянето на рифа. „Десет градуса ляво на борд“, поддържаше той.

Но според дежурния помощник-капитан и рулевия командата била „Десет градуса дясно на борд“. Глупаци! Не, подлеци! Мръсни подлеци! Нямат куража да застанат зад капитана си! Някои дори твърдяха, че е бил пиян!

Добре че му взеха кръвна проба едва дванадесет часа след инцидента. Анализът няма да докаже нищо. Дори да установят следи от алкохол, ще твърди, че е пийнал глътка за подкрепление, когато хеликоптерът го изсипа на брега.

На излизане от съда закри лицето си от фотографите и се запрепъва ядосан надолу по стъпалата и през тълпата към колата, която беше наел. Мартини с водка, повтаряше си Малоун.

Да се отърва от скапаните журналисти…

Мартини! Това ще ме оправи!

Заби лакътя си в гърдите на един фотограф, избута го безцеремонно и се добра до колата. Но тя беше празна. Къде, по дяволите, се е дянал този шофьор? Копеле! Избяга! Уплаши се от тълпата! И той е подлец!

Малоун се мушна зад волана, хлопна вратата, завъртя ключа, натисна газта и колата потегли с рев.

В момента, когато завиваше край съда, ухилен, свободен, нетърпелив да усети вкуса на мартинито, тялото му излетя нагоре заедно с колата.

Взривът, който Малоун не чу, разпръсна кръв, кости, коса и метални парчета на тридесет метра наоколо. Както отбеляза Дан Райдър в новините вечерта, мястото беше избрано точно. Никой не пострада. Загина само капитанът на „Аргонавт“.

 

 

Хонконг

Директорът на „Пасифик Рим Петролиум“, Чандлър Томпсън, се стараеше да не премигва от силната светлина на камерите, демонстрирайки увереност и спокойствие зад катедрата в залата за конференции в седалището на корпорацията. С неохота се съгласи за пресконференцията — нямаше избор, заради бедствието се вдигна голям шум. Трябваше да смекчи конфронтацията и да пооправи съсипаната репутация на „Пас-Рим“. Скъпият му костюм беше безупречно изгладен. Провери закопчаването преди да влезе в залата и пристъпи с военна осанка на подиума.

— Дали сме знаели, че капитан Малоун пие?… Не. Компанията ни изисква от екипажите да не употребяват алкохол по време на служба и двадесет и четири часа преди да стъпят на борда на наш съд. Вземаме ли контролни кръвни проби? Не е ставало нужда. Проучваме внимателно офицерите преди да ги наемем. Нарушението на капитан Малоун е изолиран случай. Няма причини да се съмняваме в професионализма на останалите ни служители, но отсега нататък ще въведем внезапни проверки за алкохол и наркотици… Дали имаме представа кой е отговорен за смъртта на капитан Малоун? Полицията продължава разследването… Закъснението на мерките след аварията? Какво закъснение? Екипът за ограничаване на последствията бе мобилизиран веднага след като научихме… Недостатъчно хора? Лоша квалификация и подготовка? Недостатъчно оборудване? Глупости. Ние имаме готовност за всякакви аварии… За съжаление не можем да спрем изтичането на петрол от танкера. Тридесет милиона галона досега? За съжаление трябва да потвърдя. Части от Големия бариерен риф, за голямо мое съжаление, наистина са замърсени… Повторете, ако обичате… Да, някои от съоръженията за почистване на петрола бяха неизправни. Слухове и объркване? Закъснение с цяло денонощие? Защо „Аргонавт“ не е имал двойно укрепен корпус? Преди да продължа с отговорите, искам да ви уверя, че компанията е проникната от отговорност и грижа за обществото…

Някакво раздвижване вляво отклони вниманието на Томпсън. Припрян служител на „Пас-Рим“ предаде сгъната бележка. Лицето му беше пребледняло. „Идиот“ — помисли Томпсън — „всичко ще провали…! Трябва да демонстрираме увереност. Тъкмо щях…“

Без да показва раздразнението си, Томпсън пое бележката, като мислено си обеща да уволни служителя веднага след пресконференцията.

— Извинете ме, дами и господа. — С важен вид той разгъна листчето, хвърли бърз поглед на съобщението и моментално забрави гнева си. Сърцето му се разтуптя, почувства, че му прилошава. Потърси опора в катедрата. Буквите пред очите му се размазаха.

От кантората ни в Бризбейн съобщават, че Кевин Старк директор по планиране на аварийните операции…

Старк! Още един за уволняване. Действията му за овладяване на такова голямо разливане бяха напълно неподходящи. Негова бе вината за късното започване на операцията за ограничаване на петролното петно — заради малкото хора и неподдържаното оборудване. Старк беше виновен, че петролът достигна и започна да унищожава Големия бариерен риф.

…е намерен преди час удавен с главата надолу във варел с петрол.

Репортерите моментално реагираха на явния шок на Томпсън, като го обсадиха и засипаха с въпроси. Още замаян, с пресъхнала уста, той посегна към чашата на катедрата. След възгорчивата глътка някой сякаш го стисна за гърлото, а през стомаха му премина огън. Краката му се подкосиха. Фотографите бясно защракаха. Камерите запечатаха как Томпсън изпусна чашата, падна на колене, хвана се за стомаха и жадно пое въздух. От устата му изригна кръв и изпръска наобиколилите го журналисти. Той се простря по очи, мъртъв още преди да докосне пода.

 

 

Хюстън, Тексас

В своя кабинет на последния етаж в сградата на „Пасифик Рим Петролиум“ Вържил Краус, новоизбраният директор на компанията, припряно тъпчеше папки с документи в куфарчето си. След час трябваше да е на международното летище, откъдето самолетът на „Пас-Рим“ щеше да отлети спешно за Хонконг. Краус беше четиридесетгодишен, в отлично здраве, ценен заради енергията и гъвкавостта си, но изненадата от светкавичното повишение му спря дъха. Успя да отдели само пет минути, за да съобщи на жена си за новото назначение. Тя щеше да дойде в Хонконг възможно най-скоро. Краус вече предусещаше напрегнатата нощ в самолета, през която трябваше не само да се запознае с грешките, довели до катастрофата с „Аргонавт“, но и да подготви мерки за почистване на петното и предотвратяване на по-нататъшното изтичане.

Всъщност щеше да го държи буден страхът, че отдавна мечтаното издигане ще бъде неговото проклятие.

Малоун, Старк и Томпсън. Смъртта им бе тъй ужасна както катастрофата на „Аргонавт“.

„Дали няма да ги последвам?“ — помисли Краус, като затваряше с треперещи ръце куфарчето.

Тъкмо хукваше от кабинета си и секретарката го пресрещна:

— Телеграма за вас, сър, току-що дойде.

Краус я мушна в джоба на сакото си.

— Бързам. Ще я прочета в самолета.

— Куриерът каза, че е много спешна. Настояваше да я прочетете веднага.

Краус се сепна, извади телеграмата и разкъса плика. Трите реда го зашеметиха.

Грешките се наказват. Не допускайте нова авария. Господ ви е свидетел.